Рецензия от доц д-р Валентина Ангелова Драмалиева, преподавател в унсс

„Етически проблеми в арабската философия (ІХ – ХVІ век)”

Посочената в заглавието тема на дисертацията е интригуваща и твърде обширна. Представеното съдържание по тази тема е дори още по-обширно и интригуващо, защото включва интерпретации на автора, които той сочи като свързани, обясняващи, предпоставящи или доразвиващи заявената като заглавие тема. Този авторов подход е разбираем, защото е насочен към постигане на по-адекватно възприемане на посочената проблематика в среда, доминирана от европейската културна традиция.

Въведението съдържа някои предварителни уточнения, свързани с темата и основните й понятия, като: ислямска философия, средновековни арабски мислители, арабска философия, Ислям, ислямска ортодоксия и др. Представят се особеностите на културата на ислямските общества, специфичното отношение между култура, морал и вяра, както и между философия, етика, религия и право, които са странни за европееца. Зададена е и основната теза на дисертацията – „разглежданите ислямски мислители успяват да обогатят Исляма, придавайки му определена хуманистична линия и дух на икуменизъм”. За основна задача на дисертацията се сочи „намирането на една истинска философия у най-видните средновековни арабски мислители, които отреждат средищно място на етиката в нея и в Исляма”. Като предмет на анализа са обявени няколко теми и проблемни области, които фактически съставляват и отделните глави на дисертацията, а именно: 1) източниците на етико-религиозния размисъл в ислямската философия; 2) основните етически понятия в ислямската философия; 3) проблеми на моралната и политическата философия; 4) морално и религиозно-правно законодателство. Целта на дисертацията е да се разкрият най-дълбоките теоретични основи на ислямската философия и етика. Авторът обявява и използваните подходи – „проблемен и аналитичен, съчетани с историко-хронологичния принцип и методи, утвърдени в историко-философските изследвания”. Заявен е също опит за съвременна интерпретация на ислямската етическа доктрина, като „проект за световен етос”.

Интересно е да се проследи как се реализират поставените цели и задачи в дисертацията по-нататък.

Първа глава е „Изворите на философския и етически размисъл в Исляма” и визира интердисциплинарната природа на термините, които градят дисертационната тема. Първото подзаглавие разкрива нравствено-религиозната същност като специфика на Исляма и ислямската философия. Това прави възможно да се съчетават в едно рационализма, чувствата, езотеризма и екзотеризма, а също - философската и етическата теория, религиозните догми, моралните и религиозни практики. Второто подзаглавие представя Корана, като свещена книга и основа на нормативната ислямска етика и на пророческата ислямска философия. Описва се структурата на свещената книга; сурите, класифицирани като мекански и медински; Сунната и Хадисите, като тълкователи на Корана и самостоятелни източници на Исляма и ислямската философия и етика. Третото подзаглавие представя основните източници на ислямската култура, философия и етика, класифицирани в три групи:1) религиозни извори (Юдаизъм и Вехт завет, Християнство и Нов завет, Зороастризъм и Авеста, Будизъм); 2) философски идеи и учения (Платон и платонизъм, Аристотел и перипатетизъм, Плотин и неоплатонизъм, александрийски гносис); 3) литературни произведения и преводи. Специално място е отделено на арабския език, като фундамент на ислямската култура, на библиотеките, а също - на медресетата, като средища на наука, образование и просвета и особено - на университетите-медресета, които, според автора, изпреварват с близо пет века европейските университети и освен това са по-близо до съвременната представа за университет (в сравнение със средновековните европейски университети).

Втората глава, озаглавена „Основни понятия в етиката на ислямските мислители (IХ – ХVІ в.)”, съдържа девет подзаглавия, които представят тези понятия – абсолютно благо и ислямско благочестие; добро и зло; справедливост; воля и свобода на волята; вяра; намерение; действие; нравствени добродетели и пороци; религиозно-нравствено усъвършенстване. Авторът отбелязва в автореферата, че тази глава е първото проблемно поле на цялото му изследване. Действително там са поставени множество етически проблеми и анализът обхваща около 70 страници, които като че ли се оказват крайно недостатъчни за неговото задълбочаване, защото се визират твърде много автори. При това положение би било по-добре, ако изложението е по-систематизирано. Главата съдържа много интересни проблеми и изводи, но аз ще отбележа само някои от нейните достойнства и слабости.

Представянето на абсолютното благо и ислямското благочестие се конкретизира с петте основни изисквания: шахада; намаз, Рамадан, закат, хадж. Поставят се и въпроси, свързани с исторически практики, които са в пълно противоречие с посочените пет задължителни изисквания. Така например абсолютното изискване за „шахада” - доброволност и вътрешно убеждение в приемането на вярата, означава и недопускане на насилствена промяна във вярата, но в Османската империя са допускани изключения от това строго правило (с. 70). Даването на възможности за облекчаване на петте строги изисквания при невъзможност за изпълнението им (напр. за редовност на молитвата, строг пост, хадж или закат) се визират като положителни страни на Исляма, които обясняват широкото му разпространение. В този контекст авторът изтъква като необясним произхода на т.нар. „шесто изискване” за „джихад” – участието в свещена война срещу неверниците (с. 73).

Сред водещите етически понятия се открояват определящите всеки морал „добро и зло”. В автореферата се твърди, че в ислямската философия те са обогатени в сравнение в античната традиция, но в дисертацията не става много ясно точно в какво се състои това. Подзаглавието, посветено на справедливостта, тръгва от една съвременна представа за понятието, която не е съвсем пълна. Там например не присъства разбирането за справедливостта като хармония (баланс), но то се сочи като смисъл, даден от Мискавейх (с. 85) и се прави аналогия с Аристотел. В тази връзка трябва да посочим че тази интерпретация на справедливостта идва още от Платон („справедливата държава” е точно такъв баланс; „справедливата душа” - също). Специално внимание е отделено на проблема за волята и свободата на волята, който очевидно е един от най-противоречивите в ислямската философия, отразяващо се и на етиката. Повече обобщения биха допринесли за по-доброто осветляване на този въпрос. Изключително интересен е анализът на понятието „намерение” и различните класификации на целите, които се предлагат. Същото се отнася и за анализа на понятието „действие” заради голямата му значимост за етическата оценка, т.е. за правилността на поведението. Представянето на нравствените добродетели и пороци също заема основно място в тази глава. Защитава се идеята, че ислямските мислители продължават традицията на древногръцката философия, а заедно с това те се разглеждат като предвестници на разбирането от Просвещението и Възраждането за обвързване на добродетелите със земните интереси и щастието на хората. Интересни са релациите „добродетел – порок” и „добродетел – грях”, както и разнообразни класификации на добродетелите, предлагани от различни автори. Считам, че и тук едно по-добро систематизиране би допринесло да изпъкнат характерните особености в разбирането на добродетелите, като например социалната им насоченост и др. (с. 116). Въпрос предизвиква и разглеждането на добродетелите във връзка с понятия като „ислямски етнос”, и „мюсюлмански етнос”, които за мен са непонятни (Автореферат, с. 19). Религиозно-нравственото усъвършенстване е последното етическо понятие, откроено в тази глава. Възгледите на ислямските автори тук са повечето преразказани и липсва анализ, което внася известна хаотичност. Има и пасажи, които са дословно повторение от предишното подзаглавие, посветено на добродетелите (с. 125 и с. 112).

Трета глава е посветена на проблеми на моралната и политическата философия на ислямските мислители (IХ – ХVІ в.). Така формулираното заглавие показва, че ще се представят само някои проблеми, но би било добре, ако се изтъкне какво обуславя да бъдат избрани имено те - така изборът ще бъде аргументиран. Като подзаглавия се анализират следните проблеми: пророкът, като духовен лекар; политикът, като лекар и духовен лечител; учението за добродетелния град, като морално-политическа утопия; идеалната държава и идеалният държавник. Главата започва с едно неясно по смисъл изречение за равнопоставянето на етика и политика, като основание да се разграничат философите от теолозите и политиците (с. 141). Моралната философия на средновековните мислители се представя като отражение на традиционното ислямско благочестие, основано на Корана, а ислямската мъдрост – като свързана с пророчеството, а не с разума. Това открива пътя на мистицизма и интуицията. Развива се и представата за пророците, като единствено способни да лекуват човешката душа, и същевременно - интелектуалната неспособност на хората да схванат лечението и лекарствата на набожността. Затова добродетелен човек е този, който следва вярно пророческите предписания. Специално място е отделено на идеята за политика, като лекар, на ал-Фараби, чието учение се сочи като начало на политическата философия в ислямската традиция. Заедно с това, философията на ал-Фараби е представена като синтез на етика и политика в теорията му за „добродетелния град”, разкриваща грижата не само за личното, но за общественото благо и съвършенство и поставяща въпроса за идеалното обществено устройство. Четвъртото подзаглавие на тази глава е посветено на идеалната държава и идеалния държавник, като се анализират моралната и политическата теория на Авицена, възгледите на „Чистите братя” и Авероес.

Четвърта глава на дисертацията е озаглавена „Моралното и религиозно-правно законодателство в светлината на творчеството на ислямските мислители (ІХ – ХVІ в.)”. Изходната точка на изложението е разграничението между европейската и ислямската културни традиции по отношение на правото и етиката. В Исляма е налице тъждество на моралните, правните и религиозните норми и принципи. Религиозният закон е определящ и лежи в основата на гражданския закон и на моралната норма. Заедно с това шериатът има интересни процедури, но също - и затруднения. Първото подзаглавие представя пророка Мохамед, като посланик на Аллах и вестител на Божествения закон, но, според мен, текстът се нуждае от по-голяма яснота – още повече, че става въпрос за широко възприети представи. Второто подзаглавие търси спецификата на Исляма, като етическа религия, и тази специфика се намира в ролята на намеренията; важността от страха за деня на Страшния съд; обединението на моралността и закона; авторитета на пророка Мохамед; универсалността на Божествения закон; наличието на много заповеди – повечето забранителни и малко разрешителни; съществуването на правила за хранене, пиене и хигиена; утвърдените бит, нрави и обичаи. Третото подзаглавие визира легализма на ислямската доктрина. Представени са пет основни категории за оценка на поведението, валидни както за морала, така и за правото – задължително, непозволено, препоръчително, непрепоръчително, безразлично. Четвъртото подзаглавие разглежда шериата като морален и религиозно-правен кодекс. Наред с обобщенията, тук се срещат доста повторения, неясни твърдения, непрецизно структуриране.

Заключението на дисертацията в голяма степен представя отново основни изводи от четирите глави, които вече бяха коментирани. Освен това се прави аналогия между Християнството и Исляма, като се посочват техни общи черти и влияния. Това дава основание да се търси взаимодействието на тези религии при решаването на проблемите, които съвременното общество и научно-техническият прогрес поставят пред човечеството. Авторът смята, че това налага необходимостта да се формулират конкретни предписания в живота на християни и мюсюлмани, което е свързано с нов прочит на свещените книги. Важен извод в контекста е, че тълкуването на свещените книги трябва да се дистанцира от абсолютизиране, схематизъм и догматизъм.

Авторът смята, че развитието на религиите означава също и намиране на повече допирни точки между тях, което дава възможност за диалог и за преодоляване на противопоставянето и предразсъдъците. Изолацията може да се преодолява с взаимност. Необходимо е също да се постига възможният консенсус между религиите.

Изтъква се и това, че в съвременното общество голяма част от проблемите са свързани именно с религиите - глобалното религиозно насилие, множество радикални религиозни движения, фундаментализъм. Като контрапункт на тези заплахи се издига призивът за един „световен етос”, в чиито основи да залегнат ценностите на всички световни религии, и който да противодейства на различните форми на насилие. Авторът сочи пренебрежението и погазването на нравствените добродетели, ценности и принципи днес, но въпреки това счита, че крайният песимизъм е неуместен. Най-малкото, защото етиката през вековете и съвременната приложна етика имат значими постижения, вдъхващи оптимизъм. Към съкровищницата на световната култура и цивилизация се отнасят и приносите на средновековната ислямска философия и етика.

Прави впечатление, че темата е проучена с интерес и добросъвестно от дисертанта. Той е навлязъл дълбоко в проблемите и ги е систематизирал по един удачен начин. Оценявам не само постигнатите крайни резултати, представени в дисертацията, но също така и усилията на Ахмед Юсуф в цялостния процес на подготовка, проучване, осмисляне, анализ, аргументиране и експлициране на проблемите по разбираем начин. Убедена съм, че той може да защити успешно дисертацията си, защото е вникнал в проблематиката.

Считам, че разгледаната по-горе работа като цяло отговаря на изискванията за докторска дисертация, а именно: актуалност на проблема, проучена литература, собствена интерпретация на проблемите и литературата от автора, добре развито и структурирано съдържание на темата, балансирано представяне на текста, надеждна аргументация, добросъвестно цитиране. Посочените постижения могат да се определят като основни достойнства на представената дисертация. Заедно с това трябва да се отбележи и нагласата за практическа ориентация чрез опита разглежданите проблеми да се интерпретират за съвременните условия и да се ползват като модели в търсенето на варианти за решения.

В добрия колегиален тон следва да се направят и някои препоръки, които вече не могат да подобрят дисертационния труд, но биха могли да са от полза за всяка бъдеща работа на автора. Необходимо е да се определи ясно полето на изследване, а анализите да се представят в по-завършен и организиран вид. Множеството автори, които се визират в посочения период, биха могли да се откроят в текста по подходящ начин. Дисертацията би спечелила, ако е по-стегната и систематизирана. Необходима е по-голяма прецизност в цялото изложение. Стилът също може да бъде по-издържан в научно отношение. Смятам за неточна употребата на понятието „икуменизъм” по отношение на Исляма, ако не се направят някои уговорки и уточнения, каквито липсват. Не мога да приема и израза, че от духовните ценности „вее дух на хуманизъм и икуменизъм”. Това очевидно не е случайна неточност, а търсен ефект, защото се среща на няколко места в текста на дисертацията и в автореферата. Като неподходящи възприемам и изразите, за „друга линия, оплодена от критиката” (Автореферат, с. 5), за „философското и социологическото познание, което е все още в пелени и недотам развито” (Дисертация, с. 195). Няма как да подмина и правописните грешки, които загрозяват цялата работа - особено пунктуация, пълен член. Смятам, че да се пише вярно (граматически, исторически и логически) не е пожелание, а необходимо условие за всяка научна работа.

Темата на дисертацията, както и разискването й в четирите глави, предизвикаха у мен интерес и множество въпроси, част от които бяха поставени по-горе в рецензията. Ще задам и три по-общи въпроса, с чиито отговори дисертантът може да се изяви, като изрази мнение и позиция.

1. 
   Кой от разглежданите автори в арабската философия дисертантът оценява като най-значим с етическите си възгледи?
   
2. 
   Какво конкретно може (или трябва?) да включи съвременната интерпретация на ислямската етическа доктрина, за да бъде част от този „проект за световен етос”?
   
3. 
   Какво разграничение прави авторът между понятията „морал” и „нравственост”? В повечето случаи употребата им оставя впечатление за синоними, но има и места в текста, където те очевидно се използват като различни понятия (например: „морална норма или нравствено правило” – Дисертация, с. 167; „разграничаване на морално от аморално, нравствено от безнравствено поведение” – Автореферат, с. 12 и др.). В българския език тези понятия обикновено са синоними и ако авторът иска да ги употребява по различен начин, той трябва да го уточни.
   

В заключение ще посоча, че като цяло оценявам положително избора на темата, положените усилия в проучването на литературата, оригиналните интерпретации и връзки, цялостната систематизация на дисертацията и философската култура на докторанта, Ахмед Юсуф, и препоръчвам на почитаемото жури да му присъди образователната и научна степен „доктор” по професионално направление „Философия”.

София