Ричард Докинс делюзията бoг



страница3/55
Дата12.09.2016
Размер6.12 Mb.
#9040
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   55

Незаслужено уважение

Заглавието на тази книга, Делюзията Бог, в никакъв случай не визира Бога на Айнщайн и другите просветлени умове, за които стана дума в предните параграфи. Затова си направих труда да започна с т.нар. религия на Айнщайн, защото тя има и доказаното свойство да... обърква. Оттук насетне ще говоря само за свръхестествени богове, от които вероятно най-познат на повечето ми читатели е Йехова (или Яхве), Богът на Стария Завет. И на него ще му дойде редът! Но преди да приключа уводната си глава, бих искал да изясня още един деликатен въпрос, в противен случай рискувам да проваля замисъла на цялата книга. В случая нещата опират до етикета. Възможно е някои по-религиозно настроени читатели да се засегнат от онова, което имам да им кажа, и ще открият на тези страници едно крайно неуважително отношение към собствената им вяра (с което може и да не са се сблъсквали досега). Е, би било жалко, ако подобна „обида" ги накара да захвърлят моята книга по средата, затова ще се постарая да изясня нещата още в самото начало.

Според една популярна представа, споделяна от почти всички членове на нашето общество (включително и нерелигиозните), религиозната вяра е особено чувствителна към обидите и затова трябва да бъде защитена с една абнормално дебела стена от уважение, защото... защото тя не е като другите. Малко преди смъртта си Дъглас Адамс го каза много хубаво в една своя импровизирана реч в Кеймбридж (която пък аз винаги ще цитирам с разбираема гордост):

„В самата сърцевина на религията (...) са заложени някои идеи, които най-често определяме като сакрални, святи и т.н. Какво ще рече това? Ами все едно някой да ви каже: „Ето ти значи една идея, ама ти нямаш право да казваш нищо лошо за нея, защото не си праведен". „Защо да не съм?" „Защото не си и толкова!" Защо да е така? Например, ако някой гласува за партия, с чиято програма не си съгласен, ти си напълно свободен да спориш с него, колкото ти душа иска. Всеки от двама ви ще изложи своите аргументи и никой няма да се почувства оскърбен от самия спор. Ако пък някой смята, че данъците трябва да се вдигнат (или намалят), ти също си свободен да спориш с него. Но ако този някой каже: „Аз не бива да включвам електрическото осветление в събота, защото такава ми е религията", ти можеш да му изразиш само своите уважения. А защо се получава така? Ето на, напълно законно е да подкрепяш лейбъристите или консерваторите, републиканците или демократите, този или онзи икономически модел, „Макинтош" вместо „Уиндоус" и т.н., и т.н., но не и да имаш собствено мнение за начина, по който се е появила Вселената, или за онзи, който я сътворил... О, не, това са святи неща! .. Явно всички сме свикнали с мисълта, че религиозните идеи не подлежат на обсъждане. Вероятно затова ми е и толкова забавно да виждам какъв фурор предизвиква Ричард, когато го прави! Понякога хората буквално губят ума и дума: „Ама как така?! Никой няма право да ни говори такива неща!" Но ако се замислим над тях, ще се убедим, че няма никаква причина и тези идеи да не са отворени за дебат като всички останали - ако изключим това, че по някаква неясна причина сме се споразумели да не ги обсъждаме...“

Сега ще дам и един пример за прекомерно уважение към религията, за който си струва да помислим. Най-лесният начин да се откачиш от военна служба (даже и да е избухнала война) е като изтъкнеш някакви религиозни мотиви. Може да си блестящ философ и да си получил престижна награда за докторската си дисертация, в която надълго и нашироко си разяснил злините, причинявани от войната, но ще си имаш страхотни главоболия с наборната комисия, ако решиш да изтъкнеш пред нея морални доводи за отказа си да носиш оръжие. Но ако им кажеш, че поне единият ти родител е квакер, бризът моментално ще издуе платната ти и ще те пуснат да си ходиш по живо, по здраво, колкото и несвързана и неграмотна да е била твоята тирада за пацифизма или за самото квакерство.

Пацифизмът обаче си има и своята тъмна страна - например малодушната колебливост, която кара медиите да се въздържат от религиозни квалификации на воюващите страни. Така северноирландските католици и протестанти се сдобиват с евфемистични определения - видите ли, те са „националисти" и „лоялисти". Самото понятие „религия" пък се подменя с „общност" (тоест там има... „конфликт на общности"). Вследствие на англо-американската инвазия от 2003 г. Ирак деградира до нивото на сектантската гражданска война - между мюсюлманите сунити и мюсюлманите шиити. Очевидно религиозен конфликт. Но в броя на „Индипендънт" от 20 май 2006 г. и водещото заглавие, и уводната статия се опитват да ни го представят като „етническо прочистване". „Етническо" в този контекст е (най-малкото) евфемизъм. Ако изобщо е редно да наричаме ставащото в Ирак „прочистване", то не е етническо, а религиозно. Но и първоначалната употреба на понятието „етническо прочистване" (в бивша Югославия) също бе евфемистична, тъй като визираше един не толкова етнически, колкото религиозен конфликт, в който бяха замесени православни сърби, хърватски католици и босненски мюсюлмани.

Вече обърнах внимание на привилегирования статус, с който се ползва религията в обществените дискусии и правителствените среди. Ако възникне някакъв морален проблем, свързан със сексуалността или възпроизводството на нашия вид, можете да бъдете сигурни, че в сформираните по този повод комисии ще фигурират и религиозни лидери от няколко различни изповедания или най-малкото ще вземат дейно участие в дискусиите по радиото и телевизията. Разбира се, аз не твърдя, че възгледите па тези хора трябва да се цензурират. Друго имам предвид. Защо изобщо в такива случаи нашето общество си прави труда да хлопа на вратите им? Какво, да не би да дават някакво „експертно мнение", сравнимо с това на философа-моралист, семейния адвокат или доктора?...

Ето ви и още един фрапантен пример за привилегирования статус на религията. На 21 февруари 2006 г. Върховният съд на Съединените щати излезе с поредното си безапелативно решение по следния казус - срещу една църква от Ню Мексико бе повдигнато обвинение, че членовете ѝ приемат халюциногенни вещества. А решението гласеше, че в случая тази практика не подлежи на съдебно преследване, защото - внимание! - последователите на „Сентро Еспирита Бенефисиенте Уняо до Вежетал" вярват, че ще познаят Бога само като пият отварата оаска (Известна и като аяуаска - компонентите ѝ и начините за приготовление са подробно описани в книгите на Терънс Маккена.), независимо че тя съдържа и забранения диметилтриптамин (ДМТ)... Забележете формулировката! За съда е достатъчна вярата на тези хора, че ДМТ разширява техните възможности за Богопознание. Дори не е нужно да му представят... доказателства. Затова пък има достатъчно доказателства, че канабисът облекчава пристъпите на гадене и усещането за дискомфорт у болните от рак, подложили се на химиотерапия. Но същият Върховен съд обяви през 2005 г., че всеки пациент, използващ канабис (макар и за медицински цели), попада под ударите на федералните закони, дори и в онези няколко щата, където тази специализирана употреба е легализирана. Както винаги, религията е по-силният коз. Представяте ли си, ако пред съда бяха изправени със същото обвинение не сектанти, а членовете на някой естетически кръг и те бяха изтъкнали аналогичен довод - примерно, че „вярват" в своята потребност от халюциногени, защото с тяхна помощ задълбочават познанията си за импресионизма (или сюрреализма)?... Но когато една църква заяви най-официално, че се нуждае от халюциногени, тя получава подкрепа дори и от най-висшата съдебна инстанция в тази страна. Ето каква е силата на думата „религия" - действа и като магически талисман!

Преди седемнайсет години бях един от онези общо 36 писатели и хора на изкуството, които „Ню Стейтсман" покани да напишат по нещо в защита на Салман Рушди, който пък бе получил смъртна присъда, загдето бе написал... един роман. И тъй като бях, меко казано, подразнен от „съчувствието", което някои християнски лидери, а и светски лица се надпреварваха да изразяват към мюсюлманите заради претърпяната от тях „обида" и „болка", аз си позволих да прокарам и следния паралел:

Ако защитниците на апартейда имаха поне малко мозък в главите си, можеха да заявят - и то, доколкото съм запознат, напълно основателно, - че „междурасовото смешение" е в разрез с тяхната религия. И тогава една немалка част от опонентите им сигурно щяха тихомълком да се изнижат. Не е нужно да ми обяснявате, че този паралел е некоректен, защото за апартейда не може да има разумно обяснение. Същността на религиозната вяра, както и нейната сила и основната ѝ гордост се крепят именно на това, че не подлежат на разумно обяснение. А от всички останали се очаква да бранят нашите общи предразсъдъци. Но я помолете някой религиозен човек да ви разясни своята вяра и той моментално ще ви обвини, че накърнявате религиозната му свобода!

Тогава аз едва ли съм и подозирал, че нещо подобно може да се случи и в XXI в. Но ето че в броя на „Лос Анджелес Таймс" от 10 април 2006 г. прочетох, че многобройни християнски групи от университетските градчета по целите Щати се канят да съдят своите учебни заведения за това, че им налагали антидискриминационни правила, включително и забраната да тормозят и обиждат хомосексуалните. Един типичен пример: през 2004 г. Джеймс Никсън, 12-годишно момче от Охайо, си извоюва в съда правото да ходи на училище с тениска, на която пише: „Хомосексуализмът е грях, ислямът е лъжа, абортът е убийство. Някои неща са само черни и бели!" В училище му били казали да не носи такава тениска - и родителите на момчето осъдили училището. Искът е щял да прозвучи напълно резонно, ако тези хора са се позовали на Първата поправка в конституцията (за свободата на словото). Но те не са го направили, а в интерес на истината не са и можели, защото свободата на словото не включва и публичното изразяване на омраза (т.нар. hate speech). Но явно е достатъчно да кажеш, че омразата ти е на религиозна основа и тя вече не се брои за омраза. И затова адвокатите на семейство Никсън са предпочели да изградят защитата си не на свободата на словото, а на едно друго конституционно право - религиозната свобода. И в случая са получили мощно рамо и от Обединения фонд за защита на Аризона, чийто пък основен бизнес са тъкмо „съдебните битки за религиозна свобода".

Сега в страната се надига вълна от съдебни процеси с абсолютно същата цел - религията да се възприема като едно напълно законно основание за дискриминация на хомосексуалните и други подобни групи. Сред апологетите на тази идея е и преподобният Рик Скарбъроу, който определя тази кампания като... „борбата за граждански права на XXI век". По думите му, „християните се вдигат на решителен бой, за да отстоят правото си да бъдат християни". Повтарям, ако тези хора се канеха да „воюват" за свободата на словото, аз бих им симпатизирал (макар и не от все сърце). Но за това изобщо не става дума. Съдебното дело, което на практика оправда дискриминацията на хомосексуалните, бе замислено като контрапроцес - в отговор на някаква напълно въображаема религиозна дискриминация. Ясно кое е наклонило везните. Законът се отнася с респект към всичко „религиозно". Няма как да заявиш пред съда: „Ако ми пречите да тормозя педалите, вие нарушавате правото ми на предразсъдъци!" Но няма да имаш никакви проблеми, ако го формулираш така: „Вие накърнявате моята религиозна свобода". То като се замислиш, каква е разликата? Но друго си е да цакаш с религията...

Ще завърша тази глава с един по-пресен случай, красноречиво показващ докъде може да бъде докарано обществото от това „прекомерно уважение" към религията - в случая да забрави дори елементарната човечност. Въпросният скандал избухна през февруари 2006 г. Това бе един гротесков епизод, в който комичното и трагичното се редуваха с шеметна скорост. Предният септември един датски вестник, „Юландс-Постен", бе публикувал дванайсет карикатури, изобразяващи пророка Мохамед. През следващото тримесечие в ислямския свят бе подготвяно - грижливо и методично - и съответното „всенародно възмущение", като инициатори бяха една малка група мюсюлмани, живеещи в Дания, начело на които пък стояха двама имами (между другото получили политическо убежище в същата страна). В края на 2005 г. тези свръхдокачливи изгнанници отпътуваха от Дания за Египет, носейки със себе си и дебело досие, което пък на свой ред бе размножено и разпратено из целия ислямски свят, чак до Индонезия. Досието съдържаше няколко откровени фалшификата за уж злонамереното отношение към мюсюлманите в Дания, както и абсолютно безпочвената лъжа, че „Юландс-Постен" е... правителствен официоз. В него бяха включени и дванайсетте карикатури, към които имамите бяха добавили - така, за всеки случай - и още три изображения, чийто произход е обгърнат в мистерия, но със сигурност няма връзка с Дания. За разлика от оригиналните карикатури, трите добавени бяха откровено обидни — или по-скоро щяха да са такива, ако действително визираха пророка Мохамед (както твърдяха най-ревностните пропагандисти). Особено „кощунствена" бе една от тях. Строго погледнато, тя не бе и карикатура, ами изпратена по факса снимка на брадат мъж, закачил с ластик на лицето си нещо подобно на клоунски нос, в случая - пластмасова свинска зурла. Впоследствие се оказа, че самата фотография е на „Асошиейтид Прес" и на нея бил увековечен един от участниците (и то французин!) в турнира по „надгрухване", който по традиция се организирал на някакъв си селски събор в Южна Франция. Тоест това изображение може да ни подскаже много неща, но никое от тях не е свързано с Мохамед и исляма, камо ли пък с Дания. Оказва се обаче, че мюсюлманските активисти, предприели този конспиративен воаяж до Кайро, са направили нещо само по себе си изумително - приели са и трите „вероятности" за еднакво „сигурни", и то с напълно предвидими резултати.

И пет месеца след първата публикация на карикатурите на повърхността изригна и грижливо култивираната „болка" и „обида". Демонстранти в Пакистан и Индонезия се втурнаха да изгарят датски знамена (откъде ли ги бяха изровили?) и истерично крещяха, че датското правителство им дължи извинение. (За какво да им се извинява? То нито бе нарисувало тези карикатури, нито имаше нещо общо с публикуването им. Просто датчаните живеят в страна със свободна преса - нещо, което хората в повечето ислямски страни трудно биха могли и да си представят) Някои вестници в Норвегия, Германия, Франция и дори Съединените щати - но Британия подозрително отсъстваше от този списък - препечатаха карикатурите в знак на солидарност с „Юландс-Постен", с което само наляха масло в огъня. Бяха потрошени посолства и консулства; датските стоки бяха бойкотирани; датски граждани (а на практика - и всички западняци) бяха заплашвани с физическа разправа, а в Пакистан бяха изгорени няколко християнски църкви, които също нямаха абсолютно никаква връзка с Дания или Европа. Девет души загинаха, когато тълпа разярени либийски демонстранти атакува и изпепели италианското консулство в Бенгази. Както се изрази Джърмейн Гриър, ако има нещо, което тези хора действително обичат и го правят най-добре, то е да пробуждат демоните.

Един пакистански имам даже обяви награда от един милион долара за главата на „датския карикатурист" - явно без да си направи труда да се осведоми, че датските карикатуристи на практика са цяла дузина и, което е по-важно, че трите най-„кощунствени" изображения всъщност никога не са се появявали в самата Дания. (Между другото, откъде е щял да вземе обещания милион?) Нигерийски мюсюлмани, протестиращи уж срещу датските карикатури, изгориха няколко християнски църкви и се нахвърляха с мачете върху местни (нигерийски и черни) християни по улиците. Една от жертвите бе натикана във вътрешността на автомобилна гума, залята с бензин и запалена. В Британия бяха заснети демонстранти, носещи плакати с надписи като „Избийте тези, които обиждат исляма", „Изколете тези, които се присмиват на исляма", „Европа, ти ще си платиш - чака те гибел и разрушение” и (тук някои биха съзряли някаква мрачна ирония) „Обезглавете тези, които твърдят, че ислямът е агресивна религия".

В цялата тази суматоха журналистът Андрю Мюлер интервюира и най-изтъкнатия „умерен" мюсюлманин в Британия, сър Икбал Сакрани. Последният може и да е умерен (поне по днешните ислямски стандарти), но от интервюто на Мюлер става ясно, че той още държи на думите, които навремето изрече по повод присъдата на Рушди: „Смъртта ще е твърде леко наказание за него". Тази фраза е достатъчна, за да проличи въпиещият контраст между Сакрани и неговия доблестен предшественик, покойния д-р Заки Бадави, който преди години бе смятан за най-влиятелния мюсюлманин в Британия, но тъкмо той подслони Рушди в собствения си дом. Но да се върнем към интервюто. Сакрани споделя с Мюлер, че е „много обезпокоен от скандала с датските карикатури". Мюлер също е обезпокоен, но по друга причина: „Мен пък ме притеснява друго. Цялата тази абсурдно рязка реакция на някакви си недотам смешни рисунки, публикувани в едно забутано скандинавско вестниче, може да послужи и като основание на онези, които твърдят, че между исляма и запада съществува фундаментална несъвместимост". Тук Сакрани моментално се впуска в хвалби по адрес на британските вестници, защото не били препечатали карикатурите. Мюлер обаче и тук не му остава длъжен - всъщност повечето хора в Британия са на мнение, че „сдържаността на британската преса се дължи не толкова на някакво съчувствие към оскърбените мюсюлмани, колкото на съвършено прозаичното желание последните да не им изпочупят прозорците".

Накрая Сакрани обяснява, че „личността на Пророка, мир на душата му, е обект на толкова дълбока почит, обич и преклонение в ислямския свят, че те просто не могат да се изразят с думи. Пред това благоговение бледнее дори любовта към родителите, близките и децата ти. То е неотменна част от нашата вяра. А и ислямът ни учи, че никой няма право да изобразява Пророка". На което Мюлер отбелязва следното:

Тоест ценностите на исляма доминират над всички останали. Добре, да приемем, че всеки последовател на исляма е убеден в това, което казвате. Но същото важи и за всяка друга религия, чийто последователи вярват, че тя е Пътят, Истината и Животът. Е, ако някой толкова държи да обича един проповедник от VII в. повече и от собственото си семейство, аз бих казал, че това си е негова работа, само че никой друг не е длъжен да го приема на сериозно...

Като изключим една малка подробност: ако не го приемате на сериозно и не му отдавате дължимото уважение, сте заплашени с физическа саморазправа, и то в мащаби, с каквито никоя друга религия не може да се похвали от Средновековието насам. Тук възникват и други щекотливи въпроси. Ето как ги формулира Мюлер: „Добре, да допуснем, че все някой от тези ваши клоуни [т е. имамите] е бил прав. Това не означава ли, че тези карикатуристи във всички случаи ще идат в ада? Тогава защо бе нужно всичко това?! А и щом толкова се притеснявате за доброто име на мюсюлманите, защо не прочетете какво пише в докладите на „Амнести Интернешънъл" за Сирия и Саудитска Арабия?"

На много хора направи впечатление и още един контраст - между непоносимата „болка", от която толкова се окайваха мюсюлманите, и охотата, с която арабските медии се заеха да публикуват разни стереотипни антиеврейски карикатури. Впрочем на фотографиите на пакистански демонстранти, които протестираха срещу датските карикатури, фигурираше и една дама с черен яшмак, която пък държеше плакат с надпис „Бог да благослови Хитлер".

В отговор на тази масова истерия либералната преса свенливо порица насилието и смутолеви нещичко за свободата на словото. Но в същото време се надпреварваше да изразява „уважение" и „съчувствие" към дълбоката „болка" и „страдание" на мюсюлманите. Че за какво „страдание" става дума?! В крайна сметка нито един мюсюлманин не бе станал жертва на насилие, нито пък бе изпитал Каквато и да е физическа болка. Просто в едно глуповато вестниче, за което извън Дания никой не бе и чувал, излязоха няколко цапаници, но точно те послужиха като претекст за една потресаващо мащабна кампания.

Никога не бих толерирал самоцелните оскърбления към когото и да било. Но за пореден път съм поразен от привилегиите, с които се ползва религията в нашите светски общества. Всеки политик е свикнал да вижда крайно неуважителни изображения на своята персона, но едва ли някой ще хукне да пали обществени сгради в негова защита. Какво ѝ е толкова специалното на религията, че се ползва с такива уникални привилегии и респект?! Тук бих цитирал X. Л. Менкен:

Със сигурност трябва да уважаваме религиозните възгледи на другия, но дотолкова, доколкото бихме уважили и онази негова теория, според която жена му е красива, а децата му - умни".

(’' Хенри Луис Менкен (1880-1956) - американски журналист и писател. Самият афоризъм е от Minority Report (1956))

Този безпрецедентен, безпаралелен и, уви, безпардонен респект към религията ме изкушава да направя още едно пояснение, свързано със съдържанието на тази книга. Вижте, аз нямам намерение да раздавам самоцелни оскърбления, но няма да си слагам и кадифени ръкавици, когато ще коментирам религията. Просто не смятам, че тя се нуждае от някакво по-особено и по-деликатно отношение от което и да било друго нещо на света.






Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   55




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница