II. УКРАСА НА БЪЛГАРСКАТА РЪКОПИСНА КНИГА

В средновековната литература много често се среща сравнението на словото с трапеза, на която се поднасят "небесни храни". Българският книжовник осмисля по своему този символ - той се стреми да засити не само умовете, но и очите, да създаде празник за душата, която се радва на красотата. Украсата на книгите е едно от малкото места, в които той може безнаказано и благочестиво да даде воля на любовта си към баграта на фантазията си и да привнесе по някой мотив от фолклора или бита.

Украсата на текста не е самоцелна - тя е подчинена на деловото предназначение на книгата и на нейното съдържание. Украсата трябвало да помогне на читателя да възприеме тескта, да го ориентира в композицията на книгата: къде започват самостоятелните части и къде свършват; къде най - вече трябва да насочи читателят вниманието си, кое е цитат от библията, на коя част от текста трябва да повиши глас и т.н.

Украсата на старобългарската книга се състои от четири главни елемента - три от тях са свързани винаги непосредствено с текста - началният, встъпителен орнамент, който предшества заглавието на паметника или части от него (заставка); инициалът - т.е. орнаментираната първа буква на книгата или на статията вътре в книгата, а също и на отделни пасажи и орнаменти, с който завършва паметникът. По-самостоятелно място имат миниатюрите, които често са на цели страници. Обикновено преписвачът сам се грижел за украсата на книгата, обаче миниатюрите оставял на майстора-илюстратор.