Ричард Докинс делюзията бoг



страница4/55
Дата12.09.2016
Размер6.12 Mb.
#9040
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   55

2. ХИПОТЕЗАТА ЗА БОГ




Религията на една епоха е литературно развлечение за следващата.

Ралф Уолдо Емерсън

Струва ми се, че старозаветният Бог е и най-неприятният персонаж в цялата книжнина, попадаща под знаменателя „фикция". Епикризата му сигурно ще включва и следните характеристики: той е не само ревнив, но и се гордее с това; дребнав, несправедлив, мнителен и маниакално властолюбив; отмъстителен и кръвожаден, с рецидив в сферата на етническото прочистване; женомразец, хомофоб и расист; склонен към инфантицид, геноцид, филицид и пестилентност; за капак е и мегаломан, садомазохист и капризно злонравен дерибей. Тези, които още от училище са свикнали с гореизброените патологични черти, в един или друг момент установяват — за свой ужас, — че са станали и безчувствени, сякаш са били анестизирани. Но пък по-неизкусените, наивни създания, благословени с т.нар. свеж поглед, имат и далеч по-отчетливи възприятия. Например синът на Уинстън Чърчил, Рандолф, се изхитрил някакси да си остане невеж в Писанието. По време на войната давал караул с Ивлин Уо с още един офицер от същия полк. Въпросните негови братя по оръжие решили да му намерят някакво по-достойно занимание (за да не им досажда с глупостите си) и за целта се обзаложили с него, че не може да изчете цялата Библия за две седмици.

За съжаление, резултатът съвсем не бе този, на който се надявахме. Той изобщо не я бе разлиствал дотогава и изпадна в някаква необичайна и крайно досадна възбуда. Непрекъснато ни я четеше на глас - „Бас държа, че не знаете, че и това го има в Библията!" - или пък се пляскаше по челото и се заливаше от неистов кикот: „Леле, к'ва дрисня е тоя Бог!"

По-любопитното е, че на подобно мнение е бил и Томас Джефърсън (стига да сте го чели по-внимателно): „Християнският Бог е с действително ужасен нрав - жесток, отмъстителен, капризен и несправедлив".

Едно от основните правила на феърплея гласи: „Не си поставяй прекалено лесни цели". Следователно би било еднакво некоректно да се подкрепя или опровергава Хипотезата за Бог както с нейното най-отблъскващо олицетворение, вехтозаветния Йехова, така и с неговата блудкава и разводнена християнска противоположност, „кроткия Иисус, благ и смирен". Впрочем тази представа за архетипното мамино синче се дължи не толкова на самия Иисус, колкото на неговите викториански следовници. Че може ли да има нещо по-лигаво от стихчетата на г-жа Сесил Франсис Алегзандър: „Кат' Него трябва да са християнските деца - послушни, кротки и с добри сърца"!? Но аз не се и каня да атакувам конкретните качества на Йехова, Иисус, Аллах или което и да е по-специфично божество от типа на Ваал, Зевс и Вотан. Вместо това ще се постарая да дефинирам Хипотезата за Бог по възможно най-неутралния начин:

Някъде там съществува и един свръхчовешки и свръхестествен разум, който по своя воля е измислил и създал вселената, както и всичко останало в нея, включително и нас.

В тази книга аз ще отстоявам един алтернативен възглед:

Всеки творчески разум, достатъчно сложно устроен, за да измисли каквото и да било, може да се появи само като краен продукт на онзи продължителен процес, който наричаме постепенна еволюция.

И тъй като им се налага и да еволюират, творческите разуми неизбежно пристигат късно във вселената и затова не могат да носят отговорност за нейното измисляне и сътворяване. В този смисъл Бог е една делюзия, и то злокачествена, както, надявам се, ще стане ясно в следващите глави.

Хипотезата за Бог се базира не на сухи факти и доказателства, а на локални традиции за нечии частни откровения, затова не е изненадващо, че се среща в многобройни варианти. Историците на религията отчитат следната прогресия - от примитивен племенен анимизъм през политеизъм (от типа на древногръцкия, римския и скандинавския) до монотеизъм (от типа на юдаизма и неговите производни, християнството и исляма).


Политеизъм

Трябва да си призная, че не ми е много ясно защо въпросният преход от политеизъм към монотеизъм следва автоматично да се приема като положителна стъпка. Но тази представа е толкова широко разпространена, че провокира Ибн Уарак, авторът на Защо не съм мюсюлманин (Warraq 1995) да подхвърли и следната остроумна забележка — че монотеизмът също е обречен да изхвърли едно божество „зад борда" и да се превърне на свой ред в атеизъм. Католическа енциклопедия порицава атеизма и политеизма с еднакво апатичен тон: „Формалният догматичен атеизъм неизбежно стига и до своето самоопровержение и de facto никога не е успявал да спечели разумно одобрение от що-годе по-голям брой хора. Но и политеизмът, колкото и лесно да е завладявал масовото въображение, никога не е успявал да удовлетвори разума на някой философ".

Поне доскоро монотеистичният шовинизъм бе вписан и в закона за благотворителността, действащ на територията на Англия и Шотландия, който на практика дискриминираше политеистичните религии, тъй като не ги освобождаваше от данъци, но пък даваше зелена улица на всяко „спомоществувателно" начинание, имащо за цел да прокламира монотеистичната вяра, като му спестяваше и онези стриктни проверки, налагани на аналогичните светски институции. Навремето се бях амбицирал да убедя някой представител на влиятелната индуистка общност в

Британия да внесе в съда граждански иск - не за друго, а за да се убеди на дело в тази, бих казал, снобска дискриминация на политеизма.

Разбира се, би било още по-добре, ако се спре да се прокламира благотворната роля на която и да е религия, особено пък като претекст за освобождаване от данъци. Обществената полза от подобно действие ще е огромна, особено в Съединените щати, където необлагаемите парични постъпления, засмуквани от църквите, и педикюристките услуги за вече порядъчно напудрените и ондулирани телеевенгалисти отдавна са прекрачили границите на благоприличието. Небезизвестният Орал Робърте (колко подходящо име!) веднъж заяви на своята телевизионна аудитория, че Господ Бог ще го убие, ако не му съберат осем милиона долара. И колкото и невероятно да звучи, това даде ефект. Осем милиона, и то необлагаеми! На Орал(ния) не му се случи нищо — не го удари гръм или нещо от сорта. Той си е все така здрав и бодър, както и университетът на негово име в Тълса, Оклахома. Въпросният академичен комплекс, оценяван на 250 милиона долара, му бил поръчан лично от Бога със следните думи: „Събери твоите студенти да чуят Моя глас, за да идат после там, където Моята светлина е зрачна, гласът Ми се чува слабо, а Моята целебна мощ е непозната - ако трябва, и в най-затънтените краища на Земята. И тяхното дело ще надмине твоето, което пък може само да Ме радва".

Сега си мисля, че моят хипотетичен индуистки ищец най-вероятно щеше да ми излезе с оня изтъркан трик: „Ако не можеш да ги победиш, по-добре се съюзи с тях". А и строго погледнато, неговото не е политеизъм, а дегизиран монотеизъм. Така де, и в индуизма има само един Бог. Онези тримата, носещи определението „Господ" - Брама Творецът, Вишну Съхранителят и Шива Разрушителят, - както и аналогичната триада от богини (Сарасвати, Аакшми и Парвати, които се водят за съпруги на гореспоменатите Брама, Вишну и Шива) плюс слоноглавия Ганеша и още стотици други са просто различни проявления (или въплъщения) на този един-единствен Бог.

Християните сигурно ще се възмутят от подобна софистика. Та нали за „тайнството" на Светата Троица са се пролели реки от средновековно мастило (да не говорим за кръв), особено когато поводът е бил някое по-фрапантно отклонение от нормата като арианската ерес. Какво имам предвид ли? Ами през IV в. сл. Хр. александриецът Арии написал книга, в която твърдял, че Иисус не е единосъщен (лат. consubstantialis) на Бога, т.е. не е тъждествен с него, защото не обладава точно такава същност или, иначе казано, не е изграден от същата „субстанция". Вероятно вече се питате: „Какво, по дяволите, може да означава това?!". Субстанция? Че каква е тая „субстанция"? А, същност! И какво точно разбирате под „същност"? „Ами... много малко", би бил единственият смислен отговор. Но тъкмо този изключително „съществен" проблем е разделял християнството на две непримирими страни в продължение на цяло столетие, докато в един момент на император Константин му писнало и заповядал да бъдат изгорени всички копия на Ариевата книга. Общо взето, в това се състои и стандартният подход на теологията - да разцепва християнството така, както някои цепят косъма на две.

И така, има ли един Бог в три части, или той е на принципа „три в едно" (в случая - Богове)? Да се върнем на гореспоменатата Католическа енциклопедия, в която този свръхкомплициран казус е разяснен с поредния блестящ пример за теологическа нищета:

Единността на Божеството се проявлява в три Лица: Бог Отец, Бог Син и Свети Дух, като всеки от тях е отделна личност, различна от останалите. Или, ако използваме формулировката от Атанасиевия Символ на вярата, „Отец е Бог, Син е Бог, и Свети Дух е Бог, но няма три Бога, а има само един Бог".

Лично на мен това ми е предостатъчно, но съставителите на енциклопедията са решили да се застраховат, като цитират и един богослов от III в., известен като Григорий Чудотворец:

... няма нищо сътворено, нито подчинено другиму в Св. Троица, нито пък нещо добавено, като че е имало време, в което то още не е съществувало, а е влязло (в нея) по-късно - тоест Отец никога не е бил без Сина и Син без Духа Светаго, а същата тази Троица пребъдва съвършена и неизменна во веки веков.

С каквито и чудеса да е заслужил прозвището си Св. Григорий, те едва ли са се вписвали в изискванията за честност и прозрачност. Думите му само потвърждават характерната обскурантистка нагласа на теологията, която - за разлика от науката и повечето други сфери на човешкото знание - не е мръднала и на йота от осемнайсет века насам. Томас Джефърсън е бил прав, както и в много други случаи, когато е казал: „Насмешката е единственото оръжие, което може да се използва срещу невнятните и скудоумни предположения. Идеите първо трябва да се разграничат, за да може и разумът да се заеме с тях, а досега никой не е изградил що-годе внятна представа за Св. Троица. Това просто е поредната алабалщина на ония шарлатани, зовящи се служители на Христа".

Другото, за което не мога да се въздържа от някои забележки, е затрогващото лековерие, с което религиозните приемат и най-дребните детайли, за които нямат - а и не биха могли да имат - каквито и да е доказателства. Вероятно самият факт, че за всеки богословски възглед могат да се представят еднакво убедителни доказателства и опровержения, обяснява и драконовската неприязън, която тези люде питаят и към най-слабото възражение, особено ако то касае свръхделикатната тема за Троичността.

В своята критика на калвинизма Джефърсън не пести иронията си към тази догматична теза (при него тя зазвучава така: „Има три Бога"). Но не калвинизмът, а римокатолическият клон на християнството е този, който кара неговия постоянен флирт с политеизма да се изчерпи набързо от съдържание. Оказва се, че към Светата Троица (или може би Светите Трима?) се е присъединила и Дева Мария, „Небесната Царица" - богиня във всяко отношение, освен по име, която обаче се нарежда непосредствено до Бога като обект на молитви. Пантеонът е допълнен и с цяла армия светни, чийто взаимно застъпващи се функции ги правят ако не полубогове, то поне достатъчно компетентни, за да се подвизават в своите специфични отрасли. За целта Форумът на католическата общност е изготвил списък с 5120 светци, всеки със своето поле за изява, сред които фигурират абдоминалните колики, агенезията, анорексията, базедовата болест, бомбаджиите, ботулизмът и още какво ли не (списъкът на професионалните им умения може да бъде продължен до безкрайност - аз изброих само някои, чийто названия започват с първите две букви от азбуката). А и да не забравяме Четирите хора на небесните войнства, подредени в девет йерархични степени: серафими, херувими, престоли, власти, добродетели, сили, начала, архангели (предводители на всички войнства) и накрая просто ангели - да, добрите стари ангели, сред които са и нашите най-верни приятели, вечно наглеждащите ни ангели-хранители. Онова, което ми прави особено впечатление в католическата митология, е нейната натраплива кичозност, но още по-силно ме удивлява палавата безцеремонност, с която тези хора изграждат детайлите, с които уж би трябвало да уплътнят сътворените от самите тях образи. Та те са направо безочливи!...

Папа Йоан Павел II успя да натвори повече светци, отколкото всичките му предшественици от последните няколко века, взети заедно, като проявяваше особен афинитет към Дева Мария. Неговите дискретни забежки към политеизма проличаха особено драматично през 1981 г., когато светият отец стана жертва на атентат (или по-скоро опит за атентат). Това се случи в Рим, но той приписа оцеляването си на чудотворната намеса ма Мадоната от Фатима: „Една материална ръка направляваше куршума". Тук скептикът веднага ще попита: „А защо тя (ръката, де) не отклони куршума, за да не уцели Негово Светейшество?" Други пък биха си казали, че хирургическият екип, оперирал папата в продължение на шест часа, също заслужава поне част от похвалите - ама знае ли човек, може и техните ръце да са били „материално направлявани". По-същественото е, че небесната мовелителка, която според папата била направлявала куршума, е не просто някоя безадресна Богородица, а именно Мадоната от Фатима. Не ни остава друго, освен да приемем, че другите ѝ колежки - примерно Мадоната от Аурд, Мадоната от Гуадалупе, Мадоната от Меджугорие, Мадоната от Акита, Мадоната от Зейтун, Мадоната от Гарабандал и Мадоната от Нок - точно в този момент са били заети с други важни дела.

Интересно, как ли са се оправяли гърците, римляните и викингите с такива геологически главоблъсканици? Примерно дали Венера е друго име на Афродита или те са две различни Богини на любовта? Дали Тор с неговия амбивалентен чук е бил възприеман като проявление на Вотан или си е бил напълно самостоятелен бог? Май на никой не му е пукало... Така де, животът е твърде кратък, за да си правиш труда да разграничаваш един фигмент на въображението от безбройните други. Позволих си тези дребни реверанси към политеизма, колкото да не ме обвинят, че съм го пренебрегнал, но смятам да спра дотук. За по-кратко в тази книга ще определям всички божества (независимо дали поли- или монотеистични) просто като „Бог". Разбира се, аз си давам сметка, че Богът на Авраам е и, най-меко казано, агресивен мачист. Нищо лично, просто използвам един конвенционален термин. Впрочем по-ерудираните теолози отстояват и досега тезата за Божията безполовост, макар че някои феминистки с богословски уклон се опитват да поправят тази историческа несправедливост и говорят за Бога като за Нея. В края на краищата, има ли някаква фундаментална разлика между „несъществуващ" и „несъществуваща"? Ама знае ли човек? Може пък в това шантаво преплитане на теология и феминизъм съществуването да е по-несъществен атрибут от пола.

Давам си сметка, че критиците на религията могат да бъдат упрекнати и за това, че не оценяват плодотворното разнообразие от онези традиции и светогледи, определяни като религии. Някои антропологически творби като Златната клонка на Джеймс Фрейзър, Религията обяснена на Паскал Бойер или В Боговете се уповаваме на Скот Атран документират по наистина впечатляващ начин тази стъписваща феноменология на суеверието и ритуала. Прочетете тези книги! Ще се удивите колко необятно е човешкото лековерие.

Но не това е целта на моята книга. Аз отхвърлям свръхестественото във всички негови форми, а най-ефикасният начин за процедиране би бил, ако се съсредоточа върху тази, която е и най-позната на моите читатели - и която въздейства най-угнетяващо върху всички човешки общества. По всяка вероятност повечето читатели на тази книга са възпитани в някоя от трите „най-велики" днешни монотеистични религии (които май ще се окажат четири, ако броим и мормонството). На свой ред всяка от тях извежда родословието си от митологичния патриарх Авраам. Така че винаги имайте наум това „семейство на традиции", докато четете тази книга. Просто така, за удобство.



Мога да предположа и възраженията, които ще бъдат отправени срещу тази книга. Едно от тях със сигурност ще приеме и формата на рецензия: „Богът на Докинс е Бог, в който никой не вярва. Аз също не вярвам в добрия старец с дългата бяла брада, който живее горе на небето". Позоваването на този персонаж е само едно излишно отклонение, а прословутата брада е почти толкова дълга, колкото и досадна. Но макар и излишно, отклонението съвсем не е и случайно. Привидната му „семплост" е изчислена с перфидна точност, а целта е да бъде отклонено вниманието ни от факта, че този, който се шегува с подобни небивалици, всъщност вярва в далеч по-„шантави" неща. Много добре знам, че и вие не вярвате в белобрадия дядка, който си седи горе на облачето, така че да не си губим времето с подобни басни. Освен това, аз не атакувам някаква конкретна версия на Бога (или друго специфично божество). Аз възразявам не просто срещу Бога, а най-вече срещу божествеността - тоест срещу всичко свръхестествено, независимо кога и къде се е появило или е било измислено.



Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   55




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница