III. АРХЕОЛОГИЧЕСКИ ДАННИ ЗА КРАЙВОЛЖКИТЕ БЪЛГАРИ

За изучаването на битовите български паметници в южна Русия най-много допринесоха, естествено, руските археолози. Най-старото описание на българското градище се отнася към 1712 г [54], когато се появила идеята да се построи на същото място манастир. Друго описание на българските развалини се явява при царуването на Екатерина II, вследствие експедиция на академията на науките. Едно по-обстойно описание на българската крайволжка столица датира от 1852 г. от Берязин в статията му “Булгар на Волга”. Но много по-ранни сведения в европейската литература за местата, където е била основана Волжка България, както и за народностите, които са населявали тези места, са съобщенията на готския цар Ерманарик, който около 350 г. сл. Хр. покорява Мордва, Меря и Чермиси [55].

Мнозина западни учени в ново време са посещавали град Болгар и са му посвещавали крупни съчинения [56], каквото е например френското на Piotre Armatoff [57], в което главата “Royaume de Kazan” (Казанското царство) е посветена на българските старини. Авторът пише: 

“Развалините в Болгар са разположени на левия бряг на Волга. По цялото пространство наоколо още се виждат следите на широк окоп и твърде високи укрепления [58]. Почти всички здания на селото, което е заело мястото на древния Болгар, са построени от камъни, извличани от старинните постройки; такива често се срещат край Волга, Кама и техните притоци – мълчаливи и самотни свидетели, неми и непонятни летописи на мимолетното появяване в историята на един народ от могъщо и богато племе, изчезнало тъй безследно, че не може да се определи какво е било то и каква роля е изиграло в този свят. Всичко, което може да се установи, е, че безпределните степи, простиращи се между Уралските планини, Волга, Каспийско и Черно море, са били главни етапи на скитнишките орди, оставили само мимолетни следи на своето съществуване и на своите подвизи в тая обширна страница на историята.”

Колкото до разкопките в южна Русия, те датират от твърде отдавна [59]. Още генуезците в Теодосия, преди покорението й от турците (1475 г.), разкопавали изобилната със скъпоценности почва на околността и претопявали всичкото злато, намерено в могилите. При Екатерина Втора се започва по-сериозно изследване на южноруските старини. Академикът Келер (1838 г.) с няколко статии слага научните основи на класическата археология на южна Русия. През 1832-34 Дюбуа де Монперо ни дава общ историко-археологически преглед на страната.

Първи научни разкопки около Керч започва французинът Павел Дюбюкс (1816-17). От 1832 г. директорът на Керченския музей прави вече разкопки по поръка на държавата. С него участва и художникът Бешчев. През 1854 в Ермитажа са изложени 2500 предмети от Кимерийския босфор. През 1859 се основава специална комисия, която увеличава бройката на 8000 предмети. Днес Ермитажът притежава десетки хиляди южно-руски археологически находки – единствената подобна сбирка в света.

Може обаче да се каже, че системното археологическо изследване и изучаване на българските древности дължи своето начало на инициативата да се създаде археологически музей в град Болгар. А ето как се появила и осъществила тази идея.

През 1855 икономическото дружество в гр. Казан натоварва своя член-сътрудник К. Г. Евлентиев да събира из Казанската губерния селскостопански и други общественополезни сведения. Между другото, той се отбил да види и стария град Болгар на Волга, в Спаския уезд. В слоето изложение той пише:

“Замислен пред великолепните остатъци от знаменитата някога на изток столица на славното българско царство, което според източните писатели се славило навремето с ученост и най-дейна търговия, аз стигнах до мисълта, че за науката ще бъде особено полезно да основем в същото село Болгари (тъй като то се намира на самите развалини на Болгар) музей за българско-татарски старини. В противен случай и онова, което времето и невежеството на туземците е пощадило, скоро ще изчезне безвъзвратно. Ето, едва останалите обезобразени развалини от великолепните български дворци ще се разграбят окончателно за селскостопански постройки. Тая печална участ вече е сполетяла остатъците от другия български град Биляр в Казанска губерния, чистополски уезд. А колко старини от тук се разнасят (от иманяри и златари) по Русия. Тъжна за науката картина! Често дъждът открива тук старините, а с археологически открития се занимават предимно децата!” [61]

По-нататък се казва:

“Подпочвеният град Болгар изисква систематични разкопки, подобно на класическия Помпей или древния Вавилон; тези разкопки ще ни дадат ценен материал за научни трудове и ще ни обяснят много неща за обществения и частен живот на волжките българи; последните показали силен стремеж към гражданско устройство и по този достопохвален път насочили почти всички народи на североизточна Европа, но, за крайно съжаление, те не завещали на потомството почти никакви писмени паметници за своето съществуване, заради което, може да се каже, историята на този народ засега не съществува; Отсега нататък изучаването и запазването на немите паметници на българската гражданственост, заедно с научните изследвания на местностите в пределите на Волжка България, в археологическо и друго отношение трябва да бъдат предмет на ревностно внимание от съвременната наука.”

Още същата година бил основан музей и поверен на свещеника в с. Болгари.

Според Лихачев, волжките българи принадлежат към ония народи, на които обикновено “охотно и безапелационно” приписват дивост на нравите и варварско състояние на културата. Когато започнем да изучаваме тяхната история и бит, отчасти от писмени исторически документи и отчасти от битови паметници, стигаме до съвсем противоположни резултати. Дали от Азия са пренесли своята култура, не се знае, но търговските им отношения с Индия и Персия непременно трябва да са повдигнали културата на българите.

Българите в онова време, в което ги заварва историята, вече били уседнал народ, което доказват не само историческите известия, но и следите от техните селища, обикновено наричани градища. Най-забележителните развалини се намират в местността на двата стари градове Болгар и Биляр [62]. Благодарение на необикновената трайност на постройките в Болгар, някои от тях и до днес издържат на борбата с разрушителното влияние на времето.

Според известията на арабските писатели, домът на българите бил предимно дървен. До приемането на исляма българите изповядвали езическа религия. Татарските писатели наричат българите “огнепоклонници”. Мюсюлманската религия се е вкоренила само в царстващата династия и между жителите на столицата Болгар. Но масата народ си запазила своята предишна религия, запазена до наши дни между малко нейни последователи. Историческите известия позволяват да определим до известна степен народния характер на българите – като цяло пресметливи, умни, с усет към търговията, земеделието и промишлеността. Войната избягвали, по-често претърпявали грабежи от съседите, отколкото самите те да грабят. Ако са искали да завземат някакъв чужд град, то е защото са виждали в него удобен търговски пункт, а не с цел на грабеж, но и тогава не действали директно с насилие, огън и кръвопролития, а с любезност. В търговските си сделки били честни, кражбата и мързела наказвали жестоко.

Българите били добри земеделци, а почвата на страната им най-доброкачествена. Те сеели жито, ечемик, просо и др. зърнени храни, а също лен и коноп. Житото им служило за главна търговска стока. Наравно с търговията, процъфтявало и скотовъдството. Овчите и кози кожи и вълната съставлявали предмет на търговията с изтока. На царя си плащали данък кожи и коне – това ни кара да вярваме, че българите имали стада от разни видове рогат добитък и табуни (хергелета стада) коне. Пчеларството било развито в значителни размери, тъй като освен за собствена употреба, приготвяли мед и восък за продажба. От меда правили напитки, които заменяли виното, а за да предадат опиващо свойство на напитката, употребявали хмел. Освен земеделието и скотовъдството, българите умеели и да обработват суровите продукти. Кожите от тяхната обработка се славили на изток. Редом с бели и черни кожи, те обработвали и цветни сафтияни. Дивечът и рибата съставлявали голяма част от тяхната промишленост. За продаване на скъпи кожи предприемали далечни пътешествия с лодки по реките.

Металургията също им била добре известна. От мед правили котли, чаши и други изделия. Медта добивали от селото Бакърчи, в днешния тетюшки уезд. Най-много употребявали мед и желязо, а също и бронз. Срещат се и златни и сребърни изделия. Златото идвало от Урал и се употребявало в естествен вид – непречистено или във вид на “електрум” (4 части злато и 1 част сребро).

Днес скъпоценните находки в България са редки, но беше време, когато в развалините на Болгар и Биляр се намираха често разни принадлежности и съдове от масивно сребро и даже злато. За съжаление, повечето от тези находки се изгубиха безследно за науката.

От свидетелствата на старите писатели и от битовите паметници, намерени в почвата на Велика България, ние се убеждаваме, че обитателите на тая страна са знаели много занаяти, а в много от тях са били по-изкусни от сегашните си потомци. Те били добри дърводелци, умеели да правят разни мобили. Най-добрите украшения на дома били сандъците¹, ярко и пъстро украсени. Правили дървени съдове и стрели от бряст, които харчили в средна Азия. Българите били отлични златари – освен украшенията от мед и бронз, те правили необикновено тънки жици за филигранови златни и сребърни изделия, изискващи от изпълнителя особено търпение и акуратност. Добиването пък и коването на желязото при тях се получавало тъй добре, че техните изделия от тоя метал, във вид на саби и брони (ризници), се пренасяли като ценна стока в средна Азия.

Особено силно била развита в древна България керамиката. В цялата кавказка губерния най-хубава глина се намира на десния бряг на Волга, почти срещу развалините на града Болгар. В Болгар и околността му са намерени най-разнообразни праисторически и по-късни съдове, както прости, така и красиви, на грънчарски чекрък изработени. Едни са от светла глина, с релефни разнообразни орнаменти, между които особен интерес представлява кръстният знак (свастика), употребяван в смисъл, че носи щастие и благополучие на притежателя. Други пък са покрити с прекрасна полив (глеч), с небесно син цвят или с пъстри, ярки и красиви шарки; има изображения и на човешки фигури. Дълго време вниманието на археолозите бе привличано от едни малки загадъчни глинени съдове със сфериконическа форма. Предназначението им, че са нефтови ламбички, се изясни едва пред 1882 г., след като се намериха съдове със следи от горял фитил.

Българските съдове – медни и глинени – представлявали ценен търговски предмет за износ в Азия. Във Волжка България изработвали и разни стъклени изделия, шишета и други съдове, мънисти, гривни и пр.

Първичните български орнаменти се изразяват в прави и счупени линии и точки, понякога концентрични окръжности с точки в центъра, крадрати, ромбове и звезди. По-нататък изкуството се стреми да копира растителни форми, от които прави разни фигури и най-после идва до фантастични изображения на лъв, дракон и грифон, и реалистични – овен, куче, свиня, заек, елен, риба, патица и др.

Между българските старини срещаме представители на трите археологически периода – каменен, бронзов и железен, но според заключението на Лихачев, колкото повече вникваме под същността на тия старини, толкова по-трудно става определението – кое принадлежи на самите българи от домюсюлманската епоха, кое на техните предшественици и най-накрая, кое да отнесем към татаро-монголската епоха.

И прав е археологът, защото много предмети от древния бит, употребявани от българите, са преминавали естествено у техните владетели – арабите и татаро-монголите, а при такъв постепенен и незабележим преход от една култура в друга, разнородните паметници лесно се смесват. Неоспорим обаче е фактът, че българските могили принадлежат на най-старата домюсюлманска епоха, защото, както е известно, мюсюлманите могили не правят.

През 1884 г. се проведе в гр. Казан четвърти семинар на руските археолози. Председателят казва при откриването му:

“Днес вие сте пред стените на Казан [63], заел мястото на Ески-Казан, който някога заменил столицата на българското царство.”

След това той резюмира научните спорове за етнографския състав на българското царство в следните въпроси: дали българите са били еднородно племе или само едно от племената, населяващи това царство и даващо име на страната; към какво племе принадлежат българите, кое племе е било царствено, тоест управляващо до мюсюлманската епоха; откъде произлиза и какво значи думата Болгар.

В заключение той казва: 

“Всичко това са висящи въпроси и само някои могилни и гробни находки дават основание да се предполага, че древните жители на Велика България, са преживели и двата периода - на каменната и бронзовата епоха. Ключът към разгадаването на загадката за народността на древните българи се таи нейде дълбоко в земята, под мохамеданските постройки и гробници. В днешно време тук са пръснати преданията само за главните насадители на исляма в тая страна.”

Както виждаме, по-ранните руски археолози се мъчат да намерят отговора на горните въпроси в археологическите находки, които се събират изключително в пределите на Казанската губерния, където някога е била резиденцията на (част от) българите.

Историческите сведения обаче за селищата на старите българи, както и по-късните археологически придобивки, които по-нататък ще разгледаме, най-ясно свидетелстват за погрешността на това гледище и ни подсказват, че за тая цел ние не трябва да се ограничаваме в тесния периметър на някогашна Волжка България, а да търсим по-широк кръг сведения, каквито ни дават новите разкопки и научни данни за цялото пространство между Дон и Каспийско море и между бреговете на Черно море до северните граници на Херодотовата Скития, та и над тях. Тук ще посочим като свидетелство за старите селища на българите малко известния исторически документ, открит в пълния му текст от А. Я. Гаркави в т.нар. “Чифут кале” (писмото съкратено е било издавано през 16 в. – гл. Труд на 4 арх. съезд.) [64]. Между другото този документ свидетелства и за натиска на хазарите² [65], с който те са ускорили движението на Аспарух през 640 г. с неговата орда на запад от приазовските му жилища. Това е писмото на хазарския цар (хакан) Йосиф до Хосади Ибн-Шапруту през 10 век, изпълняващ длъжността министър на финансите при испанския халиф Абдурахман III в Кордова. Писмото е от огромно значение за старата история на България и не отстъпва по своята важност на съчиненията на императора Константин Багрянородни. То ги превъзхожда с това, че е писано в самата южна Русия и то от лице, на което са били достъпни най-достоверните и най-богатите исторически по негово време сведения, каквито е имало там през 10 век. Писано е през 960 г. сл. Хр., в онова време, когато хазарите още владеели обширните области по Волга, Кавказ и Крим, и Светослав още не бил нанесъл решителен удар на тяхното политическо господство.

Хазарският хакан казва:

“В заетата от мен страна някога живеели Венентер или Ванантар и дошли нашите прадеди хазари и воювали с тях. Венентер били многобройни, както пясъка на морския бряг. Те обаче не могли да устоят против хазарите и трябвало да оставят своята земя и да бягат. Хазарите пък ги преследвали докато ги прогонили към реката Дуна, в съседство с Константинопол; а хазарите завладяли тяхната земя, която се намира в техни владения до днешния ден.”

Ясно е, че под венентер се разбират венди, венети, под което славянските племена са били известни както на запад, така и на финските народи (те наричат русите “venaja”).

Йосиф продължава писмото си така:

“Ти ме питаш за моята земя и за пространството на моята държава. Уведомявам те, че аз живея при река Итил (Волга). По тая река живеят много народи в градове и села, в открити и укрепени места. Ето названията им: буртаси, булгари, сувари, арису, цармиси, венетити, севери и славиуни. Всеки от тези народи е многоброен и всички те ми плащат данък. . . с божията помощ, живеейки при устието на реката, пазя входа в нея и не давам на русите, пребиваващи с кораби, да встъпят в морето (Каспийското) и да се доберат до измаилтяните. Също не позволявам на неприятеля по суша да стъпи в дербента (тогава се наричал Баб-аль-Абваб=вратата на вратите) и затова аз воювам с него. Ако аз само веднъж им позволя (да преминат), то те биха опустошили цялата земя на измаилтяните до Багдад.”

IV. СКИТИ И САРМАТИ

След всичко изложено дотук ние се спираме пред спорния въпрос за народността, т.е. за произхода на старите българи.

Явно е, че недоразуменията по тоя въпрос идват главно от загадъчната народност на племената, населявали някога и населяващи днес южна Русия. Етнографското разнообразие на това население в ново време е един от главните източници на спора по българския въпрос. Когато посетила Казан, Екатерина Втора писала на Волтер: 

„Тук са 20 различни народи, нямащи ни най-малко сходство.”

И твърде често всеки писател говори само за една от тия съставни части и заформя своя хипотеза за същността на някогашните българи. Но и кой историк не би объркал понятията си, щом почне да рисува картината на старите българи върху тая съвременна историко-етнографска плетеница, където българите се делят на волжки, сребърни, соба, кул, чермиси, казански, берсула, есечел, темтюзи, булимери, савари и др. племенни групи, наречени така според местата, които заемат.

Безспорен факт е обаче, че най-старите сведения за българите, както и за славяните, са скрити под неизвестни и съвсем други имена.

“Не са паднали от небето тия народи”, казва Самоквасов [66], “чийто неизмерими владения и необикновеното многолюдство са учудвали историците от 6 век. Без съмнение, имало е една географска област, на която са израстнали славяните и са изработили етнографските си особености, отличаващи ги от другите народности.”

Нидерле пише [67]:

“Още преди Христа, славяните в източна Европа били могъщи и силни, иначе не биха могли да завладеят тъй голямо пространство, на което те се явяват още от самото начало на своята история. От Елба до Дон и от Балтийско до Средиземно море ние виждаме страните заселени за кратко време със славяни.”

Успенски казва:

“Преди окончателното си утвърждаване в Мизия, т.е. в сегашна североизточна България през 679 г., българите поне от 200 години са вземали дейно участие във военните събития на онова време. От само себе си се разбира, че за да бъдат в състояние да удържат своето място сред другите военни народи през 5, 6 и 7 векове и да играят тъй видна роля, служейки понякога и като съюзници на византийската империя, българите би трябвало отдавна да притежават не само лична храброст и военно изкуство, а да са имали известен род учреждения (поселения), с които се е поддържало тяхното военно могъщество.”

Професор Нидерле различава в южна Русия две епохи: I – скито-сарматска и II – славянска.

Руският археолог В. Хвойко нарича крайднепърската култура старо-арийска изобщо и в частност протославянска [69].

Нека видим сега какво разказват писателите от древността за най-старите обитатели на южна Русия, т.е. за предците на славяните и българите.

1. 
   Европейска Сарматия над Черно море (6). Обхваща земите от устието на Дунав на юг и до Балтийско море на север. Границите са условни, защото например готският писател Йордан твърди, че още император Траян (98-117 г.) е покорил сармати на юг от Дунав, тоест в Мизия.
   
2. 
   Азиатска Сарматия от Кавказ до Волга и на изток от Кимерийския босфор.
   
3. 
   Дакия, областта северно от долното течение на Дунав. Даки и гети са идентичен народ, затова някои автори наричат тези земи и с името Гетика.
   
4. 
   Мизия - равнината на юг от Дунава.
   
5. 
   Тракия - Областта на юг от Стара планина (Хемус) до Босфора, свързващ Черно море с Мраморно море. Много антични автори гледат на областта Македония като Западна Тракия.
   
6. 
   Pontus Euxinus, наричан за краткост Понтус/Понта, известен днес като Черно море.
   
7. 
   Кимерийски босфор - проток, който свързва Азовско море с Черно море.
   

Най-подробни сведения за скитите ни дава бащата на историята – Херодот, който лично е посетил Скития и в своята безсмъртна книга ни е оставил подробно описание, както на страната, така и на нейните жители и техните нрави. От Дунава до Волга и от западните части на Сибир до северните брегове на Черно море Херодот различава две големи групи племена, а имено групи скитски и групи нескитски племена. Последните живеят над северните граници на Скития.

Скития според Херодот представлява един четириъгълник, който се простира навътре в материка толкова (двадесет дни път), колкото и край морето [70]. Самите скити той дели на три категории: западни – земеделци, средни – чергари, и източни – царствени скити. Историкът започва своето описание на скитските народи с живущите около гр. Олвия, близо до устието на Дунав, един град, който, както се вижда, той лично е посетил. На запад Скития граничи с р. Истър [71] и започва земята на агатирсите [72], които се отличават с най-меки нрави и твърде охотно носят златни украшения.

Според Плиний [73], агатирсите имали руси коси, а според Авиен – 4 в.сл.Хр., те носили пъстрошити дрехи.

“От търговския град на бористенитите (гр. Бористена) на р. Днепър, съставляващ най-централен пункт на цялата приморска Скития, първи живеят калипидите, представляващи елиноскити; над тях живее друг народ, наречен алазони. Както последните, така и калипидите във всичко водят същия живот като на скитите, но те сеят жито и го употребяват за храна, както и лук, чесън, царевица и просо. Над алазоните живеят скити орачи, които сеят жито, не за собствена храна, а за продажба. Над тях, по р. Гипанис (Буг), на запад от Бористен (Днепър), живеят неврите (74), източни съседи на агатирсите. Нравите на неврите са скитски. Разказват, че ежегодно всеки невър веднъж в годината ставал вълк за няколко дни, а после пак приемал човешки образ. Аз не вярвам на тия разкази, но тъй казват и потвърждават това с клетва [75]. Като преминем през Бористен, попадаме в най-близката до морето земя Хилея; над нея живеят скитите земеделци, от които ония, които живеят до р. Гипанис, елините ги наричат бористенити.

(Според Дион Хрисостом бористенитите носили вълнени дрехи от черен и изобщо тъмен цвят.)

Сами себе си тамошните елини наричат олвиополити. Следователно, тия скити земеделци заемат пространството на изток три дни път и се простират до р. Пантикапа и на север по р. Бористена на 11 дни. Над тях се простира обширна степ, зад която обитават андрофагите, народ особен, съвсем нескитски. От всички хора андрофагите имат най-диви нрави: при тях няма ни правда, ни закон. Те са чергари, обличат се по скитски, но езикът е особен, нескитски; от всички тамошни народи само те употребяват за храна човешко месо. [76]

На изток от скитите-земеделци, от другата страна на р. Пантикапа, обитават скитите-чергари, които нито сеят, нито орат. Цялата страна, с изключение на Хилея, е безлесна. Чергарите заемат областта на изток на 14 дни път и се простират до р. Хера. От другата страна на Хера [77] се намират тъй наречените царски владения и живеят най-храбрите и най-многобройни скити, почитащи другите скити като свои слуги. На юг те се простират до Таврика, на изток до онзи ров [78], който изкопали потомците на ослепените роби, и до тържището на Меотийското езеро, наречено Кремна; техните владения често отиват и до р. Танаис (Дон). Земите, лежащи на север от царствените скити, са заети от меланхлените, народ особен, нескитски. Над меланхлените, доколкото ми е известно, има езера и безлюдна пустиня [79]. От морето навътре в страната до меланхлените са двайсет дни път; дневният път аз определям в 200 стадии [80]. На изток от меланхлените, над савроматите по западната страна на Танаис, живеят будините, заемащи земята, покрита с гъста гора. Будините, коренни жители на страната, са народ многолюден, със сини очи и руса коса. В тяхната земя има дървен скито-елински град Хелон; там има светилище на елински божества с идоли, олтари и храмове от дърво, а в чест на Дионис там се устройват на всеки две години празненства с оргии. От другата страна на Танаис първата от областите принадлежи на савроматите, които заемат пространство 15 дни път, като се почне от ъгъла на Меотийското езеро по направление на север. Цялата тая страна е лишена от дървета. Над тях живеят будините, които заемат втория участък земя, цялата покрита с гъста разнородна гора. Над будините, на север от тях, лежи преди всичко пустиня, простираща се на седем дни път, а зад нея, повече в източно направление, живеят тисагетите, народ особен и многолюден; средства за живот добиват от лов. В съседство с тях, по същите места, живее един народ с името ирки, които също се прехранват с лов, като устройват засада от дърветата, под които ги чакат конят и кучето. Над тия народи, по направление към изток, живеят други скити, надошли тъдява след отделянето си от царствените скити (тук очевидно Херодот свидетелства за хуните, по тоя въпрос по-нататък – за хуните – б.авт.).

До владенията на тия скити цялата премината от мен страна представлява равнина с дълбок чернозем, но оттук нататък земята вече е камениста и неравна. Ако преминем значителна част и от тая неравна страна, то ще се срещнем с жителите в подножието на високите планини; казват, че всичките, както мъжете, така и жените, са плешиви от рождение, плосконоси и с големи челюсти; речта им е особена. . . нарича се тоя народ аргипеи. Страната до тия плешиви хора и народите, които живеят от отсамната й страна, са добре известни. При тях ходят някои скити, от които, както и от елините от тържищата на Бористена и Понта, могат да се добият сведения. Онзи от скитите, който ги посещава, ползва за търговските си контакти седем преводачи и седем езика. За народите, живеещи над плешивите, никой не може да каже нещо с достоверност, защото те са отделени с недостъпни гори и никой не ги преминава. Според разказите на тези плешиви, невероятни за мене, по планините живеят хора с кози крака, а по-нататък, зад тях, е друг народ, който спи шест месеца. Това аз съвсем не вярвам. Напротив, известно е, че земята на изток от плешивите е населена с иседони, а за земите над тях и над плешивите няма нищо известно.” [81]

Между Дон и Кавказ, най-южно, по време на Херодот, живели синди, които имали висока култура и много градове, а над тях меоти, събирателно име на множество племена (дандари, торсати, агри, обидиакени, досхи и аспургияни), които се занимавали със земеделие, според думите на Страбон, но войнствени като чергарите. Едни от племената се съюзили с Танаид, а други с Пантикапей [82].

Помпоний Мела (I, 114) придава на всички племена, живеещи по брега на Азовско море, чертите на сарматите.

Изобщо първенствуващо племе между Дон и Кавказ по време на Херодот били савроматите. Ето какво съобщава за тях Херодот:

“За савроматите разказват, че когато по време на сражението на елините с амазонките (амазонките при скитите се наричат “ойорпата”, което в превод на елински език значи “мъжеубийци”, а именно ойор-мъж, а пата-убива) на река Термодонта, елините удържали връх, те на три кораби отплували оттук обратно, заедно с всички хванати в плен амазонки; обаче в откритото море амазонките нападнали мъжете и ги избили. Носени от ветровете, техните кораби, които останали без весла, били изхвърлени от вълните в Крим на Азовско море – Крим лежи в земята на свободните скити. Тук амазонките излезли на сухо и като яхнали първото стадо коне, което срещнали, почнали да грабят скитските владения... Станало така, че скитите и амазонките съединили своите лагери и почнали да живеят заедно.” [83]

Също така се казва:

“Савроматите [84] говорят скитския език, но отдавна развален, тъй като амазонките недостатъчно са усвоили тоя език. Относно брака, при тях се спазва следното правило: нито една девойка не се омъжва докато не убие един неприятел; някои жени при тях доживяват до старост и умират девици, затова че не са били в състояние да изпълнят това изискване.” [85]

Според Диодор (II, 43), савроматите били колония, доведена от скитските царе от Мизия на Танаис. Помпоний Мела (III, 34) и Тацит (Тракт. за Герм., 17) посочват близостта на сарматите до партяните. Клавдий (XIV, 18) нарича сарматите белодрешковци, но въпросът е дали до всички сарматски племена може да се отнесе тая бележка.

В разказа си за похода на Дарий Херодот споменава и таврите, които “в жертва на богиня Дева принасят всеки елин, който е претърпял корабокрушение по техните брегове или хванат в открито море” [86]. Таврите, казва Херодот, живеят с грабежи и война. Всичките други писатели на древността приписват на таврите (кримските планинци) диви, войнствени нрави, отличаващи ги от скитите. Амиан Марцелин (XXII, 8, 35) казва: “В Таврика има няколко градове, между които Евпатория, Дандака, Теодосия и други по-малки, които не са осквернени от човешко жертвоприношение.”
Заточеният в Томи (днешният град Кюстенджа в Добруджа) поет Овидий [87], който се научил да говори “на гетски, сиреч сарматски”, слага в устата на един старец “варварин” следната реч:

“О, чуждоземецо! Името на приятелството добре знаем ние, живеещите далеч от вас на Истър. Има в Скития място, древните наричали неговите жители таври, не тъй далеко от Гетика. Аз съм от тая земя и обичам родината си. Този народ почита богиня Дева, сестра на Феба, която не познава брачния факел. Тя свещенодейства в храма и се почита повече от всички скитски млади жени. По правило на древните, жертвоприношението било такова, че чужденецът трябвало да падне убит от меча на девицата...”

Херодот казва, че с името саки персите наричат амиргийските скити, които обитавали богатите житни местности в средна Азия (според Херил, 4 в.пр.Хр.). Друго скитско племе на Херодот (I, 201) са масагетите, народ голям и силен, живеещ на изток от Аракс. Известен е разказът за похода на персийския цар Кир през 529 г.пр.Хр. [89] Принасянето на жертва предимно от коне при скитите напомня масагетското жертвоприношение на слънцето (Херодот I, 216).

Според Хипократ (da aer, 26), “скитският народ от студа е рус, защото слънцето не го пече. Бялото тяло се изпича от мраза и червенее”.

Ние няма да се впускаме да излагаме ония подробни и интересни сведения, които древните писатели ни дават за живота на скитите и сарматите, понеже те представляват предмет на отделни статии [90]. Тук обаче е мястото да дадем едно малко обяснение за някои невероятности и преувеличения в историческите разкази на Херодот за скитите и сарматите. Преди всичко трябва да имаме предвид, че Херодот не е имал намерение да дава научно-обективно и всестранно осветляване на фактите, а напротив – избирал е ония черти на скитите, с които те особено рязко са се различавали от културните елини, като премълчавал за другите, непредставляващи интерес за гръцкия читател. Фот казва:

“Херодот е нарисувал лика на скита предимно с тъмни краски, подобно на Тацит, който обаче на базата на също такива повърхностни съображения, рисува съвременните нему германци само със светли краски.”

В своите разкази за човекоядството и свирепостта на скитските племена Херодот просто повтаря стари легенди за дивостта на тия племена. Тъй например той говори за някакви човекоядци (нескитско племе), съдейки само по нарицателното андрофаги, което буквално значи людоеди. Също по нарицателното име аримаспи се съди за едноочеството на последните: аримаспи значи еднооки и някои допускат, че е произлязло от стрелянето с лък със затворено око. Такъв е случаят и с названието сармати, което съответства на гръцкия превод инекократумени, тоест управлявани от жени, понеже думата произлиза, както самият Херодот обяснява, от персийските думи “сар”, което значи “цар”, и мада – жена, женски пол (или “мать/мати” – майка? – б.ред.). Това название кара Херодот да вярва на един разказ за произхода на сарматите от смешение на скитите с легендарните амазонки. Всъщност този разказ за сарматските амазонки напомня смътните представи за служителките на сирийското божество на войната Мене, култът към което съществувал и по южните брегове на Понта. Самите таври, казва Херодот, наричат женското божество (Девата), на което принасят човешки жертви, Ифигения, дъщеря на Агамемнон.

Забележителното е, че Херодот почти не го интересуват скитите земеделци, които с присъщата им неподвижност имали, с изключение на елино-скитите, много по-слаби контакти с гърците, отколкото богатите, подвижните чергари и особено царските скити – хора с висока култура, занимаващи се далеч преди появата на гръцките колонии с търговия, промишленост и изкуства. За тях Херодот казва, че се отличавали от всички народи, които той познава на света, с най-важното за хората качество на мъдростта – правдата. Царските скити с Анахарсис той поставя над всички и по ум (Херодот IV, 16).