Резюме на една любовна история



Дата14.09.2016
Размер73.59 Kb.
#9717
РЕЗЮМЕ НА ЕДНА ЛЮБОВНА ИСТОРИЯ
На театър по света тръгнах всъщност у нас. През 1982 г. Когато в София дойде Театърът на нациите – уникалният сценичен фестивал, който и сега се провежда всяка година в различна страна и който точно тогава беше в своя апогей. Бях първи курс студентка в НАТФИЗ и моят флирт с Театъра бързо прерастваше във вихрена любовна история. Само до преди година, всичко, което знаех за него, се изчерпваше с репертоара на плевенската и русенската сцени. Току-що бях изгледала едва първия си цял софийски сезон. И ето сега, с това дефиле на най-доброто от себе си от цялото земно кълбо, моят любим ме въвеждаше в свят на такава красота и такова вълшебство, каквито не бях подозирала, че съществуват.
И до днес, когато влизам в Сатиричния театър, изтръпвам от вълнение като си представя оживяващите статуи на поляка Шайна, в Дантевия “Ад” – сиви, полуголи човешки тела, “аранжирани” плътно до стените като причудливи Атласи, които изведнъж се отлепват оттам и се смесват с нас, зрителите. И досега си спомням омаята от светлини и аромати, с които ни заляха холандците в “Сълза и смях” – първият ми несловесен и нетрадиционно театрален спектакъл. Спомням си трепета от самия факт, че ми предстои да бъда в една зала с Мадлен Рено, в Театъра на армията. Виждам Жан Луи Баро в зала 2 на НДК… Виждам и себе си точно там, в НДК: на 19 години, коленичила на пода зад последния ред, облакътена на седалките пред мен, да гледам жадно сцената, където той, Театърът, ми демонстрира за пореден път, че ако се отпусна в прегръдките му и се оставя да ме носи накъдето той реши, всичко ще бъде възможно – времето да спира, разстоянията да са без значение, да се нуждаем не от друго, а от скоростта на мисълта, за да живеем повече от един живот. Можех ли да не бъда изцяло негова след всичко това? И имаше ли значение, че – както много добре знаех – всичко между мен и него е илюзия? Исках тази любов, добре, тази илюзия за любов да няма край.
Две години по-късно, през 1984, вече в буквалния смисъл на думата, тръгнах на театър по света. В Москва и Ленинград. Класът ни “Театрознание” бяхме за две седмици там, на гости на техния ГИТИЗ. Тогава преживях първия се театрален маратон. Нямаше вечер без спектакъл, често бяхме и на следобедни представления, а сутрин ходехме на репетиции. Беше времето на Любимов и Ефрос. Поклонихме се на гроба на Висоцки, който скоро бе умрял. Гледахме всичко, което се играеше в Таганка, на “Малая Бронная” и в театъра на Марк Захаров. Беше като зареждане с красота. Като училище по фантазия. Като катапултиране в сферата на най-върховния талант. След всеки нов спектакъл осъзнавах, че всичко прочетено дотогава не ме беше подготвило за шеметно високата летва на московските сцени. И всеки нов спектакъл ме караше да изпитвам опиянението на откривател.
Моят, сякаш вездесъщ в този град, любим – Театърът, разбира се, се забавляваше с широко отворените очи на почти детинското ми изумление. И ми поднасяше все нови изненади. В “Три сестри”, в Таганка, за пръв път видях как едната стена на театъра – отдясно на сцената – се отвори, просто се плъзна встрани, и грохотът на днешна Москва нахлу в залата. Какъв по-добър образ на така лелеяната мечта на героините от този мираж от бъдещето? И каква по-реална плът на една утопия? Бъдещето надникна в настоящето и на други герои, в друг спектакъл – а може би отново в “Три сестри”, това не помня вече – когато цялата задна кулиса изведнъж се превърна в огледало и ние, зрителите, се оказахме сякаш едновременно от двете страни на сцената, оглеждайки се през нея и обгръщайки живота, който течеше там, като в прегръдка. След това, на много места и в много спектакли съм виждала ефекта на задната огледална кулиса. Но тогава – в Москва, в Таганка – ми беше за първи път. В Москва видях и първия си мюзикал. В Театъра на Ленинския комсомол. Наскоро появилият се и вече много нашумял “Юнона и Явос” (който впрочем продължава да се играе и днес, вече 20 години!). И досега сякаш виждам героя на Николай Караченцев и мога да запея песента му “Я тебя никогда не увижу, я тебя никогда не забуду!”...

Взаимоотношенията ми със световния театър продължиха отново на негова територия 6 години по-късно, през 1990. Порещна ме по-елегантен и по-шик отвсякога. Защото този път ми представяше не просто друг от своите прочути илюзионистки подиуми, а най-бляскавият, най-скъпият. Самият Бродуей.


Първият спектакъл, на който ме заведе там, беше естествено един от най-големите международни хитове – мюзикълът “Клетниците”. После, за две години и половина, изгледах всичко, което се играеше на Бродуей, в основните театри на Оф-Бродуей и най-известните на Оф-Оф-Бродуей. Видях и първия си Бергман на сцената, първата си Ариан Мнушкин, Кралския национален театър на Англия, Ирландския Аби театър, Комеди Франсез. Видях и още много от най-нашумелия английски театър (значителна част от продукцията на Бродуей се състои от вече проверени Уест Енд постановки)… С други думи, тъкмо в Ню Йорк моето дотогава все още плахо пътуване към сцените на света се превърна в истински голямо пътешествие. И то точно тъй както близо 10 години по-рано всичко бе започнало в София: без да има нужда да си стягам куфарите. Просто най-най-доброто от всякъде идваше в Ню Йорк “на крака”.
Понякога вземаме любопитството за любов. На края на този ми нюйоркски “период” знаех, че онова, което изпитвах към Театъра, да, разбира се, продължаваше да съдържа доза любопитство, но беше вече повече от обикновено влюбване. Беше любов, която се бе превърнала в страст. В зависимост. Зависимост, от която не можех и не исках да се освободя.
Оставях се на онова, което ставаше на сцената, между мен и сцената, да ме хипнотизира. След спектакъл танцувах по улиците в ритъма на мелодиите, които току-що бях чула. Танцувах за първи път и на самата сцена: в един от мюзикълите зрителите бяха приканени да образуват “индийска нишка” и хванати за кръста да следват стъпките на танцьорите, и аз, разбира се, бях сред първите “доброволци”. Няколко години по-късно, в Сеул, пак танцувах на сцената – в един индонезийски спектакъл, на открито, под огромната луна по време на септемврийския празник на пълнолунието – актьорите избираха зрители от първите редове и ни учиха на техните местни танци. В местни ритми танцувах и на другия край на света, в Кейп Таун, след първия си юфноафрикански спектакъл, когато финалната сцена най-неочаквано преля в купон – публика и актьори празнуваха пристигането на истинския черен театър в един от големите бастиони на бялата култура. В края на 90-те, отново на Бродуей, по време на антракта на мюзикъла “Чикаго” музиката продължи да свири и няколко двойки затанцувахме по пътеката между редовете… Танцувах с приятели, с любими мъже, със зрителите около мене. Но винаги имах чувството, че танцувам с него – моя истински, неизменен любим – Театъра.
Тичах през глава по света, сменях самолети и времеви пояси, будувах с денонощия. За да се видя с него. За да бъда с него. И не можех да му се наситя: гледах по три спектакъла на ден, гледах спектакли по 7 часа, по 9 часа; опиянявах се от театрални маратони, които продължаваха със седмици, и то в различни страни, или с месеци, но в Лондон – най-прекрасното място за театър в целия свят.

Понякога природата надделяваше и изтощена заспивах в обятията му: след 24 часа във въздуха например, когато надценявайки себе си мислех, че ще бъда в състояние да видя още един спектакъл, а не можех да държа очите си отворени. Може би защото иначе нямаше да успея да заспя при мисълта, че съм пропуснала поредната ни среща. И може би, защото така и не престанах да гледам на него с благоговението и възторга на “редовия” зрител. Мирисът на театър продължаваше да ме омагьосва точно тъй както това се беше случило първия път, когато бях отишла при него – в Плевен, на 11 години. Знаех вече триковете зад всичките му фокуси и все пак не преставах всеки път отново и отново да вярвам в магията му, да бъда част от нея. Затова продължих да бързам към него, дори с риск да заспя в кадифето на седалките му.


При него се чувствах винаги у дома си. Още повече, че това, което ми показваше по света, често ми напомняше за у нас. Като теми и сюжети. Като качество. (Защото най-доброто от нашите сцени, със сигурност, може да мери ръст с най-доброто извън границите ни.) Понякога приликата беше и съвсем буквална: българска музика звучеше в спектакли в Лондон, в Сеул, в Кейп Таун… Да, в Театъра, при Театъра, с Театъра се чувствах у дома си. Не престанах обаче да се чувствам и много привилегирована. Привилегирована, че съм в неговия дом. Че съм посветена в неговите тайни. Че сякаш не само аз го обичам, а съм и негова любима.
И нали Боговете помагат на влюбените – много често, точно когато изглеждаше напълно невъзможно да се срещнем, изневиделица съдбата ми подаваше ръка. Чрез обстоятелства, чрез неочаквани жестове на доброта, чрез непознати хора. Как другояче, освен с чудо, можех да си обясня например начинът по който отидох да гледам театър в Сеул? Всички фондации, които знаех, бяха ми отказали пари за път. Очаквах само още един отговор – седмица преди пътуването. Той също се оказа отрицателен. Тогава се се­тих за Бритиш Еъруейз: няколко месеца по-рано, по повод една от книгите ми за англий­ския театър, ми бяха казали, че единствената форма на спонсорство, която практикуват, е чрез безплатни билети; когато имам нужда, ще бъдат на среща. Струваше ми се абсурдно тъкмо те да подкрепят начинание, което няма нищо общо с Англия и все пак реших да опи­там, и да говоря с тях. На следващия ден държах в ръцете си билета за Корея и не можех да повярвам на очите си. И както толкова много пъти преди и след това благодарях на Гос­под – за невероятните шансове, които ми даваше; за усещането, че живея като в приказка.
Като в приказка се развиваха и взаимоотношенията ми с моя любим: колкото повече времето минаваше, толкова повече му се възхищавах и толкова по-малко се интересувах от недостатъците му. (Нали не беше обикновен простосмъртен, естествено беше закономерностите на нашата “връзка” да са точно обратните на тези в живота!) Навсякъде по света се говореше, че театърът е в криза. Че, вярно, беше опровергал злокобните прокоби за своя край след появата на киното и телевизията, но сега, размиването на границите между изкуствата щеше със сигурност да го обезличи. Не бях съгласна. Не съм съгласна. Театрите по света бяха пълни. И, вярвам, винаги ще бъдат. Защото театърът прилича на нещо, което не знаем, но искаме да знаем, и на неща, които не можем, но искаме да можем. Защо например всички сме толкова запленени от актьорите? Ами те утоляват поне за малко жаждата ни за безсмъртие чрез сладката илюзия, че е възможно да се изживеят хиляди животи дори в рамките само на един живот. А когато седим в залата и гледаме какво се случва на сцената, не се ли чувстваме разпределени в ролята на онази сила, която (може би) ни наблюдава нас, когато играем на сцената на света, така както Шекспир ни е уверил, че е в действителност? Поне за малко да бъдем в ролята на невидими духове, на Богове! Може ли някога да се откажем от това?
Да, не вярвах и не вярвам на вечните вопли, че театърът е в криза. Гледах, разбира се, и много от слабите му спектакли по света. Но бързо му прощавах. Заради прелестта на другите, след които имах чувството, че ходя една педя над земята. И с течение на годините все повече ми се пишеше само за тях. Пишеше ми се за красотата, за екстаза, които бяхме изживели заедно. Макар че беше сто пъти по-трудно. Защото слабият, дори средният спектакъл подлежат на рационален анализ. Те си остават там, на сцената, и ни позволяват да ги гледаме като през витрина, да ги описваме и съдим само с разума си. Може ли обаче да се пише така за големия, за първокласния театър – това мистериозно същество, което обитава сферата на ирационалното и гледа с насмешка всеки опит на теорията да обясни и подреди вълшебството и красотата? Разбира се, че не. Защото големият театър никога не остава само на сцената. Той я използва просто за трамплин. За да се пресегне след това през рампата, да целуне публиката и да се слее с нея, а после често да си тръгнат заедно в нощта. И онова, което иска от нас, критиците, е да опишем тези мигове на щастие и да запазим тяхната триизмерност на двуизмерния лист хартия.

Миговете на щастие, случили се между мен и Театъра в продължение на едно десетиле­тие, последното (засега) от нашата любовна история – ето, за това е тази книга.


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница