Решение за въвеждане на културно-национална автономия в Пиринска Македония, като се подготви присъединяването на този край към нрм



Дата31.03.2018
Размер235.97 Kb.
#63403
ТипРешение

Македонски преглед, бр. 2. 2001 г.

МАКЕДОНСКИЯТ ВЪПРОС

В БЪЛГАРО-ЮГОСЛАВСКИТЕ ПОЛИТИЧЕСКИ

ОТНОШЕНИЯ

(1963-1967)
Костадин Костадинов

След края на Втората световна война споровете около македонския въпрос между България и Югославия навлизат в нов етап. За разлика от предвоенните години, когато Македония представлява само географско и териоториално българско понятие, след решението на Антифашисткото събрание за народно освобождение на Македония (АСНОМ) от 2 август 1944г., наложено от сърбина Светозар Вукманович-Темпо, на територията на Вардарска Македония е учредена Република Македония, като част от Федеративна Народна Република Югославия. Нейното население получава „правото на самостоятелен национален и културен живот”, на „държавен македонски език”. В манифеста на АСНОМ се прави и намек за присъединяването дори на Пиринска и Егейска Македония към новоучредената република, като по този начин ще се даде „право на самоопределение и обединение на целия македонски народ под покрива на Титова Югославия”1.

Условия за реализацията на югославските амбиции спрямо Пиринския край настъпват с идването на БРП (к) на власт в България и ангажираността й с коминтерновските постановки за наличието на македонска нация.

Още в края на 1944 и началото на 1945г. е направен опит за решаването на македонския въпрос, чрез създаването на южнославянска федерация между България и Югославия. В хода на водените преговори става ясно, че становищата, които застъпват двете страни са коренно противоположни. На югославските амбиции за доминираща роля в бъдещото държавно обединение, българската страна противопоставя предложението за федериране на равноправни начала. В крайна сметка, с решаващата намеса на Кремъл, двете страни стигат до договореност изграждането на федерацията да стане постепенно и поетапно.

Върхът в македонистката си политика БРП (к) достига през август 1946г., когато по време на X пленум на партията е взето решение за въвеждане на културно-национална автономия в Пиринска Македония, като се подготви присъединяването на този край към НРМ.

В съответствие с това решение в училищата в Горна Джумая и региона насила започва да се изучава македонски език и македонска история, а по време на извършеното през декември 1946г. преброяване на населението, българите в Пиринския край са заставени по административен път да се записват като македонци.

Макар и с известни колебания край на така създалото се положение в Пиринско е сложен през лятото на 1948г. по време на XVI пленум на ЦК на БРП (к), когато бяха прекъснати отношенията между ЮКП и КПСС. Влошаването на отношенията между СССР и ФНРЮ е преодоляно едва след смъртта на Сталин (05.03.1953г.). През май 1955г. съветска делегация, водена от новия партиен лидер Никита Хрушчов, посещава Белград. Следващите събития обаче показаха, че изглаждането на съществуващите противоречия не е толкова лесен процес. Кризата отново излиза наяве след събитията в Унгария от 1956г. и проведения през април 1958г. VII конгрес на СЮК. На този когрес е разработена и приета нова програма на СЮК, в която се обосновава правилността на югославския път към социализма. Реакцията на СССР и на останалите социалистически страни е вече познатата – югославската политика се осъжда като „ревизионистична”, а Тито е квалифициран като „сътрудник на империализма”.

За разлика от периода 1948 – 1953г., сега идеологическите атаки срещу Белград са по-слаби, което подхранва и възможността за постигане на ново разбирателство. Инициативата в тази насока идва отново от СССР, чието политическо ръководство показва готовността си за компромиси и търсене на пътища за нормализиране на двустранните политически отношения. През 1962г. Югословия е посетена от официална съветска делегация, която поставя началото на серия от разменени посещения между ФНРЮ и другите държави от социалистическия лагер. Изключение не прави и България, където Тодор Живков вече говори за „второ побратимяване” с Югославия2. Израз на тази готовност за разбирателство е посещението на Живков в Белград на 25 януари 1963г. и срещата му с югославския президент Й. Бр. Тито.

По този начин за първи път след 1947г. се провеждат българо-югославски политически разговори на най-високо ниво. Срещата от 1963г. полага началото на цял кръг от активни политически контакти, продължили до към края на 1967г., които контакти са утвърждават като основно средство за развитието на българо-югославските отношения.

Разбира се не само общото затопляне на отношенията между СФРЮ и СССР е фактор, който заставя българските управляващи среди да търсят решение или допирни точки по македонския въпрос. Съществуват и редица обстоятелства, които изискват да се внесе яснота сред българската общественост по македонския въпрос, коeто може да бъде предмет на друго изследване. Без да се претендира за изчерпателност в статията се прави опит да се изяснят през призмата на политическите отношения между България и СФРЮ, отделни аспекти на проблема.

Кои все пак са основните въпроси, които са обект на разискване между Живков и Тито по време на разговорите в Белград?

Ако се доверим на официалния партиен орган – вестник „Работническо дело”, трябва да се задоволим с информацията , че „при водените разговори бяха разгледани въпроси на взаимните отношения и развитието на сътрудничеството между двете социалистически страни”3.

Това сведение е кратко и ясно, но не достатъчно изчерпателно, защото основното в проведените разговори е не обсъждането на маждународното положение, нито декларирането на взаимна лоялност и сътрудничество. На тези разговори като основен е поставен македонският въпрос.

Именно разговорите в Белград в края на януари 1963г., трябва да доведът до постигането на компромис по този наболял въпрос в двустранните отношения.

В проведените разговори Живков излага пред Тито необходимостта от развитие и сътрудничество между двете страни, като за това трябва да се премахнат ония фактори, които „действат отрицателно и пречат”4. На първо място сред тези отрицателни фактори Живков поставя македонския въпрос като подчертава пред Тито, че БКП признава създадената след Втората световна война във Вардарска Македония, НРМ в рамките на ФНРЮ. Също така той декларира и признанието, че в Македония се формира македонско национално самосъзнание, но бърза да предупреди, че по този въпрос „ние съзнателно не говорим публично, защото ако кажем това ние трябва да кажем и друго, че македонското национално съзнание се формира на антибългарска основа”5. В заключение Живков извежда основния резултат от тези разговори – „главното беше, че ние обърнахме внимание не на въпросите, които ни разделят, а на въпросите, които ни обединяват”6.

Като краен резултат от проведените в Белград разговори е постигането на споразумение между Живков и Тито по македонския въпрос. Според него македонският въпрос, като най-спорен в двустранните отношения, не трябва да се засяга открито и не трябва да бъде пречка в развитието на добри отношения. Договорено е също различията по този спорен въпрос да не се превръщат в предмет на политическа полемика, а да се представи обсъждането им на научните работници за доказване на обективната историческа истина.

Няколко месеца след посочените разговори и постигнатата договореност, българският посланик в Белград Груди Атанасов, през юли 1963г., пише в един от своите доклади до МВнР, следното:

„Македонският въпрос в последно време не е така невралгичен в отношенията между двете държави, какъвто бе до средата на миналата година. За това голяма заслуга има другарят Тодор Живков, който застъпи ясно и правилно становище по този въпрос в разговорите си с югославския ръководител”7.

Поставянето отново на дневен ред в политическите отношения с Югославия на спорния македонски въпрос изисква от българската страна преосмислянето на българската позиция по този въпрос и израборването на цялостна концепция, от която да се изхожда при по нататъшните разговори с югославската страна. Това става на пленума на ЦК на БКП, проведен на 11 и 12 март 1963г. Изложението по македонския въпрос, направено от Т. Живков месец и половина след раговорите му с Тито, бележи края на един мъчително дълъг, изпълнен с противоречиви и нерешителни стъпки период на постепенно преодоляване на доскоро схоластични и неверни постановки. Своето изложение Живков започва с разглеждането на въпроса за съществуването на т. нар. „македонска нация”, като споменава, че „ние трябва решително да отхвърлим фалшификацията на скопските ръководители за някаква обособила се македонска народност, македонска националност през средните векове. Това е абсолютно невярно. Македония през средните векове е била огнище на старобългарската писменост и книжнина”8. Неподминат от Живков е и въпроса за т. нар. македонски книжовен език, който се създава в Скопие. Той посочва, че отделен книжовен славянски македонски език никога не е имало: „Македонският език е наречие от нашите западни наречия... Следователно и през средните векове и в новата история и в най-новата история Македония е съществувала само като географско и политическо понятие, а не като етническо понятие, като обособена народност, като националност”9.

Следвайки една хронологична последователност в своето изложение, Живков се спира и на позицията на комунистическата партия по македонския въпрос през 30-те и 40-те години, стигайки до извода, че през този период партията е допуснала и грешки в отношението си по този въпрос. Опитът му за някаква критика в това отношение е повърхностен, тъй като не стига до пълно отрицание на все още битуващите изкуствени и погрешни концепции от близкото минало.

Този факт може да се обясни не само с невъзможнстта да се посяга върху ореола на непогрешимостта на партията, но и с появата на известен политически компромис от страна на Живков спрямо Югославия. Компромис, който да не затваря всички врати пред България в опитите си да постигне своите цели по македонския въпрос в бъдещите разговори с Югославия.

В края на своето изложение Живков формулира изходните позиции, от които трябва да изхожда българската страна при разглеждането на македонския въпрос – признава се обективното създаване след Втората световна война на НР Македония в рамките на ФНРЮ, а също и факта, че там се формира македонско национално съзнание, който процес обаче не трябва да става на антибългарска основа.

В доклада си Живков засяга и въпроса за населението в Пиринския край, което според скопските ръководители има македонско национално съзнание. Отговорът на тези претенции е пределно ясен: „Населението в Пиринския край е част от българската нация. Никаква македонска националност там няма и не може да има”10.

Така въпреки някои условности и недомлъвки при критиката на старите позиции на партията по македонския въпрос, след Мартенския пленум българската концепция по този въпрос застава на едни по-сериозни научни позиции, отговарящи на обективните исторически реалности.

Може само да се предполага дали позицията, изложена от българския партиен ръководител, е съгласувана със съветското политическо ръководство. Имайки впредвид субординацията в двустранните отношения, трудно е да си представим, че България ще действа през главата на Съветския съюз, и то по един деликатен пункт на външната му политика, каквито са отношенията с Титова Югославия. В мемоарите си Живков посочва, че по македонския въпрос българската позиция не получава подкрепа нито от съветското ръководство, нито лично от Хрушчов: „Нещо повече. Десетки години се вършеха страхотни манипулации, натиск, пропаганда, обработка на общественото мнение, не само в Югославия и в соцаилиситческите страни, но и по света. Настройваха всички срещу България.”11

В крайна сметка съгласувани или не със съветското политическо ръководство, постановките, изведени на Мартенския пленум от 1963г., залягат в основата на партийната политика по македонския въпрос.

Посещението на Живков в Югославия от януари 1963г. и разговорите му с Тито, поставят началото на един интензивен период, белязан от взаимни посещения на държавни делегации на различно ниво, които „ затвърждават тенденцията за развитие в духа на приятелството и желанието за взаимно сътрудничество”12. По случай 20-годишнината от 09.09.1944г. в България пребивава югославска правителствена делегация, водена от члена на Изпълнителния комитет на ЦК на СЮК и председател на Централния съвет на Съюза на югославските профсъюзи – Светозар Вукманович-Темпо. Няколко месеца по-късно, през декември 1964г., българска делегация, начело със Станко Тодоров, член на ЦК на БКП, присъства на VIII конгрес на СЮК. На този конгрес, в изказването си Тито засяга и въпроса за националните малцинства извън границите на Югославия: „ Малцинствата в съседните страни не трябва да се отделят като със стена, чрез държавната граница от своето етническо тяло, а да им се дава възможност да се свързват по-свободно със своята нация, за да бъде осъществено сближението и сътрудничеството между народите и страните”13. Взамайки предвид казаното по отношение на България, като съседна на Югославия страна, цената на добрите отношения с нея е едва ли не признаването на македонското национално малцинство в Пиринския край.

1965г. е белязана от две посещения на официални югославски делегации в България, по време на които отново обект на обсъждане е македонския въпрос и мястото му в двустранните отношения. Първо, по покана на българския министър на външните работи Иван Башев, в България от 27 до 30 януари пребивава Коча Попович – държавен секретар на външните работи на СФРЮ. По време на срещата двамата министри констатират, че отношенията между двете съседни държави се развиват успешно „в духа на приятелско, добросъседско и полезно за двете страни сътрудничество”14. В проведените разговори не е отминат и македонският въпрос. Стига се до общото схващане, че този въпрос безспорно съществува, но в интерес на историческата истина не трябва да се пречи на научните и културни дейци да правят своите изследвания, без обаче публикациите да са насочени срещу едната или другата страна и да пречат на подобряването на отношенията между двете държави15. Изложени по този начин, от гледищата на двете страни по македонския въпрос, се вижда, че те не излизат извън рамките на постигнатото две години по-рано споразумение между Живков и Тито. Признава се обективното съществуване на спорен македонски въпрос, но поради неговата сложност не би трябвало той да се засяга в политическите отношения между двете страни, в името на приятелството и сътрудничеството им. Всъщност посещението на Коча Попович в България представлява своеобразна подготовка за безспорно имащата по-голямо политическо значение среща между Живков и Тито през есента на 1965г. в София. В този смисъл повдигането на македонския въпрос от страна на Попович може да бъде опит за „опипване” на почвата по отношение на българската позиция по този въпрос. Постигнатото взаимозадоволяващо становище пък трябва да послужи като основа за разговор на срещата през есента и да покаже, че за две години позициите и на двете страни не търпят съществена промяна.

От 22 до 27 септември 1965г. в България пребивава официална югославска делегация, водена от Й. Бр. Тито. В двустранните разговори отново като основна тема се поставя македонския въпрос, като инициативата е на югославския президент. Според Тито спорните въпроси не трябва да се поставят открито, а да се остави времето да ги реши. Такъв е въпросът за Пиринския край, който според Тито може да се превърне във връзка между България и Югославия, а не да бъде буфер за конфликти между тях. В края на изложението си Тито оправдава своята ангажираност с македонския въпрос по следния начин: „Вие трябва да разберете, че ние имаме задължения спрямо македонците”16. Живков отговаря, че в политиката си по този въпрос, БКП следва марксистко-ленинския принцип – всеки да се чувства по националност такъв, какъвто е: „ ние в това отношение няма да ги задължаваме по административен път”17. След това българският ръководител призовава към търпение и необходимост да се даде възможност на учените от двете страни обективно да изследват историческите факти, като им се забрани да ги насочват срещу някоя от двете страни.

Така двамата държавници засвидетелстват неизменността на позициите си по спорния македонски въпрос. Отново е декларирана познатата вече формула – в името на добрите отношения между двете страни македонският въпрос не трябва да бъде обект на политически разисквания.

Месец след срещата Живков – Тито в София, на 19 октомври е свикано съвместно заседание на ЦК на БКП, Министерският съвет на ПП на БЗНС, на което българския държавен глава информира за проведените разговори с Тито. Неподминат остава и македонският въпрос, за който Живков споменава: „изложихме още веднъж нашето становище, изказано още при посещението ми в Белград. Ние подчертахме:

Първо – че процеса на формиране на мекедонско национално съзнание в македонската република се извършва до голяма степен на антибългарска основа. С това ние не можем да се съгласим.

Второ – в Благоевградски окръг не се извършва никаква промяна на националното съзнание на населението. Всеки има право да се пише, какъвто се чувства.

Трето – в СР Македония би следвало да се даде свобода в това отношение, като се предостави на населението там възможността свободно да изявява своето национално съзнание и национални чувства. В Македония обаче се прилагат административни методи – онези, които се чувстват българи се преследват и спрямо тях се извършва насилствена денационализация.

Четвърто – следва да се даде възможност на учените добросъвестно, върху основата на обективни исторически факти, документи и анализи, да правят изводи, които не трябва да са насочени към нашите два народа и тяхната дружба.

Пето – ние изцяло се съгласихме с Тито, че македонският въпрос не бива повече да се раздухва и че ние като партийно и държавно ръководство не трябва да позволяваме повече чрез него да се трови атмосферата между нашите две страни и партии.”18.

„Българо-югославските отношения продължават да се развиват успешно през 1965г. Като се изключи македонският въпрос може да се каже, че между България и Югославия няма спорни въпроси. Това бе констатирано при посещението и разговорите на Коча Попович и Тито в София”19. Такъв е изводът и на българския посланик в Белград Груди Атанасов, направен в доклада му за развитието на двустранните отношения, изпратен до МВнР на НРБ. На фона на тази оптимистична констатация обаче българският посланик споменава и факта, че не дълго след посещението на Тито в София, вестник „Нова Македония” помества серия от материали за „миналото на македонската нация” и във връзка с 1050 годишнината от смъртта на Климет Охридски. В тези статии „по необуздан начин се вулгаризира историята на българския народ”, а на българските историци се приписват какви ли не грехове, защото отричат „македонската нация” и „македонския език”20.

Така въпреки постигнатото на най-високо държавно равнище споразумение за прекратяване на пропагандата по македонския въпрос, някои вестници в СРМ предпочитат да не се съобразяват с него.

Именно поради тази причина членът на ЦК на БКП, Борис Велчев се среща на 11 февруари 1966г. с югославския посланик в България – Драгослав Маркович. Инициативата за срещата е на българската страна и е продиктувана от публикации по македонския въпрос, които излизат в печата на СРМ и се характеризират с „противобългарската си насоченост”21. Б. Велчев изразява тревогата си от всичко това, защото ако тази линия продължи, то „има опасност да се създадът трудности в нашите отношения”22. В отговор Маркович заявява, че една от причините за подобни публикации в македонската преса са честванията в България на 1050 години от смъртта на Климент Охридски. Подобни чествания се подготвят и в Република Македония, но не като за македонски, а като за общославянски просветител, докато в България честването се подготвяло като национално.

Намиращите място в югославския печат антибългарски прояви показват, че спазването на договорката за спиране на взаимната пропаганда в печата по македонския въпрос, явно не е по силите на югославската страна. В интерес на истината трябва да се отбележи, че подобни публикации присъстват и в българския печат, но най-често те са отговор на провокации от страна на югославския и македонски печат.

През 1966г. българо-югославските политически контакти продължават да се развиват интензивно, като в основата им продължават да стоят срещите на високо държавно ниво. През тази година българската страна връща визитата, като през април в Белград гостува Иван Башев, а през декември и Тодор Живков.

От 11 до 14 април 1966г. в съгласие с посочените предписания българският външен министър Ив. Башев пребивава в СФРЮ, където води разговори с държавния секретар на външните работи на Югославия Марко Никезич. В тези разговори е засегнат и македонският въпрос, като се изразява общо съгласие върху постигнатите от Живков и Тито договорености. Накрая двамата министри стигат до извода, че би било илюзия и е нереално да се очаква, че един такъв сложен въпрос може да бъде свален от дневен ред само с един разговор23.

След срещата между външните министри, с интерес се очакват и разговорите на най-високо държавно ниво между Живков и Тито, които обаче се предхождат от посещението на Л. Брежнев в България през септември с.г. При разговорите си със съветския ръководител, Живков засяга въпроса за връзките на нашата страна с балканските си съседи и най-вече с Югославия. Наред с всичко позитивно в тези отношения, някак между другото той споменава следното: „В нашите отношения с Югославия съществува т. нар. македонски въпрос. Ние се стремим да действаме разумно. Той не може да бъде пречка за подобряване на нашето сътрудничество”24. След това на пръв поглед неангажиращо изказване, Брежнев не показва никаква заинтересованост по този въпрос. Направеното, обаче от него предупреждение, че „отблъскването на Югославия е от полза за американците”, е ясна индикация, че Съветският Съюз не смята да се меси в този спор или ако го направи, то няма да е в подкрепа на българската позиция.

Така опитът на Живков да потърси евентуална подкрепа от Съветския Съюз в спора по македонския въпрос, удря на камък. При посещението си в София съветския лидер показва, че е готов на компромис по отношение на Югославия за да я задържи в лагера на социалистическите страни. Друг е въпросът, че във времето след Втората световна война, когато започва тази политическа линия на компромиси спрямо Югославия, тя винаги е последвана от остри конфронтации – така е през 1948 и през 1958 години, така ще бъде и през 1968г.

Не получил подкрепа от Брежнев, Т. Живков посещава Белград на 5 декември, на връщане от конгреса на УСРП в Будапеща. Без това да бъде изненада за някой, в разговорите между Живков и Тито отново е засегнат и македонския въпрос. В изказването си Живков акцентира върху македонския въпрос, като споменава, че това е едно историческо наследство и за двете държави и трябва да се проявява максимална търпимост, за да не се дава възможност той да влияе отрицателно на двустранните отношнения. На това Тито отвръща: „Що се касае до Македония – вярно е, че това е въпрос на Македония, но мисля, че това е и югославски въпрос, по който ние имаме право да кажем дали сме съгласни или не”25. От тази реплика на Тито става ясно, че ръководството на СФРЮ повтаря една от старите идеи, според която македонският въпрос е чисто югославски в духа на крайните шовинистични тенденции в кралска Югославия, а след Коминтерновските решения, приета и от ЮКП. След това Тито дава думата на Кръсте Цървенковски – председател на ЦК на СКМ. Последният твърдо заявява пред българския ръководител, че македонската нация съществува, независимо от това дали някой я признава или не, а този факт намира потвърждение в лицето на македонската държава. Цървенковски продължава в същия стил: „Ние в Македония, като политическо ръководство не сме толкова обезпокоени дали някой ще ни признае, защото авторитетното признание ще дойде от международната научна общност”26. Той засяга и въпроса за наличието на македонско малцинство в Благоевградски окръг, като се основава на резултатите от проведените през 1946 и 1956г. преброявания на населението в България. В крайна сметка Цървенковски заявява, че в малцинствената си политика, македонското ръководство поддържа двата принципа на СЮК: „Първо, че малцинствата трябва да бъдат мостовете за проникване на културата и за свързване на народите, а не ябълка на раздора и второ, че поставянето на въпроса за малцинствата не означава, че се поставя въпроса за изменение на границите”27.

Поставянето на въпроса за малцинствата провокира и отговора на Тодор Живков. Според него България има по-голямо основание да поставя подобен въпрос, защото за разлика от всички статистики, направени до края на Втората световна война, включително и сръбските, в които се посочва, че във Вардарска Македония живеят неколкостотин хиляди българи, сега те липсват. Категорична е и позицията му спрямо опитите за натиск на македонското ръководство, целящи нашата страна да отстъпи от позициите си по македонския въпрос. Той заявява: „Вие искате да повтаряме в България всички ваши измишльотини и фалшификации. Ако не ги повтаряме, ако кажем обективната истина, това според вас е насочено срещу македонската държава”28. След това българският ръководител завършва в същия тон, в който и започва – по македонския въпрос трябва да се прояви добра воля и търпение.

Седмица след тези разговори, по време на пленума на ЦК на БКП, Живков споменава, че в основата на българската позиция по македонския въпрос трябва да стои линията, утвъдена от Мартенския пленум. Той констатира за първи път, че провеждането на тази линия е дало своите резултати:

Първо – при преброяването от 1965г. населението в Благоевградския окръг прояви свободно българската си националност и само 0,4% са се писали македонци.

Второ – процесът на асимилация във Вардарска Македония вече е спрял и дори започва обратен процес29.

В първата си част тази констатация е вярна, защото през 1965г. населението на Пиринския край действително отново изявява свободно своята българска национална принадлежност. Административно налаганото през 1946г. македонизиране на населението в Благоевградски окръг бе отчетено като политическа грешка и във вреда на българските национални интереси. Наивно е обаче да се смята тогава, че насилствената македонизация на българите във Вардарска Македония е спряла. Този процес продължава още по-упорито и по-последователно и през следващите десетилетия.

Противопоставянето по македонския въпрос обаче не е спряло, то ще набере нови сили още през следващата година, когатo политическият диалог между българската и югославската страна ще навлезе в нов етап.

През пролетта на 1967г., като резултат от водените българо-югославски разговори и с оглед на подготвяната нова двустранна среща на най-високо равнище, отново е потвърдена възприетата на Мартенския пленум линия по отношение на македонския въпрос. Това е направено в контекста на специално решение на Политбюро на ЦК на БКП № 156 от 13 април 1967г. „За отношенията на НРБългария със СФРЮ”30.

„Централният комитет на Българската комунистическа партия констатира, че през последните 3 – 4 години (след посещението на Тодор Живков в Белград през януари 1963г.) в отношенията между НР България и СФР Югославия настъпи значително подобрение”31 – това е оптимистичната констатация, с която започва посочения документ. Според българското ръководство, постигнатата договореност за проявяване на максимална търпимост по въпроса е нарушавана от югославската страна, която продължава да търси поводи за разгаряне на спорове по македонския въпрос.

На това българската страна трябва да се противопоставя като провежда линията, възприета от Мартенския пленум, която е дала вече и своите резултати – от една страна затормозяване процеса на формиране на македонско национално съзнание сред населението на Македония, а от друга страна се събужда българското съзнание сред част от това население. Направеният от това извод е, че тази линия трябва да продължава и занапред като отново се формулират основните положения:



  1. Да не се допуска фалшифициране на историческите факти по отношение на създаването на македонска нация и македонска държава. До 1945г. такива реалности не съществуват, Македония тогава е съществувала само като географско понятие.

  2. Да се признае, че в рамките на СФРЮ съществува Македонска социалистическа република, в която от 1945г. е започнало да се формира македонско национално съзнание.

  3. Да се отхвърлят всякакви аспирации на скопските ръководители и на ръководителите на СФРЮ населението в Благоевградски окръг да се смята за за македонско малцинство.

  4. Да се поиска от ръководствата на СФРЮ и на МСР да дадът право на всички, които живеят в Македония и се смятат за българи, свободно да се регистрират като такива.

Наред с поддържането на тази позиция, в края на документа са посочени и някои практически мероприятия, които да се предприемат по отношение на македонския въпрос:

  1. Да се продължава тактично, но настойчиво да се разяснява и защитава нашата позиция по този въпрос пред ръководителите на СФРЮ и СРМакедония.

  2. Да се информират братските партии, преди всичко в социалистическите страни, както и в Австралия, САЩ и Канада, където живее по-компактна емиграция от Македония, за нашата позиция по македонския въпрос. Да се информира също нашата партия и цялата общественост за становището на БКП по македонския въпрос.

  3. Да се вземат мерки българските учреждения, институти, организации и отделни граждани да не стават инициатори на постъпки, които могат да доведът до влошаване на отношенията със СФРЮ и СРМ.

  4. БАН да координира работата по изработване на едно общо становище на всички български историци, литературоведи и езиковеди по отношение на историята, културата и езика на Македония.

  5. Да се прегледат и коригират в духа на историческата истина всички учебници по история, литература, география и др.32

Месец след приемането на решението „За отношенията на НР България със СФРЮ”, Живков има възможност да потвърди отново възприетата вече линия по македонския въпрос, този път в разговора си с Кръсте Цървенковски, който е на посещение в България. Срещата между българския ръководител и председателя на ЦК на СКМ се провежда на 19 май в София33.

Трябва да се отбележи, че от проведените до този момент двустранни срещи на високо равнище след 1963г., на тази македонският въпрос е най-широко засегнат. При тези разговори най-ясно изкристализират позициите на двете страни. Именно тук се дава да се разбере къде не може да се отстъпи от възприетите вече тези и къде може да се търси взаимен компромис. При излагането на югославската (македонската) позиция, Цървенковски акцентира върху няколко основни момента:

- по отношение на македонската история – според македонските учени тя се развива самобитно от миналия век.

- по отношение на македонското национално съзнание, то има своите корени от средата на миналия век. Остро се противопоставя на българската теза, че македонското национално съзнание започва да се формира след създаването на СРМ през 1944г. На направената от Живков забележка, че македонското национално съзнание се формира на антибългарска основа, Цървенковски отбелязва, че има нещо вярно, но не би искал да се обсъжда този въпрос.

- по отношение на претенциите за македонско национално малцинство в Благоевградски окръг Кръсте Цървенковски поставя този въпрос предпазливо и с усещането, че все пак това е вътрешен въпрос за България и те не искат да се месят във вътрешните й работи. Този въпрос не се поставя и като териториални претенции, нито спрямо България, нито спрямо Гърция – пак по думите на македонския ръководител. Неговите претенции се основават на резултатите от преброяванията на населението, проведени през 1946 и през 1956г., когато в резултат на административен натиск в този край като македонци се записват едва 8 хиляди души, което той отдава на това, че на македонците е било попречено да изявят своето национално съзнание.

Така поставените въпроси от Кръсте Цървенковски в действителност представляват най-спорните моменти по македонския въпрос, поради което и Живков в изказването си акцентира върху тях.

Спирайки се върху въпроса за македонската история, той остро критикува присвояването от македонска страна на личности от българската история, като Самуил, Климент Охридски, Паисий и др., както и фалшифицирането на историческата истина. Според Живков все пак компромис е възможен:

„Първо, да оставим спорните въпроси, свързани с историческото минало да се разработват в научните трудове. Нека нашите историци да излагат становища, обаче трябва да спрем поставянето им в политически аспект, защото това няма да съдейства за решаването на тези задачи, които сме си поставили.”34

По въпросите за формирането на македонско национално съзнание и за населението на Благоевградски окръг българската страна е категорична в позициите си и всякакви отстъпки по тях биха изглеждали нереални. По отношение на македонското национало съзнание Живков ясно излага българската позиция – това съзнание започва да се формира след създаването на СРМакедония в рамките на СФРЮ, поставяйки въпроса, че това става на антибългарска основа. Ако този процес продължи да се развива по този начин, компромис от българска страна е невъзможен: „Как ще го направим, как ще обясня това у нас?”35

Що се отнася до Благоевградски окръг, Живков не може да се съгласи с претенциите на македонското ръководство за македонско съзнание на населението там. Той заявява, че резултатите от преброяванията през 1946 и през 1956 години са постигнати по административен път, докато през 1965г. е дадена реална възможност всеки да се запише такъв, какъвто се чувства. „Ние ли сме виновни, че имат българско съзнание. Това е действителността в България. Огромна част, искам добре да ме разберете, смятат, че македонците са българи. А вие искате от мен да им наредя да се чувстват македонци”36.

Разговорът между Живков и Цървенковски завършва в характерния дипломатичен тон, като интерес предизвикват финалните думи на Живков: „Разговорът беше откровен. Това е първата наша стъпка и гаранция, че ние ще намерим решение на всички въпроси”37. Дали и самият Живков е вярвал в тези свои думи ще покаже единствено бъдещето.

Впечатленията си от срещата и разговорите с Цървенковски, българският ръководител споделя на поредната си среща с Тито, провела се на 6 юни 1967г. в Белград. Пред югославския лидер той характеризира проведените с Цървенковски разговори, като „полезни”: „Договорихме се, че разрешението на такъв въпрос, останал като историческо наследство, не би трябвало изкуствено да се форсира”38.

Тито също се съгласява с това, че трябва да се прави всичко, за да не се поставя този въпрос на преден план, а да се изглаждат отношенията. Интересно е да се отбележи, че в направеното след разговорите българо-югославско комюнике място намира и македонския въпрос, което не може да се каже, че представлява редовна практика. В него не се съобщава нищо конкретно, а само се прави обобщението, че проведените разговори отговарят на трайните интереси на народите на двете страни. Доста оптимистично звучи тази констатация на фона на последвалите по-късно събития, които поставят началото на поредния разрив в българо-югославските отношения.

С проведената през лятото на 1967г. среща между Живков и Тито, фактически се слага края на този период на интензивни политически контакти, започнал през 1963г. За пет години бяха проведени четири срещи на най-високо държавно равнище, на които ръководителите на двете страни се опитват да урегулират отношенията си по най-спорния въпрос – македонския.

Изглежда и за двете страни е непосилно постигането на компромис по този спорен въпрос. С особена важност това се отнася за българската страна, която след национално безотговорната политика на комунистическата партия по македонския въпрос от 40-години, едва в началото на 60-те се опитва да поправи грешките си и да формулира една ясна и съобразена с националните интереси позиция.

В крайна сметка постигнатата и отстоявана през този период договореност между Живков и Тито, македонският въпрос да не се оказва пречка в двустранните отношения, дава резултат. Въпреки споровете на тази тема интензивността проличава не само в политическата, но и в икономическата сфера, доказателство за което е факта, че стокообменът между България и Югославия от 16 млн. долара през 1960г. нараства през 1967г. на 60 млн.39



Последвалият близо тригодишен период на нова конфронтация между двете държави ще възроди отново една от познатите до болка черти на македонския въпрос – да служи като инструмент за пропаганда и насаждане на взаимна ненавист.


1 Лалков, М. Югославия (1918 – 1992). Драматичния път на една държавна идея. С.,1999, с. 164.

2 Лалков, М. Цит.съч., с. 211.

3 Работническо дело, 26 януари 1963.

4 ЦДА, А1-б, оп.5, а.е. 568, л. 268-273.

5 Пак там ЦДА, А1-б, оп.5, а.е. 568, л. 268-273.

6 Пак там.

7 АМВнР, П. 10 п., оп 111, а.е. 1553, л 25.

8 ЦДА, ф. 1-б, оп. 5, а.е. 568, л. 274 – 289.

9 ЦДА, ф. 1-б, оп. 5, а. Е. 568, л. 274 ­– 289.

10 Пак там.

11 Живков, Т. Мемоари. С., 1997, с. 456.

12 ЦДА, ф. 1-б, оп. 51, а.е. 486, л. 1.

13 Пак там, л.4.

14 АМВнР, оп. 23, д. 140, а.е. 2822, л.32.

15 ЦДА, ф. 1-б, оп 51, а.е. 486, л. 1-4.

16 ЦДА, ф. 1-б, оп. 34, а.е. 13, л. 64.

17 Пак там.

18 ЦДА, ф. 1-б. Оп. 34, а.е. 15, л. 39.

19 АМВнР, оп. 22, д. 156, а.е. 2911, л. 19.

20 АМВнР, оп. 22, д. 156, а.е. 2922, л. 20.

21 АМВнР, оп. 22, д. 156, а.е. 2921 а, л.1.

22 Пак там. л. 2.

23 АМВнР, оп. 22, д. 156, а.е. 2907, л. 37.

24 ЦДА, ф. 1-б, оп. 34, а.е. 43, л. 82.

25 ЦДА, ф. 1-б, оп. 34, а.е. 43, л. 74.

26 Пак там, л. 75.

27 Пак там, л. 76.

28 Пак там, л. 77-78.

29 ЦДА, ф. 1-б, оп. 34, а.е. 43, л. 81-82.

30 ЦДА, ф. 1-б, оп. 34, а.е. 43, л. 81-82.

31 Баев, Й. Българското държавно ръководство и македонският въпрос от 1948г. до края на 70-те години. – Военноисторически сборник, 1994, кн. 1, 120 – 123.

32 Баев, Й. Цит. съч., 120 – 123.

33 Георгиев, Ст. Посещението на Кръсте Цървенковски в София и разговорите му по македонския въпрос на 19.05.1967г. – ВИС, 1993, кн.3, 156 – 170.

34 Георгиев, Ст. Цит. съч., 156 – 170.

35 Пак там.

36 Пак там.

37 Пак там.

38 ЦДА, ф. 1-б, оп. 34, а.е. 58, л. 8-9

39 Стамова, М. Тито, Тодор Живков и македонският въпрос (1963 – 1967г.). – Минало, 1999, кн. 2, с. 83.


Каталог: attachments
attachments -> Решение за отказ за заплащане на правна помощ служебно или по предложение на адвокатския съвет
attachments -> Публични прояви в духовната сфера в горна оряховица март 2016 година
attachments -> Национален календарен план за 2014 година I. Национални инициативи
attachments -> Национален календарен план за 2015 година I. Национални инициативи
attachments -> 10 ноември демократичното начало тогава и сега
attachments -> Списък на възстановените заглавия към 31. 07. 2012
attachments -> Секции за гласуване на избиратели с увредено зрение или със затруднения в придвижването
attachments -> 1 април /неделя/, 10. 00 часа, център село Поликраище
attachments -> Община пирдоп – софийска област 2070 град Пирдоп, площад „Тодор Влайков”


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница