За религиозността на великите учени

За религиозността на великите учени

И този аргумент издиша отвсякъде, но някои апологети така се престарават, че включват в списъка даже и името на Дарвин, по чийто адрес са били пускани и някои наистина зловонни слухове — например че на смъртното си ложе се бил обърнал в правата вяра. Първоизточникът е някоя си „лейди Хоуп", която е обрисувала за благодарните потомци и тази умилителна картинка - как умиращият Дарвин се отпуска на възглавницата си във вечерния здрач и разлиства с треперещи пръсти Новия Завет, а в сетния си миг изповядва, че най-голямата грешка в живота му била... теорията на еволюцията. Да бе, точно така ще е било!... Е, в този раздел ще се занимаем и с някои по-изтъкнати представители на науката, защото религиозните апологети много обичат да жонглират с велики имена, а мотивите им са повече от прозрачни.

През XX в. великите учени, изповядващи и религиозни убеждения, се срещат все по-рядко, макар и да не са кой знае какво изключение. Подозирам все пак, че повечето от тях са религиозни само в онзи смисъл, в който и Айнщайн би могъл да мине за такъв (вж. Глава I), т.е. отново става дума за тенденциозни тълкувания. Разбира се, има и някои добри учени, които са и искрено религиозни - в пълния (или по-скоро традиционния) смисъл на думата. В съзнанието ми най-често изплуват тези три имена (вдъхващи респект и неизменно свързани, сякаш са изписани на табелата на някоя юридическа кантора от времето на Дикенс): Пийкок, Станард & Полкингхорн. Всеки от тях е печелил наградата на фондация „Темпълтън" или поне е член на управителния ѝ съвет. Имал съм възможността да дискутирам (приятелски) и с тримата - на обществени форуми и в частен кръг. Ако нещо ме озадачава в тези корифеи, то не е вярата им в някакъв космически законодател, а по-скоро това, че приемат без възражения и такива абсолютно „незаконосъобразни" прояви като възкресението, опрощението на греховете и прочее в същия дух.

Такива учени има и в Съединените щати - да вземем например Франсис Колинс, административният ръководител на официалния Проект за човешкия геном. Но както и в Британия, те се открояват най-вече с това, че се срещат сравнително рядко и обикновено предизвикват комично недоумение у колегите си в академичната общност. През 1996 г. интервюирах моя приятел Джим Уотсън, гениалния инициатор на Проекта за човешкия геном. За мизансцена послужи градината на неговия стар кеймбриджски колеж, „Клеър", а интервюто бе включено в един документален филм за Би Би Си, в чието създаване участвах и аз, и бе посветен на Грегор Мендел, гениалния създател на самата наука генетика. Разбира се, Мендел е бил религиозен; в края на краищата човекът е бил августинец! Но да не забравяме, че за младия Мендел монашеският сан е бил и най-лесния път към... науката. През XIX в. манастирите са предлагали не само душевен покой, но и тогавашния еквивалент на днешните научни субсидии. Но аз попитах Уотсън за друго - дали познава много религиозни учени, а той ми отговори така:
- Практически нито един. А и да си призная, когато ми се случи да попадна на такъв, обикновено съм и доста резервиран, защото (през смях) трудно бих се доверил на човек, който смята, че истината се постига само в откровение свише.

Франсис Крик, другият съинициатор на днешната революция в областта на молекулярната генетика, се оттегли от професорското място в кеймбриджския колеж „Чърчил", тъй като ръководството му бе решило да построи там и параклис (и то с дарителски средства). Докато интервюирах Уотсън в „Клеър", не пропуснах да му изтъкна и това, че за разлика от него и Крик някои учени не откриват никакъв „конфликт" между науката и религията, тъй като едната се занимавала само с начините, по които функционираме, а другата преследвала далеч по-мащабни цели, например защо изобщо ни има на този свят. Крик ми отговори така:

- Е, аз не смятам, че сме „създадени" с някаква цел. Ние просто сме продукти на еволюцията. Тук някой може да каже: „Ама как така без цел, че тогава и моят живот е безсмислен!" Мен това изобщо не ме притеснява. Повече ме вълнува какво ще обядвам днес.

(Между другото обядът, който имах удоволствието да споделя с него, бе наистина превъзходен!)

В усилията на апологетите да издирят някои по-изтъкнати съвременни учени, които да са и религиозни, се долавя и нотка на отчаяние, но така или иначе дрънчат на кухо, защото вече са изгребали кацата до дъно. Единственият уебсайт на тази тема, който успях да издиря, бе с претенциите, че съдържа „списък на всички учени-християни, лауреати на Нобелова награда". Имената бяха само шест, но се оказа, че четирима от тях никога не са били нобелисти, а колкото до останалите двама, поне за единия знам със сигурност, че не е религиозен, а ходи на църква „заради социалните контакти". Бенджамин Байт-Халами е провел едно по-систематично изследване и е стигнал до извода, че „сред нобеловите лауреати в науката и литературата процентът на нерелигиозните е забележително голям, особено на фона на общия брой на невярващите в родните им страни".

Данните от едно друго изследване (на Ларсън и Уитъм), публикувани в „Нейчър" през 1998 г. показват, че от всички американски учени, преценени като достатъчно заслужили от колегите си, за да бъдат избрани и за членове на Националната академия на науките (щатският еквивалент на британското Кралско научно дружество), едва 7% „изповядват вярата в личен Бог".

Но ако в американските научни среди преобладават атеистите, то при населението като цяло съотношението се оказва тъкмо обратното. Над 90% от анкетираните заявяват, че вярват в едно или друго свръхестествено същество. Любопитни са показателите при „не толкова изтъкнатите учени", т.е. тези, които още не са избрани за академици. Религиозните отново са в малцинство, но съотношението вече не е тъй драстично — те са някъде към 40%. Не съм и очаквал друго. Логично е американските учени да не са толкова религиозни, колкото обществото им като цяло, а най-изтъкнатите учени да са и най-нерелигиозни. Ако в случая има нещо, заслужаващо по-обстойно внимание, то е тази полярна противоположност - между религиозността на американците като цяло и атеизма на техния интелектуален елит.

Тук бих посочил и един относително забавен факт. Във водещия креационистки уебсайт (Отговорите на Битие) е цитирано и изследването на Ларсън и Уитъм, но не като аргумент, че напоследък религията се ползва с все по-малка популярност, а по-скоро като повод да изобличат своите вътрешни опоненти - онези, които смятат, че теорията на еволюцията е съвместима с религиозните постулати. В материала, озаглавен „Националната академия на науките е безбожна до мозъка на костите си", създателите на този „онтологичен" уебсайт са включили (с нескрито злорадство!) и заключителния параграф от писмото на Ларсън и Уитъм до редакцията на „Нейчър":

Докато обобщавахме данните от изследването. Националната академия на науките публикува и една брошура, за да насърчи преподаването на теорията на еволюцията и в държавните училища, което винаги е било „препъни камък" в отношенията между научната общност и по-консервативните християнски среди в Съединените щати. Въпросната брошура уверява читателите си, че „въпросът за Божието битие не касае науката и в случая тя би следвало да пази пълен неутралитет". Наскоро и президентът на академията. Брус Албъртс, заяви, че „много от членуващите в тази академия са и доста религиозни, но не откриват никакво противоречие между своята вяра и теорията на еволюцията, като между тях има и немалко биолози". Да, но резултатите от нашето изследване подсказват тъкмо обратното.

Албъртс явно е прегърнал идеята за NOMA от същите съображения, от които се ръководят и онези „еволюционисти", следващи почина на Невил Чембърлейн. А тези на създателите на въпросния уебсайт явно са от съвършено друг порядък...

А сега да преминем към еквивалента на Американската академия на науките (USNAS) в Британия (и Британската общност, включваща още Канада, Австралия, Нова Зеландия, Индия, Пакистан, англофонска Африка и пр.) - Кралското научно дружество. Тази книга бе вече под печат, когато моите колеги Г.Лизабет Корнуел и Майкъл Стирант се заеха с едно аналогично, но много по-цялостно изследване на религиозните нагласи и в тази уважавана институция. Авторите още не са публикували окончателните резултати, но любезно ми предоставиха някои от предварителните. Използвали са една стандартна техника, т.нар. скала на Ликерт. Анкетирали са всички членове на Кралското дружество, които имат и-мейл адреси (общо 1074 на брой, т.е. огромното мнозинство), а 23% от последните дори са отговорили на зададените им въпроси, което си е доста прилична цифра като за изследвания от този тип. Анкетираните е трябвало да избират между няколко различни отговора, например „Вярвам в личен Бог, който се интересува от човешките съдби, чува и отговоря на молитвите и наказва греховете и простъпките, издавайки и съответните присъди". Възможните отговори са били седем, от 1 (категорично не) до 7 (категорично да). Не е толкова просто да се съпоставят резултатите им с тези на Ларсън и Уитъм, защото последните са предложили на „своите" академици само три варианта, но общата тенденция се запазва същата. Оказва се, че огромното мнозинство във FRS (както и в USNAS) са атеисти. Само 3.3% отговарят с „категорично да" (или 7 по скалата на Ликерт) на въпроса за Божието битие, докато 78.8% се озовават на другия ѝ край ( или „категорично не"). Разбира се, можем да приемем за „вярващи" и отговорилите с 6 (т.е. не толкова категорично), а съответно за „невярващи" - тези с 2. Това обаче не променя съществено съотношението, а то е 213:12. Подобно на Ларсън и Уитъм и Байт-Халами и Арджайл, Корнуел и Стирант също констатират следната тенденция при биолозите: те са по атеисти и от физиците. Повече детайли, а и други интересни изводи ще намерите в техния доклад, когато, разбира се, го публикуват.

Но да оставим „интелектуалния елит" в лицето на Националната академия и Кралското дружество. Разполагаме ли и с други данни, които ни позволят да твърдим, че атеистите винаги идват от по-образованите и по-„интелигентни" обществени слоеве? Вече са публикувани няколко изследвания за чисто статистическото съотношение между религиозността и образователното ниво - или, ако предпочитате, между религиозността и коефициента за интелигентност (IQ). В една от книгите си, Как вярваме (Shermer 1999) Майкъл Шърмър представя и резултатите от едно допитване до произволно избрани американци, което е провел със своя колега Франк Сълоуей. Между най-интересните резултати е откритието, че религиозността е... „противопоказна" на образоваността, защото по-образованите са и по-малко склонни да се изживяват като вярващи. Тя е обратно пропорционална и на интереса към науката и (особено) политическия либерализъм, което също не е изненадващо. Няма нищо странно и в това, че религиозната принадлежност на анкетирания обикновено съвпада плътно с тази на родителите му. Социолозите, изследвали тези нагласи сред британските деца, са установили, че само едно на дванайсет изразява някакви резерви към вярата на родителите си.

Както можем да се досетим, различните социологически екипи боравят с различни методи и мерни единици, затова и е трудно да се съпоставят резултатите от техните изследвания (говоря за т.нар. метаанализ). В такива случаи изследователят преглежда всички научни статии, публикувани по дадена тема и изчислява броя на тези, които са стигнали до определен извод, за да ги противопостави на онези, които са стигнали до друг. Що се отнася до въпроса за съотношението между религиозността и IQ, единственият известен ми метаанализ е публикуван от Пол Бел в „Менса мегазин" през 2002 г. (Менса е онази добре известна международна общност, в която членуват само индивиди с по-висок IQ, затова не е изненадващо, че списанието ѝ публикува и доста статии, посветени именно на онова, което събира тези хора). Изводът на Бел гласи следното: „От общо 43-те проведени след 1927 г. изследвания, посветени на отношението между религиозната вяра и интелигентността на индивида (и/или образователно ниво) всички с изключение на четири констатират една и съща обратна връзка. С други думи, колкото по-висока е интелигентността (или образователното ниво), толкова по-малка е и вероятността този индивид да е религиозен или да отстоява „вярвания" от какъвто и да е вид".

Очевидно самият метаанализ не може да бъде толкова конкретен, колкото изследванията, на които се базира. Би било добре да се провеждат по-често такива изследвания, особено сред членовете на академичните елити и носителите на престижни международни отличия. Надявам се, че поне бъдещите издания на тази книга ще включват и повече такива данни. А от наличните изследвания религиозните апологети могат да си направят и един разумен извод: за тях ще е по-добре, ако за в бъдеще са и по-въздържани по темата за „ролевите модели", най-малкото когато става дума гг. учени.