VII. ТРАКИЙСКОТО ПОТЕКЛО НА СКИТО-САРМАТИТЕ

Старите гръцки и латински писатели са ни оставили множество разкази за родството или едноплеменността на южноруските древни народи с тракийците, но специално за самите тракийци сведенията им са забележително оскъдни [165], в следствие на което беше извънредно трудно да се приложи сравнителният метод на изследване на фолклора на тия сродни племена, за да се провери истинността на споменатите разкази. Но археологията и тук идва на помощ със своя непрестанен принос, особено към тракийската и славянска митология, а също и с откритията и изследванията в областта на нумизматиката, керамиката и други приложни изкуства.

Както виждаме, този разказ е почти идентичен с херодотовия за таврите (IV, 99). По-нататъшните сведения на г-н Кацаров хвърлят достатъчно светлина върху причините, заради които древните писатели говорили за крайморските траки като за по-културни елементи. На стр. 731 той пише:

“Между тракийските племена са съществували диалектически и културни различия, някои от които са се запазили дори в оскъдната ни традиция. Племената, които се намирали по-близо до бреговете на морето, били по-напреднали; а колкото повече се отивало на север, културата ще да е била по-ниска и по-примитивна.”

(Комичното в това наблюдение на автора, иначе уважавания проф. Кацаров, е, че същото нещо, но съвсем в прав текст се казва още от Омир и историята му за Одисей, в онази нейна част, когато героят установява, че крайморските траки са по-отракани в някои неща от по-отдалечените от морето. Явно авторитетът на Омир е оставил своят отпечатък в по-късните гръцки автори, а чрез тях се е пренесъл дори върху уважаваните съвременни изследователи на античността – бел.ред.)

Както видяхме, Much (Die H. d. I,стр. 95) и Schmidt (Zeitschrift fur Etnologie 1904, стр. 626), също Цунд (в своя реферат за разкопките в Тесалия) приписват домикенската култура в областта между Дунав и Днепър на траките, като причисляват към тях, специално към малоазийските им племена, и троянците. Въобще големият древнотракийски народ е населявал не само Балканския полуостров, но и южна Русия, и почти цяла Мала Азия.

“Тракийският народ (казва Херодот [167]) е най-многоброен след индийците. Ако тоя народ го управляваше един човек и една воля, той щеше да бъде непобедим и най-могъщ. Но това единство го няма между траките и от това зависи тяхната слабост. Те са се поделяли на много племена, от които всяко си има собствено име, според мястото, което заема, и живее отделно от другите.”

Как добре само се е сетил за траките българският историк Дринов като говори за произхода на българите (стр. 31).

“Ако на Херодот се бе случило да описва славяните, ние не се съмняваме, че той щеше да ги опише с такива думи, с каквито видяхме той описва предишните жители на Балканския полуостров трако-илирийците.”

Интересно е съобщението на Страбон, че племената, живеещи по негово време (1 век сл.Хр.) край Дунава, представлявали смес от скити, сармати и гети с тракийци [168]. Страбон пише:

“Цялата страна между Истъра и Бористена представлява първо пустинята на гетите, после земята на тиригетите, зад които сармати азиги, наречени басилии, сиреч царствени, и урги. Повечето са номади, а останалите се занимават със земеделие; същите те обитавали, казват, по Дунава, често от двете му страни. Над тях живеят бастарните, а най-северните са роксоланите, населяващи равнината между Танаида и Бористена.” (VII, 3-17)

През 1894 г. се появи научният труд на томския професор Флорински “Първобитните славяни по паметниците на техния доисторически живот”, където между другите паметници се разглеждат и отнасящите се до българите. Изхождайки от ново археологическо гледище, Флорински намира, че българските паметници изобщо не са фино-татарски, както дотогава мислеха повечето историци, а са от чисто славянски характер. А на стр. 89 той изрично казва:

“Българите са славяни, също като тракийските племена, скитите и сарматите.” [169]

Професор Ростовцев ни дава изобилен материал в своите статии, както върху керченските фрески, открити през 1891 година, така и върху епиграфическите и скулптурни паметници, намерени при разкопките на едно езическо светилище в Ай-Тодор през 1907 г., които авторът доказва, че са от чисто тракийски характер [170].

Особено важен по същия въпрос е научният труд по нумизматика от почетния археолог А. Берте Делагард [171] в записките на Имп. одеско общ. за история и древности (т. XXIX, 1911) под заглавие: “О монетах властителей Боспора Кимерийскаго, определяемых монотрамами” (стр. 117-232). Там се разглеждат предимно ония монети от Кимерийския босфор, които нямат определен надпис, а само едно тайнствено съкращение на името, във вид на монограм. От изследванията става явно, първо, че това са имената на босфорските царе и, второ, че тия имена са същите и на царете в Тракия – обстоятелство, което иде да признае връзката между скито-сармати и тракийци, и властващите в тях родове. И в Тракия, и на Босфора са известни Рископорити, Котиси и Риметалки.

Най-после, при сравнението на керамическите находки в южна Русия с ония в България, складирани в Народния музей, пред нас се изпречват редица очебийни свидетелства за родствения бит и култура на населяващите ги племена [172].

При редица класически писатели се срещат данни за сходството на бита и културата на древните траки с бита и културата на славяно-българите, но, както казахме, сравнителното изучаване на тези данни и съпоставянето им с новите сведения на науката е в своя зародиш.

Археолозите постоянно ровят из недрата на майката земя и науката ежедневно ни поднася капка по капка нови сведения из този подземен архив, които потвърждават едноплеменността на българите и славяните с траките, а заедно с това и еднакво дълбоката древност на едните и другите едноплеменници.

[1] “Македония”, Н. П. Кондаков, 1909, стр. 21.

[2] Гл. съч. на М. С. Дринов, издание на Книж. д-ство 1909 г., гл. I, стр. 32.
[3] Гл. “Критически поглед по въпроса за произхода на прабългарите” от проф. д-р Ив. Д. Шишманов, в Сб. нар. ум., т. XVI-XVII, 1900 г., г.стр. 506.
[4] Гл. “Крит. погл.” от д-р Шишманов, стр. 510-11.

[5] Гл. “Праотечеството и праезикът на българите”, 1907. “Произходът на българите и пр.”, 1910. Д-р Ганчо Ценов.

[6] Гл. Т. И. Успенски – “Константинопол в последните години на IV век”, по случай 1500 годишния юбилей на Св. Ив. Златоуст, реч, казана в тържественото заседание на 26 февр. 1898 и печ. в Тр. На IV археол. Съезд, вип. 2, 1899 г., стр. 156.

[7] Прозвището “варвари” е дадено на южноруското население от гърците, а после и от римляните, в смисъл на сравнително по-слабокултурно племе. Навсякъде ще поставяме думата “варвари” в кавички.

[8] Твърде естествено е, че за тая “варваризация” (гл. “Руск. Древн. Гр. Толстой и Кондаков, в. IV, стр. 159”) на византийския бит ние имаме малко сведения в паметниците на изкуството, защото приетият римски шаблон упорито въздържал художниците от предаването на реалността, като позволявал само с малки, често едва понятни детайли, да обозначават “варварския” елемент в бита, а самото съдържание на византийското изкуство, насочено главно към иконография, естествено се отчуждило от тая новост до онова време, когато натуралистичното направление не открило пътя на различните национални вкусове.

“Варварските” древности от началото на средните векове се свързват в едно цяло чрез един общ стил, господстващ от 2 до 8 век сл.Хр. включително. Единството на тоя стил се състои преди всичко в голямата пъстрота, разкошни материали и зверинни форми. Като място на съсредоточаване на този стил служила южна Русия. Там откриваме най-ранните му образци и там можем да наблюдаваме разните му отношения към античното и собствено “варварско” изкуство. Връзките му с изток принадлежат на Дон и Волга. Една любопитна орнаментика, родила се на изток чрез племената в средна Азия, прониква в северния Кавказ и по бреговете на Дон се съсредоточава в началото на средните векове в южна Русия и в крайдунавските страни. Като временна и бързопреходна мода, тая орнаментика се среща и в самата Византия, в архитектурната декорация, какъвто е случаят с мозайките в Солун, украсени с гранитни и изумрудени инкрустации. Но тая мода се ограничава във Византия в първата половина на 5 век, докато в изкуството на “варварите” тя се задържа до края на 8 век. Тоя стил преминава по Дунава на запад. Най-голямото количество находки са в Унгария.

[9] Гл. Anecdota, p. 32.

[10] Интересно е допълнението към главата, съставена от самия император Константин или по негова поръчка, за “готските игри”, където се описват коледните приеми и празненства във византийския дворец, според програмата на дворцовия ректор или церемономайстор. В това изложение е обърнато изключително внимание на реда на лицата, чиновете и служещите, поканени на придворния обяд и прием в известни дни от коледните празници. Там се споменават и развлеченията след пиршеството – музика, пеене, театрални представления и “латински славословия”. На шестия ден на празника в залата “на 19-те акувити” се устройва закуска, на която присъстват местните народи - сините, зелените, българите, а и разни чужденци: фаргани, хазари, агаряни и франки. Всички се явяват в национално облекло – народни горни дрехи “ковади”. (гл. Руск. Древн. гр. Толстой и Кондаков, в. IV, стр. 159)

[11] Гл. гръцкия текст у Успенски, стр. 164, бел. 1, с. 31.

[12] Пак там, стр. 163.

[13] За тази реч Успенски в същия си труд, стр. 160, цитирайки Mignet.LXVI, 105, казва, че няма друг съвременен паметник, който тъй добре да ни запознава с делата на византийската империя през 397-8 година.

[14] Обикновено под тия “варвари” на византийска служба днес се разбира “германското” племе на готите, но в действителност този народ, идентифициран напр. от Йордан с гетите, бил в състава на голямото множество българи и под подчинението на техни водители. Самите византийски писатели говорят за “готска” войска, но те дават уточнението, че тя се е състояла от отделни племена (Eunapii, ed. Dind., p. 251), които понякога враждували помежду си и не могли да примирят клетвата си за вярност на императора с оная на своя вожд (Zosimi IV, с. 56). Успенски пише:

“Благодарение именно на тая племенна смес, “готите” не били в състояние да свалят гръцкото правителство и да застанат начело на управлението, макар че фактически от края на 4 век на техните дружини принадлежала почти абсолютната военна и административна власт в Константинопол”. (Успенски, арх.изв.т.VI, стр. 223).

Самият Аспар, който с Ардавур стоял начело на най-силната “готска” организация, могъществото на която било сломено през 471 година, носи българско име (предводителят на българите в Мизия – Аспарух, е записан при арменските географи като Аспар, в други изписвания - Исперих, Есперерих - носи типично готско окончание на името "рих").

Нещо повече, самият Теодорих, когото немските учени наричат “германски крал”, всъщност не бил водач на отделно племе, а само предводител на една дружина от 13 хиляди войници (според доказателствата, които посочва Успенски в статията си “Старобълг. надпис на Омортаг”, археол. изв., т. VI, стр. 226). 

Бащата на Теодорих се казвал Маламир (отново българско име, Μαλαμειρον) – Dindorf, Hist. graeci minores, I, p.383.

Комитът Остри (Οστρονς) в дружината на Аспар, според Успенски, също бил от славянски произход (стр. 226; Chron.pachale, p. 597).

Така че с името “готи” била кръстена от византийците през 4 век цялата оная многообразна група народи, в състава на която влизали предимно трако-славяно-българите и която дълго време преди установяването на отделните племена по долния Дунав, съвместявала в себе си понятието “скити” от Източна Европа за византийските писатели.

[15] Teoph. Anastas. et Cedrenus, III, стр. 496; Гибон – Hist. of the decline, XL.

[16] М. С. Дринов – “Заселването на Балканския полуостров със славяни”, том първи, стр. 16.

[17] Hist. Byzantinae, стр. 10-15.

През 376 г. в Тракия и Македония вече се установяват южноруските народи: през 442-44 хуни и българи, а към 500-те години славяни земеделци, но пак водени от опустошителни скитници – хуни и българи (Кондаков, “Македония”, стр. 6). За нахлуването на славяните в Балканския полуостров, виж статията под това название в спис. “Минало”, стр. 79.

[18] Имената “хуни” и “готи” в 5 век имат събирателно значение. Не случайно писателят Приск заменя тези имена с названието “скити”. Впрочем византийските писатели са наричали всички племена, населяващи Македония, с общото название “скити”; тях почти не ги е интересувало дали тези племена са славяни или българи, достатъчен бил за тях фактът, че не са гърци.

[19] “Тайната история”, гл. 18. Прокопий е първият византийски писател, който говори за славяните, това по случай похода на херулите в 4-та готска война през земята на славяните, която според Теофан (687 г.) се простира до Солун.

[20] Konst. Porphir. De them II, 6.

Пелопонес и въобще Елада била ославянена по време на Константин Погонат (668-685).

За едно проникване на българите в античността в класическите земи на елинското племе имаме едно късно, но твърде оригинално известие. То е описание на Троянската война, писано специално за цар Симеон от Йоан Екзарх Български. То гласи:

[21] Ed. Gibbon, The History of the Decline and Fall of The Roman Empire, бележка от J.B.Bury, London 1898.

[22] Кондаков – “Македония”, 1909, стр. 10.

[23] Второто нашествие на българите (появили се на Дунав преди 500 година) започва в 6 век и продължава в 7 и 8 век. Теофан разказва, че през 687 г. Юстиниан Ринотомет повел цяла войска против България и Склавиния, а през 750 г. Константин Копроним покорил славянските провинции в Македония и на другата година тръгнал против България, но когато стигнал Вергавския проход, посрещнали го българите и го разбили, та се върнал с позор.

[24] Открит е от професора А. Н. Попов в руските архиви – между статиите на тъй наречения “елински и римски летописец”. Именникът е в две части, в края на първата е отбелязано:


което показва, че тая част е съставена от съвременник на Аспарух. Именникът завършва към началото на 70 г. от 8 век. Вероятно първоначално е бил писан на гръцки език. Много учени (Блау, Куник, Радлов и други) се опитваха с помощта на турския и др. езици да тълкуват непознатите думи в тоя списък.

Гилфердинг казва: “Обичаят да се дава прозвище на годината е обикновено нещо на изток и можем да предположим, че той е бил заимстван от българите, още когато са странствали между Дон, Волга и Кубан.” Ето този списък според най-новото и най-сполучливото му тълкуване от Кембричкия професор I. B. Bury:

Авитохол – дилом твирем - 159 (г.сл.Хр.)

Ирник – дилом твирем – 450

Гостун – дох твирем – 567/8

Курт – шегор вечем – 578/9

Безмер – шегор вечем – 637/8

Исперих – верен алем – 640

Според ключа на Bury, бройното значение на българските цифри е: 1 – верен, 2 – дванш или дван, 3 – тох, 4 – сомор, 5 – дилом, 6 – дохс, 7 – ехтс, 8 – шегор, 9 – тек, 10 – ехтем, 20 – алтом, 30 – твирем, 40 – алем, 60 – тутом.

[25] The Chronological Cycle of the Bulgarians.

[26] Българските князе са записвали на гръцки език своите административни наредби, актове, договори със съседи и всичко това трябвало да се запази за поколенията върху каменни стълбове, които красили колонадите пред дворците и други обществени постройки (после като паметници от миналото са пренесени в църквите).

Поради различните възгледи за произхода на българите, всеки историк тълкува по своему по-загадъчните думи в българските исторически надписи. Колоната на Омортаг за пръв път ни дава най-ясно свидетелство за националната титла на българския владетел “Кънязъ”, но понеже на гръцки е написано КАНАС, тъй като гърците нямат ер и я, то руският учен Успенски, като поддръжник на турската теория, веднага дава следното тълкувание на тая дума: “това е старотурското или туркменското “хан” с гръцко окончание as или es. . .”

[27] Известията на Руския археологически институт в Цариград, на руски език, т. Х, София 1905, с албум.

[28] Датата е според проф. В. Златарски.

[29] Въпросът за това преминаване се счита за научно неоспорим. На уважаемия г-н д-р Г. Ценов, оспорващ този въпрос, ще посочим, че щом той се докосне до археологическите паметници у нас и в южна Русия, които той почти игнорира в историческите си трудове, веднага ще разбере и съзнае грешката си за старите селища и преселването на южно-руските българи.

(Авторът визира една от теориите на д-р Ценов, че античните селища на българите не са били над Кимерийския босфор, над Черно море, а над Тракийския босфор, свързващ Мраморно с Черно море. – б.ред.)

[30] Както е известно, старият свят е знаел на Балканският полустров две племенни стихии: тракийци – в източната му половина, и илирийци – в западната, а помежду им в историческо време – македонците и техните съседи епироти.

“Любопитно е”, казва Кондаков (Македония, стр. 14), “че крупната формация си остава една и съща след хилядолетия: и до днес Балканският полуостров е зает в източната си половина с българи, а в западната със сърби. И пак между тях се формира исторически клин – албанците. Характерно е и това, че както в старо време тракийските и илирийските племена са имали общ език и само отпосле се различавали със свои диалекти, подобно нещо е станало и с балканското славянство. Освен това, както по-рано македонците се погърчили, също тъй значителна част от днешните албанци са потурчени.”

За царствеността на българите ще говорим по-нататък.

[31] Границите му са: на запад – Ока с притоците й; на юг – горния Дон и притоците му и Каспийско море; на изток – до р. Яик, а на север – по десните притоци на р. Кама до средното течение на тая река.

[32] Руските летописци го наричат Велики Болгар. Развалините му се намират в сегашния Спаски уезд, село Успенск, известно повече под името Болгари.

[34] В житието на Йоан Рилски от Търновския патриарх Евтимий, на стр. 29 има следната бележка: “Йоан Асен, 35 крал българский, по исчислению г. Раича, бил син стараго 37-го краля болгарското Асеня...”

[35] M. Fraehn (академик) – ръкопис, четен в Академията на науките в Спб. 1818 г.

[36] На 13 август 1877 от члена-археол. и преводач на татарския текст В.В. Радлов, отпечатан е в известията на същия съезд.

[37] Обнародвано от Н.И. Золотницки в известията на 4 арх. съезд. Т.1, стр. 154.
[38] Fraehn – “Wolga Bulgarien”, стр. 188.

[39] Твърде интересни са бележките на А.А. Спицин за условията, при които е започнало и извършено помюсюлманчването на българите в южна Русия (Материали по археол. на източно-турските губернии, събрани от императорското арх. дружество, т. 1, 1893, Москва, стат. 3 – “Чудския древности”, стр. 65).

Търсейки нови пазари за покупка на кожи и за продаване на своите стоки, източните мюсюлмански търговци, попаднали на следите на някакви движещи се сибирски инородци в Европа през северния Уралски превал, отблизо се запознават с местността и след време устройват по горна Кама търговски разменен център. С течение на времето изгодното положение на избраната местност за търговия, не само по Кама, но и по северна Двина, и миролюбието на владеещите страната чудски народности, създават там постоянна търговска фактория, домакини на която отначало стават търговци – перси, а след тях търговци от други източни народи – сибирски, предимно обаче арабски търговци.

Тая фактория не закъсняла да запознае окръжаващите я племена с разните удобства и съблазни на източната култура. Факторията с времето се превърнала в колония, а тази колония неизбежно трябвало да си промени главния център, спускайки се от висотите на Кама по нейните низини, наблизо към главния волжки път, където отначало възникнал временен панаир, а после постоянно население. Българите сплотили наоколо си оригиналния, макар и слаб съюз на съседни чужди народи, като ги подчинили на особено търговско-аристократично устройство и им дали общо управление и съд. За по-нататъшното процъфтяване на областта твърде много съдействало приемането на мюсюлманството от българите (омаломощени от отцепването на преселилите се в днешна България славяни и българи). Източните майстори, занаятчии и учени молли направили Болгар напълно “ъгъл на изтока”. Почти осемвековното (до 13 век) спокойно съществуване в Камска област на незначителната мюсюлманска търговска колония се обяснява със слабостта и миролюбието на съседите.

[40] Сказ. мюсюлм. питат. о славянах. А. Гаркави, 1870, стр. 86.

[41] Най-нов труд, съдържащ бележки на класическите и др. писатели за българите, е трудът на д-р Г. Ценов “Произходът на българите и пр.”, 1910, стр. 472.

[42] Agathiae, p. 300, ed. Bonn.

[43] Procopii, de b. Gothico IV, p. 476.

[44] De administr., C, 36-40.

[45] Nicephor, p. 38; Theoph., p. 545.

[46] Т.И. Успенски – “Староб. надпис Омортага”, стр. 233.

[47] Означен на една колона, намерена в Абоба през 1899 г.

[48] На един откъслек от колона, намерена в стара могила и запазен в Нови пазар. Сега в шуменския музей.

[49] Посоч. статия на Т. Успенски, стр. 234.

[50] Една колона в Провадия.

[51] Също там.

[52] От Абоба-Плиска.

[53] От което се вижда, че българите са пренесли със себе си в Мизия такъв политически строй, според който главният княз споделял властта с представителите на родовете, стоящи начело на отделни племена. Тоя род феодална система, разбира се, е еволюирал. Известен е напр. големият преврат в половината на 8 век, когато редът на князете, които по предимство заемали върховната власт, бил прекъснат, и заместването на вакантното място почнало да зависи от избора на всички представители на знатните родове (боляри).

Theoph. 432-5, Niceph.patr. p.77

[54] Отпечатано е в труд на 1 арх. съезд. 1876. Между собствените български градища са: граханското, двете котловски и чегандиските – всички имат големи размери, укрепени са с по два обкопа и намерените в тях керамични фрагменти са едвакви с ония от дясната страна на Волга. На общочудски език градищата се наричат Карил или Курил.

[55] Крит. пр. от д-р Шишманов, стр. 677.

[56] Най-ценните сведения от тях са събрани в едно обширно изложение от Н.Т. Катанов в Изв. общ. арх., Ист. и етногр. на Казанския университет, т. XXVII, в. I, 1911 г, под надслов: “Сказания иностранцев о Казани”.

[57] P. Artamof – La Russie historique, Paris 1862-65.

[58] Руските учени отнасят пермските крепости към края на бронзовата епоха.

В труда на Никола Витсен “Nord-en Oost-Tartarye” от 1692 се разказва за подобни находки на сребърни съдове с орнаменти и фигурни изображения. Илюстрациите във витсеновия труд показват сходството на старините с ония в императорския ермитаж. Някои вещи са с инкрустирана орнаментика – същия стил като онзи по Дон и Дунава.

Д-р Месершмид, изпратен от Петър Велики да събира антики, разказва в своя дневник (1721), че разкопките били основна търговия за ишимците. Дори жителите се наричали “бугровщици”, тоест могилотърсачи.

[60] 1 арх. съезд, 1976 г.

[61] В предложението си за устройване на музей в с. Болгари Евлентиев казва още следното: “Италия справедливо се гордее с развалините от класическия Помпей. Русия също има своя Помпей, това е Болгар на Волга. Римският Помпей бе разрушен от вулканическите гръмове на Везувий, руският Помпей го разрушиха татарите и монголите. Римският Помпей се ползва с европейската известност и с поклонението на всички образовани нации, руският Помпей е забравен от своите съотечественици и неизвестен на образована Европа. Съкровищата на класическия Помпей са групирани в публичните музеи в Неапол, а съкровищата на руския Помпей, рисуващи оживената картина на древнобългарския град до най-малки подробности, изчезват от времето и се пръскат, и се крадат от разни профани! В името на науката и просветата аз се осмелявам да издигна своя глас в защита на руския Помпей – Болгар на Волга.

Ние не можем да се начудим на равнодушието на нашите съотечественици към скъпоценните паметници на българската старина, оставени почти без всякакво внимание и изучаване, обречени на разорение и разпиляване. Още Петър Велики скърбял от душа за постепенното разрушение на остатъците от славния Болгар и се разпоредил за тяхното поддържане във възможна цялост.”

[62] При нашествието на монголите най-славният и силен град във Волжка България бил градът Биляр, но след изгарянето му отново процъфтял Болгар.
[63] Градът Казан е основан през 840 г. и в него царували 15 татарски царе, от които последните Гереи, дошли от Крим, са прадеди на султаните, които някога са живели и днес имат свой потомък в с. Върбица, преславска околия, шуменски окръг. Казанската обсада на русите през 1552 била една от последните страници на историята на петвековната руска борба с татарите. С тоя погром русите изпълниха една велика задача, като спряха нашествието на средноазиатските орди, застрашаващи с изтребление европейската цивилизация.

Много ценни историко-археологически документи за миналото на България са изгорели в огромните казанските пожари през 1120 и 1815 год.

[64] В тия трудове, стр. 249 – статията от А.Я. Гаркави – исторически ръкописи.
[65] През 679 г. хазарите потеглили на запад от своите волжки селища и като подчинили част от българите и угрите, утвърдили се между Дон и Днепър по горния Донец в земята Lebedia. Те покорили само северната част на Таврида, която се нарекла Хазария. През 694 г. хазарите вземат под своя защита Юстиниан. През 8 век те живеят в дружба с византийците и воюват с арабите. През 9 век строят укрепления срещу печенегите на Дон с инженери, изпратени от Теофил. Една част от хазарите се покръства, друга изповядва исляма, а трета си запазва еврейската религия. Във войната с руските князе (862-875 г.) хазарите изгубват по-голямата част от земята си и, избутани от печенегите от Лебедия, установяват се по източните брегове на Palus Meotis, до устието на Куфис (Кубан).

[66] История на руското право. 1905. стр. 96.

[67] Проф. Нидерле – “Човечеството в доисторически времена”, руски превод, стр. 520.

[68] Успенски, “Старобългарски надписи”, т. 6, стр. 219.

[69] Относно въпроса по какъв начин тази култура е могла да се зароди в тия местности, той допуска, че през ледниковия период, та и след него, Черно море още не е било съединено със Средиземно и цялото това пространство, заето сега от Егейско и Мраморно море, представлявало прекрасна долина с разкошна растителност. Тая местност е могла да бъде прародина на арийското дългоглаво племе. Това е било през първата половина на неолита. Една емиграция се отправила на запад, друга на север, а третата, която ни интересува – на севороизток и северозапад. Другата половина на арийското племе била принудена да отстъпи в Азия, заела Мала Азия, Армения, Персия и Индия, изобщо източните страни.

[70] Herodot Hist. Lib. II, cap. 33, 34; IV, c. 48-100 – “Граници на Скития”.

[71] Истърът или Дунава, според изложеното от Херодот, текла от страната на келтите направо на изток.

[72] От тая страна, според Херодот, извира р. Морис (по всяка вероятност днешна Тиса), приток на Дунава. Тия данни свидетелстват, че страната на агатирсите е лежала вероятно по западните вериги и южни склонове на Карпатските планини.

[73] Plin. IV. 126.

[74] Herod. IV. 17.

[75] Също, IV – 105.

[76] Herod. IV, 106.

[77] Трудно е да се определи точното местоположение на р. Хера (Херос) и на р. Пантикапа. С тоя въпрос са се занимавали Mannert, IV, 109-205; Gail, I, 120; Rawdinson, III, 41; Stain, II, 209; Baehr, II, 311; Rennel, 71; Bonnell, I, 102-106; Gaisford, III, 468; Бурачков; Брун, стр. 72; Уваров, I, 13; Надеждин.
Мнозина приемат за р. Хера реката Конка. Тези мнения като чели се потвърждават и от Птоломей. Херос, според него, се намира на 61 градуса д. и 49.50 шир., тоест според сегашното измерване на това съответства устието на Конка.

[78] Тоя ров вероятно е същият, който изкопали децата на скитските жени, омъжени за своите роби по време на пребиваването на скитите в Азия. Според Херодот скитите ослепявали своите роби (V, 2).

[79] Herod. IV, 19-20.

[80] Също, IV-1.

[81] Херодот, VI, 21-25.

[82] Руск. Древн., т. 2, стр. 57.

[83] Херод., IV, 110.