Решение на тоя тъй важен за историята на българите и на славяните въпрос, поднасям скромния си труд пред благосклонното внимание на учените и любознателните

[84] Между сармати и скити изобщо не се констатира етнографска разлика, имената им са сродни и съзвучни, а и Херодот посочва, че сарматите произлизат от скитите. За образци на сарматски език служат множество “варварски” имена в гръцките надписи в Танаида, Босфора и Олвия, носещи ясен арийски произход. Според Амиан Марцелин (XVII, 12, 2) при едно сарматско племе, воюващо с римляните през 359 г., бойният вик бил: Мара! Мара!, което значело смърт!

[85] Също, IV, 117.

[86] Херодот. IV, 99. Интересното е сравнението на тия показания с ония на Ксенофонт (Арав. VII, 5, 12) за ограбване на тези кораби от тракийците.

[87] Понт. Посл. III, 2-39. Византийските писатели наричат Добруджа с името Scythia parva. Градът Томи според Шафарик (I, 363) е днешният градец Манкале в Добруджа.

[88] Царицата на скитите Зарина според гръцките легенди (Диодор Сицилийски – II, 34), красавица и хитроумна управителка, покорила всички съседни варвари, построила много градове и направила живота на народа щастлив. Народът й издигнал пирамида с колосална статуя на царицата. Столицата й според Никола Дамаскин (1 в.сл.Хр.) се наричала Росканака.

[89] Руск.древн., т. III, стр. 12.

[90] В съкратен вид е издаден етюдът “Скити и сармати” от Д. П. Даскалов през 1912 г. и “Принос към външната скито-сарматска история” от същия.

[91] Цитираме из Библията на български език, отпечатана в Цариград при А.Х. Бояджиев, 1971, стр. 642.

[92] Същата библия, стр. 740-4:

“И слово Господне биде към мен и рече: Сине человечески, отвърни лицето си връз Гог, земята на Магог. . . И ти, сине человечески, проречи против Гог и кажи: Така говори Господ Йеова: Ето, аз съм против тебе, Гоге, вожде на Рос, Мосох и Тувал. И ще те възведа от последните страни на север и ще те докарам върху израилевите гори.”

Митичните имена на Гог и Магог са обяснявани със съвременните “варвари”. За скити ги смята Йос. Флавий (Aut.Jud.I,6); блажений Йероним (Qeaest. In Genes, X, 2; Comment. In Ezech. XXXVIII); Исидор Севилски (Orig. IX, 2-27), Зонар (Annal., I, 5).

Когато на историческата сцена се явили гетите като готи, то и тях почнали да смятат за магоги.

Тия имена преминали и в Корана, и в арабските разкази за Искандер, който задържал тия племена до стената, построена от сасанидските царе близо до Дербента против нахлуването на варварите-скити. Тоя разказ е взет от Корана, където “тая стена построи Двурогият”, тоест Александър Велики. 

[93] Отпечатан в Трудовете на XIII археол. съезд, 1905, в Екатеринослав, т. 1-1907 г., стр. 96.

[94] У нас и до днес се кърми онзи историко-литературен портрет на най-старите българи, който някога бе създаден от западни, руски и наши учени въз основа на етимологически заключения, опорната точка на които бе в турския, фино-татарския и монголския език. Тоя куриозен татаро-монголски портрет на Аспаруховите българи намери и графически, пластичен израз в съвременното българско изкуство. Вижте наскоро репродуцираните картини “Аспарух” (черна литография) и “Крум със свитата си” (цветна).

А ето какво показват строго научните антропологични и кранеологични изследвания на самите татари, които покорили останалите в южна Русия българо-славяни и станали господари на царството им, при това далеч след Аспарух и Крум, които са обитавали Дунавска България. Сведенията черпя от “Известия на Обществото за археология, история и етнография при имп. Казански университет” от 1911 г. 

Говори се за типа на татарите-победители на помюсюлманчените фини и древни българи (от крайволжкото им царство). Ето характеристиката, направена въз основа на продължителни строго научни изследвания:

“Лицето на татарите се е изменило, самото лице е станало по-продълговато, очите станали сиви, а само лошо растящата брада и дългите уши напомнят тяхното монголско произхождение. В зависимост от това с какви племена са се сляли татарите, типът на това племе се е отразило в татарина. Появили се татари-чуваши, татари-буртаси, татари-мишари и пр. Към татарите обикновено отнасят и тъй наречените “кръстени”.”

От съпоставянето на тези сведения с култивираната у нас представа за старите българи може да се направи следното парадоксално заключение: че татарите от дългото си живеене с победените крайволжки българи са заприличали на самите българи, тоест добили са индо-европейски кавказки тип. А Крумовите и Аспарухови българи, които никога не са живели с татарите, добили чисто татаро-монголско изражение на лицето си. Това е странната логиката в случая!

[95] Тук считаме за уместно да кажем няколко думи за литовците, които се смятат за преход от славяните в германци. Ватсон (Ueber d. lettischen Volksstamm), като сравнява литовския език със славянския, а също с “готските” (да се разбира германските – б.р.) и фински наречия, намира, че литовското наречие и народът образуват преход от народите от славянското племе към германците. А от друга страна, преходът им и към фините. Древността и важността на литовския език изясни професор Фон Болен (Ueber die Verwandi tschaft zwischen d. Lithanischen und Sanscritsprache). Гилфердинг (“Литва и Жмуд”, II, 366) казва:

“Сегашната реч на литовските селяни е много по-първообразна от езика на най-старите паметници в Европа, от езика на Омир”.

Според Шлейхер (1856), литовският език принадлежи към голямото семейство на индо-европейските езици и се приближава особено към славянския и немския. В сравнение със славянския, той се явява по-стар по отношение на развоя на звуковете. Относно морфологията пък и спреженията, славянският има предимство. В славянските наречия е забелязано изчезването на гласните в края на слоговете и думите, които у литовците се запазват: vilkas-вълк; sinus-син; veidas-вид и т.н.

[96] А. Будинович – “Първобитные Словяне в их язик, быт и понятiях по данным лексикальним”, Киев 1879, стр. 289-391.

[97] Йордан. De Origine Actibusque Getarum. Monumenta Germaniae historiva V, 30-38.

[98] С течение на времето, под влияние на различни обстоятелства, българите постепенно губили своето надмощие като царствени представители на славянските племена, но макар в най-слаба форма, то се запазва за известно време като традиция, дори и след основаването на българската дунавска държава. 

[99] Херодот, V, 1.

[100] Гетите и даките според някои сведения принадлежат към племето на сарматите.

Бащата на историята Херодот (IV, 21-25) пръв и с най-голяма яснота ни посочва селищата и народността на хуните, макар да не ги споменава под това име. Като говори за тисагетите и ирките, той казва: “Над тия народи, по направление на изток, живеят други скити, надошли натам след отделянето си от царските скити.”

Още по-нататък, зад пространната камениста равнина, в подножието на голямата планина, той споменава плешивите по рождение, плосконоси, с големи челюсти аргипеи, речта на които е нескитска. Както виждаме, почти в съседство с тъй ясно очертаните от Херодот монголци, са обитавали скити, отделени някога от царствените скити. Че именно тези скити са тъй наречените по-късно хуни, потвърждават почти всички древни писатели.

Географът на Скития от 2 век сл.Хр. Птоломей (I, 430) означава хуните като съседи на роксоланите, тоест поставя ги почти на същото херодотово място. Приск и Прокопий наричат хуните скити. Последният ги определя и за по-ново име на старите кимерийци и масагети. Йордан посочва първите жилища на хуните в скитската земя до Меотийското езеро (Азовско море). Агатий (ed. Bonn, 299-300) е още по-ясен:

“Хунският народ в старо време живееше до Азовско море, към изток, на север от Танаис (Дон). Всички там живеещи варвари се наричаха изобщо скити, а хуни в частност, като според рода – котригури, утригури и др. по мястото, дето живеят, и обичаите им.”

Теофан също разказва за старите жилища на оногундури и котраги, поставяйки ги на север от Черно море, до тъй нареченото Меотийско езеро (Bonn. I, 544). Зосим (Zosimus, IV-20), писател от 4 век, споменава хуните като скитски народ. Важно е съобщението на тоя писател за хуните, че ги наричали още царски скити.

Очевидецът на хуните Приск, който е гостувал на Атила, намерил при хуните оригинална култура, своеобразен народен бит, привички към разкош. При Атила се събрали няколко скитски племена, но в техния бит се наблюдава славяно-българската общност, която смътно съзнавали и древните писатели.

Орозий пише:

“Хунският народ, обзет от ярост, въстана срещу готите и ги изпъди от старите им селища.”

Йордан пише:

“От селищата на българите, силни и многобройни, хуните разпространиха в две части яростта си върху народите.”

По-нататъшната съдба на хуните е известна от историята.

В заключение: Хуните са някогашни отцепници от българите (царските скити). Те може и да са ходили до границите на Китай, но към времето на народното преселение, вероятно предизвикано или ускорено отчасти от тях, те минават през южна Русия и нахлуват във Византия.

[102] Едно поколение или племе се сменяло с друго и то насипвало нови могили, като използвало отчасти могилите на предшествениците си и им увеличавало височината.

[103] Руск. древн., т. 2, стр. 84.

[104] Херодот казва: “Гробниците на царете се намират в Херите, до които Бористена е плавателна.”

[105] Руск. Древн., т. 2, стр. 84.

[106] Находките изследва И. Е. Забелин.

[107] Като по-забележителни находки ще споменем: Известните вази от Чертомлицка и Кул-Обско. Сребърен ритон, намерен през 1889 г. в Керч, с изображение на битка между сармати и гърци. Керченската теракотова (от печена глина) статуетка – “варварин” с гусла. Бележитата ваза на Ксенофонт с изображения на скити от 3 в.пр.Хр., намерена през 1833 близо до Керч. Изображение на сармат върху част от ритон от кубанската област.

Златният царски пръстен с изображение на скит, работа на Атинада, намерен в женската гробница на Митридатовата планина. Статуята на т.нар. “педагог” от женската гробница в могилата “Гол. близница”. Златният погребален венец от Керченската могила и онзи от мъжката, намерени през 1837.

През 1888 при разкопките около Босфора (Кимерийския) между другите находки е намерена една златна пластинка от 3-2 век пр.Хр. На нея е изобразена сарматска царица, пируваща сред свои хора. “Варварите” са облечени също като скитите по Чертомлицката ваза. Те подават на царицата ритон и чаша. Подобна група и подобна сцена е изобразена и във фреските на Антестерия в Керч – битка на сармати.

Други интересни находки са показани в етюда ни “Скити и сармати”, 1912, стр. 1-16.

[108] Руск.Древн., т. 2, стр. 61.

[109] Против тази класификация на проф. Самоквасов и по-нататъшните му теории бяха направени силни възражения, главно на 8-и арх. съезд в Москва през 1896. Проф. А. Хволсон доказва, че кимерийската епоха е завършила много по-рано и критикува названията на епохи 2 и 4.

П.Н. Милюков също счита за погрешно да се дават на доисторически епохи етнографически названия и предлага Кимерийската епоха да се нарича Бронзова, 4-та – Византийска, а 5-та – Турско-татарска. “Но, казва Нидерле, ние все пак ще приемем системата на проф. Самоквасов като единствен опит за класифициране на всички южноруски древности.”

[110] Кимерийците за първи път се споменават от Омир (Одисея, XI, 14-19), като се разбират по бреговете на Керченския залив (древния Кимерийски босфор) и към Кавказ. В един асирийски надпис от 7 в.пр.Хр. царят Ашурахендин (или Асаргадон, 681-669 пр.Хр.), като разказва за един поход, казва: “Теушпу, кимериецът скитник, земята на когото е далеч, аз разбих. . .”

В друг надпис на Асурбанипала (688-622) кимерийците се споменават като опустошители на неговата земя.

[111] През 1904 г. G. Seur по поръка на френската школа в Атина прави разкопки в “Tell-Racheff”, на североизток от Ямбол, а през следващата година разкопките бяха продължени от френския консул в Пловдив – Degrand. Находките после пое Жером. 

Жером се изказа, че тук имаме работа с неолитна грънчарница, но Щерн предполага, че имаме работа с площадки, подобни на петренските (“Премикенска култура”, стр. 42), а живописната керамика е родствена на петренската. Съдовете често имат, както показват многобройните изображения на Жером, бяла облицовка, която служи за основен фон на украсата. Последната е изпълнена предимно в тъмни краски и представлява съединение на хоризонтални и вертикални ивици със спирална орнаментика.

[112] Тия съдове, според нас, не са нищо друго, освен разкошни прототипи на т.нар. в днешно време “връшници”, употребявани най-вече по селата в Софийски окръг, за изпичане на дебели питки, предимно царевични.

[113] На интересуващите се от тоя род керамична орнаментика препоръчваме съчинението на Dr. Georg Wilke “Spiral-Maanderkeramik und Gefassmalerei Hellenen und Thraker”, mit 100 Textabbildungen und 1 Tafei, Mk. 4.50.

[114] Тук изреждаме областите, които дават сходни в много отношения находки от керамика и респективните им археолози: 

Във Фокида и Беотия (Sotiriadis, Ath. Mitt. 1905-1908). Северна Гърция (Цунд). В Тракия (R. orcheol. 1901. 328). В Сърбия и Босна (Hornes, Neolitische Keramik in Osterreich и пр.). В Буковина и Галиция (в преждеказаната книга). В Македония (H. Schmdtm Zeitschr. F. Ethnologie 1908). В Румъния (Z.f.Ethnol. 1904). В Унгария (H. Shmidt Z.f.Ethnol. 905). В южна Русия (Хвойко, Щерн, Burrows). В България (проф. Кацаров, д-р Б. Филов, Р. Попов, А. Чилингиров).

[115] A. Milchhofer – Die Anfange der Kunst in Griechenland, стр. 12-87; Evans – Cretan pictographs and prephoenicean, стр. 127.

[116] Доклад от февр. 1903 на Берлинското арх. д-ство. Zeitschrift fur Ethnologie 1903, I и II, стр. 483.

[117] M. Much – Die Heimat der Jndogermanen 2, 1904, III.

[118] H. Schmidt, Zeitschrift fur Etnologie 1904, стр. 626; M. Much – Die H., стр. 95.
[119] A. Korte, Ath. Mith. XXIV, 1899, стр. 24.

[120] P. Kretschmer. Einleitung in die Geschichte der grieh. Sprache, стр. 174.

[121] Zaborowski, Bulletin de la societe d’antrop. de Paris 1900, стр. 451.

[122] Някои изследователи са на мнение, че в образуването на древните египтяни е взела участие и някаква северна светлокоса брахицефална раса*. Това мнение бе склонен да приеме и Вирхов, след като започна антропологическото изучаване на фараонските мумии от Дейр-ел-Бахари (R. Virhow, “Die Mumien der Konige im Museum von Bulaq”). Професор Серджи разви хипотезата за особена раса, която заела всички страни около Средиземно море и била носителка на най-старата в тези области цивилизация. Тая раса вероятно срещнала на места по-старо население, с което се смесила, поселила се в различни условия на климата и природата, и се диференцирала на разни племена и народности. После оказала малко или много влияние на други раси и племена, а именно: на юг на негрите, на изток – на семитите и урало-алтайците, а на север – на арийците. На народите от средиземноморската раса Серджи приписва най-старите цивилизации на Египет, Мала Азия, Гърция, Етрурия, наследени и развити по-нататък от арийските племена и преди всичко – смесили се с тия народи и им предали арийски език (“Каменният век и доисторическото население по най-новите изследвания”, 1898, стр. 126-128).

[124] Според изследванията на професора по химия П. Г. Меликов и професора по ботаника Ф. М. Каменски, тия зърна се оказали от просо (paicum) или sorgum. А пък Aclian (П.С., III, 39) казва, че просото е основен материал за храна на скитите и сарматите (Щерн, стр. 32).

[125] Стопанското значение на козата Carpa Aegargus в неолите е било много по-важно от това на овцата (J. Zippert, Kulturgesch. der Menscheit. I, 504).

[126] Според научното изследване на намерените кости от проф. В. Д. Лассарев (Щерн, стр. 33).

[127] Същият археолог в статията си “Поля погребенiи средн. приднепровье”, стр 18, ни дава следните сведения за някогашното южноруско население:

“Ако оставим настрана превозните и заимствани изделия, говорещи за връзки със съседните народи, и разгледаме изключително предметите и обстановката от чисто местен характер, то ще видим една пълна устойчивост и последователно изменение на местната култура, извършваща се с настъпателен прогрес и запазваща между отделните моменти жива и непосредствена връзка. Естествено, че народът, който е преживял всичките тези стадии на своето културно развитие и който е удържал с такова постоянство завещаните му от прадедите обрeди, е можел да бъде само народ, който никога не е напускал своята родина.”

По нататък авторът продължава така:

“Почти пълното тъждество и сходство на предметите, намирани както при погребенията, така и в съвременните им жилища и градищата до самата славянска епоха, а също изразеният долихоцефализъм на черепите, наблюдаван от площадките от неолитната епоха до могилите от 8-10 век, във връзка с продължителността на обрeда на изгарянията, идват да потвърдят, че всички последователно споменати паметници принадлежат на единствения народ, живял тъй дълго на казаната територия, а именно на древните славяни, поселили се в областта на средната приднепровска област от време на най-дълбока древност.”

[128] “Човекът в праисторическо време”, стр. 421 (руски превод).

[129] Както виждаме, и Хвойко, и Нидерле, та и Самоквасов, концентрират вниманието си изключително върху античното минало на славяните, като съвсем оставят настрана заплетения въпрос за българите. Всъщност в своите заключения те често неволно попадат на този въпрос, без обаче да се спират над него. За пример ще посочим интересните сведения на Хвойко за градищата в южна Русия, където почтеният археолог, без да иска се натъква на ония скити, които отчасти били притежатели или създатели на тия “славянски” градища и главно, на които славяните били подвластни. Хвойко пише:

“Да смятаме тия градища за принадлежност на скитите чергари нямаме никакво основание, макар част от намиращите си при тях гробове със склепове, могилни насипи и погребения с коне, отличаващи се с богатството на конските украшения и на оръжието, да можем да припишем на скитите, но това се обяснява само с близките връзки на скитите с местното население и, може би, с известния род подвластност на последното под скитите.” (Тук археологът говори ясно за българите и славяните – б.авт.)

“Но самите градища, продължава Хвойко, по своето устройство, характер и разположение съвсем не са могли да принадлежат на войнствения чергарски народ: преди всичко те са разположени по високите места, при реките или в блатистите местности, които не представляват удобства за пребиваване на чергари. Второ, те заемат грамадни пространства и биват обкръжени с огромни – до 20 м. високи – често двойни и тройни насипи/валове, представляващи обширни укрепления, които чергарските племена нито са имали време, нито възможност да издигнат. И накрая, по вътрешния си характер те сочат значителна аналогия, както с описаните от нас площадки, така и с по-късните славянски градища, които са служели едновременно за целите на култа и като пункт за отбрана.”

Понеже археологът напълно се абстрахира от въпроса за царските скити, които са предци на българите, които и в южна Русия, а и в днешното си отечество са главни създатели на тези стари укрепления, той се задоволява само да констатира още две съществени особености на тези градища. Че остатъците от валове с различна старост показват тяхното постепенно разширение и че в тях се срещат в изобилие земеделски работи. След това заключава, че е най-подходящо да се припишат тези градища не на чергарски племена, а на местния земеделски народ от арийско племе, а именно на славяните, които живели по тия места от най-стари времена.

[130] “Жертвеник на Хермес Световид”, митологическо изследване от К.В. Болсуновски, 19091 стр. 1.

[131] Пак там, стр. 6-7.

[132] Херодот I, 216. Тези площадки напомнят храмовите постройки в Месопотамия, където на върха на хълма поставят стара железна “акинака” – с това име се наричал свещеният персийски меч. В откъслеците от Хигесий (писател от неизв. времена) се казва, че “от скитите меча го почитат савроматите”. Амиан Марцелин (31, 2-23) говори за почитането на меча от аланите. Интересно е, че един меч е намерен в чертомлицката могила, забит в стената на гроба.

[133] Вишну се наричал още Ари, а жена му носила името Ара.

[134] Изображението на свастиката представлява две кръстосани линийки, наречени “арани”, пречупени в краищата си все в едно направление, тоест кръст от четири букви Г, съединени в основата си. Този символичен знак имал твърде важно значение още в най-стари времена. Среща се по някои древногръцки и сицилийски монети, а също в живописта на древнохристиянските катакомби, по средновековните надгробни плочи, по свещените одежди от 12-14 век.

Християнството е усвоило този символ под името “Гамирован скръст” – crux gamata.

И до днес обаче точният му смисъл не е изяснен. Според едни, това е знак на свещения вечен огън, който се добивал чрез триене на две дървени парчета, тоест изразявал именно двете дървени парчета – арани, поставени на кръст. Други пък намират в свастиката символ на сблъсък, трети за символ на някакво божество и пр.

Габриел де Мортиле – френски археолог – в теорията си за произхода на бронзовата култура от Индия се позовава и на тоя знак (свастика), който бил известен в Индия преди будизма, като религиозен символ. По-късно обаче самият Мортиле призна, че свастиката присъства от дълбока древност и в Европа. Този символ, толкова характерен за Индия, се оказва по разни бронзови, каменни, глинени и др. антични изделия, намерени в Европа, какъвто е случаят с оловния идол, открит от Шлиман в Хисарлъка (микенските разкопки), в троянските глинени прешлени за вретена, в Кипър, в южна Русия, България, Македония и пр.

Чешкият учен Нидерле пише:

“Трудно е да допуснем, че във всички тия различни местностни свастиката е възникнала съвършено самостойно. Тя е твърде сложна и изразителна, главно в пречупените краища на кръстта, за да можем да отречем нейното символично значение и да я приемем за прост мотив на орнаментиката. Ние не настояваме, че на занаятчията винаги му е било известно символичното значение на тоя кръст, който той е рисувал по оръжието или ушивал по платовете. Ние само искаме да кажем, че свастиката представлява символ, възприет от Азия чрез някакво неизяснено досега културно влияние.”

Относно приозхода на тоя символ ние имаме доста основания да допуснем, че народът, който го е измислил и пръв употребил за религиозна цел, е бил тракийският народ. Това мнение се поддържа почти в същия смисъл от Хилдебрандт и др.