Реторика, класика, съвременност донка александрова

Съвсем различна е ситуацията на водене на спор, дискусия или каквото и да било друго приложение на речта за въздействие върху партньора, бил той много­людна аудитория или единствен слушател (читател). В тези ситуации според Пе­релман е невъзможно „да не се отчитат онези психологически и социални обстоя­телства, чиято липса би направила аргументацията безсъдържателна и безрезул­татна". Тук целта е да се изгради у слушателя мнение (или да се потвърди или отхвърли), което да легне в основата на убеждение, т.е. да бъде потенциална или Дори действена основа за поведение, внушено от комуникатора.

Крайната цел на всяка аргументация според Перелман е да се създаде или да се повиши привързаността (съгласието) на съзнанието към тезата, която му е предоставена за одобрение. Критерий за ефективност на аргументите вследствие от поставената обща цел на аргументацията е включването или въздържането на аудиторията в набелязаното от комуникатора действие или поне създаването на желание у слушателя за действие. В този смисъл Перелман се доближава до пред­ставителите на бихевиоризма в психологията.

2. По отношение на областта на приложение.

Вече беше споменато, че демонстрацията, или логическото доказателство, се прилага в областта на точните (природните) науки, а аргументацията■- в обще­ствените науки и всички сфери на човешката дейност, когато трябва да се вземат решения.

Аргументацията е винаги адресирана от личност (оратор), независимо от това, дали е устна или писмена реч. Неин реципиент е аудиторията от слушатели или читатели. По този начин аргументацията за разлика от демонстрацията пред-

Ch. Р _е г е 1 m a n. The New Rhetoric, p. 9.

полага „среща на умовете", в която се координират или противопоставят волята на оратора да убеди и предразположението на аудиторията да възприеме. 3. По отношение на качеството на аргументите.

В нейната съвременна форма „демонстрацията", или логическото доказател­ство, според Перелман е изчисление, направено в съответствие с правилата - ло­гическите закони. Доказателството е правилно или неправилно в зависимост от това истинни или неистинни са аргументите, правилни ли са операциите, свърза­ни с предпоставките и умозаключенията. То няма отношение към личността на комуникатора или слушателя, към реторическата ситуация, към бариерите или сти­мулаторите на общуването.

При аргументацията е тъкмо обратното. Целият процес на убеждаване носи белега на ad hominem. Тя предполага общо владеене на средствата за общуване -език, невербална комуникация, навици, обичаи, традиции.

Предпоставките на формалнологическото доказателство са или самоочевид-ни, или проблемът за истинността им въобще не съществува. При аргументацията не е така. Нейните предпоставки получават статус на доверие само след конвен­ционално оценяване, т.е. единственият критерий за тяхната надеждност е съгла­сието на аудиторията. Аргументацията не принуждава, а убеждава. 4, По отношение на обекта на въздействие.

Формалнологическото доказателство оперира със знаци, без да се съобразя­ва с техния смисъл, докато аргументацията борави със смислови изрази. Затова логическото доказателство е адресирано към абстрактна аудитория, а аргумента­цията винаги има предвид конкретния характер на аудиторията, нейната специ­фика.

Аргументацията се стреми към съгласието и приобщаването на аудиторията към предлаганата теза, т.е. към изменение на съществуващото положение. Не е задължително то да се прояви в определена дейност, а може да доведе до измене­ние и в теоретичен план.

Тъй като аргументацията предполага избор при наличието на различни мне­ния, може да се стигне до стълкновение на умовете и до разногласия. Това обаче не означава, че задължително едно от противоречащите мнения е правилно или погрешно. Показателна в това отношение е притчата от Талмуда, която Перелман привежда: В Талмуда две школи за интерпретация на библейските текстове били в постоянна опозиция - школата на Хилел (Hillel) и школата на Шамай (Shammai). Равинът Абба се притеснявал от тези противоречиви интерпретации на свещения текст и затова равинът Самуел се обърнал с молба към небесата, за да разбере кой говори истината. Гласът отгоре му казал, че и двете тези изразяват словото на

живия Бог¹⁷.

5. По отношение на процеса на разсъждението. Процес на аргументацията.

Всяка аргументация се стреми да постигне съгласието на слушателя. Перел­ман изхожда от този тезис при описанието на процеса на аргументацията. Той предполага три възможни реакции на аудиторията, когато на нейното внимание се предложи един тезис: 1) тя може да го приеме или да го отхвърли изцяло; 2) да сметне, че изборът на подкрепящите го доводи е направен едностранно и следо­вателно — неубедително и 3) да заподозре аргументатора в неискреност (демаго­гия). Във връзка с тези реакции на аудиторията Перелман разглежда три етапа в процеса на аргументацията: 1) общо съгласие на слушателите с предпоставките,

"Ch. Perelman. The New Rhetoric, p. 12.

подкрепящи тезиса; 2) избор на предпочитани предпоставки и 3) ценностна ха­рактеристика на предпоставките¹⁸.

Ако за Кенет Бърк ключова дума към съвременната реторика е ..адаптация", то за Хаим Перелман такава роля изпълнява понятието „съгласие", То трябва да присъствува в целия процес на аргументирането - всяка дума, изречение или до­вод в хода на аргументацията трябва да бъдат одобрени от слушателите. Тази кон­цепция среща критичната съпротива на представителите от другата влиятелна научна школа по теория на аргументацията - тази от Ереван с ръководител акад. Георг Абелович Брутян. Те обвиняват Перелман в субективизъм и конвенциона-

19

лизъм

Критерият, който определя принадлежността на доводите към „реалното" и „предпочитаното", е отново аудиторията. Онези предпоставки, които имат „пре­тенция за валидност пред универсална аудитория, се отнасят към реалното". С други думи, степента на достоверност при тях е сравнително по-висока от тази на „предпочитаното". И, напротив, онова, което „определя нашите избори и не е съо(5-разено със съществуващата преди това реалност, ще бъде свързано с определена гледна точка", т.е. с мненията на дадена личност или на особената аудитория, принадлежи към областта на „предпочитаното".

Фактите

Като отправна точка за определяне на онова, което се радва на доверието на аудиторията, Перелман се позовава на Поанкаре: „Това, което е общо за много мислещи същества, може да бъде прието като общо за всички." Всъщност тази мисъл е продължение на Аристотеловото „място за преобладаващото". Оттук по­нятието „факт" в аргументацията на Перелман се характеризира единствено чрез идеята, че „хората имат особен род съгласие спрямо някои дадености, които се отнасят към обективната реалност" (Ch. Perelman, L. Olbrechts -Ty tec a. Traite de l'Argumentation. La Nouveile rhetorique, p. 89). Става ясно, че „фактът" в аргументацията не принадлежи към обективната реалност, а се приема, че това е така. Обстоятелството, че едно събитие може да загуби статуса си на факт", потвърждава, че Перелман има предвид оценъчното отношение на определена аудитория към събитието (явлението, лицето и пр.), което възприема като факт. Два са начините според автора, чрез които едно събитие може да загуби статуса си на факт: 1) когато у аудиторията възниква съмнение към достоверността на предоставения й факт: Фактът се възприема като такъв само ако е безспорен. За­това дори простото поставяне под въпрос е в състояние да възбуди подозрение и следователно да отнеме на довода стойността му на „факт". Обикновено събесед­никът не отрича голословно, а съпоставя изложението с други факти и по този начин показва несъвместимостта им. На слушателя се внушава изводът, че въпрос­ният „факт" е бил само заключение на неправомерна аргументация, която може

Фактът не само може да загуби своя статус, т.е. да му бъде отказано качество­то на довод, свързан с обективната действителност, но той може да получи и допъ­лнителни предпоставки за доверие при следните случаи: 1) когато недоверието или лошата воля на противника бъде неутрализирана, като се получи съгласието на аудиторията по отношение на условията за проверка; 2) вторият случай на възстановяване на статуса на факта е като се откъсне от аргументативния кон­текст, т.е. отново да получи съгласието на аудиторията, независимо от аргумента-

тивните условия.

Фактите, които аудиторията приема като убедителни доводи, принадлежат към две категории: 1) факти на наблюдението, които според Перелман съставят съществената част от предпоставките; 2) предполагаеми, възможни или вероят­ни факти^п. Отново се докосваме до „логиката на здравия разум", според която достоверността се усилва от възможността да се „види", отколкото да се „предви­ди", да се наблюдава, отколкото да се представя.

Главното различие между „факти" и „истини" според Перелман се крие в областите на приложение: докато фактите се използват тогава, когато трябва да се опишат по-точни, определени обекти на съгласие, то като истини се описват по-сложни системи, съотносителни с връзките между фактите, което се отнася до научните теории или философските тенденции. С други думи, съотношението „факт - истина" върви по линията на конкретност - абстрактност на разсъждени­ето. За някои аудитории съотношението между „факт" и „истина", допълва Пе­релман, се изразява в противопоставянето между реално и схематично, но то може да се представи и така: „изложението на един факт е истина и всяка истина пред­ставлява факт"²³.

Ако фактите и истините си противоречат, то универсалната аудитория се от­нася с пълно съгласие само към едно от двете. В този случай не могат и истините, и факгите да бъдат едновременно предпоставки в процеса на аргументацията. Най-често обаче фактите и истините са в неразделна връзка и служат като отправ­на точка в процеса на аргументацията. Понякога между тях съществуват връзки, които позволяват „трансфера на съгласието", например: увереността във факта А, комбинирана с вярата в системата К, довежда до увереност във факта Б, т.е. този, който приема факта А, а след това и системата К, стига до необходимостта да приеме и Б. Тези взаимоотношения могат да бъдат не само в сферата на увере­ността, но и на вероятността.

Перелман се съгласява с извода на американския изследовател Дж. Т. Кний-бон, че праадоподобността се прилага към индуктивни съждения и поради това не се характеризира като количество, подлежащо на изчисление; а вероятност-

В сравнение с фактите и истините предположенията не се радват на голямо доверие и съгласие от страна на аудиторията. Перелман разглежда предположе­нията като „мнения, които не са доказани", поради което те са „обекти, подлежа­щи на усилване". Затова разликата между фактите и предположенията се състои в следното: „докато обяснението на един факт е свързано винаги с риска да се на­мали неговият статус" - предполага се, че фактът говори сам за себе си и всяко доуточняване отнема от неговия статус (прекаленото привеждане на факти вина­ги събужда подозрение), - при предположенията би било желателно те да са свър­зани с една евентуална предварителна аргументация, която повишава доверието (съгласието) към тях²⁵.

Предположенията, които се употребяват най-често, са: 1) предположението, че качеството на едно действие е индикатор за качеството на личността, която го извършва; 2) предположението за естествената доверчивост, според която наша­та първа реакция е да приемем за вярно това, което ни казват, и във вида, в който ни се поднася информацията, докато нямаме основание да се съмняваме и да не вярваме; 3) предположението за разумния характер на всяка човешка по­стъпка; 4) предположението за съотносителността на нормалното и правдопо­добното. Нормалното се приема за база, върху която могат да се изградят раз­съжденията. Перелман не пропуска да подчертае отново конвенционалния харак­тер на нормалното, чиято дефиниция не може да се потвърди от „статистически термини", отбелязвайки това, което се случва най-често. Нормалното е разбирано различно. Например изискването към един шофьор е „всичко онова, което преви­шава даден минимум", а когато говорим за нормалната скорост за даден автомо­бил - това е онова, което е извън максимума. В другия случай „нормалното се противопоставя на изключителното".

Съгласието, основано върху предположението за нормалното, се смята за ва­лидно по отношение на универсалната аудитория по същия начин, както съгласи­ето върху доказаните факти и истините.

Предположенията според Перелман винаги изразяват онова, което е нор­мално и желано от човека. Универсалната аудитория, т.е. от позициите на здравия разум, ги възприема със също толкова доверие и съгласие, както фактите и истините, като изравнява степента на възприеманата достоверност на предполо­женията, от една страна, и фактите, от друга („предполагаемите факти се трактуват като еквиваленти на вече изследваните факти и могат да служат със същия авто­ритет като предпоставка за аргумента")²⁶.

Перелман е критикуван от Г. А. Брутян, П. Ц. Агаян и други представители на арменската школа по теория на аргументацията, както и от Д. Спасов, за това, че изтрива разликата между достоверното и вероятното знание, като приема, че конвенционалното е изходна точка на всяка аргументация. Отъждествяваието на аргументацията с познавателния процес въобще довежда до пълен субективизъм и в този смисъл тези учени имат основание. Но Перелман се занимава не с позна­вателния процес, а с убеждаването като процес, където спецификата е различна²⁷.

24

39

„Йерархиите на предпочитаното" са изследвани от Аристотел в неговите „Топики". Изследвайки йерархиите на предпочитаното, Перелман се спира на ко­личествените, качествените и други характеристики на аргументативния процес, които играят съществена роля при оценката на явленията. Например в изречение­то „вещта, която е полезна за по-голям брой от хора, е по-ценна от вещта, полезна за по-малък брой от хора"²⁸ с помощта на количествена характеристика се прави определена оценка.

6. По отношение на степента на въздействието.

Всяка аргументация започва с предпоставки от конвенционален и субекти­вен характер. Естествен*) възниква въпросът: По какъв начин от тези предпостав­ки ще се изведе заключение? Перелман отхвърля всяка аргументация и убеждава­не чрез дедущията и индукцията, защото те са характерни за формалнологичес-кото доказателство, но не и за аргументацията. Остава онова сложно и многостран­но явление, каквото е неформалният аргумент, за който пледира Перелман, опре­деляйки го не като верига от идеи, някои от които са изведени от други съгласно правилата на умозаключението, а като „паяжина, съставена от всички аргументи, доводи, предпоставки, които всички, взети заедно, помагат за постигане на жела­ния резултат"²⁹. И тъкмо всеобщата приложимост на аргументацията повишава степента на нейното въздействие в сравнение с логическото доказателство, толко­ва необходимо за постигането на истината.

РАЗГОВОР С ХАИМ ПЕРЕЛМАН

На 2 апр. 1982 г. членовете на младата тогава катедра „Реторика" при Софий­ския университет „Св. Кл. Охридски" се срещнаха с белгийския философ проф. Хаим Перелман в хотел „България". Тук за първи път публикуваме записа на проведения тогава разговор с него, предоставен ни от доц. д-р Донка Александ­рова.

Въпрос (Д. Александрова): С какво реториката като наука може да бъде полезна на обикновения човек?

Отговор (X. Перелман): Всеки човек, който разговаря с другите, иска да им влияе. Как може да стане това? Чрез заплаха, ласкавост или разсъждения? Рето­риката е онази техника, която се стреми да постигне въздействие над другите бла­годарение на разсъждението.

28