Решение по следните въпроси: Следва ли в производството по пряк иск с правно основание по чл. 226, ал. 1 Кз, обемът на отговорността на застрахователя да се



Дата24.07.2016
Размер350.48 Kb.
РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

ВИСШ АДВОКАТСКИ СЪВЕТ

ул. „Цар Калоян” № 1-а, 1000 София, тел. 986-28-61, 987-55-13,

факс 987-65-14, e-mail: arch@vas.bg

Изх. ………………

Дата ………………2014 г.

(Моля, цитирайте при отговор)


ДО

ОБЩОТО СЪБРАНИЕ НА

ТЪРГОВСКАТА КОЛЕГИЯ

НА ВЪРХОВНИЯ КАСАЦИОНЕН СЪД
С Т А Н О В И Щ Е
НА ВИСШИЯ АДВОКАТСКИ СЪВЕТ

по тълкувателно дело № 1 / 2014 г.

УВАЖАЕМИ ВЪРХОВНИ СЪДИИ,

С Разпореждане от 03.11.2014 год. Председателят на ВКС е образувал тълкувателно дело № 1/2014 год. по описа на Общото събрание на Търговската колегия на ВКС за приемане на тълкувателно решение по следните въпроси:



  1. Следва ли в производството по пряк иск с правно основание по чл. 226, ал. 1 КЗ, обемът на отговорността на застрахователя да се ограничава до размера на присъденото обезщетение по уважен иск по чл. 45 ЗЗД срещу делинквента?

  2. Счита ли се за прекратен договор за застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” с фингираното връчване на известие за прекратяване, поради неплащане на разсрочена вноска по реда на чл. 260, ал. 2 КЗ, във връзка с чл. 202, ал. 2 КЗ, без застрахователят да е изпълнил задължението си по чл. 294, ал. 1 КЗ да впише прекратяване на договора в регистъра на Гаранционния фонд?

  3. От кой момент започва да тече давността по прекия иск на увреденото лице за заплащане на обезщетение при ексцес, предявен срещу застрахователя на делинквента по застраховка „Гражданска отговорност”?

  4. Допустимо ли е конституирането на застрахователя на гражданската отговорност на делинквента по застраховка „Гражданска отговорност”, като евентуален ответник по реда на чл. 228, ал. 3 ГПК в образуваното срещу прекия причинител на деликта производство по чл. 45 ЗЗД, при условие, че исковата претенция спрямо него е основана на чл. 226, ал. 1 КЗ?

При оттегляне на главния иск по чл. 45 ЗЗД срещу делинквента. подлежи ли на разглеждане евентуалният пряк иск срещу застрахователя по чл. 226, ал. 1 КЗ, или по него съдът дължи произнасяне, само при отхвърляне на първия? Кой е компетентният съд да се произнесе по евентуалния иск по чл. 226, ал. 1 КЗ при оттеглен първоначален иск по чл. 45 ЗЗД?

  1. Приложима ли е нормата на чл. 113 ГПК по отношение на прекия иск по чл. 226, ал. 1 КЗ.

По тях Висшият адвокатски съвет изразява становище, както следва:


По въпрос № 1: Следва ли в производството по пряк иск с правно основание по чл. 226, ал. 1 КЗ, обемът на отговорността на застрахователя да се ограничава до размера на присъденото обезщетение по уважен иск по чл. 45 ЗЗД срещу делинквента?

Редакцията на въпроса предполага идентичен обем на вредите, за които е присъдено обезщетение по уважения иск по чл. 45 ЗЗД срещу делинквента и тези, заявени с прекия иск по чл. 226, ал. 1 КЗ, и затова в становището се разглежда такава хипотеза.

След приемането на Тълкувателно решение № 2 от 06.06.2012 год. на ОСТК на ВКС по тълк. д. № 1/2010 год., по задължителен за съдилищата начин се установи разбирането, че прекият иск по чл. 226, ал. 1 КЗ на увредения срещу застрахователя на делинквента е допустим при наличие на уважен негов иск по чл. 45 ЗЗД, а извършеното плащане на присъденото с решението по този иск обезщетение от причинителя на вредата е от значение за основателността на прекия иск, не и за неговата допустимост. Практиката обаче започна да използва тълкувателното решение едва ли не като указание увредените лица, на които е присъдено обезщетение или дори вече са получили такова от делинквента, да направят опит да претендират по-голямо от неговия застраховател чрез прекия иск по чл. 226, ал. 1 КЗ. В производствата по тези искове се постановиха и постановяват решения с противоположни виждания по обсъждания въпрос, в това число и такива по реда на чл. 290 ГПК.

В решенията, в които се споделя разбирането, че обемът на отговорността на застрахователя не е ограничен до размера на присъденото с решение по чл. 45 ЗЗД обезщетение, постановилите ги състави развиват аргументи, че съдът, разглеждащ прекия иск, не е обвързан със сила на пресъдено нещо от решението по иска по чл. 45 ЗЗД досежно размера на обезщетението и затова има правото да определи различно по размер такова, съобразно събраните пред него и формиращи критерия за справедливост съгласно чл. 52 ЗЗД доказателства по свое убеждение; че ако прецени, че определеното по иска срещу делинквента обезщетение е занижено, няма пречка за същите по обем вреди да присъди на увредения по-голямо от това, за което причинителят на вредата е вече осъден.

Решенията, застъпващи обратното становище се базират на разбирането, че исковете по чл. 226, ал. 1 КЗ и този по чл. 45 ЗЗД принадлежат на едно и също лице – увреденото, че прякото и деликтното право (според ползваната за краткост терминология) възникват едновременно с общи елементи във фактическия състав и съществуват успоредно като конкуриращи се; че прекият иск по чл. 226, ал. 1 КЗ е вторичен спрямо този по чл. 45 ЗЗД, тъй като отговорността на застрахователя е функционално обусловена от тази на делинквента; че увреденият има право само на едно обезщетение като негова е суверенната преценка от кого да го потърси, но че винаги обезщетяването на увредения в пълен размер води до едновременното погасяване на прякото и деликтното право. Въз основа на такива мотиви в тази група решения се възприема крайният извод, че е изключена възможността чрез прекия иск срещу застрахователя на гражданската отговорност на делинквента на пострадалия от непозволено увреждане да бъде присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер, по-висок от определения в производството по чл. 45 ЗЗД.

Правилният отговор на поставения пред ОСТК въпрос се извежда от верния прочит и приложение на правната уредба, регламентираща същността на задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите (ГОА), произтичащите и свързани с нея права, задължения и отношения, като се отчитат присъщите й социална функция и разширена закрила.

Застраховката ГОA, уредена в Глава ХХІV на КЗ, е предназначена да покрие гражданската отговорност на застрахованите физически и юридически лица за причинените от тях на трети лица вреди, свързани с притежаването и ползването на МПС, за които те отговарят – видно от разпоредбите на чл. 223, чл. 257 и чл. 258, ал. 1 КЗ. Целта на тази застраховка е да обслужи усложнени обществени отношения, в които участват със значими интереси увредени и пострадали (чл. 265 КЗ), застрахователи и застраховани лица („застраховано лице” съгласно чл. 257, ал. 2 КЗ е собственикът на МПС, за което е налице валидно сключен застрахователен договор, както и всяко лице, което ползва това МПС на законно основание).

На плоскостта на сключения застрахователен договор на първо място трябва да се разгледат взаимните и насрещни права и задължения между застраховател и застраховано лице (чл. 257, ал. 2 КЗ).

Валидно възникналото застрахователно правоотношение създава задължението на застрахователя, при наличие на предвидените в закона предпоставки, да покрие отговорността на делинквента за причинените от него имуществени и неимуществени вреди. Законът не дава основание за извод, различен от този, че отговорността за вреди, обект на застраховане по задължителната застраховка ГОА е тази на причинителя на вредите за непозволено увреждане по чл. 45 и сл. ЗЗД и че именно тя трябва да бъде покрита от застрахователя.

Отговорността на делинквента да поправи вредите, които виновно е причинил, съответства на законовото му задължение да заплати обезщетение за всички претърпени имуществени и неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането в реалния им размер съгласно чл. 51 ЗЗД. Законът, с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД предвижда обезщетението за неимуществени вреди при непозволено увреждане да се определя от съда по справедливост. Следователно, след като съдът определи дължимото от делинквента обезщетение, то отговорността на последния в отношенията му с увредения е установена по размер и тази е отговорността, която застрахователят дължи да покрие съгласно сключения застрахователен договор. Изводът следва от разпоредбите на чл. 51 и сл. ЗЗД и на чл. 223, ал. 1 КЗ. Волята на законодателя е ясно изразена, а възприетата регулация на обществените отношения цели създаване на взаимни гаранции и сигурност за всички правоимащи субекти, които се постигат в цялост само при наличие на тъждество на отговорността на делинквент и застраховател, когато тя е в лимита на застрахователния договор.

На следващо място валидно сключената застраховка ГОА и внасяне на определената с договора премия поражда правото на делинквента (застрахованото лице) отговорността му за виновно причинени от него вреди да бъде покрита от застрахователя, т.е. последният дължи заплащането на обезщетението към увреденото лице вместо делинквента, или възстановяването на сумата, платена от причинителя на увреждането като обезщетение на пострадалото лице съгласно разпоредбата на чл. 229 КЗ („Чл. 229. Застрахованият има право да получи застрахователното обезщетение, ако е удовлетворил увреденото лице.”).

Поради това отново се налага изводът, че за да бъде постигнато предназначението на задължителната застраховка ГОА, както и за да бъдат изпълнени насрещните задължения между застрахователя и застрахованото лице, обезщетението към увредения не може да бъде определено в по-висок размер в производството по прекия иск по чл. 226, ал. 1 КЗ от това, определено с решението срещу делинквента, основано на чл. 45 ЗЗД.

Върху наличие на сключен валиден застрахователен договор се базира и прекият иск. Правото на увредения, спрямо когото застрахованият е отговорен, да търси обезщетението пряко от застрахователя произтича от закона и е уредено в чл. 226, ал. 1 КЗ. За да бъде предявен и уважен искът по чл. 226, ал. 1 КЗ винаги е необходимо валидно застрахователно правоотношение.

Няма спор в доктрината и практиката, че прекият иск е вторичен спрямо този по чл. 45 ЗЗД с оглед функционалната обусловеност на отговорността на застрахователя спрямо тази на делинквента и че е предвиден в закона да улесни и гарантира увреденото лице като му предостави изрично възможността да поиска обезщетението пряко от застрахователя. Значението на този иск е отчетено и дефинирано в Тълкувателно решение № 2 от 06.06.2012 г. по тълк. д. № 1/2010 г. на ОСТК на ВКС по следния начин: „Социалната функция и предназначение на предоставеното пряко право е правоимащият да получи сигурност в степента на реалното му удовлетворяване”. На основание чл. 226, ал. 1 КЗ увреденият може да се обърне директно към стабилен финансово субект, какъвто по закон следва да бъде застрахователят и да не бъде зависим от евентуалната финансова невъзможност и затруднения на делинквента, а защо не и от умишлено предприети от последния действия, които да го предпазят от резултатно проведено срещу него принудително изпълнение. Такава необходимост, според тълкувателното решение, ще е налице винаги, когато срещу делинквента е уважен иск с правно основание чл. 45 ЗЗД, но същият не е заплатил на увреденото лице присъденото му обезщетение.

Чл. 226, ал. 1 КЗ въвежда прекия иск като възможност за удовлетворяване на имущественото право на увредения на обезвреда, като получи от застрахователя обезщетението за причинените му от застрахования делинквент вреди. За това говори недвусмислено редакцията на законовата разпоредба, която предоставя на увредения „право да иска обезщетението пряко от застрахователя”. Текстът сочи, че обезщетението (членувано с пълен член) е същото, което дължи причинителят на увреждането, а това, че се търси пряко от застрахователя означава, че вместо да предяви иск по чл. 45 ЗЗД срещу делинквента за да установи и реализира отговорността му, увреденият прави това директно срещу застрахователя.

Поради изложеното дотук следва, че крайната цел – удовлетворяването на увредения в пълен размер за причинените му вреди трябва да бъде постигната при задължителното съобразяване на взаимните права и задължения на застрахован и застраховател. Възможност те да бъдат игнорирани като на увреденото лице, по иска му срещу застрахователя се присъди обезщетение в по-голям размер от този, дължим от делинквента, законодателството не предвижда.

Така се стига до заключението, че само при тъждество на дължимото към увредения обезщетение, едновременно ще бъдат реализирани правата на всички правоимащи субекти, а именно: увреденото лице да бъде възмездено за причинените му вреди, отговорността на застрахованото лице към увредения да бъде покрита от застрахователя, а застрахователят, получил премията по застраховката да изпълни съответното си задължение да предостави застрахователна закрила като заплати дължимото от делинквента обезщетение на увредения и с това да бъде изправна страна по договора. Друго може да се случи само, ако отговорността на делинквента превишава лимита на сключената застраховка. Тогава той ще следва да поеме разликата над този лимит, като плати лично дължимото, но непокрито от договора обезщетение.

Поради изложеното, трябва да се приеме извод, че съдът, разглеждащ прекия иск по чл. 226, ал. 1 КЗ, не може да излезе вън от вече установения в производството по чл. 45 ЗЗД обем на отговорността на причинителя на вредата. Той е ограничен до размера на вече определеното срещу делинквента обезщетение, но не защото решението по чл. 45 ЗЗД с оглед неговите субективни и обективни предели обвързва съда със силата на пресъдено нещо или защото това решение обвързва застрахователя, който не е страна по делото.

Съдът по прекия иск в разглежданата хипотеза е изправен пред вече влязло в сила решение, постановено в производството по чл. 45 ЗЗД, образувано по иск на увредения срещу делинквента и трябва да го съобрази, тъй като по иска на увредения, който е ищец и по чл. 226, ал. 1 КЗ, със СПН между него и причинителя на вредата е установен размерът на отговорността на последния, равна на размера на присъденото обезщетение. След като отговорността на делинквента е вече определена, застрахователят ще следва да покрие отговорността му до този размер и не повече от него, защото това е задължението му по закон и съгласно условията на задължителната застраховка. Повече от причинителя на вредата застрахователят не може да дължи. Право на друго, по-голямо по размер обезщетение увреденият няма и не може да търси с иска по чл. 226, ал. 1 КЗ. За съда, който ще се произнесе по прекия иск остава преценката на основателността му, но не и възможността да излезе вън от установения вече обем на отговорността на делинквента.

Да бъде присъдено по-голямо обезщетение от това по деликтния иск означава не само съдът, разглеждащ прекия иск, да наруши материалния закон, който урежда обсъжданите отношения, но означава също и този, действащ втори по време съд да разполага с правомощието да контролира вече постановеното по чл. 45 ЗЗД решение относно законосъобразността му по отношение на определеното обезщетение като приеме, че то е занижено с оглед приложимия критерий по чл. 52 ЗЗД, което е недопустимо по закон.

В същото време, ако в хода на производството по прекия иск бъде установено извършено от страна на делинквента плащане на цялото присъдено срещу него обезщетение, ще следва извод за неоснователност на прекия иск, тъй като увреденият ще е вече обезщетен, с което и деликтното и застрахователното право ще са погасени – аргумент от мотивите към т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 06.06.2012 г. по тълк. д. № 1/2010 г. на ОСТК на ВКС, в което се приема, че независимо от успоредното, конкурентно съществуване на деликтното право и прякото право, тези права се погасяват в един и същи момент.

Аргумент за това, че обемът на отговорността на застрахователя не може да бъде по-голям от този на делинквента следва и от уреденото с чл. 227 КЗ вр. чл. 226, ал. 3 КЗ и чл. 274 КЗ право на регрес на застрахователя. Ако в производството по прекия иск бъде определено обезщетение по-голямо от присъденото в производството срещу делинквента, това означава, че при наличие на основание за регрес, той ще дължи на застрахователя повече от това, на което лично е осъден – резултат абсурден и очевидно незаконосъобразен.

Като се застъпва виждането, че отговорността на застрахователя не може да бъде по-голяма от тази на делинквента, за пълнота следва да се отбележи, че съществува и хипотезата застрахователят да оспорва определения в производството по чл. 45 ЗЗД размер на обезщетението като го намира за завишен. С оглед обстоятелството, че застрахователят не е обвързан със СПН от решението по деликтния иск, в производството по прекия иск той може да противопоставя всички свои възражения и такива, които делинквентът е пропуснал да направи, както и да провежда съответно доказване. Въпросът за последиците от решение по чл. 226, ал. 1 КЗ, с което на увреденото лице бъде присъдено обезщетение, по-ниско от това срещу делинквента се нуждае от отделно обсъждане, което за нуждите на настоящото становище, разглеждащо само възможността отговорността на застрахователя да превишава размера на отговорността на делинквента, не е необходимо.

Така по поставения въпрос застъпваме становището, че в производството по прекия иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ, обемът на отговорността на застрахователя е ограничена до размера на присъденото обезщетение по уважен иск по чл. 45 ЗЗД срещу делинквента.


По въпрос № 2: Счита ли се за прекратен договор за застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” с фингираното връчване на известие за прекратяване, без застрахователят да е изпълнил задължението си по чл. 294, ал. 1 КЗ да впише прекратяване на договора в регистъра на Гаранционния фонд?

Двете групи противоречиви разбирания по поставения въпрос са изложени в цитираните в Предложението по чл. 125 ЗСВ съдебни актове, както следва: Решение № 161 от 13.11.2012 г. по т. д. № 607/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о. и Решение № 111 от 30.07.2014 г. по т. д. № 2489/2013 г. на ВКС, ТК, I т. о.

Според едното становище (застъпено в посоченото Решение № 161 от 13.11.2012 г. по т. д. № 607/2011 г.) липсата на подадено уведомление за прекратяване на застрахователен договор по риска ГО на автомобилистите по чл. 294, ал. 1 КЗ до Гаранционния фонд (ГФ) означава, че застрахователят не е упражнил правото си да прекрати застрахователния договор и поради това, независимо, че е налице фингирано връчване на предупреждение за прекратяване на застраховката ГОА с изтичането на 15-дневния срок от датата на падежа на разсрочената вноска, съдържащо се в застрахователната полица и изтичането на този срок, не са налице предпоставките за освобождаване отговорността на застрахователя по прекия иск по чл. 226, ал. 1 КЗ.

Според второто виждане (застъпено в Решение № 111 от 30.07.2014 г. по т. д. № 2489/2013 г.) уведомлението до ГФ не е елемент от фактическия състав на прекратяването на застрахователния договор и не го обуславя, тъй като задължението по чл. 294, ал. 1 КЗ възниква след като прекратяването вече е настъпило и има за цел да осигури на ГФ необходима информация, респективно да улесни организацията на дейността му. Информацията е необходима, защото съгласно чл. 288 КЗ при наличие на прекратен договор по риска ГОА и настъпило произшествие, гражданската отговорност на делинквента се покрива от фонда.

Правилно е второто становище, поради следните съображения:

Договорът за застраховка се прекратява преди изтичане на срока му на изрично предвидените в него основания, респективно в случаите, уредени от КЗ. Те, общо за застрахователните договори и в частност за застраховката ГОА (арг. чл. 225 КЗ, който гласи: „При застраховка „Гражданска отговорност” се прилагат правилата по чл. 202, чл. 207, ал. 3 и 4 и чл. 208, ал. 1.”) са предвидени изчерпателно в КЗ и се съдържат в Глава XVIII „Обща част” и Глава XX „Застраховане на гражданската отговорност” от Част четвърта на КЗ, озаглавена „Застрахователен договор”, уреждаща същността и спецификата на задължителната застраховка ГОА с оглед регулираните отношения и социалната й функция. В тях законодателят не обсъжда задължението за изпращане на справка (уведомление) до ГФ и не я сочи като елемент от фактическия състав нито по сключването, нито по прекратяването на застрахователните договори.

Възможността договорът да бъде изменен или прекратен поради неплащане на дължима разсрочена вноска е предвидена в чл. 202, ал. 1 КЗ. Разпоредбата на чл. 202, ал. 2 КЗ създава законова фикция, че предупреждението ще се счита връчено, ако в застрахователната полица е посочено кое от правата си застрахователят ще упражни при неплащане на разсрочена вноска след изтичане на 15-дневния срок от падежа й – да намали застрахователната сума, да измени договора или да го прекрати.

Ако вписанато в полицата предупреждение сочи, че застрахователят упражнява правото си да прекрати договора с изтичане на срока от неплащането на разсрочената вноска, прекратяването на договора става автоматично, без да зависи от настъпването на други условия, в това число и без да е необходимо застрахователят да е изпълнил задължението си по чл. 294, ал. 1 КЗ да изпрати седмична справка за сключените и прекратени застрахователни договори към края на предходната седмица.

Изводът следва преди всичко от редакцията на посочената законова разпоредба, поставена под заглавието „Предоставяне на информация от застраховетелите” и включена в Глава ХХVІ на КЗ „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи и Гаранционен фонд.” В чл. 294, ал. 1 КЗ сочи, че справката, която застрахователите предоставят на Информационния център към ГФ, е за сключените и прекратени застрахователни договори.

Тълкуването – граматическо и систематическо – показва, че изпращането на справки не се включва във фактическия състав на сключването и прекратяването на застрахователните договори, както и че за да попадне в справката по този текст застрахователният договор трябва да е вече сключен или прекратен, т.е., че справката съдържа информация за настъпили факти, а не за предстоящи такива.

Обратен извод не следва от чл. 295, ал. 7 КЗ, въвеждащ правилото, че до доказване на противното документите, издадени от ГФ въз основа на данните от Информационния център, удостоверяват застрахователя, номера на полицата, начална и крайна дата на валидност и останалите факти. Тази разпоредба със заглавие „Обмен на информация и взаимодействие с компетентните държавни органи” не е предназначена да уреди и не регламентира отношения по сключване, действие и прекратяване на застрахователен договор. Неизпълнението на задължение за предоставяне на информация на ГФ, макар и произтичащо от закона, е вън от договорното правоотношение. Води до административна отговорност на застрахователя за нарушения при предоставяне на информация по чл. 294 КЗ съгласно разпоредбата на чл. 317а КЗ, но не и до материалноправни последици за сключения, респективно прекратения застрахователен договор.

Интересът на увредените лица да разполагат с актуална информация, за да могат да предявят прекия иск по чл. 226, ал. 1 КЗ срещу надлежна страна няма отношение към сключването, действието и прекратяването на застрахователния договор, както се поддържа в някои съдебни решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Правната сигурност на увредените, необходима и гарантирана от закона, е ирелевантна за прекратяването на сключен застрахователен договор.

Има и практически аргумент в подкрепа на изложеното становище. В информационната система на ГФ като датата на настъпване на прекратяването на застраховката се посочва денят след изтичане на 15-дневния срок от фингираното връчване на предупреждението и отделно от това в нея се отбелязва датата на изпратената от застрахователя справка по чл. 294, ал. 1 КЗ. Двете дати са винаги различни и се съдържат в издаваните от ГФ справки. По този начин в информационната система на ГФ се онагледява изложеното становище, че прекратяването на договора и уведомяването за прекратяване са два различни и подлежащи на вписване факта.

Поради изложеното по поставения въпрос даваме следното становище: Договорът за застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” се прекратява с фингираното връчване на известие за прекратяване поради неплащане на разсрочена вноска по реда на чл. 260, ал. 2 КЗ, във връзка с чл. 202, ал. 2 КЗ, без застрахователят да е изпълнил задължението си по чл. 294, ал. 1 КЗ да впише прекратяване на договора в регистъра на Гаранционния фонд.



По въпрос № 3: От кой момент започва да тече давността по прекия иск на увреденото лице за заплащане на обезщетение при ексцес, предявен срещу застрахователя на делинквента по застраховка „Гражданска отговорност”?

Давността за правата по застрахователния договор е уредена изрично в КЗ. Разпоредбата на чл. 197 КЗ, идентичнa по съдържание с тази по чл. 392 ТЗ (отм.), предвижда петгодишна давност за погасяване на правата по отношение застраховки „ГО” по т. 10-13 на Раздел ІІ, Приложение 1. Възприетият в КЗ законодателен подход към давността е съвсем различен от този в ЗЗД, съдържащ общите правила за давността. Разликата е на първо място в съдържанието, респективно в използваната терминология – съгласно чл. 110 ЗЗД с изтичането на петгодишен срок се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок, а чл. 197 КЗ сочи давностен срок за погасяване на всички права по застрахователния договор. При все използваните в закона понятия ще следва да се отчита възприетото в доктрината и практика разбиране, че с изтичането на давностния срок се погасява не самото право (вземане), а възможността то да бъде защитено пред съда и то само, ако е направено възражение. Различен в общия и специалния закон е и началният момент, от който давностният срок започва да тече. Съгласно чл. 114 ЗЗД това е денят, в който вземането е станало изискуемо (по ал. 3 давността почва да тече от откриването на дееца), а по чл. 197 КЗ – настъпването на застрахователното събитие.

Нормата на чл. 197 КЗ не предвижда никакви изключения и хипотези относно началния момент на давността за отделни права по застрахователните договори. Законодателят възприема този еднакъв подход независимо от обстоятелството, че вредите, пряка и непосредствена последица от причиненото увреждане в голямата си част по правило не се проявяват и развиват в пълния си обем още в деня на събитието с оглед механизма на причиняването им, предприетото лечение, повлияването на конкретния пострадал от него и т.н. Еднакъв е подходът и независимо от факта, че в деня на застрахователното събитие някои вземания, произтичащи и основани на сключения договор не са станали изискуеми – напр. вземането по чл. 229 КЗ срещу застрахователя за платено от застрахования на увредения обезщетение. В чл. 197 КЗ не се предвижда изключение и по отношение на вредите от ексцес (усложняване на установеното здравословно състояние на ищеца, което да е било неочаквано и вън от рамките на медицинската прогноза), за което правото на обезвреда възниква също винаги в един по-късен момент спрямо този на настъпване на събитието и често след като увреденият вече е възмезден за настъпилите вреди.

След като началният момент, от който тече давността за правата по застрахователните договори съгласно чл. 197 КЗ, е всякога денят на настъпване на застрахователното събитие, с оглед еднозначния подход, заложен в специалната правна норма, няма законова причина съдът да търси и възприема друго решение по отношение на правото на обезщетение за вреди, последица от ексцес. Без съмнение специалната норма, уредена с чл. 197 КЗ, изключва възможността за прилагане на общите разпоредби за давността по ЗЗД. Тя следва да се прилага независимо от критиките, на които е подлагана в доктрината и практиката. В този смисъл правилно е виждането, изложено в Решение № 53 от 10.08.2012 год. по гр.д. № 455/2010 год., че законът, ако и доколкото е несправедлив трябва да бъде променян, а не нарушаван.

В заключение, в разпоредбата на чл. 197 КЗ е заложено принципното разбиране, че всички права по застрахователния договор следва да се погасяват в определения в нея срок, който за задължителната застраховка ГОА е петгодишен. Това правило обхваща и правото на обезщетение за вреди при наличие на ексцес, които макар и да са били неочаквани и непредвидени към даден предходен момент, за да бъдат обезщетени от застрахователя според законовата разпоредба трябва да са настъпили в срока на специалната давност по КЗ, започнал да тече от датата на застрахователното събитие.

Това решение на законодателя поставя редица проблеми с оглед същността, предмета на задължителната застраховка ГОА и начина на законодателното уреждане на отговорността на делинквента, която се покрива от застрахователя съгласно застрахователния договор. Проблемите са свързани не само с възможностите за реализиране на отговорността за вреди при ексцес, които настоящият въпрос разглежда, но и с изпълнението на основни права и задължения по застрахователния договор. Така например в случаи на предявяване на иск по чл. 45 ЗЗД срещу делинквента в последния ден на давностния срок, последният няма да може да реализира правото си по чл. 229 КЗ да получи платеното от него обезщетение от застрахователя при възражение от негова страна, тъй като на практика няма да разполага с възможността да го предяви в срока по чл. 197 КЗ.

В същото време разпоредбата на чл. 197 КЗ, лимитираща безусловно отговорността на застрахователя в рамките на давностния срок, намира основание в договорния й характер, който с оглед носения риск и дължима срещу определена премия застрахователна закрила не предполага тя да бъде неограничена във времето.

С оглед изложеното, в отговор на поставения въпрос следва да се приеме, че давността по прекия иск на увреденото лице за заплащане на обезщетение при ексцес, предявен срещу застрахователя на делинквента по застраховка „Гражданска отговорност” се подчинява на правилото на чл. 197 КЗ.


По въпрос № 4: а) Допустимо ли е конституирането на застрахователя на гражданската отговорност на делинквента по застраховка „Гражданска отговорност”, като евентуален ответник по реда на чл. 228, ал. 3 ГПК в образуваното срещу прекия причинител на деликта производство по чл. 45 ЗЗД, при условие, че исковата претенция спрямо него е основана на чл. 226, ал. 1 КЗ?

б) При оттегляне на главния иск по чл. 45 ЗЗД срещу делинквента подлежи ли на разглеждане евентуалният пряк иск срещу застрахователя по чл. 226, ал. 1 КЗ, или по него съдът дължи произнасяне, само при отхвърляне на първия? Кой е компетентният съд да се произнесе по евентуалния иск по чл. 226, ал. 1 КЗ при оттеглен първоначален иск по чл. 45 ЗЗД?
По тези въпроси в двете решения, посочени в предложението са дадени следните отговори:

В Решение № 91 от 17.08.2011 г. по т. дело № 404/2010 г. по описа на Върховния касационен съд, Търговска колегия, II отд., произнеслият се състав е приел, че субективното пасивно евентуално съединяване на иска по чл. 45 ЗЗД и този по чл. 226, ал. 1 КЗ е допустимо, само ако е заявено с началната искова молба, респективно че същото е недопустимо по реда на чл. 228, ал. 3 ГПК. Според решението в такава хипотеза, при оттегляне на главния иск срещу делинквента с оглед разделността на неговата отговорност и тази на застрахователя, не съществува процесуална пречка прекият иск по чл. 226, ал. 1 КЗ срещу застрахователя да бъде разгледан самостоятелно, тъй като недопустимото съединяване на деликтния и прекия иск по реда на чл. 228, ал. 3 ГПК не се отразява върху допустимостта на самите предявени искове. В това решение съдът е приел, че решението на първоинстанционния съд е постановено по иск, с който не е надлежно сезиран, тъй като по реда на чл. 228, ал. 3 ГПК съдът не може да разгледа претенция, различна от заявената с първоначалната молба. Поради това, според посоченото решение на ВКС, в съответствие с правилото на чл. 270, ал. 3 ГПК, делото е върнато на съда, до който молбата срещу застрахователя е била адресирана, а съдът следва да я образува в самостоятелно производство (евентуално да се изиска внасяне на такса, ако такава не е внесена и молбата да бъде администрирана), след което дължи произнасяне по новозаявения пряк иск.

В Решение № 103 от 25.07.2011 г. по т. дело № 403/2010 г. на Върховния касационен съд, Търговска колегия, II отделение, съдът приема за допустимо по реда на чл. 228, ал. 3 ГПК привличането на нов ответник наред с първоначалния като с това се постигне последващо субективно евентуално съединяване на искове. Съгласно решението това е възможно при наличие на предпоставките по чл. 213 ГПК – искът да произтича от същото основание или да има петитум като на първоначалния иск, независимо от различното правно основание на новозаявения. В посоченото решение съдът приема, че при оттегляне на главния иск по чл. 45 ЗЗД, подлежи на разглеждане евентуалният с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ. Съдът поставя разглеждането на иска като последица от допустимото според решението привличане на нов ответник наред с първоначалния по реда на чл. 228, ал. 3 ГПК. Решаващият състав аргументира този свой извод с разбирането, че евентуалният иск е предявен под условие – да бъде разгледан, ако главният бъде отхвърлен, респективно не бъде уважен. Поради това, след като първоначалният иск е оттеглен и производството по него е прекратено, отпада условието за неговото разглеждане и съдът дължи произнасяне по единствения останал иск, този по чл.226, ал.1 КЗ.

И така първият от двата подвъпроса, поставен на обсъждане и решаване от ОСТК на ВКС включва следната правна конструкция: Предявен е начален иск с правно основание чл. 45 ЗЗД. В хода на висящност на производството, по реда на чл. 228, ал. 3 ГПК, ищецът прави искане за конституиране на нов ответник – застрахователя на делинквента– при условията на евентуалност, по иск, основан на чл. 226, ал. 1 КЗ.

Отговорът допустимо ли е такова конституиране е следният:

Чл. 228 ГПК систематично се намира в Глава XVI „Отклонения във връзка със страните”, Раздел ІІІ „Прехвърляне на спорното право и заменяне на страна”. В този законов текст са уредени хипотезите за изменение на иска чрез заменяне на страна: изменение на иска чрез замяна на страна със съгласие на страните по първоначалното дело и встъпващата такава по чл. 228, ал. 1 ГПК и заменяне на страна чрез привличане на нов ответник по иска при липса на неговото съгласие. Разпоредбата на чл. 228, ал. 2 ГПК предвижда, че съгласие на първоначалния ответник не е необходимо, когато ищецът прави отказ от иска си по отношение на него, а чл. 228, ал. 3 ГПК урежда възможността ищецът да насочи иска си срещу ответник, който не е съгласен да встъпи в делото, като предвижда, че в такава хипотеза искът срещу новия ответник се смята предявен от деня, в който исковата молба срещу него е постъпила в съда.

Изводът, че чл. 228 ГПК регламентира извършването на изменение на иска чрез замяна на страна по него следва от заглавието на законовия текст „Заменяне на страна”, от цялостното съдържание на разпоредбите му и от тяхното систематическо и граматическо тълкуване. Чл. 228 ГПК не разглежда и не създава процесуална възможност за изменение на основанието на първоначално предявения иск, нито за последващо субективно съединяване на искове, нито за въвеждане на нови искови претенции наред с вече заявените, респективно за привличане на ответници наред с първоначалния.

Искането за конституиране на застрахователя на делинквента като ответник, основано на чл. 226, ал. 1 КЗ по иск, предявен срещу делинквента на основание чл. 45 ЗЗД не представлява искане за изменение на начално предявения иск чрез заменяне на страна. Обективно такова действие представлява и може да бъде квалифицирано само като предявяване на нов и различен от вече заведения иск, по който е висящото исково производство. Че искът по чл. 226, ал. 1 КЗ и този по чл. 45 ЗЗД са два различни иска беше вече коментирано в настоящото становище. Те съществуват паралелно, принадлежат на едно и също лице, възникват като правна възможност в един и същи момент и при наличие на общи правопораждащи факти, но се индивидуализират с различно правно основание, предмет и ответници. По този въпрос са задължителни указанията на Тълкувателно решение № 2 от 06.06.2012 год. на ОСТК на ВКС по тълк. д. № 1/2010 год., което към датата на постановяване на двете решения, посочени в предложението за образуване на тълкувателно дело все още не е било прието, но на настоящия етап следва да бъде съобразявано.

Ето защо, по реда на чл. 228, ал. 3 ГПК не може да бъде предявен и допуснат за разглеждане прекият иск по чл. 226, ал. 1 КЗ. Недопустимо е на основание цитираната законова разпоредба да бъде допуснато последващото му евентуално съединяване с първоначално предявения. Първоначалният иск, по който производството е висящо е този срещу делинквента, основан на чл. 45 ЗЗД и само този иск може да бъде изменян по реда на чл. 228, ал. 3 ГПК, и то чрез замяна на началния ответник с нов. Всъщност действащият ГПК изобщо не предвижда възможност за последващо субективно съединяване на искове без съгласието на страните, така както тази възможност беше уредена с нормата на чл. 117, ал. 4 ГПК (отм.), която не е пресъздадена в новия процесуален закон.

Такова е и разбирането, възприето в Граждански процесуален кодекс. Приложен коментар. Проблеми на правоприлагането. Анализ на съдебната практика, Пунев, Бл. и колектив, ИК Труд и право, С., 2012, стр. 395 и 396: „Уредбата на доброволното приемство е променена, в сравнение с тази по отменения ГПК, тъй като текстът на чл. 228, ал. 3 ГПК не е идентичен с този на чл. 117, ал. 3 ГПК (отм.), защото отказ от иска по отношение на първоначалния ответник, който не е дал съгласие за замяна с друг ответник, не е предпоставка за предявяване на иска срещу новия ответник, който не е дал съгласие за встъпване, а от друга страна, чл. 117, ал. 4 ГПК (отм.), който предвижда последващо субективно съединяване на искове е отпаднал в новата редакция. При това положение следва да се приеме, че такова съединяване на искове, не може да се получи, тъй като такава възможност не е предвидена, а при липса на съгласие за замяна, респективно липса на отказ от иска срещу първоначалния ответник, не би могъл да се конституира нов на негово място.”

Единствено такова разбиране отговаря не само на буквата на действащия процесуален закон, а и на неговата философия, залагаща на принципно нов начин на разглеждане на дела, в основата на който стои силно концентрационно начало и ранна преклузия (чл. 13 ГПК).

С оглед горното, отговорът на първия от двата подвъпроса е следният: Недопустимо е конституирането на застрахователя на гражданската отговорност на делинквента по застраховка „Гражданска отговорност” като евентуален ответник по реда на чл. 228, ал. 3 ГПК в образуваното срещу прекия причинител на деликта производство по чл. 45 ЗЗД, при условие, че исковата претенция спрямо него е основана на чл. 226, ал. 1 КЗ.

Предявяване на исковете по чл. 45 ЗЗД и чл. 226, ал.1 КЗ при условията на субективно пасивно и евентуално съединяване на исковете по чл. 45 ЗЗД и чл. 226, ал.1 КЗ е допустимо само като начално в съответствие с изискванията на чл. 215, т. 2 ГПК.

Така стигаме до въпрос, вън от тези поставени по тълкувателното дело. Съгласно т. 11 от Постановление № 7/77 г. от 4.X.1978 г., Пленум на ВС „Увреденото лице обаче може да предяви искове при субективно пасивно, но евентуално съединение срещу застрахователя или срещу прекия причинител на непозволеното увреждане и обезпечително отговарящия за поведението му субект за тяхното солидарно осъждане. В такъв случай според предпочитанието на ищеца ще подлежи на уважаване искът или исковете само по отношение на избрания за осъждане ответник или ответници, ако са основателни, а по отношение на другите пасивни другари няма да се породи сила на присъдено нещо. Исковете по отношение на тях няма да подлежат на разглеждане, освен ако тези срещу предпочетения първи евентуален ответник или ответници бъдат отхвърлени като неоснователни или се окажат недопустими.”

Следва ли да остане тази постановка и защо съединяването на исковете по чл. 45 ЗЗД и този по чл. 226, ал.1 КЗ трябва да бъде евентуално след като двата иска са различни по основание и след като прекият иск е допустим при уважен такъв по чл. 45 ЗЗД срещу делинквента, дори и ако плащането на обезщетението е вече факт, са въпроси, за които практиката трябва да намери нужното решение.

По втория подвъпрос, съставен също от два отделни въпроса, следва да се изясни доколко е налице противоречие в отговорите, дадени в посочените по-горе два съдебни акта, постановени по реда на чл. 290 ГПК.

И в двете решения постановилите ги състави на ТК на ВКС са приели, че след оттеглянето на първоначалния и посочен като главен иск срещу делинквента с правно основание чл. 45 ЗЗД, не съществува процесуална пречка да бъде разгледан останалият като единствен и посочен като евентуален иск по чл. 226, ал. 1 КЗ. И в двете решения се споделя разбирането, че искът по чл. 226, ал. 1 КЗ в разглежданата хипотеза (искът по чл. 226 е допуснат като евентуален по отношение на иска по чл. 45 ЗЗД по реда на чл. 228, ал. 3 ГПК) трябва да се разгледа от съда, пред който същият е заявен, респективно, че това е компетентният съд с оглед правилата за родова подсъдност, заложени в ГПК.

Разликата в двата акта на ВКС е в отговора на въпроса дали искът по чл. 226, ал. 1 ГПК, ако той е допуснат по реда на чл. 228, ал. 3 ГПК във вече образуваното производство по иска с правно основание чл. 45 ЗЗД подлежи на разглеждане в същото това производство, след което искът по чл. 45 ЗЗД е бил оттеглен или за да бъде разгледан искът по чл.226, ал.1 КЗ трябва да бъде образуван отделно в самостоятелно производство.

Правилният отговор е следният:

Исковата претенция по чл. 226, ал. 1 КЗ в разглежданата хипотеза не е недопустима заради недопустимото й въвеждане във висящо производство по чл. 45 ЗЗД и недопустимото й евентуално съединяване с първоначално предявения иск. След като съдът е сезиран с иск, той дължи произнасяне по него. Ищецът не следва да носи последици от процесуални нарушения, изразяващи се в неправилното прилагане на чл. 228, ал. 3 ГПК.

След оттегляне на начално предявения иск поради оттеглянето му, не съществува правна пречка съдът да разгледа претенцията по чл.226, ал.1 КЗ самостоятелно и да се произнесе по нея, независимо от това, че главният иск не е отхвърлен. Отпадането на задължението на съда да се произнесе по главния иск поради оттеглянето му, при наличието на разделност в отговорността на делинквент и застраховател, не води до загуба на правото на защита на увредения по прекия иск, каквато той е потърсил.

Разглеждането на иска по чл. 226, ал. 1 КЗ обаче трябва да стане при спазване на процесуалните правила, в това число правилата относно редовността на исковата молба, нейното администриране и разглеждане. Ако държавната такса по прекия иск е внесена и процедурата по разглеждане спазена, така че да бъде гарантирана защитата на страните по иска, няма правна пречка съдът, допуснал макар и в нарушение на чл. 228, ал. 3 ГПК нейното разглеждане, да се произнесе по нея във вече образуваното производство.

Когато обаче тези условия не са налице, в зависимост от момента, в който се установи нередовност на исковата молба, респективно нарушение на правилата относно размяна на книжа и по разглеждането й или други съществени процесуални нарушения, констатиралият ги съд следва да ги отстрани пред себе си, когато това е възможно или да изпрати молбата по чл. 226, ал. 1 КЗ на компетентния съд за извършване на съответните действия. Това развитие не може да бъде поставено в зависимост от допустимостта на последващото евентуално съединяване на исковете по чл. 228, ал. 3 ГПК, а единствено и само от това дали искът е правилно квалифициран, дали е възприет като такъв с ново и различно основание, по него да са внесени дължимите държавни такси, да се разменят книжа и т.н. Ако съдът е приел, че независимо от различното основание на втория иск, е сезиран с молба за изменение на първоначалния иск и продължи производството по него, ще са налице съществени процесуални нарушения, които ще следва да бъдат отстранени, включително и като искът по чл. 226, ал.1 ГПК бъде отделен в самостоятелно производство.

Независимо от това обаче, с оглед виждането, че искът по чл. 226, ал. 1 КЗ е въведен и допуснат по реда на чл. 228, ал. 3 ГПК, той подлежи на разглеждане при оттегляне на главния иск принципна разлика в крайните отговори на последния от формулираните въпроси, даден в двете решения на ВКС не се установява.

На въпроса дали съществува процесуална пречка при оттегляне на главния иск по чл. 45 ЗЗД да се разгледа заявеният начално с исковата молба като евентуален иск по чл. 226, ал. 1 КЗ, отговорът следва да бъде отрицателен.

С това, отговорите на поставените под № 4 въпроси са както следва:

Не е допустимо конституирането на застрахователя на гражданската отговорност на делинквента по застраховка „Гражданска отговорност”, като евентуален ответник по реда на чл. 228, ал. 3 ГПК в образуваното срещу прекия причинител на деликта производство по чл. 45 ЗЗД, при условие, че исковата претенция спрямо него е основана на чл. 226, ал. 1 КЗ.

При оттегляне на главния иск по чл. 45 ЗЗД срещу делинквента евентуалният пряк иск срещу застрахователя по чл. 226, ал. 1 КЗ подлежи на разглеждане не само в хипотезата на отхвърляне на първоначалния иск, но и при отказ от него.

Съдът, който следва да се произнесе по евентуалния иск по чл. 226, ал. 1 КЗ при оттеглен първоначален иск по чл. 45 ЗЗД, е компетентният съд с оглед правилата за родова подсъдност по ГПК.

По въпрос № 5: Приложима ли е нормата на чл. 113 ГПК по отношение на прекия иск по чл. 226, ал. 1 КЗ?

Двете противоположни становища по този въпрос, застъпени в определения, постановени от състави на ВКС се основават на различното разбиране относно вложеното в чл. 113 ГПК съдържание на понятието „потребител”.

Според едното разбиране „потребител” по смисъла на чл. 113 ГПК ще следва да се разбира в тесен смисъл, т.е., че разпоредбата определя подсъдността на исковете за установяване на права или за преустановяване на нарушения на права по Закона за защита на потребителите (ЗЗП) и че поради това в нея не се визират увредените лица като потребители на застрахователна услуга по смисъла на КЗ. Ето защо чл. 113 ГПК е неприложим по отношение на исковете с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ.

Обратното становище се аргументира с легалната дефиниция на понятието „потребител на застрахователна услуга”, която сочи като такъв третото увредено лице. Поради това, че местната подсъдност по чл. 113 ГПК е уредена в полза на потребителите, ищецът по прекия иск може да се ползва от нея.



Правилно е първото разбиране, поради следните съображения:

Нормата на чл. 113 ГПК предвижда възможността исковете на потребители да бъдат предявявани по техните постоянни или настоящи адреси. Подсъдността по чл. 113 ГПК, уредена като особена спрямо общата местна подсъдност по чл. 105 ГПК, представлява нейна алтернатива и се въвежда за първи път в процесуалния закон със сега действащия ГПК.

Разпоредбата на чл. 113 ГПК, с оглед използваната в нея терминология следва да бъде отнесена към чл. 310, т. 4 ГПК, създаващ възможността искове за установяване и преустановяване на нарушения на права по Закона за защита на потребителите (ЗЗП) да се разглеждат като „бързо производство” при условията на Глава ХХV „Бързи производства”.

Дефиницията на „потребител” съгласно Закона за защита на потребителите се съдържа в § 13, т. 1 от ДР от същия и сочи като такива физическите лица, които придобиват стоки или ползват услуги – без да са предназначени за търговска и професионална дейност и физически лица, които като страна по потребителски договори действат вън от рамките на своята търговска и професионална дейност.

Терминът потребител на застрахователна услуга” е дефиниран в § 1, т. 1 от ДР на КЗ. Потребители по смисъла на КЗ са застрахованият, трето ползващо се от договора лице, третото увредено лице и други, за които са възникнали права по застрахователния договор, както и физически и юридически лица, които проявяват интерес да ползват услугите, предоставяни от застрахователи и посредници.



Сравнени, двете определения извеждат разлика, не само с оглед спецификата на услугите, свързани с договора за застраховка и застрахователните отношения и потребителските договори, но най-вече с оглед възможността потребители по смисъла на КЗ да бъдат и физически и юридически лица, докато потребителите по ЗЗП са само физически лица.

Дефиниции на понятието „потребител” се съдържат също и в редица други материални закони като: § 1, т. 41б от Закона за енергетиката; § 1, т. 4 от Закона за електронната търговия;. чл. 9, ал. 3 от Закона за потребителския кредит; § 1, т. 82 от Закона за туризма;. § 1, т. 29 от Закона за храните; § 1, т. 23 от Закона за платежните услуги и платежните системи; § 1, т. 13 от Закона за пощенските услуги; чл. 7, ал. 2 от Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние; § 1, т. 49 от Закона за електронните съобщения. В зависимост от отношенията, които тези неизчерпателно посочени закони уреждат, терминът „потребител” се запълва с различно съдържание, включително и с оглед на вида на лицата, които са потребителите за различните закони – само физически лица или физически и юридически такива.

От тълкуването на чл. 113 ГПК обаче следва, че учредената с него местна подсъдност се отнася единствено до физически лица и това е така, защото само те имат постоянен и настоящ адрес (арг. от чл. 93 и чл. 94 вр. чл. 1, ал. 1 от Закона за гражданската регистрация). Ето защо, дори само по тази причина, запълването на понятието „потребител” с различно съдържание според определенията, съдържащи се в многобройните материални закони, е очевидно неиздържано с оглед обсъдените разлики и голям на брой хипотези.

След като местната подсъдност по чл. 113 ГПК е особена, прилагането й неограничено по отношение на всички лица, притежаващи качеството потребители по смисъла на различни материални закони ще бъде незаконосъобразно, защото такъв подход ще обезсмисли общата местна подсъдност и тази по чл. 108, ал. 1 ГПК, а очевидно не това е волята на законодателя, създал стройна система от правила за разпределение на местната подсъдност, базирана на стриктно подбрани хипотези, критерии, адресати и т.н.

Поради изложеното следва да се направи извод, че правилото на чл. 113 ГПК е предназначено да създаде особена местна подсъдност конкретно по отношение на исковете за установяване и преустановяване на нарушения на права по ЗЗП, изрично посочени в чл. 310, т. 4 ГПК. Тя е създадена, за да улесни воденето и защитата по тези искове като „приближи” правосъдието до хората и намали разходите им по делата. На такава цел е подчинена и създадената в ГПК възможност исковете по Закона за защита на потребителите да се разглеждат при условията на бързо производство, което обаче не изключва общия исков ред по отношение на тях.

Ако по реда на чл. 113 ГПК се разглеждат исковете на всеки потребител, определен като такъв от материалните закони, това означава не само да се преодолее общата местна подсъдност като се предоставят необосновани и неиздържани от законова гледна точка възможности за заобикалянето на правилата относно подсъдността, а и да се предоставят неоправдани предимства за ищците-потребители за сметка на останалите субекти – страни по делата, по отношение на които законът също предвижда особена подсъдност. Такава за юридическите лица, каквито са и застрахователните дружества – ответници по прекия иск, е подсъдността по чл. 108 ГПК, съгласно който исковете срещу тях следва да се водят пред съда, в района на който се намира тяхното седалище или адрес на управление.

Ето защо, по отношение на преките искове по чл. 226, ал. 1 ГПК нормата на чл. 113 ГПК не следва да се прилага.

Изводът следва не само от изложеното съображения. Такова виждане е застъпено и в доктрината – в този смисъл Иванова, Р., Бл. Пунев и С. Чернев, Коментар на новия ГПК, ИК Труд и право, С., 2008, стр.181-182, и практиката – Определение № 649 от 16.07.2010 г. по ч.т.д. № 377/2010 г. на ВКС, ТК, І т.о.

Аргумент, че законодателят поддържа разбиране, че исковете на потребителите се уреждат отделно и не се смесват с тези в защита на прякото право на увредения срещу застрахователя на делинквента намираме в разпоредбите на КМЧП и Регламент (ЕО) № 44/2001 на Съвета от 22 декември 2000 година.

Така в КМЧП законодателят е въвел отделни правила за определяне на компетентността по делата за права на потребители – чл. 16 КМЧП и по делата за права от непозволено увреждане – чл. 18 КМЧП. В чл. 18 КМЧП изрично е регулирана компетентността за прекия иск на увреденото лице срещу застрахователя на лицето, чиято отговорност се търси.

Същият, различен и отделящ нормите, определящи компетентността за разглеждане на прекия иск от тази по исковете на потребителите, подход е възприет и в Регламент (ЕО) № 44/2001 на Съвета от 22 декември 2000 година. В него компетентността по дела във връзка със застраховане е уредена в Раздел ІІІ на Глава втора „Компетентност”, а тази относно потребителски договори – в Раздел IV от същата.

С оглед изложеното отговорът на обсъдения въпрос е, че нормата на чл. 113 ГПК не е приложима по отношение на прекия иск по чл. 226, ал. 1 КЗ.


ПРЕДСЕДАТЕЛ НА ВИСШИЯ

АДВОКАТСКИ СЪВЕТ:

РАЛИЦА НЕГЕНЦОВА


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница