Реферат по философия триaдата Единно-Ум-Душа във философията на Платон

РЕФЕРАТ

ПО

ФИЛОСОФИЯ

Триaдата Единно-Ум-Душа във философията на Платон

Изготвил: Xxxxx Xxxxxxxxx

Фак. № xxxxx гр.x спец. xxxxxxx

Като увод в изложението най-удачно е да се направи един общ преглед върху цялостната Платонова интоиция, който преглед ще ни даде нужната първоначална визия за неговото учение.

На първо място, Платоновият свят е единен и това единство се е разпаднало на множества. Целта и онтологичната насоченост на всеки един елемент от тези множества (т.е., всяко конкретно нещо) е да съпреживее това единство, да съпреживее Космоса. Става въпрос за единство, което обаче не е абсолютно хомогенно и статично, а е вътрешно разчленено, подредено и строго осъразмерено. В своята субстанциалност многото неща са единни. По-късно ще анализираме по-подробно това единно, което функционира като такова на едно принципиално равнище.

Космичността е непременно и прекрасна. Красивата фигура на Бога (персонификация на Единното като принцип) предизвиква страст и любовно (еротично) опиянение. Нека видим едно свидетелство на Диоген – “Той пръв дал определение на красивото като понятие, което включва в себе си и похвалното, и разумното, и полезното, и хармоничното. И всички тях ги обединява следването на природата и хармонията (Единното).

Космосът е жив и одухотворен. Той не е мъртва статуя. Антагонистите са в провивоборство, докато не се слеят до неразличимост – организъм с оразмерени членове. Тук можем да отворим една скоба и да споменем, че тази нагласа, за това че битието не е проста наличност, а живо пулсиращо тяло, е характерна за цялата Античност. Това, че Абсолютното битие е неизменно и безсмъртно не означава,че то е пасивно. То не е лишено от вътрешна различеност, а значи – от собствена енергия, движение и живот. Нещо повече – за безсмъртие може да претендира единствено онова, което се движи вечно и безначално и което има при това движението от самото себе си. Именно с тази представа за живото битие можем да си обяним и характерния жизнен патос на древните гърци в отношението им към Абсолюта.

И на края, Космоса е себеизразяващ се. Със свой собствен глас (logos) и лик (eidos). И тази енергийна космическа себеизразителност е характерна нагласа за цялото елинство. По-късно ще се разясни как Благото се проявява като вътрешна необходимост на Битието да се самопоказва и самопровъзгласява.

С това ние набелязахме основните белези на Платоновото битие. Тук е мястото да отбележим и особения “онтологически редукционизъм”, или, с други думи – особената обвързаност между съществуващия космичен ред и ежедневното поведение на хората. И ако това е характерно за цялата Античност, то за Платон важи в най-пълна сила. С това се обяснява как много често в диалозите конкретната проблематика и тема на даден диспут (бил той в “Големият Хипий”, “Менон”, “Теетет” или друг) постепенно кулминира до въпроса за истинното битие. И много правилна е забележката на проф. Цочо Бояджиев, че тази онтологична сраснатост с истината е едно пожелателно състояние и нравствена алтернатива на нашето съвременно общество. Когато истината се разглежда като тъждествена на битието, тогава човек не може да избере неистината или лъжата без да се самоотрече. Точно поради този факт древните гърци много държат на съвпадението между думите и телата.

След като един път сме положили теоретичната основа, вече може да навлезем в конкретната проблематика на зададената тема. А именно, триадата Единно-Ум(Ноетически Космос)-Световна душа. Тези три ипостаси, съставляващи Платоновия свят, ще са предметът на нашите по-нататъчни изследвания и анализи. Първоначално ние ще разгледаме системата в нейната статичност. Постепенно ще покажем смисловото съдържание на всяка една ипостаса поотделно, после тяхното витално взаимодействие. Важно е да се изясни, че те трите не функционират като отделни елементи, а по-скоро като мрежа – едното на може без другото. Тези ипостаси представляват различните нива в йерархията на битийната структура.

Понятието за единното най-дълбоко изразява тоталността на състествуващото. На формален логически език, това ще рече “крайната категория”, без която е невъзможно всяко разбиране. Тя е винаги нужна, за да мислим за каквото и да е нещо. Тя е фундаментът. Единното е принцип и изначално определение на битието. Като такова, Единното е неизразимо от нито едно конкретно нещо. Затова то е и неопределяемо. Защото то е принцип, а не битие. То е небитие, но в смисъл, че е над битието. То е обемащото всички битийни характеристики и в този смисъл е свръхбитие, което е отвъд същността. Единното е висшата ипостаса на дейсвителността. От една страна, в своята абсолютност то е празнота, безсъдържателност, тъма и нищо. Но в своята отнесеност към реалността, то е иманентната енергийност, неизчерпаемата мощ, светлината и смисъла. Единното, обемайки всичко и бидейки основание за всяко битие, порядък, ценност и смисъл, самото то лежи отвъд тях.

Тук трябва да внесем известна доза скепнитизъм към съществуващото мнение, че Платон всъщност бил положил и втори принцип, освен Единното, в лицето на материята. Според тези визия, ако единно “затваря битийната йерархия отгоре”, то материята е този принцип, който я “затваря отдолу”. Материята е наистина “утробата”, в която е разположено прекрасното космическо “дете”. Тя може да се схаща като тъмната стена, върху която се отразява светлината. Но не и като равнопоставен втори принцип. Не само поради задължителната “икономия” на обяснителни принципи. Съществува и аксиолоическа невъзможнощ за равнопоставяне между Благото (единното) и Злото (диадата, множествеността, материята). А и за онази епоха е характерно доминирането на мъжкото (единното) над женското (материята). Принципът е един. По-скоро са повече начала – “... богът и материята. Бога той нарича Ум и Причина. Материята, от която се ражда всичко е безформена и безкрайна. Движещата се първоначално в безпорядък материя, казва той, била събрана на едно място от бога, който решил, че редът е по-добър от хаоса” (Диоген – “Животът на философите”).

Умът (Ноетическия космос) е втората ипостаса. Това е умопостигаемото битие. Те не са просто понятие или познавателен метод, което не означава, че не функционират. И като такива следвайки етимологията на думата IDEA^*, най-удачната дефиниция, която можем да приложим е че идеите са “умозрими същности”. Светът на идеите е единен, но там съществуват много идеи, дори и противоречасти си. Тоест, той е единен/множествен и противоречив/хармоничен.

Нека се спрем по-подробно на понятието идея. Свяка идея има форма (morphe) и лик (eidos). Те могат да се схващат като синоними. Едно нещо съществува дотолкова, доколкото чрез формата и лика си е присъщо на съответната си идея. Всеки феномен, всяко конкретно съществуващо представлява идейна репрезентеция в една или друга степен. Основните характеристики на идеята биват от няколко характера:

• 
  ОНТОЛОГОЧЕСКИ – ликът и формата са обективните същности, към които се отнася идеята. Чрез тях нещата стават причастни към нея. “Той смята идеите за причини и начала, за да бъде всичко, което е различно по природа, такова, каквото е”(Диоген).
  
• 
  ГНОСЕОЛОГИЧЕСКИ (ЕПИСТИМОЛОГИЧЕСКИ) – познанието става възможно само ако се постигнат тези устойчиви архитипи. Тук идеите се разглеждат в два плана – като условие за познаваемост и като предмет на същата тази познаваемост.
  
• 
  ЛОГИЧЕСКИ – идеите определят законовия и структурен ред на съществуващото. Като логически, идеите определят закономерностите.
  
• 
  АКСИОЛОГИЧЕСКИ – идеите са ценностното съдържание на съществуващото. Те формират и идеята за Благото.
  
• 
  ТЕЛЕОЛОГИЧЕСКИ – идеите са крайните точки на перфектност. Те са цели на нещата, които по предназначение се стремят да ги “имитират”. Естествено те като идеални и единствено умозрими (не емпирично постигаеми) същности, остават недостижими.
  

Третата ипостаса е Световната душа, разположена между света на идеите и сетивния свят. Това средишно положение определя нейната двойнствена функция – от една страна битийно и познавателно е насочена към умопостигаемото битие, а от друга – като движеща сила на движението и живота в сетивния свят. Защото тя е “рожба на Ноетическия космос и в същото време конструира цялата соматическа сфера. Точно тази двойнственост й придава и определена морална стойност. Тази на избора между добро и зло, знание и мнение, истина и лъжа...

Платон разглежда душата на едно онтологично равнище. Космосът е живо същество, а душата е неговото “дихание”. Душата е израз на живостта, на идеалния космос, на неговата битиепораждаща мощ. Но тя реализира себе си в сетивния космос, защото там тя проявава своята одухотворявща и динамизираща сила. “Казвал, че душата е безсмъртна и се облича последователно в много тела... Определял я като идея на разлятото навсякъде дихание. Душата е самодвижеща се “(Диоген). Затова познавателния акт има двояк смисъл, който вече бе споменат (идеята като цел и причина на познанието). Сетивното възприятие, което стои в началото на всяко познаване не е нищо друго освен подтик за извличане на познание от самата душа, която “помни”. Тази “памет” отразява съпреживяното вече единство между душата и Ноетическия космос.

След този подробен анализ на стуктората на битието трябва да насочим нашите изследвания върху самия акт на ставане. Да потърсим отговора на въпроса как единството се себеразгръща в гореспоменатите ипостаси. Да разберем кои са процесите формиращи акт на Сътворението.

Изходното състояние е абсолютната хомогенност. Изведнъж^* в него “зейва” бездната на абсолютната лишеност. Това “зейване” е неотменимо присъщо на принципа, за да се осъществи той като такъв. Затова е нужно да се съотнесе към нещо, което не е той самият. Другостта е негов конституивен компонент. Единното обаче е и Благо. Зейването активира благо-творящата потенция. То започва да запълва кухините с прекрасни творения, ясно отчленени на зейналия инобитиен фон. Това са идеите, които въстановяват пълнотата и съвършенството. Пак зейва бездната и пак се създават изваяния, но те са по-малко съвършени, защото са се появили чрез посредничеството на идеите. Това са душите. Аналогично възниква и сетивния свят. Така се ражда Космоса. Единното се себеотрича в известен смисъл, но за да се себеутвърди като такова. Това себеотричане става по необходимост. Тук изплува и ролята на благото като начина, който осъществява реконструкцията на Битието. Това благо е принцип на всички идеи без обаче да е в света на идеите. По-скоро това е идея за идеите. Значи – битието е светлина, а благото полага необходимата граница като тъма. Границата в която се раждат и “виреят” идеите. Така мракът се тълкува като светлинен феномен. Придаването на битие е в същото време експлициране на собствения му инобитиен фон.

И тук е най-удачното място да завършим нашия анализ. Защото и още толкова да се напише, винаги наборът получени отговори ще е правопропорционален на възникналите нови въпроси. В. Солавьов прави интересно изказване, в което казва, че “Платон е транспортирал света на идеите прекалено далече от сетивния свят и хората. И после цял живот се е опитвал да построи мост между тях.” Така или иначе Платон ще е винаги актуален наш диалогичен партньор. В този ред на мисли платонизма е извън времето. “Ние се обръщаме назад във времето не, разбира се, за да изкопаем скелетите на отминалите цивилизации, а за да се докоснем до живата им плът.”(Цочо Бояджиев – “Античната философия като феномен на културата”). Точно този допир ще оправдае усилията положени в един по-задълбочен анализ не само на Платон, но и на всички представители на философията и науката изобщо. В наследството оставено ни от отминалите времена има послания, които трябва да дешифрираме. И да извлечем разумни, а не спазматично-интоитивни изводи. Устойчивостта се гради на историческата памет.