Реферат по "етнология" на тема българската ръкописна книга и нейната украса изготвил: Проверил: Ваня Риза д-р Христина Цонева

Към украсата на старобългарската книга спада и миниатюрата. Тя придава особена ценност на книгата. Най - често миниатюрата се помества на цяла страница пред текста, който илюстрира, но в някои случаи заема по-ограничено пространство. Миниатюрите навлизат в нашата книжовна традиция още с първите славянски паметници. Копието на първия Симеонов сборник - руският Изборник от 1073 година - е доказателство, че в най-представителните кодекси от библиотеката на цар Симеон са помествани великолепни многоцветни композиции, изработени под влиянието на византийски оригинали. Следващите по време миниатюри са чак от XIII век. В едно евангелие, с което е обезсмъртил името си поп Добрейшо, същият, чиято приписка с жалба за лошокачествения пергамент, рисува ликовете на евангелистите. Миниатюрите на поп Добрейшо са далеч от прецизното изпълнение и изящество, но са изключително интересни в свежия си примитивизъм и самобитност. Изглежда, че самият книжовник не се е чувствал много сигурен в умението да живописва, защото е подкрепял някъде рисунките си с обяснения: "А това е гроздие", "А това са кадила"⁵. На миниатюрата пред евангелието от Йоан поп Добрейшо е изобразил и себе си, коленичил смирено - дребна фигура в нозете на евангелиста , а отдолу е написал "Поп Добрейшо се моли светому Йоану"⁶. Това е първият автопортрет в историята на българското изкуство.

В някои случаи миниатюрата замества заставката и е рисувана на нейното място над текста. Това разположение на миниатюрите в заставки е особено характерно за дамаскинарската литература на XVII и XVIII век. Един от последните майстори на средновековната българска миниатюра, който вече "прескача" във възрожденската епоха, е поп Пунчо. Неговият сборник, писан в село Мокреш, Ломско, в 1796 година, е с богато и разнообразно съдържание. Срещат се традиционни съчинения и нови творби, свидетелстващи за светските интереси на съставителя - повест за московския цар Петър I, преправка на "История славяноболгарская" от Паисий Хилендарски и други.

Миниатюрите са характерни за народното, не твърде изискано, но свободно от иконографски образци творчество. Без да е бил майстор-художник, поп Пунчо сам украсява своята книга. По отношение на техниката той отстъпва на предшествениците си от XVII век, но в замяна ни дава представа за начина, по който обикновеният българин от края на XVIII век възприема света.

Трогателно-наивни са сцените, илюстриращи създаването на първите хора и грехопадението. Поп Пунчо се е престрашил да покаже Ева, без да прикрива голотата й. Една от рисунките "Адамовата супружница Ева преде" изобразява Ева с хурка и вретено в ръце, с дълго покривало на главата и без никаква друга дреха по тялото. Освен това поп Пунчо е оставил в книгата два свои автопортрета. На единия той държи книга и перо, а на разтворената пред него страница се чете: "Почех (започнах) писати сие сказание глаголеми Пролог в лего 1796"⁷. Другият автопортрет изобразява книжовника в размисъл и смирение, а около рисунката са написани молитвени слова за опрощение и благослов. Така в края на XVIII век в съзнанието на обикновения българин все още съжителстват средновековната вяра и възрожденският стремеж към самоизява.