Решение на тоя тъй важен за историята на българите и на славяните въпрос, поднасям скромния си труд пред благосклонното внимание на учените и любознателните



страница3/7
Дата26.05.2018
Размер1.04 Mb.
#69567
ТипРешение
1   2   3   4   5   6   7

V. БЪЛГАРИ И СЛАВЯНИ – 

ПОТОМЦИ НА СКИТИ И САРМАТИ


Трог Помпей, писател от 1 век пр. Хр., позоваващ се освен на Херодот и на други писатели, казва, че скитският народ винаги се е смятал за най-стар, макар дълго време да е имало спор за родовата старост между скити и египтяни. Вероятно това е дало повод на Херодот за разказа на преданието, което той чул в Египет, че цар Псаметих правил опит над две деца, оставени без всякакво обучение на езика, в резултат на което се оказало, че най-старият народ на земята са фригите.

Интересни са библейските сведения, според които самият бог Саваот някога е употребявал скитите като “бич Божи” срещу потъналите в грехове юдеи. Много стихове и цели глави в книгата на пророците от великия завет на свещеното писание са посветени на южноруските скити и то специално на царските скити.

Така в книгата на пророк Йеремия (гл.V, стих 15) е казано [91]:

“Ето аз ще доведа връз вас народ от далеч, доме израилев, говори Господ: народ силен е той, народ старовременен, народ, на който ти не знаеш езика, нито разумяваш що говорят. Всички те са юнаци. . . Ще съсипят с меч укрепените ти градове, на които се надяваш.”

Гл. VI, ст. 1: “Синове Вениаминови, бягайте от Йерусалим и разтръбете с тръба в Текуе и издигнете знак в Вет-Акерем, защото зло прониква от север и голяма гибел.”

Гл. VI, ст. 22: “Ето, хора идат от северната земя, народ голям се повдига, жестоки са и неумолими, лък и копие държат, гласът им шуми като море, възседнали са на коне.”

Гл. VIII, ст. 17-18: “Пръхтенето на конете му се чу от Дан; всичката земя се разтърси от гласа на цвиленето на яките му коне, защото дойдоха, та поядоха земята и плодовете й, градът и които живеят в него. Защото, ето, аз провождам вам змии василиски (царствени), които не се обаюват, но ще ви хапят, говори Господ.”

Тези пророчества на Йеремия са от чисто исторически характер. През тъй вдъхновените поетически форми на речта му прозират ясно южноруските източни скити – чергари и царствени.

При Езекил [92] (глава 38, стр.1-8, и гл. 39, стр. 2) се споменават “Гог, водител на Рос, Мосох и Тувал и домът на Тогарм, от последните страни на север.”
В Илиада (песен XIII) Омир казва: “Зевс, разглеждайки земята над тракийците, ездачите на коне, и мизийците, юнаци-борци, съзерцава там дивните мъже на хипермолгите, бедни, хранещи се с мляко, най-справедливите от смъртните.”

Повечето от древните гръцки и други писатели, като почнем от Хезиод, Дионисий (1-2 в.сл.Хр.) и свършим с Амиан Марцелин, сляпо вярвайки в авторитета на Омир, приемали епитетите му при характеристиката на скитите за собствени имена и дълго време правили своите тълкувания за някакви народи на основата на имената. Ето тези народи: 1. абии – което всъщност означава бедни, лишени от средства за живот; 2. агави – славни; 3. хипемолги – доители на кобили; 4. галактофаги – хранещи се с мляко; все епитети, които Страбон ясно доказва, че се отнасят до скитите и сарматите. Само поетът Калимах (3 в.сл.Хр.) бил по-добре запознат със скитащите по понтийските степи племена, носещи общото название скити.

Но това заблуждение на древните писатели е сравнително незначително, ако се съпостави с лутанията на някои съвременни учени по въпроса за националността на скитите. По този въпрос се е образувал един, тъй да го наречем, “омагьосан кръг” на умувания, в мрежата на който са се оплели голямо множество “малки” и “големи” писатели.

Изобщо ония, които в наше време се занимават със скитския въпрос, според мнението им за националността на скитите, се делят на три големи групи. Писателите от първа група се явяват представители на монголската или по-точно урало-алтайската теория. Такива са Нибур, К. Нейман, Манерт и др. Към втората група са поддръжниците на арийската теория, която се разпада на четири дяла: първият поддържа мидийския произход на скитите (напр. Цейс и Милер), вторият отъждествява скитите със славяните (Хвойко, Самоквасов, Иловайски и др.), третите са защитниците на германската теория (Бергман, Фресел и др.), а четвъртите смятат скитите на Херодот за келти. Остава още една – трета главна група, която някои наричат неутрална, тъй като нейните представители се стараят да избегнат спора на привържениците на арийската и монголската теория и така те съвсем се отказват да разрешат етнографския спор; сред тях са Укерт, Роулсон, Брун. Някои под скити разбират смес от най-различни народи: такива са Милер и Мищенко.

Аналогичен с труда на професор д-р Шишманов по българологията (отбелязан в началото на етюда ни), в който авторът разглежда съществуващите теории и мнения по произхода на българите, е научният труд, макар в не тъй обширна форма, на руския учен М. К. Фот “О скитском вопрос” (с мото от Kuno) [93]. На първо място авторът привежда критическия преглед на Ханзен, един от най-талантливите писатели по скитския въпрос, който преди 70 години писа, че със скитската терминология, доколкото е запазена, учените се отнасят като с играчка. Че никой не ни казва откъде са се появили тези названия на народите, сам ли народът се е наричал така или съседите му са го наричали с тия имена; дали те са скитски или са други, а ако са скитски, то какви точно – от чергарите или земеделците? Ханзен пише:

“Не трябва да се забравя, 1) че Херодот е употребявал думата “скити” или “скитски” в смисъл на политически термин, подобно на този, в който ние наричаме Австрия немска (според езика) страна, 2) че способността на гърците да предават чуждите звукове е особено ограничена, както в областта на съчетаването на съгласните, така и на гласните. Освен това лесно може да се случи, че една и съща звукова комбинация да се среща в два различни езика. . . Кой има право да смята англичанина и арабина за родствени само по поразителното сходство на английската дума “Scherrif” с арабската? Или пък, макар славянските и латински езици да са родствени, следва ли от това, че руската дума “итак” и латинското “itaque” са от едно произхождение?”

При все това представителите на мидийската теория обуславят тезите си предимно като вземат отделни слогове от скитския език и търсят сродни на тях изключително в персийския език, без да вземат предвид, че някой етнографски и географски имена могат да са от чужд произход.

Колкото до монголската теория, Фот (стр. 102) казва:

“Недостатъчно предпазливата оценка на херодотовите известия и може би авторитета на Нибур, който създаде тази теория за монголския произход на скитите, беше причината за това, че в първата половина на 19 век тази теория надделяваше над арийската. Но от момента, в който се появи статията на Шифнер (Bulletin de l’Academie Imperiale de sciences de St. Pet., vol. XIII, p. 193), тя все повече и повече губи почвата под себе си.”

Понеже тази монголска теория за скитите е майката-родилка на татаро-монголското произхождение на българите [94], ние ще се спрем върху по-важните критически бележки на Фот върху нея. Най-силната опора на тази теория се явява описанието на скитите при Хипократ, съвременник на Херодот, който също лично посетил Скития. И действително, скитите на знаменития медик Хипократ несъмнено били монголи. Но от по-внимателните изследвания върху съобщенията на Хипократ става ясно, че неговите скити нямат нищо общо със сколотите на Херодот. Тоест, че описваното от Хипократ племе не е живяло в южноруските степи по бреговете на Черно море, а е скитало по задуралския гребен, в северна Азия. Хипократ под своите скити не е разбирал онези на Херодот, а е описвал други скити. При него терминът “скит” или “скития” има също географски смисъл и обхваща задуралската част на тогавашна Европа или по днешному Сибир, тоест областта, където отдавна живеели монголо-татарските племена и където приблизително обитавали херодотовите плешиви хора с плоски носове.

Хипократ не е акцентирал върху арийския елемент на Скития, защото това не е влизало в специалния план на медицинското му съчинение. Той не е искал да рисува пълна етнографска картина на Европа, както Херодот; той се е спирал само на племената и местностите, които са имали отношение за медицинските му теории и съвсем не се е грижил за реда, по който ги изброява. Самият Хипократ казва:

“Аз ще премълча за ония народи, у които различията са малко забележими, а ще разкажа само за онези, които имат важни особености.” А по-нататък повтаря: “...твърде много би трябвало да разказвам, ако бях взел под внимание всичките, но по отношение на рязко отличаващите се ще изкажа своето мнение.”

Явно е, казва Фот (стр. 106-107), че в случая Хипократ не се е занимавал с индо-европейското племе на сколотите, които нямали никакви “по-особени” черти.
Разбира се, при тия факти и последната теория – на тъй наречените неутралисти, които за компромис между арийската и монголската теория искат поне царските скити да се признаят за монголски, губят всякакъв смисъл и значение. Забележителното в доклада на Фот е, че авторът няма куража да изкаже свое мнение за националността и потомците на скитите. Потърсил разгадаването на скитския въпрос в трудовете на херодотовите коментатори, той започва статията си с надеждните думи на Бергман – представител на германската теория, а я завършва със собственото си разочарование.

Бергман казва:

“Ако бъде доказано, че скитите, гетите и сарматите са предци на германските и славянските народи [95], то историята на последните, нямаща досега начало, ще бъде допълнена и тогава ще изпълни без прекъсване далечния период от началото на тяхната раса в Азия, до тая епоха, когато те се установяват в Централна и Източна Европа.”

А ето заключението на Фот:

“Като съпоставим всичко гореизложено, колкото и това да е прескръбно, трябва да признаем, че сега, както и по-рано, ние не сме в състояние с увереност да решим въпроса кой от съвременните народи се явява потомък или поне най-близък родствен на херодотовите скити, макар че с пълно убеждение можем да кажем, че скитите не са били монголи, а са принадлежали към кавказката раса.”

За щастие, Фот е дошъл до тази печална мисъл не по нишката на всестранно лично научно изследване. Своето разочарование той черпи именно от онзи кръг на умувания върху скитската народност, на който той посвещава своя доклад и който ние нарекохме “омагьосан”, защото в него се коренят всички “майсторски сплетни” и парадокси, от които произлизат безкрайните спорове, както по скитския, така и по българския въпрос.

Интересно е, че всички писатели по скитския въпрос изхождат все от едни и същи свидетелства на гърците и римляните, а постигат невероятно различни резултати. Според Фот, това разногласие зависи не толкова от обективни причини, коренящи се в самия изследван материал, колкото е следствие на субективни фактори, като недостатъчна подготовка или предварително съставени мнения на авторите.

И действително, при наличието на така ясни исторически свидетелства за местожителството и бита на скито-сарматите, от една страна, а от друга за “заместилите ги” “нови варвари” – славяни и българи, чудно е, че не се откриват досега същинските, преки потомци на скито-сарматите.

Принципът, че цивилизациите на всички древни и културни народи си приличат и че всеки млад народ може по някои черти на нравите и вярванията да се причисли към каквото племе желае, като че ли е хвърлил прах в очите на болшинството писатели да не видят ясната и проста истина.

Наистина, може да се каже, че арийството на скитските племена не е оспорено, но същността на българското племе никой не ни посочва с достатъчна яснота и задоволителна доказаност. Пред лъчите на съвременната археология обаче истината по този въпрос постепенно прониква в мрачния лабиринт на хилядите изказани досега мнения, теории и хипотези, а образът на скито-сарматските потомци се очертава все по-подробно и по-ярко.

Ето, от една страна данните на Херодот и изобщо сведенията на древните писатели за скитите, за техния физически и духовен живот, в областта както на техните религиозни представи, така и на техния семеен, социален, политически и икономически живот; от друга страна веществените паметници, най-новите археологически находки и изследвания, които ни дават ясна представа за постепенното развитие на неолитната култура в южна Русия и нейното преминаване в бронзовата, желязната и по-нова епоха; на базата от съвкупността на тези исторически и археологически данни, на всички тези взаимно потвърждаващи се факти, казваме, колкото и оскъдни да са те на глед, може да се разбере ясно като бял ден, че бащата на историята ни открива в лицето на западните скити самите славяни – предимно земеделци, а в лицето на източните царствени скити – самите българи, предимно търговци, скотовъдци и промишленици, които смятали останалите скити за свои слуги, тоест като провинциални поданници.
Уседналият мирен земеделски бит, въоръжението, целият начин на живот, изобщо всички прояви на древнославянския бит ние виждаме буквално в бита на западноскитските племена. Изследванията в областта на лингвистичната палеонтология също потвърждават това очевидно скито-славянско тъждество [96]. А керамичните и бронзови находки в пространството от Карпатите до Капсийско море и от северните граници на херодотовата Скития до бреговете на Черно море, а също в българските земи до Бяло море, най-достоверно и категорично свидетелстват за всичките етапи на постепенно еволюиране, т.е. за непрекъснатото развитие на славяно-българската култура от палеолита до ново време.

И действително, по-късните писатели – Тацит, Йордан, Прокопий и много други, вместо херодотовите западни скити говорят за славяните. При Йордан те са склавени и анти под общото название венети. Склавените заемат земята между Новидунум и Днестър, а пък антите, най-храбрите между тях, живеят по брега на Понта от Днестър до Днепър. По-нататък Йордан споменава агацирите, а още по на изток, над Черно море, вместо владенията на царствените скити и сарматите, той отбелязва вече селищата на българите. Страшните според него българи, които “жестоко ни наказаха за нашите грехове”. [97]

Както казахме, царските скити съвсем си приличат със своите потомци – старите българи – подвижни, буйни, войнствени конници, хора с повече усет към търговията и промишлеността, отколкото към земеделието, и главно царствени представители на всички славянски племена. Хронологическият цикъл на българите, открит от проф. Попов, датиран от 150 г.сл.Хр., най-ясно потвърждава тази вековна царственост. Българите чрез своята наследствена родова династия са образували феодална държава, на която множеството славянски племена, със своите военачалници, служили като черноработници. Както по-рано отбелязахме, самите българи се делили на малки родове; всяка орда си имала свой племенен началник и стояла в известна подчиненост на върховния господар – цар на всички славяно-български племена [98].

Какво е било отношението на тези две главни племена – славяни и българи, в един момент през ония далечни времена, когато тези техни названия се скривали още под официалните общи имена скити и сармати, ни разказва Херодот в своята история за похода на Дарий в южна Русия [99].

Като превзел Вавилон, Дарий предприел поход срещу източните (царствените) скити. Искал да ги накаже, защото някога те нападнали, разбили и оскърбили мидяните. Заплашените скити се събрали на съвет и решили, че те не ще могат да устоят срещу пълчищата на Дарий, затова решили да поискат помощта на всичките околни скити и на техните съседи. На поканата им се отзовали племенните началници на таврите, неврите, андрофагите, меланхлените, будините и савроматите. Но тъкмо уредили съвещанието и пристигнали конници с известие, че персийският цар покорил целия азиатски материк, поставил мост на Босфора и преминал в европейския материк, където покорил тракийците, съединил с мост бреговете на р. Истър и възнамерявал да нахлува към скитите. Тогава източните скити казали на поканените: 

“По никой начин не се делете от нас, не ни оставяйте да погинем, а единодушно да посрещнем нахлуващия враг. Не си мислете, че персийският цар няма да покори и вас, защото ако той е предприел похода си само с цел да си отмъсти на нас за някогашното поробване на персите, той би трябвало да остави на мира всички други и да дойде само в нашата земя и той би обявил, че иде на война само с нас. А пък той, щом преминал в нашия материк, веднага се заел с покоряването на всички народи, попадащи му на пътя, и ето че подчинил всичките тракийци, както и съседните им гети.” [100]

Херодот продължава така:

“В следствие на това заявление, дошлите племенни началници почнали да се съвещават помежду си и накрая мненията им се разделили на две. Военачалниците на хелоните, будините и савроматите единодушно обещали помощ на заплашените скити; в опозиция, ония на агатирсите, неврите, андрофагите, меланхлените и таврите, дали такъв отговор: “Ако не бяхте първи нанесли обидата на персите и не започнахте война с тях, то сегашната ви молба и вашите речи бихме признали за правилни. Но вие без нас се втурнахте в страната на персите и властвахте над тях през всичкото време, докато бе угодно на божеството; сега те, по внушение на същото божество, ви мерят със същия аршин. Що се касае до нас, то ние тогава не обидихме тоя народ, и сега първи не ще го оскърбим. Но ако персийският цар ни обиди, то и ние не ще мируваме; дотогава обаче ние ще наблюдаваме и ще седим спокойно по местата си, защото, доколкото знаем, персите идват не срещу нас, а срещу виновника на нанесената им обида.”

Като чули тоя отрицателен отговор, източните скити решили помежду си да не правят открито сражение, а като се разделят на два отряда, да отстъпят със своите стада и засипват всички кладенци и извори по пътя си и да унищожат растителността. Към един отряд начело с военачалника Скопас се присъединили савроматите; те трябвало да отстъпват, ако персийският цар се обърне към тях, направо към реката Танаис (Дон), надолу от Меотийското езеро и да преминат в настъпление срещу персите, щом те се обърнат. Това била една част от населението на скитското царство, която се разположила по тоя път; две други части царски скити (Херодот изрично споменава думата “царски”), едната – голямата, под началството на царя Идантирс, а другата под командването на Таксаис, съединени в едно място и в съюз с хелоните и будините, също тъй трябвало да отидат пред персите на един ден път, отстъпвайки пред тях, и въобще като действат съгласно приетото решение. Но преди всичко те трябвало да се втурнат в ония земи, които им отказали съюзничеството си, за да принудят и тях да се бият; ако те доброволно не пожелаят да водят война с персите, то трябвало да се върнат в своите владения и там да нападнат врага.”

Почти всичко това се изпълнило. Интересното е, че царските скити влезли в споразумение с мизите “йонийци”, които убедили да съборят моста на Дунава. Те обаче от страх съборили само северната му страна, за да могат да се извинят, че скитите го съборили. В това време скитите търсили персите из Скития, но те били вече на Дунава и когато скитите стигнали до Дунав, йоняните били поправили моста и персите преминали реката. За тая постъпка на мизите, скитите ги характеризирали така: “когато са свободни, те са най-жалките страхливци, погледнете ли ги като роби, те са най-преданите и постоянни слуги.”

В този разказ на Херодот за царските и другите скити прозира твърде ясно сполучливата характеристика на древните българи и славяни. [101]
* *
Сега нека посочим и онези данни, които ние считаме за цимент на историческите доводи по третирания от нас въпрос за произхода на древните българи.

Стигаме до по-старите и най-новите находки и сведения на съвременната археология.

Скито-сарматските древности са запазени изключително в погребалните паметници – могилите в южна Русия [102]. В несметно множество те са пръснати от устието на Дунав и Днестър нагоре по Буг и по Днепър и неговите притоци, по Таврическия полуостров, по Дон и бреговете на Азовско море, по Кубан и нейните притоци до Каспийско море [103].

Значителна част от тези могили е съсредоточена около местата на древните селища, пътища и проходи; множество са разположени около древните гръцки градове и колонии. Забележителното е, че повечето скитски могили са из долините, докато гръцките са разположени по планините.

Интересни скитски могили се разкопаха в Казанската, Киевската и Екатеринославската губернии. Но най-пълна картина на погребален обичай на “варварските” царе в южна Русия [104] представи гробницата, открита в могилата Кул Оба, 6 верста на запад от Керч, през 1831 г. 

“Варварският” характер на това погребение не само не се е изгубил и дори не отслабнал от непосредственото съприкосновение на “варварския” свят с гръцката култура, а напротив – изразил се е с особена сила, благодарение на услугите, може би на гръцкото изкуство, което съумяло в ясни пластически образи и в условни емблеми да схване и изрази мъглявата мисъл на “варварина”. При това съприкосновение възниква у последния горделивото съзнание на националните му особености, които той желае да види точно възпроизведени от изкуството. Погребалният накит, намерен в Кулобската могила, представлява извънредно типичен образец за скито-сарматската епоха [105].

По-интересните разкопани други могили, които дадоха почти еднакво важни находки с кулобските, са следните: Луговата могила (3-2 в.пр.Хр.) в Екатеринославския уезд (1850); Хермесовската група могили [106], състояща се от две големи, наречени “близнаци”, и няколко малки; “Дебелата могила” близо до Краснокутската паланка (1860); като образец на царска могила е и грамадната Чертомлицка могила (3-2 в.пр.Хр.), 20 верста северозападно от Никопол, на десния бряг на Днепър (1862); тая могила даде повече находки от Кул-Оба, и погребенията на Чертомлицкия властител са по-характерни по “варварските” си обичаи от Кул-Обските. Множеството погребани там коне свидетелстват за чергарския живот, за което може да се съди и от повозните коли, отсъстващи от Кул-Оба. Но сходството на прогребалните обреди във всичко останало говори в полза на принадлежността на тези две могили на едно и също племе, потвърдено и от сходството на типа и дрехите на “варварите”, изобразени по Кул-Обската и Чертомлицката вази; “Острата могила” (1867-8); 7 царски могили, наречени “Седем братя” (1875-6) в Темрюкския уезд, кубанска област; през 1883-84 г. Д. Я. Самоквасов прави изследване на могилите по бреговете на р. Конка, близо до с. Новогригориевски; “Безчастная могила” (1884); “Скитски могили” (1888) около Ромен.

От голяма важност са и катакомбите на Антестерий в Керч, открити – една през 1872, друга през 1873 и трета през 1841 г. Важността им се състои във фреските, изобразяващи бита на сарматите през 2 век сл. Хр. От научните изследвания на тези безчислени находки, които направиха вече достатъчно пълна историческата картина на скито-сарматския живот, става явно: 1) че гръцкото население в южна Русия не е виждало там свое отечество и на пребиваването си е гледало като случайно, временно, 

2) че античното класическо изкуство се развило там само като една външна покривка върху оригиналните идеи и форми на скито-сарматския живот, и 
3) че художествената промишленост с масата изящни и устойчиви “варварски” типове се е развила по инициативата и потребността на скито-сарматските народи, при това далеч преди първата гръцка колония, и е имала друг свой източник, освен самобитните си елементи – в древната източноевропейска култура.

Едно от най-важните обстоятелства, откривани от тези паметници, се явява пълното тъждество на изображенията на скитите и сарматите. Находките от Чертомлицката и Кул-Обска могили (3 в.пр.Хр.), сравнени с изображенията на босфорските и прикубанските сармати, свидетелстват за племенното тъждество на едните и другите [108].

Археологът проф. Самоквасов, разкопките и изследванията на когото датират от 80-те години (на 19 век – б.ред.), дели могилите в южна Русия на следните епохи: 


  1. най-старата е кимерийска, съответстваща на каменната и бронзова епоха в западна Европа; 

  2. скитска – от 6 в.пр.Хр. до 1 в.сл.Хр.; 

3) сарматска – от 1-5 в.сл.Хр.; 

4) славянска – от 6-11 век, и 

5) половецко-татарска – от 12 до 16 век. [109]

За най-стари културни следи в южна Русия доскоро се смятаха т.нар. “Кимерийски гробници” [110]. Най-новите неолитни разкопки обаче разкриха множество други паметници, отнасящи се до една своеобразна неолитна култура, която значително предшества тия кимерийски гробници и която Фон Щерн нарече “премикенска” (Die “pramykcnische” Kultur in Sud Russland – Die Ausgrabungen in Petreny im Bielzer Kreise des Gouvernements Bessarabien; 1902 und 1903), а археологът Хвойко я нарече “триполска” по името на главната местност на находките. Територията на тези находки обхваща областта от долината на р. Десна, през черниговската губерния, по всички уезди на киевската, част от херсонската и по надолието на запад (разкопките на Н. Ф. Беляшевски и В. В. Хвойко). А находките в Бесарабия (от разкопките на Фон Щерн) стоят като мост от гореспоменатата територия към аналогичните находки на запад, а именно Галиция (проучвани от Осовски, Коперницки и Пршибиславски), част от Унгария (Восински, Шмид), Буковина (Зомбати), Румъния (Бутуреану), Моравия и южна Австрия (Пилиарди) и България [111].

В известен смисъл тая култура се простира и в Босна (Бутмир, Радимски) и Сърбия (М. Васич).

Сега се правят из България разкопки по поръка на Народния археологически музей в София, от които онези при село Салманово, преславска околия, шуменски окръг, дават отлични резултати. Откриха се площадки и жилища с такива керамични изделия от каменната епоха, които, уверени сме, ще привлекат вниманието на целия учен свят, понеже говорят за твърде богата и своеобразна култура на древните тракийци, която тук, в самата Тракия и Мизия, може би ще се окаже най-самобитна и първообразна. Особено интересни са големите цилиндрични глинени съдове с похлупаци и с тънки кухи шии отдолу, за закрепване на съда [112].

Те са от обикновена по-тъмна или по-светла червена глина и художествено декорирани с бяла инкрустация, оградена с полирани (излъскани) изпъкнали ивици, образуващи меандри, успоредни или зигзагообразни ленти в различни направления, а също квадрати и концентрични кръгове (по похлупаците), с по-тесни или по-широки ленти. Често се среща и спиралният орнамент [113], а също ъгловатата волута, която Hoernes сполучливо определя като средна форма между спиралата и меандра. Местната обработка на тая декорация се потвърждава от намерената чисто бяла глина, предназначена за инкрустация, черна боя за лакиране и пр. Всички тези материали още не са проучвани [114].

Разбира се, при изучаването на тъй своеобразната “премикенска” култура изникват въпросите: 



  1. дали тази култура е получила някакво въздействие от други места или, напротив, разпространявала се е оттук към други места? 

2) възможно ли е етнографски да се определят нейните представители?

И действително, мнозина учени се спряха над тези въпроси. Изхождайки от една страна от мисълта, че на художественото чувство и на техническите сили през каменната епоха не може да се приписва подобна керамична живопис и тъй съвършена декоративна комбинация, а от друга страна, че известно родство на тази керамика с микенската не подлежи на съмнение, то нейното появяване в неолитната култура по Дунавско-днепърската област те се опитаха да обяснят с “микенско влияние”, поддържайки тезата, че спиралната система на декорация е произлязла в Египет и се е разнесла чрез Гърция [115].

Против това мнение застанаха H. Schmidt [116] и M. Much [117]. Първият в своето интересно изследване върху спиралите в Троя-Микена-Тордоша представи ясни доказателства, че ред типове имат своя изходен пункт в Унгария, а Much, в обширно изложение за разпространението на спиралния орнамент от Егейско море до река Некара, съвсем лиши от всякаква почва мнението, което изкарваше този орнамент от Египет. Колкото до неолитната култура в областта Дунав-Днепър, те я приписват на траките. Всички моменти, които говорят в полза на това мнение, особено сполучливо представя Schmidt [118]. Той казва, че според съществуващите свидетелства, тракийските племена в историческо време обитавали Седмиград, а като вземем предвид устойчивостта на гореспоменатото население, можем да разглеждаме Карпатите като първоначалната родина на траките. (Тоя въпрос обаче, по нашето мнение, не може да бъде решен окончателно, докато не се направят по-обстойни разкопки в България и не се сравнят тукашните тракийски находки с гореспоменатите. – бел.авт.)

Омировите сведения за тракийската култура позволяват да предполагаме по-ранен период на нейния разцвет. Находките от Bos-ojuk във Фригия [119] твърде ясно говорят, че троянците са едни от малоазийските потомци на трако-фригийските племена [120]. А тъй като сравнителното изучаване на находките ясно говори, че в ония далечни домикенски епохи културните течения са се движили по направление от север към юг, то можем да разглеждаме големия тракийски народ като носител на тая култура, която лежи в основата на ранния гръцки живот.

Това движение на неолитното население от край-Дунаво-Днепърската област по направление към юг се потвърждава и от обстоятелството, че украсената керамика в южна Русия не се среща тъй често след края на каменната епоха [121]. От това може да се заключи, че племената, на които тя е била свойствена, през това време вече са се движили нанякъде [122]. Такова движение може да се проследи до Тесалия, в островните области през Троя и Циклада до Крит.

Повечето от керамичните и други находки от разглежданата “премикенска” култура са добити при разкопките на т.нар. площадки и землянки, строежът на които не се ограничава с второто и третото хилядолетие пр.Хр., а се простира още по-нататък, където се губи в неопределения мрак на вековете. Смисълът и значението на тези площадки и землянки се определя от характера на находките в самите тях – урна с пепел, следи от огнища и огън, керамични изделия, кости, камъчета за прашки, разни каменни оръдия и домашни съдове, а също глинени идоли и фигури на бикове и крави, които ясно свидетелстват, че те са остатъци от поселения – площадките като места за трупоизгаряния и жертвоприношения, а землянките – за жилища [123]. Примесът на микина и зърнени остатъци в глинената мазилка на площадките, а също намерените зърна в съдове [124] и коравите тестени пити, намерени по огнищата в землянките, очебийно доказват, че народът, който е боравил с тях, е бил не само запознат със земеделието, но и че не е бил новак в културата на житните растения, която е знаел от твърде рано. Много остатъци говорят още, че строителите на тези площадки и землянки са били запознати и със скотовъдството и още през каменната ера са отглеждали домашни животни: крави, овце [125], коне, кози, свине и др. [126], а също че били добри занятчии, особено талантливи керамици.

Богатият разцвет на тази култура, съдейки особено по развоя на писаната и инкрустирана керамика, съвпада с втория период на неолитната епоха на каменната ера и продължава през цялата преходна епоха на каменно-медната ера до епохата на метала.

Постепенният и постоянен прогрес в типичния живот на носителите на тази култура, започвайки от най-примитивното състояние и по-нататък, до пълния разцвет, който достига тази култура, свидетелства, че тези европейци сами са създателите й, а този нов факт идва да обори окончателно онова прието досега научно мнение, според което хората от каменната епоха в Европа не са познавали земеделието и че в края на тази епоха от Азия дошъл някакъв народ, който покорил или изтикал по-ранните поселници, като им взел земята, и тоя именно народ пренесъл със себе си от Азия и разпространил у нас своята сравнително по-висока култура, отличителни черти на която били: познаване обработката на бронзови изделия, практикуване на земеделието и отглеждане на домашен добитък.


В. В. Хвойко пише [127] в своите “Разкопки площадок”, 1910 г., стр.26:
“Мнението, че човекът е дошъл в нашите земи от Азия и че от Азия произлиза цялата култура, е навеяно от данните на теологията, а ние знаем, че човекът в южна Русия е живеел там още в дилювиалната епоха, както и в следващото по-благоприятно време.”

Проф. Нидерле [128] казва: 

“Южноруската историческа култура се отличава коренно от онази на останала Европа, поради особените влияния върху й: от Черно море – гръцко и финикийско, от Кавказ и Каспийско море – иранско и асирийско, от Урал – сибирско.

Южноруските древности не можем да ги класифицираме, както ония в останала Европа. В тях не можем например да търсим халщадската, латенската и др. култури, а е възможно само да ги разпределим на три или четири големи категории, според каменната, медната, бронзовата и желязна епоха. Относно желязната, находките можем да разделим на две големи групи по следните принципи: към 1-та ще отнесем могилите, отнасяща се към епохата, която предшества голямото преселение на народите, тоест главно добре изследваните скитски и сарматски могили; към 2-та ние причисляваме гробниците от епохата на преселението на

народите и по-късно (разпространение на християнството). Това е времето на засилване на славянските племена, живели тук и по-рано, не оставили обаче очевидни следи, но сега дали на цялата епоха предимно славянски характер [129].”

Крайният резултат от досегашните изучавания на южноруските древности може да се изрази така:

Народът, заемащ тъй грамадно пространство и оставил по цялото протежение безбройни паметници на своето постоянно пребиваване от неолитните времена плътно до 4 век сл.Хр. и по-нататък, очевидно не е могъл да бъде заменен с някакъв друг народ. През периода на своя дълъг исторически живот той е могъл да попада временно под чуждо влияние, което е ускорявало или забавяло неговото развитие, но характерът и самобитността му винаги са се запазвали неизменни и си останали неприкосновени до наши времена. Ако съпоставим всичко казано досега с общите известни в историята типични особености на племената, населяващи и в сегашно време казаната територия, то излиза несъмнено, че народът, на който са принадлежали описаните паметници, не е бил никой друг, освен онзи клон на арийското племе, на който днес поставяме имената “прабългари” и “протославяни”.




Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница