Ричард Докинс делюзията бoг



страница5/55
Дата12.09.2016
Размер6.12 Mb.
#9040
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   55

Монотеизъм



Най-голямото и най-непоносимо зло, заемащо централно място в наишта култура, е монотеизмът. От един текст, познат ни още от варварската Бронзова епоха като Стария Завет, са произлезли три античовешки религии - юдаизмът, християнството и ислямът. Всички те са религии на небесния бог. Те са патриархални в най-буквалния смисъл - Бог е Всесилният Баща, на което се дължи и омразата към жените, пламнала от две хилядолетия насам в онези страни, поразени от заразата на този небесен бог и неговите земни наместници.

Бор Видал
Най-старата от тези „авраамични" религии и безспорен предтеча на другите две е юдаизмът, първоначално само един племенен култ към един ужасно неприятен Бог. Въпросният персонаж е болезнено обсебен от сексуалните табута и уханието на овъглена плът, самодоволно изтъква превъзходството си над останалите богове и изключителността на своя „избран народ" (едно пустинно племе). По време на римската окупация на Палестина е основано и християнството - от Павел от Tape - като една недотам агресивна юдаистка секта и с не толкова дразнещи претенции за изключителност, която вече не се вторачва единствено в „юдеите", а обхваща с поглед и останалия свят. След още няколко века Мохамед (Мухаммад) и неговите последователи се връщат към по-безкомпромисния монотеизъм от „юдейски" тип, но без претенции за етническа изключителност, и основават исляма на базата на своята нова свещена книга. Коранът (или Ал Кур'ан), включвайки и една изключително ефикасна милитаристична идеология, според която въоръжената агресия е най-сигурният начин за „насаждане" на вярата. Но то и християнството е било разпространявано с меч. За първи път мечът е бил размахан от римска ръка (когато император Константин превръща християнството от „ексцентричен" култ в официална религия), после от кръстоносците, а на един етап и от конкистадорите и всякакви други европейски нашественици и колонизатори, към които са се присламчвали и мисионерите. С оглед на нашите цели, ще таксуваме и трите „авраамични" религии като едно цяло, защото те практически са неразграничими. Така че когато не посочвам изрично друга религия, аз ще имам предвид най-вече християнството, но не защото изпитвам някаква по-специална непоносимост към него, а защото тази версия на монотеизма ми е най-добре позната. Отсега ви казвам, че няма да се занимавам с такива като будизма или конфуцианството, най-вече защото не ги възприемам точно като религии, а по-скоро като етически системи и житейски философии.

Онази най-проста формулировка на Хипотезата за Бог, с която започнах настоящата глава, би се лишила от плът (или, ако предпочитате, „субстанция"), ако не се свърже директно с Бога на Авраам. Той не само е сътворил вселената, но е и личен Бог, което ще рече, че персонално пребивава в нея (или отвъд нея, каквото и да означава това). Но наред с това същият притежава и някои пренеприятни човешки черти, за които вече стана дума.

Личните качества, били те приятни или неприятни, обаче нямат никакво отношение към деистичния бог на Волтер и Томас Пейн. В сравнение с вехтозаветния си психотичен предшественик този Бог от епохата на Просвещението (т.е. XVIII в.) е едно наистина величаво и широко скроено „същество", достойно за своето космическо творение, защото демонстрира елегантна непричастност към човешките дела, т.е. не проявява и капчица интерес към нашите „най-съкровени помисли и упования", а и няма никакво желание да поема върху плещите си многобройните ни грехове и дори да изслушва смутолевените ни разкаяния.

Този Бог е последна дума на физиката, алфа и омега на математиката, апотеоз на дизайнерската мисъл и суперинженер, защото не само е измислил всички закони и константи във вселената, но и ги е синхронизирал с онова, което днес бихме нарекли „Големия взрив", след което се е оттеглил и повече не се е вясвал на този свят.

Във времената на по-крепка вяра деистите са били слагани на един кантар с атеистите. В своята книга за свободомислието Сюзан Джейкъби (Jacoby 2004) изрежда списък с епитетите, с които най-често е бил удостояван клетият Томас Пейн: юда, влечуго, крастава жаба, бясно куче, пияндур, гнида, архизвяр, простак, лъжец и, разбира се, неверник. Пейн е умрял в мизерия, зарязан от всичките си някогашни съратници, които са били потресени от антихристиянските му убеждения (единственото, но знаменателно изключение е Джефърсън). В днешно време мизата толкова се е вдигнала, че деистите най-често ги противопоставят на атеистите и дори ги слагат в един кюп с теистите. Така де, и те вярват в някакъв си върховен разум, който, видите ли, бил сътворил вселената...

Секуларизмът, Бащите-оснобатели и религията на Америка

Според една популярна конвенция бащите-основатели на Американската република са били деисти. Несъмнено повечето от тях са били и такива, но може да се спори дали най-великите от тях не са били по-скоро атеисти. Ако съдя по онова, което те са писали тогава за религията, смятам, че днес спокойно могат да бъдат определени като „атеисти". Но каквито и да са били техните лични религиозни убеждения (да не забравяме и епохата, в която са живяли), единственото, което със сигурност важи за всеки един от тях, е секуларизмът. А това е и темата, на която ще се спра в този раздел. Ще започна - може би изненадващо за някои читатели - с един цитат на сенатора Бари Голдуотър от 1981 г., от който пък ще стане ясно, че този вечен кандидат-президент и герой на американския консерватизъм всъщност отстоява секуларистката традиция на основателите на Републиката:

„Няма друга позиция, която хората да защитават с такава непоколебимост, както републиканските убеждения. Но няма и по-могъщ съюзник в дебатите от Иисус Христос, Бог, Аллах или както там наричате върховното същество. Но като с всяко по-мощно оръжие, така и употребата на Името Божие трябва да бъде разумна и пестелива. Само че религиозните фракции, разрасли се из цялата страна, не използват особено разумно религиозната реторика. Те се опитват да принудят правителствените лидери да ги следват на 100%. И ако не сте съгласни с тях по даден морален проблем, те надават вой до небесата и започват да ви заплашват с финансови или електорални загуби (или и двете заедно). Откровено казано, дошло ми е до гуша от такива политпросветници, които на всяка крачка ме уверяват, че аз, гражданинът на тази страна, не мога да бъда и нравствена личност, ако не вярвам в А, Б, В и Г. Че за какви се мислят тия хора?! И откъде накъде ще си присвояват правото да диктуват собствените ми морални принципи? Още повече се вбесявам, когато някой законодател, който би трябвало да е претръпнал от всякакви религиозни заплахи, си позволява да мисли, че има някакво отредено му от Бога право да предопределя моя вот при всяка процедура в Сената. Предупреждавам тия хора, че ще се боря със зъби и нокти срещу тях, ако продължават и в бъдеще да диктуват нравствените убеждения на всички американци в името на консерватизма.“

Към религиозните възгледи на Бащите-основатели проявяват огромен интерес и пропагандистите на днешната американска десница, на които страшно им се иска да пренапишат някои глави от историята. Но каквото и да си въобразяват тези хора, фактът, че Съединените щати не са били основани като „християнска нация", проличава съвсем ясно още в договора с Триполи, изготвен през 1796 г. по време на мандата на Джордж Вашингтон и подписан от Джон Адамс през 1797 г.:

Тъй като властта в Съединените щати по никой начин не се основава на християнската религия и няма причини тя да изпитва Каквато и да е неприязън към законите, религията или благополучието на мюсюлманите, а и Щатите никога не са влизали във война, нито пък са извършвали враждебен акт срещу някоя мохамеданска нация, политическите партии (в Америка) декларират, че религиозните убеждения не могат да служат като претекст за нарушаване на разбирателството между нашите две страни.“

Вероятно още началните думи ще пробудят ропот на негодувание у немалко днешни приемници на Джордж Вашингтон. Но пък Ед Бъкнър убедително доказва, че на времето те не са предизвикали никакви негативни реакции сред политиците и обществото като цяло.

Често се изтъква парадоксът, че Съединените щати, заченати в духа на секуларизма, днес са най-религиозната нация в целия християнски свят - за разлика от Англия, начело на чиято институционализирана църква стои самият конституционен монарх. Постоянно ме питат защо е така, а аз така и не намирам еднозначен отговор. Може пък на Англия да ѝ е поомръзнала религията след толкова много междуверски конфликти в историята ѝ, в която католици и протестанти са се редували в системното избиване на опонентите си. Другото ми предположение произтича от факта, че Америка е нация от имигранти. Един колега например ми разви тезата, че тези имигранти, лишени от сигурността и уюта на многолюдното и задружно семейство (нещо обичайно в Европа), не са имали друг избор, освен да прегърнат Църквата като единствен негов заместител на американска почна. Идеята е интересна и заслужава по-обстойно внимание. Със сигурност много американци виждат в своята местна църква важен идентификатор, притежаващ и немалко характеристики на многодетното семейство.

Има и още една хипотеза, според която религиозността на Америка произтича (отново по парадоксален начин) от светския характер на нейната конституция. И тъй като Америка е светска държава, затова и религията ѝ се е превърнала в поредната частна инициатива. Американските църкви се конкурират с числеността на конгрегациите си (не на последно място и с тлъстите суми, които им носят те), а самата им „надпревара" е наситена с агресивния дух на пазарната икономика. Това, което би продало някоя марка сапун, ще свърши добра работа и за Бога, а резултатът е нещо, наподобяващо религиозна мания в днешните недотам образовани съсловия. За сравнение религията в Англия (действаща под егидата на официалните църковни институции) се е превърнала просто в един приятен начин за убиване на времето, в който трудно можем да доловим белезите на същинската религиозност. Тази английска традиция намира своето симпатично олицетворение в Джайлс Фрейзър, англикански викарий, който наред с това преподава философия в Оксфорд и пише за „Гардиън". Статията му, която имам предвид, е с подзаглавие „С утвърждаването на Англиканската църква Бог бе изваден от религията, но това не отстранява и риска от един още по-фанатичен подход към вярата":

Имаше време, когато провинциалният викарий бе един типично английски персонаж. Този чаепиещ и възпитан ексцентрик - с лъснати чепици и деликатни маниери - олицетворяваше онзи тип религия, който не кара нерелигиозните да се чувстват неловко. Този човек никога не би се облял в екзистенциална пот, нито пък би ви притиснал до стената с въпроса дали се чувствате спасени, а още по-малко пък би обявил кръстоносен поход от амвона или би залагал бомби в името на някоя по-висша сила.

Тук долавям и някои нюанси от образа на моя училищен капелан (а и от „падрето" на Бетджъмен), за когото споменах в началото на Глава I. По-нататък Фрейзър заявява, че „същият този провинциален викарий е успял да имунизира огромен брой англичани срещу християнството". И завършва статията си с елегичния коментар, че Църквата на Англия отново е започнала да приема религията на сериозно, а в последното му изречение зазвучават и тревожни нотки: „Най-тъжното е, че ние наистина можем да освободим духа на английския религиозен фанатизъм от онази институционална бутилка, в която бе задрямал от няколко века насам".

Същият „джин" доста се е разбесувал в днешна Америка - вероятно за ужас на Бащите-основатели. Независимо дали приемаме или не горния парадокс и дали изобщо е редно да упрекваме за буйстваха на фанатизма тъкмо „светската" конституция, ние не можем да отречем, че бащите на нацията са били секуларисти, т.е. хора, които със сигурност са смятали, че религията трябва да бъде държана далеч от политиката. Предполагам, че и те първи биха възроптали срещу натрапливото присъствие на Десетте Божи заповеди на всички обществени места и в държавните учреждения. Но някъде дълбоко в мен се върти и една изкусителна мисъл: дали пък някои от тях не са успели да превъзмогнат своя деизъм? Тоест дали не са станали агностици, ако не и пълни атеисти? Например следното изявление на Джефърсън трудно може да бъде разграничено от това, което днес наричаме агностицизъм:

„Да говориш за нематериално съществувание е все едно да говориш за нищото. Да казваш, че човешката душа, ангелите и Бог са нематериални, е все едно да казваш, че те не са нищо или че няма нито Бог, нито ангели, нито душа. Аз не мога да разсъждавам за такива неща (...), без да полетя стремглаво в бездната на сънищата и фантазиите. Но пък съм удовлетворен, а и достатъчно зает с това, което действително съществува, за да си създавам излишни безпокойства и вътрешни терзания с онова, което би могло и да го има, но аз така или иначе не разполагам с доказателства за него.“

Неговият биограф Кристофър Хитчънс (Hitchens 2005) предпазливо намеква, че Джефърсън може да е бил и атеист - като, разбира се, не пропуска да изтъкне и факта, че подобна стъпка тогава е била несравнимо по-трудна от сега:

„Колкото до това, дали наистина е бил атеист, смятам, че ще е по-уместно, ако се въздържим от категорични оценки, най-вече заради благоразумието, което (Джефърсън) е бил принуден да спазва през цялата си политическа кариера. Но съдейки по това, което е писал до племенника си Питър Кар през 1787 г., няма как да не стигнем и до някои изводи, които сигурно ще прозвучат шокиращо: „Ако тези занимания те доведат и до убеждението, че няма Бог, ти ще имаш възможност да се насладиш на удобствата и достойнствата на тази екзегеза, а и на любовта на ближните, която ще те избави от терзанията" (В случая очевидно става дума за франкмасонството, така че определението „атеизъм" едва ли е най-уместното.)

На мен лично ми допада повече един друг съвет на Джефърсън (в същото писмо до Питър Кар):

Отърси се от робските предразсъдъци, пред които само слабият дух угоднически се снишава. Постави разума твърдо на полагащото му се място и се обръщай за присъда към него за всеки факт и мнение. Поставяй смело под въпрос дори същестуването на Бога, защото ако има Бог, той би следвало да цени повече уважението на разума, отколкото продиктувания от сляпата вяра страх.

Някои коментари на Джефърсън („Християнството е най-извратената система, хрумвала нявга на човек") могат да бъдат определени не като деизъм, а като чист атеизъм. Това важи и за яркия антиклерикализъм на Джеймс Мадисън: „През тези почти петнайсет столетия легитимността на християнството е била под постоянно изпитание. А какви са плодовете й? Ни повече, ни по-малко, а повсеместна гордост и самомнителност у духовенството, масово невежество и угодливост сред миряните, но и в двата случая - суеверие, лицемерие и преследване на инакомислещите". Същото би могло да се каже и за Бенджамин Франклин („Крайбрежните фарове са по-полезни от църквите") и Джон Адамс („Това щеше да е възможно най-добрият свят, ако в него нямаше и помен от религия"). Впрочем на Адамс принадлежат и някои доста красноречиви определения на християнството: „Доколкото съм запознат, тази религия винаги е била откровенческа. Как обаче е станало така, че юдейското, а после и християнско откровение се е смесило с безброй басни, приказки и легенди, които пък са го превърнали в най-кървавата религия, откакто свят светува?" И в едно друго писмо, този път до Джефърсън: „Почти изтръпвам, когато се сетя за онзи най-съдбовен пример за печални злоупотреби, който човешката история е съхранила - Кръстът. Само колко поразии е натворила тази адска машина!"

Очевидно този въпрос - какви точно са били Джефърсън и колегите му: теисти, деисти, агностици или атеисти - си остава открит за дебати. Но е ясно, че те до един са били и пламенни секуларисти, убедени, че религиозните възгледи на един президент (или липсата на такива) са си само негов проблем. Смятам, че всички те биха се отвратили от начина, по който Джордж Буш Старши отговори на зададения му от журналиста Робърт Шърман въпрос - дали признава равните граждански права и патриотизма на онези американци, които се самоопределят като атеисти: „О, що се отнася до атеистите, аз не съм сигурен дали изобщо можем да използваме определения като „граждани" и „патриоти". Това е нация единна под Божията власт". Ако приемем, че Шърман е предал коректно думите му (той, уви, не е използвал касетофон, а и въпросната среща не е отразена от друга медия), можем да си направим и следния експеримент - да заменим „атеисти" с „евреи", „мюсюлмани" или пък „негри". Така ще се сдобием с още по-отчетлива представа за предразсъдъците и дискриминацията, с които се сблъскват днес американските атеисти. Изповедите на един самотен атеист на Натали Анджиър, публикувани в „Ню Йорк Таймс", съдържат едно затрогващо описание на изолацията, в която изпадат тези хора в днешна Америка. Но изолацията на американските атеисти е и поредната коварна илюзия, изтъкана от предразсъдъците. Още в Пролога споменах, че те далеч надвишават на брой юдаистите, но всеизвестен факт е, че еврейското лоби е едно от най-влиятелните във Вашингтон. Наистина, какво ли биха постигнали американските атеисти, ако успеят някога да се организират „като хората"?

В своята великолепна книга Атеистичната вселена Дейвид Милс (Mills 2006) описва и един случай, който някой би приел и като забавно, но силно хиперболизирано изображение на политическото лицемерие в Щатите — ако, разбира се, ставаше дума за художествена проза. Един християнски „веролечител" обявил „Чудотворен кръстоносен поход", с който веднъж в годината гастролирал и в родния град на Милс. Освен всичко друго, веролечителят подканял местните диабетици да изхвърлят на боклука своя инсулин, а раково болните да се откажат от химиотерапията и да се молят за чудотворно изцеление. Милс сметнал, че има достатъчно основания да организира мирна демонстрация, за да предупреди тези хора за грозящите ги опасности. Но тъй като се притеснил, че привържениците на въпросния веролечител може да се опитат да осуетят неговия протест, направил и непростимата грешка да отиде в полицията и да поиска охрана. Първият полицай, с когото разговарял, му задал следния въпрос: „Вие какво, ще го защитавате или ще се гъбаркате с него?" (с което очевидно е искал да се информира за отношението на самия Милс към веролечителя). И когато нашият човек му обяснил, че протестът ще е срещу т.нар. чудотворец, полицаят веднага го отрязъл с думите, че той самият смята да ходи на „митинга" на веролечителя и ако Милс си позволи да провали по някакъв начин неговото мероприятие, той (полицаят) лично ще му се изхрачи в лицето.

Милс решил да пробва късмета си с втори полицейски служител, който пък му казал, че ако възникне някакъв конфликт с последователите на веролечителя, той собственоръчно ще арестува не тях, а Милс, „защото дръзва да се меси в Божиите дела". Нашият човек се прибрал вкъщи и се опитал да телефонира в полицейския участък, за да намери подкрепа на по-високо ниво. Накрая се свързал с някакъв сержант, който отсякъл: „Я се разкарай, бе нещастник! Кой полицай ще хукне да защитава някакъв си скапан атеист?! А и не е зле да ви пуснат малко кръвчица, че да ви уврат кратуните!". Очевидно изисканият стил не е бил на мода в този полицейски участък, да не говорим за такива абстрактни понятия като „млякото на човешката доброта" или „чувството за дълг". Милс твърди, че същия ден разговарял поне със седем-осем полицаи. Никой от тях не му предложил съдействие, а повечето дори директно го заплашили с физическа саморазправа.

Подобни анекдотични примери за предразсъдъците срещу атеизма могат да бъдат привеждани до безкрайност. Маргарет Дауни от „Обществото на свободомислещите от Велика Филаделфия" поддържа цяла база данни за такива случаи. Постъпващата информация се разпределя в следните категории: „общност", „училище", „работно място", медии", „семейство" и „официални власти". От регистрираните случаи разбираме, че най-редовно се стига до тормоз, загуба на работата, семейни конфликти и дори убийства. Тези богато документирани факти, свидетелстващи за омразата и неразбирането към атеистите, ни помагат по-лесно да разберем и отговора на този въпрос: „Защо един нормален и най-вече честен атеист на практика не може да спечели никакви избори в днешна Америка?" Ще ви дам още един пример. Долната камара има 435 члена, а Сенатът - 100. Ако приемем тези общо 535 души като някаква „представителна извадка" за настроенията в американското общество, то тогава е статистически допустимо (макар и не задължително), че една значителна част от тях са и атеисти. Което пък означава, че те най-вероятно са излъгали за истинските си убеждения, за да бъдат избрани. Но едва ли трябва да ги упрекваме, като знаем „електората", който е трябвало да спечелят за своята кауза? Банална истина е, че официално декларираният атеизъм е равнозначен на политическо самоубийство за който и да е кандидат президент.

Всички тези факти за политическия климат в Съединените щати, както и онова, което те предполагат, вероятно биха потресли Джефърсън, Вашингтон, Мадисън, Адамс и останалите им съратници. Повтарям: в случая няма особено значение дали те самите са били атеисти, агностици, деисти или пък християни. Но съм почти сигурен, че биха побегнали с ужас от онези теократи, които днес, в началото на XXI в., държат ключовите позиции във Вашингтон. И най-вероятно биха предпочели компанията на светските бащи-основатели на постколониална Индия, особено религиозния Ганди („Аз съм индуист, аз съм мюсюлманин, аз съм юдаист, аз съм християнин, аз съм и будист!") и атеиста Неру:

„Гледката на т.нар. религия (особено пък организираната) в Индия, а и навсякъде другаде, винаги ме е изпълвала с покруса. Често се улавям, че я заклеймявам и ми се ще да разчистя това блато. Почти винаги зад нея се спотайват сляпата вяра и реакционността, догмата и лицемерието, суеверието, експлоатацията и браненето на нечии тесни интереси.“

Определението, което самият Неру дава на тази Индия, за която е мечтал и Ганди (и защо ли не се сбъдна тази мечта, вместо да бъде потопена страната в кървави и нестихващи междуособици!), като че ли е било предусетено още от Джефърсън:

„Ние говорим за една светска Индия, (...) За някои определението „светска" е нещо противоположно на „религиозна", което очевидно не е вярно. То може да означава само едно - държава, в която всички религии се ползват с еднакво уважение и са равнопоставени пред закона. Впрочем Индия има отколешен опит с религиозната толерантност. (...) А и в страна като нея, с толкова много култове и религии, някакъв национализъм би могъл да се изгради единствено на основата на секуларизма.“

Деистичният Бог със сигурност е „положителна стъпка", ако ще го сравняваме с онова чудовище от Библията. Уви, това с нищо не доказва съществуването му (дори и на някой точно определен исторически етап). Което пък отново показва, че Хипотезата за Бог - в която и да е своя форма - е напълно ненужна. Да не говорим, че тя също се подчинява на законите за вероятността. Ще се върна на тази тема в Глава IV, но преди това, в Глава II, ще се спра и на т.нар. доказателства за Божието битие. А сега ще премина към агностицизма и най-вече към една дълбоко погрешна представа - че въпросът за евентуалното съществуване (или несъществуване) на Бога не подлежи на коментар, тъй като е извън сферата на науката.




Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   55




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница