Ричард Докинс делюзията бoг

Нищетата на агностицизма

Набитият и як християнин, който ни бомбардираше с тиради в параклиса на моето старо училище, имаше доста уклончиво отношение към самите атеисти. По думите му, те може и да грешат, но поне имат доблестта да изкажат открито своите възгледи. Но виж, агностиците не можеше да ги търпи - това били сантиментални лигльовци, шушумиги, надути пуяци, папуняци, бурени, избуели в градински плет, блудкав чай и т.н. Отчето бе донякъде прав, макар и основанията му да бяха напълно погрешни. Според Куентин Дьо Ла Бедойер по същите съображения католикът-историк Хю Рос Уилямсън е изпитвал „уважение и към убедения вярващ, и към убедения атеист". Той е хранел неприязън само към онези „празнодумстващи и безгръбначни лицемери, гледащи все да са по средата".

Строго погледнато, няма нищо лошо в това да си агностик - особено в случаите, когато не разполагаш с достатъчно доказателства. Тогава агностицизмът би бил една разумна позиция. На въпроса дали има живот и някъде другаде във вселената, Карл Сейгън отговори не без известна гордост, че е агностик. И когато събеседникът му, явно неудовлетворен от този отговор, го притисна да си кажел какво е неговото „дълбоко вътрешно усещане", Сейгън изстреля и тази безсмъртна реплика: „Вижте, аз все пак се старая да правя разлика между мисъл и усещане. А и мога да ви уверя, че няма нищо недостойно или малодушно в това да се въздържиш от оценка, когато не разполагаш със сигурни доказателства" (В оригинала е игра на думи с gut feeling и to think with ту gut). Така че въпросът за извънземните си остава открит. Могат да бъдат изтъкнати добри аргументи и „за", и „против", но засега не разполагаме с никакви доказателства, за да изкажем и нещо повече от предположения. В този смисъл агностицизмът е наистина достойна позиция и спрямо много други научни проблеми. Например кое е предизвикало гибелта на толкова много видове в края на пермската епоха - най-масовото измиране, познато в историята на геологията. Възможно е причината да е била сблъсък с метеорит, подобен на онзи, който - с доста голяма степен на вероятност - е предизвикал след време и гибелта на динозаврите. Но възможни са и редица други обяснения, включително и комбинация от тях. Така че що се отнася до тези праисторически катаклизми, агностицизмът е напълно оправдан. Но какво да кажем за Бога? И тук ли трябва да бъдем агностици? Мнозина биха казали „Твърдо да!", че и с някаква страстна убеденост, която те отказва от всякакви дебати. Но дали са и прави?

Първо искам да разгранича двете най-популярни разновидности на агностицизма. ТАП, или „темпоралният агностицизъм в практиката", е стандартната изчаквателна позиция: може и да ти се върти някакъв по-конкретен отговор, но пък нямаш достатъчно доказателства (или още не си вникнал в тях, не си имал време да се запознаеш с всички факти и т.н.). ТАП би бил една разумна позиция, ако ни питат за масовото измиране през пермския период. Истината е „някъде там" и се надяваме някой ден да я узнаем, но за момента тази вероятност е твърде, твърде слаба.

Само че изчакването може да се окаже и крайно порочна практика. Аз я наричам ПАП („перманентен агностицизъм по принцип"). Това, че акронимът може да навее асоциации и с „папуняците", за които говореше моят училищен капелан, е (почти) пълна случайност. А тази ПАП-тична разновидност на агностицизма е уместна само тогава, когато интересуващият ни проблем е наистина неразрешим - независимо от доказателствата, с които разполагаме, тъй като самата идея за доказателства в случая е неприложима. Както се казва, въпросът съществува „в различен план" или „в друго измерение", т.е. извън зоните, които могат да бъдат покрити с „мрежата" (или „магистерия") на науката. Ще дам пример с една стара философска главоблъсканица: „А ти виждаш ли червеното така, както го виждам аз?" Ами да, току виж се окаже, че твоето „червено" отговаря на моето „зелено" или пък е нещо съвършено различно от всички цветове, които аз бих могъл да си представя. Затова и този въпрос - поне според философите - никога не може да получи удовлетворителен отговор, независимо от доказателствата, с които (може би) някой ден ще се сдобием. Но ето че някои учени, а и други интелектуалци, са на мнение - най-малкото прибързано, ако питате мен, - че и въпросът „Има ли Бог или няма?" (Цитирам формулировката от учебника по апологетика на еп. Никодим и протойерей Цв. П. Христов.) попада в същата херметична категория, която нарекох ПАП. От горното те извеждат и напълно нелогичното заключение, че тези две противоположни (хипо)тези за Божието битие са с еднаква степен на вероятност. Аз обаче съм на друго мнение: ако в случая изобщо е уместен агностицизмът, той би попаднал единствено в категорията ТАП. Какво има да го увъртаме - или има Бог, или няма! А това, съгласете се, е един научен въпрос и някой ден може би ще узнаем и отговора му, но на този етап сме принудени да се задоволим с предположения.

Историята на идеите изобилства с примери за въпроси, които са намерили научен отговор, въпреки че на предния етап се е смятало, че те не попадат в сферата на науката. Например, ето какво е написал през 1835 г. френският философ Огюст Конт за звездите: „Ние никога не ще успеем да изследваме с какъвто и да е научен метод техния химически или минералогичен състав". Но още преди Конт да изрече тези безсмъртни слова, Фраунхофер вече е използвал своя спектроскоп, за да анализира химическия състав на Слънцето. И съвременните спектроскописти не пропускат ден, в който да не се позаядат с „агностицизма" на Конт, тъй като те така или иначе успяват, въпреки огромните разстояния, да изследват химическия състав дори на далечни звезди. Но каквито и да са били съображенията на Конт, за да отстоява своя, бих казал, „астрономически агностицизъм", тази свръхпредпазливост ни подсеща и за едно изтъркано клише: „Никога не се заричай". Или поне не бива да възвестяваме „вечните истини" на агностицизма на прекалено висок глас... Но когато нещата опрат до Бога, много учени и философи правят тъкмо това, като се започне още от създателя на самото понятие агностицизъм, Томас Хенри Хъксли.

Т. X. Хъксли разяснява смисъла на своя новоизкован термин, докато отблъсква една яростна лична атака - ректорът на Лондонския кралски колеж, преподобният д-р Хенри Уейс, е избълвал огън и жупел по неговия „малодушен агностицизъм":

Той може и да се нарича агностик, но истинското му име всъщност е доста по-старо - неверник, тоест невярващ (и не заслужаващ доверие) човек. Самата дума може би звучи неприятно. Но така и трябва. Не е приятно да те наричат „неверник", но като че ли единствено това определение подхожда на оногова, който е дръзнал да заяви на всеослушание, че не вярва в Иисус Христос.

Та след като сръфва набързо д-р Уейс и заравя костите му в градината, Хъксли се връща на понятието „агностик" и обяснява смисъла, който той самият влага в него:

„(Другите учени) бяха напълно сигурни, че са постигнали определен „гноене", т е. че са разрешили - повече или по-малко успешно - проблема за Божието битие, а аз пък бях напълно сигурен, че не съм, към което се прибавяше и силното ми убеждение, че този проблем е неразрешим. И тогава, с Хюм и Кант на моя страна, аз реших, че няма да е излишна предпазливост от моя страна, ако се придържам стриктно към тази позиция. (...) Така ми хрумна и определението, което ми се стори най-подходящо за такива като мен - „агностик".“

По-нататък Хъксли пояснява, че агностикът не „вярва" в готовите отговори, включително и негативните:

„Строго погледнато, агностицизмът не е кредо, а (научен) метод, състоящ се в строгото приложение на един основен принцип. (...) Формулиран позитивно, този принцип гласи следното: в интелектуалната сфера човек трябва винаги да следва своя разум, където и да го отведе той, без да се съобразява с нищо друго. А негативната формулировка ще е тази: в интелектуалната сфера човек не може да претендира, че изводите му са сигурни, ако те не са получили нагледна демонстрация или просто не подлежат на такава. Ето това разбирам аз под „агностическа вяра" и ако я съхрани целокупна и неосквернена, човек Никога няма да се срамува да погледне вселената в лицето, каквото и да му е приготвило бъдещето.“

За учен това си е доста великодушно признание и не бива да го отхвърляме с лека ръка. Но улисан в своята фиксация върху еднаквата невъзможност за доказване или опровергаване на Божието битие, Хъксли явно е отхвърлял и най-слабата вероятност да бъде постигнато някое от двете. Но това, че не можем да докажем или опровергаем съществуването на някое нещо, съвсем не поставя двете противоположности на една и съща плоскост. Смятам, че и Хъксли би се съгласил с горното, но в онези редки мигове, в които май е бил готов да го каже и открито, той се е огъвал - вероятно да си спести още по-неприятните последствия, ако натискът е бил и прекалено силен. Е, от време на време всички го правим...

Аз обаче съм на друго мнение. Въпросът за Бога винаги може да намери някакъв отговор, който пък ще е просто една научна хипотеза - като всички останали. А ако се окаже трудно и даже невъзможно да я проверим на практика, тогава тя ще попадне в кашона с надпис „ХАП", също като онези научни прения за масовите измирания през пермеката и кредната епоха. Всеки от двата варианта („има" или „няма") може да бъде приет просто като един научен факт за вселената и съответно да бъде доказан - ако не на практика, то поне по принцип. Ако Бог действително съществуваше и бе решил да ни се разкрие, то той вероятно щеше да извади и съответните подобаващо силни, шумни и необорими аргументи, за да защити своята теза. Да, така е - досега никой от двата варианта не е доказан със категорична сигурност, но наличните факти и научните разсъждения могат също да ни бъдат от полза, за да преценим поне каква е вероятността - а тя е над 50%.

А сега да подходим по-сериозно към спектъра на вероятностите и да потърсим местата на различните мнения за Божието битие - между двата полюса с еднаква степен на сигурност. Съставките на спектъра взаимно се преливат и затова той непрекъснато варира, но пък можем да го представим чрез следните седем пункта:

1. 
   Ярко изявен теист. 100% вероятност за Бога. По думите на К. Г. Юнг, „Аз не вярвам, а знам”.
   
2. 
   Много висока вероятност, но не чак 100-процентова. De facto теист. „Не го знам със сигурност, а и няма как, но ми се струва, че има Бог и смятам да изживея остатъка от живота си на основата на това предположение".
   
3. 
   Вероятността е над 50%, но не и много по-висока. Строго погледнато, агностик, клонящ обаче към теизъм. „Не съм сигурен, но съм склонен да приема, че все има някакъв Бог".
   
4. 
   Точно 50%. Напълно безпристрастен агностик. „Тезата за Божието битие и тази за Божието небитие звучат еднакво (не)правдоподобно".
   
5. 
   По-ниска от 50%, ама не много. Пак агностик, но вече клонящ към атеизъм. „Абе не знам дали има Бог, но по-скоро съм склонен да бъда скептичен".
   
6. 
   Много, много слаба вероятност, но все пак над нулата. De facto атеист: „Не съм напълно сигурен, но ми се чини, че самата идея за Бог не издържа научна критика, затова смятам да изживея остатъка от живота си на основа на предположението, че такова лице не съществува".
   
7. 
   Ярко изявен атеист: „Знам, че Бог не съществува и го заявявам със абсолютно същата сигурност, с която Юнг знае, че той съществува".
   

Този спектър на вероятностите върши добра работа с ТАП (темпоралния агностицизъм в практиката). Доста изкусително е да поставим ПАП (перманентния агностицизъм по принцип) в центъра на спектъра - с 50% вероятност и за Божието „битие", и за неговото „небитие", но май няма да е коректно. ПАПтици-те например твърдят, че никога няма да установим със сигурност дали има Бог или не. Според тях този въпрос по принцип не може да получи отговор и затова упорито отказват да заемат някакво твърдо установено място в спектъра на вероятностите. Но фактът, че аз не мога да знам какво е твоето червено и дали то не отговаря на моето зелено не означава, че и в двата случая вероятността е 50%. Но и няма смисъл едно такова предположение да бъде издигано в ранг на вероятност. То просто е поредната самозаблуда, продиктувана най-вече от стремежа на много хора да избегнат по-неприятните последствия, ако ги притиснат с въпроса: „Има ли Бог?" (който пък по принцип не можел да получи отговор) и да предложат „взаимно приемлив" вариант: абе като погледнеш, и двата отговора май са с еднаква степен на вероятност...

Има обаче и друг начин да се покаже несъстоятелността на тази позиция. В случая ще ни помогне т.нар. тежест на доказването. Същата форма на самозаблуда е представена доста находчиво от Бъртранд Ръсел в неговата притча за небесния чайник.

Мнозина от привържениците на ортодоксията смятат, че е работа на скептиците да опровергават утвърдените догми, но не и на догматиците да ги доказват. Това, разбира се, е погрешно. Ако аз заявя, че между Земята и Марс има и един порцеланов чайник, обикалящ по елиптична орбита около Слънцето, едва ли някой ще е в състояние да обори моето твърдение, особено ако съм бил и достатъчно благоразумен да добавя, че чайникът е твърде малък, за да бъде съзрян дори и през най-мощните ни телескопи. Но ако аз се възползвам от тази необоримост на твърдението си и стигна дотам да заявя, че е недопустимо за човешкия разум да се съмнява в моя чайник, хората с право ще решат, че им говоря пълни глупости. Но ако наличието на този чайник бе потвърдено от налейте, или древните книги, и проповядвано всяка неделя от амвоните като неоспорима истина, втълпявана и на децата в училище, тогава всяко усъмняване в неговото съществуване щеше да се тълкува като проява на ексцентричност, а самият скептик би привлякъл вниманието на психиатрите в някоя по-просветена епоха, или на Светата Инквизиция, ако всичко това се случваше в по-стари времена.

Ние, разбира се, няма да си губим времето с подобни „твърдения", а и доколкото ми е известно, на този свят никой не изпитва религиозен пиетет към чайниците. Но ако ни притиснат и с този въпрос, никой от нас не би следвало да се огъва, а да изрази своето твърдо убеждение, че „орбиталните чайници" не съществуват. Погледнато чисто теоретически, в случая би било по-уместно да се придържаме към агностицизма, тъй като и никой от нас не може да докаже със сигурност, че няма космически чайници. А в чисто практически план това предполага, че можем да преминем от умерения (или „чайнически") агностицизъм към пълния а-чайницизъм (a-teapotism).

Един мой приятел, отраснал в еврейска среда, все още съблюдава, просто от лоялност, шабата и други юдаистки обичаи, но се самоопределя като „зъбофеен агностик". Според него вероятността да има Бог е точно толкова голяма, колкото и тази да има малки зъбофеи (Става дума за т.нар. tooth faiy - вид фея, която нощем оставя паричка върху възглавниците на детето, докато то спи, като компенсация за падналото му зъбче). Няма как да опровергаеш която и да е от тези хипотези, но и двете са еднакво недоказуеми. Тоест той е колкото а-теист, толкова и а-феист. Но и в двата случая проявява и агностицизъм, макар и в по-малка степен.

Разбира ce, примерът с космическия чайник важи и за ред други неща, за чието съществуване можем да предположим, но не и да го докажем (или опровергаем). Тук бих цитирал големия американски юрист Кларънс Дароу: „Аз не вярвам в Бога по същия начин, както не вярвам и в Майка Гъска" (Популярен персонаж от английския фолклор, придобил „институционалност" покрай Джон Нюбъри, един от първите издатели на детски книги (най-вече сборникът с песнички и залъгалки Mother Goose's Melody, 1781). Смята се, че той е заимствал самия образ от Шарл Перо, който е озаглавил едно от изданията на приказките си Les Contes de ma mère l'Oye - което може да се преведе и като „бабини деветини"). Журналистът Андрю Мюлер е на мнение, че да отстояваш принципите на която и да е религия е също толкова „шантаво", колкото и да вярваш, че Земята е с форма на ромб и се рее из космоса върху щипците на два гигантски зелени омара, носещи звучните имена Есмералда и Кийт. Фаворит на философа вероятно би бил невидимият, безплътен и безшумен еднорог, но затова пък децата, които ходят всяка година в „Кемп Куест", бързо се убеждават, че и в този случай не могат да бъдат изтъкнати никакви аргументи „за" или „против". Едно популярно божество днес в Интернет - и също толкова невероятно, колкото Йехова и всяко друго — е Летящото спагетено чудовище, което пък според многобройните му поклонници ги докосва (през екрана на монитора) със своя изумително смешен израстък. С удоволствие разбрах, че неговото „евангелие" (Gospel of the Flying Spaghetti Monster) вече ce е появило и в книжен формат и жъне огромен успех. Аз лично не съм го чел, но пък защо му е на човек да чете едно евангелие, когато вече си знае, че то е автентично? А като заговорихме за автентичност, не мога да не спомена и още нещо - въпросното ново религиозно движение успя да претърпи и първата си схизма, в резултат на която на бял свят се пръкна и Реформираната църква на Летящото спагетено чудовище.

Общото между горните примери е, че съществуването на всеки от изброените „обекти" е еднакво неопровержимо и недоказуемо, но едва ли някой би приел сериозно и евентуалния научен дебат на тази тема. Според Бъртранд Ръсел „тежестта на доказването" пада не върху невярващия, а върху самия вярващ. В случая съм склонен да се съглася, но бих използвал следната формулировка: доводите в полза на реещия се из космоса чайник / спагетено чудовище / Есмералда и Кийт / еднорог и т.н. може и да са убедителни за някои, но със сигурност не са равностойни на тези, които бихме изтъкнали срещу тях.

Фактът, че съществуването на орбитални чайници и/или малки зъбофеи само по себе си е неопровержимо, едва ли би се приел и като солиден аргумент от някой разумен човек. Но пък от друга страна никой от нас не е длъжен да опровергава абсолютно всичко, което би могло да осени нечие плодовито или просто развинтено въображение. Аз например доста се забавлявам, когато ми поставят ребром въпроса дали съм атеист. В такива случаи обикновено изтъквам пред опонента си, че и той би се държал като атеист, ако го попитат за отношението му към Зевс, Аполон, Амон Ра, Митра, Ваал, Тор, Вотан, Златния телец и Летящото спагетено чудовище. Просто в моя списък фигурира още едно име.

Та като стане дума за нещо свръхестествено, общо взето всеки от нас е склонен към силен скептицизъм, ако не и пълно неверие - с изключение на еднорозите, феите и боговете на Елада, Рим, Египет и викингите, с които (поне в днешно време) не си и струва да се занимаваш. С Бога на Авраам обаче определено си струва, защото доста съществен дял от хората, с които споделяме тази планета, наистина са твърдо убедени в неговото съществуване. А чайникът на Ръсел показва нагледно, че тази вездесъщност на вярата в личен Бог (за разлика от вярата в небесни чайници) всъщност не придава кой знае каква тежест на евентуалните логически доказателства, независимо че в практическата сфера на политиката най-често се получава обратното. Ето защо баналната теза, че не можем да докажем несъществуването на Бога, е приемлива дотолкова, доколкото ние никога няма да докажем с абсолютна сигурност и несъществуването на което и да е друго нещо. По-важното в случая е не дали някога ще успеем да опровергаем Божието битие (ами няма как), а каква е вероятността за това и дали изобщо я има. Което вече е друг въпрос. Някои от т.нар. безспорни истини могат да се окажат много по-слабо вероятни в сравнение с останалите. Няма сериозна причина да смятаме, че въпросът за Бога не се поддава на логически разсъждения и затова не попада в спектъра на вероятностите. А и фактът, че хипотезата за Бог не е нито доказуема, нито опровержима, изобщо не означава, че вероятността за неговото съществуване е 50%. Напротив! Но в това ще се убедим и сами в хода на нашето изложение.