Решение по дело Köbler ( 8 ), когато установява имуществената отговорност на държавите членки за съдебни актове, включително в онези държави членки, където искове за обезщетение срещу съдилищата не са познати



Дата24.10.2018
Размер136.2 Kb.
АС: Извадка и коментари по:

ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ Г Н P. CRUZ VILLALÓN

представено на 10 юни 2010 година(1)



Дело C 173/09

Георги Иванов Елчинов

срещу

Национална здравноосигурителна каса

(Преюдициално запитване, отправено от Административен съд София-град (България)


. . .
Б –      Националните съдилища от последна инстанция и предефинирането на тяхното място при прилагането на правото на Европейския съюз, както и на отговорността им в рамките на тази задача

23.      Увеличаването на обема на правото на Европейския съюз, придружено от възлагането върху националните съдилища на отговорността за тълкуване и прилагане на тази правна уредба, е превърнало върховните юрисдикции на държавите членки в крайъгълен камък на съдебното сътрудничество между Съда и националните му аналози. Ако към това се добави, че след последователните изменения на учредителните договори не съществува и не се предвижда въвеждането на пряко обжалване на решенията на националните съдилища пред Съда, очевидно е, че върховните съдебни инстанции на държавите членки са определящи участници в надзора за правилното прилагане на правото на Европейския съюз. Това предоставяне на правомощия на върховните национални юрисдикции е станало в контекст на едновременно увеличаване на тяхното задължение да бдят за правилното прилагане на правото на Европейския съюз, както и да защитават правата, които тази правна уредба предоставя на гражданите.

24.      Именно в този смисъл според мен следва да се тълкува Решение по дело Köbler (8), когато установява имуществената отговорност на държавите членки за съдебни актове, включително в онези държави членки, където искове за обезщетение срещу съдилищата не са познати (9). Успоредно с това развитие Съдът, подтикван от Комисията, в дело Комисия/Италия преодоля упоритата съпротива на тези две институции съответно да предявяват и да уважават искове за неизпълнение на задължения срещу държавите членки, основаващи се на решения на националните съдилища (10). Както в Решение по дело Köbler, така и в Решение по дело Комисия/Италия, Съдът съсредоточава вниманието си върху съдилищата от последна инстанция, идентифицирайки ги като основни участници, на които е възложена отговорността да спазват и да налагат спазването на правото на Европейския съюз (11). При прилагането на тези способи за защита особено релевантно е също така дали тези съдилища са отправили или не преюдициален въпрос до Съда, както и начинът, по който евентуално е била приложена съдебната практика, произтичаща от Решение по дело CILFIT (12). АС: Т.е. дали правилно се упражнили своята свобода на преценка (респ. дали правилно са преценили, че могат да приложат теорията за ясния акт, за да не отправят запитване).

25.      Предвид горепосоченото следва да се отбележи също, че държавите членки са разработили гаранции, които допринасят за това съдилищата от последна инстанция да не остават безнаказани при постановяване на решения, пренебрегващи дадено произнасяне на Съда. Конституционните юрисдикции на различни държави членки са преориентирали в този смисъл, макар и до различна степен, преките искове за защитата на основни права, първоначално във Федерална република Германия(13), впоследствие в Австрия(14) и Испания(15), а най-скоро в Чешката република(16) и Словакия(17). Така в някои държави членки нарастващата отговорност, възложена на върховните съдебни инстанции, намира механизми за контрол не само в Съда, но и в конституционните съдилища на тези държави, които във все по-голяма степен интегрират правото на Европейския съюз, като го включват сред критериите си за конституционна преценка. АС: А у нас?!!!

26.      Като следствие от това трябва да се посочи и друго развитие в съдебната практика, което на пръв поглед не изглежда насочено в очертаната дотук посока, но същевременно е закономерен резултат от тази еволюция. В Решение по дело Kühne & Heitz (Решение на Съда от 13 януари 2004 г. по дело Kühne & Heitz (C 453/00, Recueil, стр. I 837) Съдът заявява, че не е задължително обаче да се отмени национален административен акт, потвърден с решение на последна съдебна инстанция, чието тълкуване на правото на Европейския съюз впоследствие е обявено за неправилно като резултат от решение на Съда. По този начин се отдава предпочитание на възприетия в Европейския съюз принцип на правна сигурност, който защитава силата на пресъдено нещо на националното съдебно решение(19). Решението, постановено по дело Kapferer, прави още една стъпка в същата посока, като прилага този подход към произнесено от нисшестояща съдебна инстанция решение със сила на пресъдено нещо (20). В посочения случай Съдът не би могъл да се изрази по-ясно, когато заявява, че „правото [на Европейския съюз] не задължава национален правораздавателен орган да не прилага вътрешните процесуални норми, предоставящи на дадено съдебно решение сила на пресъдено нещо, дори това да позволява да се поправи нарушение на общностното право, извършено с въпросното решение“(21).

Ходът на времето само потвърждава тази съдебна практика, както следва от делата i.21, Kempter и Fallimento Olimpiclub(22). Единственото изключение от тази насока на съдебната практика изглежда случаят, когато европейската правна норма, на чието предимство се прави позоваване, е приета в рамките на изключително правомощие на Съюза(23).

27.      В обобщение тази съдебна практика разкрива как възприетите от Европейския съюз принципи на правна сигурност и институционална автономия могат евентуално да поставят условия относно ефикасността на предимството на правото на Европейския съюз. Макар да е възможно тази преценка да изглежда в противоречие със съдебната практика, произтичаща от решения като тези по дело Köbler и дело Комисия/Италия, в действителност тя е само тяхно следствие. Доколкото съдилищата от последна инстанция започват пряко да носят отговорност за своите решения, противоречащи на правото на Европейския съюз, принасянето в жертва на правната сигурност и националната процесуална автономия губи своята крайна наложителност с оглед гарантиране ефективността на правото на Европейския съюз. В частност не изглежда необходимо и нисшестоящ съд да разполага с възможност да не се съобразява с вътрешната си йерархична организация, за да запази ефективността на правото на Европейския съюз, тъй като наред с другото титулярът на предоставените от него права понастоящем може да предяви иск за търсене на отговорност във връзка със съдебен акт (дело Köbler); освен това — ако неговото национално право го позволява — той може също да иска служебно преразглеждане на акта, с който се потвърждава незаконосъобразното съдебно решение (дело Kühne & Heitz). Производството за неизпълнение на задължения от държава членка също може понастоящем да послужи за защита на страната, която е пострадала от погрешното тълкуване на правото на Европейския съюз от страна на висшестоящия съд (дело Комисия/Италия), преди всичко в случаите, когато държави членки предвиждат извънредни способи за преглед, за да се отменят влезли в сила съдебни решения, които са обявени от Съда за незаконосъобразни в рамките на производство за установяване на неизпълнение на задължения от държава членка(24).

28.      От момента, в който национален върховен съд трябва да носи отговорност пред правния субект посредством наложени от правото на Европейския съюз средства за защита, съответно губи смисъл това нисшестоящите съдилища, които следва да прилагат постановеното от висшестоящия съд решение, което може би противоречи на правото на Европейския съюз, но е окончателно, да запазват възможността си да не се съобразяват с това решение, включително когато вътрешното им право не позволява това. Според мен процесуалната автономия на държавите членки, особено по отношение на толкова чувствителни въпроси като обсъжданите, възвръща своя смисъл, когато ефективността на правото на Европейския съюз започва решително да бъде защитавана по други начини.

29.      Увеличеното натоварване, на което е подложен Съдът, заслужава едно последно съображение в този смисъл. Значителният брой преюдициални въпроси, отправяни до тази институция, както и създаването на ускорени производства, предназначени за получаване на отговор в много съкратени срокове, вероятно правят още по-належаща необходимостта нашата юрисдикция да споделя функции с националните съдилища. Създаването на европейски средства за защита пред националните съдилища, както това стана с имуществената отговорност на държавите или с принципите на ефективност и равностойност, представлява възможност, която засилва и насърчава колективната работа между Съда и националните му аналози. От друга страна, увеличението на броя на държавите членки, заедно с все по-честите и преки контакти на гражданина с европейския правен ред, правят все по-малко реалистична претенцията Съдът да се изправя сам пред задачата да осигурява авторитетно тълкуване на правото на Европейския съюз(25). В този смисъл Решение по дело Rheinmühlen I, което е плод на своето време и на определен контекст, навярно може по парадоксален начин да доведе до затрудняване, вместо до закриляне на ефективността на правния ред. Това е вярно в още по-голяма степен, когато — при обстоятелствата по настоящия случай — г н Елчинов би могъл да използва други процесуални средства пред националните съдилища: средства, които, от друга страна, са му гарантирани от правото на Европейския съюз.

30.      Настоящото дело по-специално показва как искане като това на г н Елчинов понастоящем се ползва от няколко процесуални средства, които са ефективни и алтернативни спрямо произтичащите от Решение по дело Rheinmühlen I. Така след връщането на делото от Върховния административен съд на Административен съд София-град и отхвърляне на жалбата от последния г н Елчинов би имал възможността да предяви иск за отговорност срещу държавата членка поради нарушение на правото на Европейския съюз. В хода на това производство компетентният национален съд би могъл да отправи преюдициален въпрос, така че Съдът да се произнесе в съответствие със своята съдебна практика дали е била налице явна правна грешка(26). Ако нарушението бъде потвърдено, запитващата юрисдикция ще постанови решение и ще обезщети ищеца, в крайна сметка при условия, подобни на тези, които биха били използвани въз основа на съдебната практика Rheinmühlen I. На последно място, в случай че съдилищата не уважат иска за отговорност, следва да се посочи, че все пак остава субсидираното средство на иск за неизпълнение на задължения от държава членка, който жалбоподателят чрез сигнал може да поиска от Комисията да предяви(27).

31.      В заключение, и в контраст със случилото се през седемдесетте години, днес можем да твърдим, че правото на Европейския съюз е достигнало степен на зрялост, позволяваща му да осигури практическата си ефективност пред националните съдилища с по-малко енергично въздействие спрямо автономията на националните юрисдикции от това, което несъмнено произтича от Rheinmühlen I. Оттук е видно, че изглежда е настъпило времето да се пристъпи към преосмисляне на посочената съдебна практика.

32.      При все това признавам, че предложението, което отправям към Съда, има своята цена. Да се лишат съдилищата от възможностите, произтичащи от съдебната практика Rheinmühlen I, може да им попречи да предоставят незабавно разрешение на правния субект, като той бъде принуден да предяви иск за обезщетение, производството по който е дълго и скъпо, а понякога може да завърши с неблагоприятен резултат. Това несъвършенство обаче не е твърде различно от онова, което търпи лицето, предявяващо изцяло вътрешен иск, и спрямо което съд от последна инстанция, прилагайки националното право, постанови погрешно и увреждащо решение. При тези обстоятелства правният субект, намиращ се в положение извън обхвата на правото на Европейския съюз, също ще бъде длъжен да прибегне до иск за търсене на отговорност при условия, които са идентични с тези, на които г н Елчинов би трябвало да отговаря към момента, в който изисква зачитане на предоставените му от Европейския съюз права. След като Съдът признава, че изискванията за предимство понякога могат да отстъпят пред принципа на правна сигурност, предлаганото от мен решение не само ми изглежда най-съответстващото на актуалната съдебна практика, но то очевидно е и в съответствие с вътрешната съдебна архитектура на всяка държава членка, чиято схема и равновесие не трябва да се променят, без това да е необходимо.

33.      Може да се възрази също, че съгласно нашата съдебна практика от предимството се допуска изключение само когато окончателно национално съдебно решение придобива сила на пресъдено нещо, какъвто е бил случаят в дела като Kühne & Heitz или Kapferer, но не и в настоящото дело. Този довод обаче има смисъл само ако силата на пресъдено нещо се преценява при много формални условия, което е несъвместимо с подхода, възприет от Съда в най-скорошната съдебна практика. Както е видно от посочените по-горе решения по дела Kühne & Heitz, Kapferer, Willy Kempter, i-21 Germany и Arcor и най-скоро Fallimento Olimpiclub, направената от Съда преценка за силата на пресъдено нещо на национално съдебно решение зависи в голяма степен от конкретните обстоятелства по всеки случай. Както подчертава генералният адвокат Mazák в своето Заключение по дело Fallimento Olimpiclub, тази съдебна практика отразява необходимостта от постигане на баланс във всеки отделен случай с оглед специфичните фактически и юридически обстоятелства(28). Такъв подход, отчитащ особеностите на националната рамка, е именно това, което съдебната практика Rheinmühlen I не позволява да се осъществи. Като води нисшестоящия съд до неприлагането на съдебно решение на някое от върховните съдилища, които пряко го обвързват, съдебната практика Rheinmühlen I отказва всякаква свобода за маневриране, свързана с преценка на фактори като стабилността на правоотношенията, окончателността на съдебните решения или правната сигурност(29). Следователно предвиденият от национално законодателство принцип на пресъдено нещо, както и връзката му с правната уредба на Европейския съюз, налага детайлна и същевременно зачитаща процесуалната автономия на всяка държава преценка.



8 – Решение по дело Köbler, посочено по-горе.



9 – По този въпрос вж. анализа на генералния адвокат Léger в неговото Заключение по дело Köbler във връзка с установяването в държавите членки на отговорността на държавата за актовете на нейните съдилища (точки 77—86).



10 – Решение от 9 декември 2003 г. (C 129/00, Recueil, стр. I 4637).



11 – Решение по дело Köbler, посочено по-горе, точки 34 и 35, Решение по дело Комисия/Италия, посочено по-горе, точка 32.



12 – Решение на Съда от 6 октомври 1982 г. по дело CILFIT (283/81, Recueil, стр. 3415). Относно прилагането на тази съдебна практика в контекста на имуществената отговорност и извършените от съдилищата нарушения вж. съответно Решение по дело Köbler, посочено по-горе, точка 35 и Решение на Съда от 12 ноември 2009 г. по дело Комисия/Испания (C 154/08, непубликувано), точки 64 и 65.



13 – Решение на Федералния конституционен съд от 22 октомври 1986 г., BVerfGE 73, 339, впоследствие потвърдено с решение от 31 май 1990 г., BVerfGE 82, 159.



14 – Решение на Конституционния съд от 11 декември 1995 г., B 2300/95 WBI 1996, 24.



15 – Решение на Конституционния съд 58/2004, впоследствие потвърдено с Решение 194/2006.



16 – Решение на Конституционния съд от 30 юни 2008 г., IV. ÚS 154/08 и от 24 юли 2008 г., III. ÚS 2738/07, впоследствие потвърдени с решение от 8 януари 2009 г., II. ÚS 1009/08.



17 – Решения на Конституционния съд от 29 май 2007 г., III. ÚS 151/07 и от 3 юли 2008 г., IV ÚS 206/08.



18 – Посочено по-горе съдебно решение.



19 – Въпреки това Съдът приема, че правото на Европейския съюз не би се противопоставило на отмяната на акта, ако са изпълнени четири условия: а) според националното право съответната административна юрисдикция разполага с възможността да преразгледа това решение; б) обжалваното решение е влязло в сила вследствие на съдебно решение на национална юрисдикция, произнасяща се като последна инстанция; в) посоченото съдебно решение се основава на тълкуване на общностното право, което е погрешно — с оглед на практика на Съда, последваща във времето спрямо съдебното решение — и което е било постановено без отправяне на преюдициален въпрос до Съда в съответствие с условията, предвидени в член 234, параграф 3 ЕО, и г) заинтересованото лице се е обърнало към административния орган незабавно след като е узнало за посочената съдебна практика.



20 – Решение на Съда от 16 март 2006 г. по дело Kapferer (C 234/04, Recueil, стр. I 2585).



21 – Пак там, точка 21.



22 – Решение на Съда от 19 септември 2006 г. по дело i-21 Germany и Arcor (C 392/04 и C 422/04, Recueil, стр. I 8559), Решение на Съда от 12 февруари 2008 г. по дело Kempter (C 2/06, Сборник, стр. I 411) и Решение на Съда от 3 септември 2009 г. по дело Fallimento Olimpiclub (C 2/08, все още непубликувано в Сборника).



23 – Решение на Съда от 18 юли 2007 г. по дело Lucchini (C 119/05, Сборник, стр. I 6199).



24 – Вж. Alemanno, A., La responsabilità dello Stato nei confronti dei privati per le violazioni commesse dai guidici di ultima istanza, в Spitalero, F., Il risarcimento dei danni causati da sentenze definitive, в L’Incidenza del Dirrito Comunitario e della CEDU sugli atti nazionali definitivi, Giuffrè, Milan, 2009, р. 65—72.



25 – Вж. във връзка с това Заключение на генералния адвокат Jacobs по дело Wiener, представено на 10 юли 1997 г. (C 338/95, Recueil, стр. I 06495), точка 40 и сл., както и Заключение на генералния адвокат Ruiz-Jarabo Colomer по дело Gaston-Schul, представено на 30 юни 2005 г. (C 461/03, Recueil, стр. I 10513, точки 80—87).



26 – Вж. наред с другото Решение на Съда от 19 ноември 1991 г. по дело Francovich и др. (C 6/90 и C 9/90, Recueil, стр. I 5357, точка 35), Решение на Съда от 5 март 1996 г. по дело Brasserie du pêcheur и Factortame (C 46/93 и C 48/93, Recueil, стр. I 1029, точка 31), Решение на Съда от 26 март 1996 г. по дело British Telecommunications (C 392/93, Recueil, стр. I 1631, точка 38), Решение на Съда от 23 май 1996 г. по дело Hedley Lomas (C 5/94, Recueil, стр. I 2553, точка 24), Решение на Съда от 8 октомври 1996 г. по дело Dillenkofer и др. (C 178/94, C 179/94 и C 188/94—C 190/94, Recueil, стр. I 4845, точка 20) и Решение на Съда от 2 април 1998 г. по дело Norbrook Laboratories (C 127/95, Recueil, стр. I 1531, точка 106).



27 – Вж. като пример и при обстоятелства, сходни се тези, в които се намира г н Елчинов, скорошното дело Комисия/Испания (С 211/08, по което все още няма постановено решение) — производство за неизпълнение на задължения от държава членка, което е образувано вследствие жалбата на френски гражданин, г н Chollet, пребиваващ в Испания и осигурен от испанската система за социално осигуряване. След като по време на престой във Франция г н Chollet е трябвало да бъде хоспитализиран, компетентната испанска институция отхвърля искането на г н Chollet за възстановяване на процента от разходите, който институцията по мястото на престой иска той да заплати в съответствие с френското законодателство (т.нар. „ticket modérateur“), като по този начин дава основание за жалбата до Европейската комисия, която довежда до посоченото производство.



28 – Заключение, представено на 24 март 2009 г., точка 54.





29 – В своята съдебна практика относно служебната преценка на правото на Европейския съюз Съдът прилага същия подход, фокусиран върху конкретните черти на всяка правна система. Сравни в това отношение Решение на Съда от 14 декември 1995 г. по дело Van Schijndel и Van Veen (C 430/93 и C 431/93, Recueil, стр. I 4705), Решение на Съда по дело Peterbroeck (C 312/93, Recueil, стр. I 4599) и Решение на Съда от 25 ноември 2008 г. по дело Heemskerk и Schaap (C 455/06, Сборник, стр. I 8763).


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница