Реферат по "етнология" на тема българската ръкописна книга и нейната украса изготвил: Проверил: Ваня Риза д-р Христина Цонева

Най - старите български ръкописи - глаголически и кирилски - от XI, а и от XII век, са украсени в геометрично-плетеничен стил. Заставките са разработени от разноцветни ремъци, образуващи различни фигури - преплетени ромбове с остри ъгли, многоъгълници, заплетени в края. Двуремъчните плетеници с двуцветно оцветени шнурове се редуват или съчетават с геометрично стилизирани листа и пъпки. По същия начин са изработени и инициалите. В сравнение със заставките, които са малко, те са повече на брой и показват умението на преписвачите да обогатят с интересни хрумвания основните стилови мотиви. Двуремъчните плетеници вътре в очертанието на инициала ту се завиват, ту се спускат успоредно една до друга, удължавайки възлите си според пропорциите на буквата, за да завършат във вид на осморки. Част от вътрешната плоскост на буквата се оцветява на миниатюрни лентички или квадратчета; буквите са оживени и от най - различни придатъци, изскачащи от ъглите им - пъпковидни, листовидни или просто клинообразно, изтеглени вън от рамката, оцветени в червен или друг цвят. Кръглите петлици на глаголическите инициали дават възможност на преписвача да ги изпълни с други мотиви - концентрични кръгове с четириъгълници, кръстчета и розетки. Но и това не е достатъчно за старобългарския книжовник. Той иска да вложи в буквата елементи не само от растителния, но и от животинския свят. И тук не винаги се съобразява с образците на съвременната му византийска книга, въпреки че изображението на животни, особено на птици и риби, е често срещано в гръцките ръкописи от X век. Кацнал върху рамото на буквата - инициал паун с изящно очертано тяло и разпусната многоцветна опашка посяга към грозд; целомъдрен гълъб пърха в цветния фон на друг инициал. Змията, символ не само на лукавство, но и на мъдрост, извива златното си тяло в трети. Най - красивите и богато илюстрирани кодекси на цар Симеон ще да са били украсени точно в този византийски стил.

От XII век нататък и особено през XIII век в българската орнаментика постепенно се настанява Тератологичният стил. Произходът на този термин идва от гръцката дума ("teras" - чудовище). Най-същественият признак на тератологията се състои в това, че измества реалистично изпълнените зооморфни и флорални елементи на византийския стил, които, използвани по-рано отделно едни от други, сега се сливат, образувайки фантастичен, чудовищен образ.

Към края на XIII век тератологията започва да отмира и на нейно място се настанява Балканският художествен стил, който често се определя като плетеничен, тъй като основният разработван елемент е плетеницата, включена в определени геометрични форми - кръг, елипса, правоъгълник, квадрат, ромб и многоъгълник. Този стил е също от византийски произход, но е повече характерен за българските, сръбските и влахо-молдавските ръкописи, поради което носи названието „балкански".

Особено типичен за ръкописната украса от времето на Второто българско царство (1185-1396) е Неовизантийският стил, който продължава традициите на византийския стил от Х-Х1 век. Неовизантийският стил се характеризира със строга очертаност на заставките и инициалите, като включва в себе си различни мотиви - геометрични, плетенични. с елементи на арабеска, както и зооморфни и растителни мотиви с византийска палмета. Този орнаментен стил се наблюдава най-вече в богато илюстрованите ръкописи, създадени в средата на XIV век в търновската дворцова школа на цар Иван-Александър (1331-1371), с чието име се свързва вторият голям разцвет на българската книжовност. През последната четвърт на XIV век по времето на последния български владетел цар Иван Шишман (1371-1393) и вероятно под влияние на идеите на иснхазма неовизантийският стил постепенно изчезва, като господстващ в епохата на османското владичество остава балканският орнаментен стил (ХV-ХVШ век). През този период се забелязва й възраждане на някои стари тератологични мотиви, както и на илюстриращата образна орнаментика. Това явление, при което изображенията на човешки лица и глави започват широко да се използват като градивен елемент, е много характерно за книжовната продукция от XVI и XVII век, като в някои случаи дори доминира в ръкописната украса. В орнаментиката на инициалите от XVII и особено от XVIII век навлизат и мотиви от народното декоративно-приложно изкуство.