Големият молитвен експеримент

Големият молитвен експеримент

Като стана дума за чудеса, имам и една добра новина: вече е открит и практически метод за проверката им. Наричат го Големият Молитвен Експеримент (ГМП) и щеше да е дори забавен, ако не навяваше и доста тягостни мисли. Каква е целта? Ами да разберем дали молитвите, отправяни за здравето на пациентите, действително им помагат да оздравеят. Както знаем, тези молитви са повсеместно явление - отправят се и в уединение, и на специално отредени обществени места. Братовчедът на Дарвин, Франсис Галтън, обаче е първият, който се е сетил да подложи ефикасността им на научен анализ. Направило му впечатление, че всяка неделя в британските църкви цели конгрегации се молят за здравето на кралското семейство. Но дали от това следва, че въпросните колективни молитви за здраве се отличават с някакво по-необичайно въздействие от останалите, които по правило касаят само нашите най-близки и най-любими същества? Галтън направил съответните прецизни изчисления и... не открил никаква статистическа разлика. Допускам, че начинанието му е имало не толкова научен, колкото сатиричен характер - той например се е молил и на произволно избрани ниви, за да провери дали посевите няма да израснат по-бързо (ами не израсли).

Наскоро кардиохирургът Ръсел Станард, един от тримата най-видни религиозни дейци на британската наука, се хвърли с целия си плам в едно аналогично начинание, спонсорирано от Фондация „Темпълтън" (че кой друг?). Целта бе ни повече, ни по-малко, а да се провери в експериментални условия предположението, че молитвите за здраве стимулират възстановяването на болните.

За да е всичко, както се полага, в тези експерименти трябва да се спази и едно правило от хазарта - „двоен блинд" (Предавано и като „двойно ограничение", но пък самите експерименти са „двойно слепи" - вж. Енциклопедия по психология, Наука и изкуство, 1998, а също и статията „ПЛАЦЕБО", където се говори дори за „кластеската двойно сляпа процедура"). В случая това условие е било изпълнено най-стриктно. От пациентите са били избрани произволно членовете на двете необходими групи - експерименталната (тези, които са щели да бъдат обект на молитви) и контролната (другите, които е нямало да бъдат удостоени с тази чест). Спазено е било и изискването за конфиденциалност. Никой от участниците (пациенти, лекуващи лекари, помощен персонал, както и самите експериментатори) не е знаел кои точно пациенти ще бъдат обект на молитвите и кои ще функционират като „контролни величини". Единствено експерименталните молители са знаели имената... на експерименталните пациенти. Е, няма как! Ако не знаеш името, откъде ще си сигурен, че се молиш за пациент, а не за някой или нещо друго? И по-точно са знаели само собственото име и първата буква от фамилията му - явно с презумпцията, че и тези оскъдни лични данни ще са достатъчни на Бог, за да се ориентира сред болничните легла.

Разбира се, самата идея за подобни експерименти е отворена не само за дебати, но и за насмешки, а въпросният проект определено заслужава и двете. Доколкото ми е известно, комикът Боб Нюуорт не е разигравал скечове по този повод в шоуто си, но мога да си представя как щяха да звучат:

Ти това сериозно ли го говориш. Господи? Не можеш да ме изцелиш, защото съм от контролната група?!... Е, хубава работа! Значи молитвите на леля не са достатъчни, така ли?!... Добре, добре, аз само така... Ами я тогава да те питам нещо. Господи. Защо г-н Еванс на съседното легло... Какво-о-о?!... Искаш да кажеш, че г-н Еванс е получавал по хиляда молитви на ден!... Хайде бе! Че той откъде ще се познава с тия хиляда души, бе Господи?!... О, те даже не го познавали, а му викали само „Джон Е."... А ти откъде разбра, че този Джон Едикойси е точно Джон Еванс от съседното легло, а не Джон Ела-ме-ритни или не знам си кой още? .. А-а-а!... Да бе, забравих, че си всезнаещ... Ами като си всезнаещ, защо не ми каза, бе Господи? Поне да не се бях надявал...

Самите молитви са били отправяни от три църковни конгрегации, съответно в Минесота, Масачусетс и Мисури, т.е. достатъчно отдалечени от споменатите вече шест болници. Както вече се спомена, тези отзивчиви миряни са знаели само собственото име и първата буква от фамилията на пациента, за който са щели да се молят. Впрочем тази практика си има и това предимство, че се поддава на стандартизация - например всеки богомолец е бил инструктиран да включва в молитвите си и следното пояснение: „за успешна хирургическа намеса с бърза и ефикасна рехабилитация без никакви усложнения".

Резултатите, оповестени в априлския брой на „Америкън Харт Джърнъл" от 2006 г. обаче не са никак обнадеждаващи. Оказва се, че не е отчетена никаква разлика между пациентите, получавали освен медицински грижи и молитви, и другите, които са си останали само с първото. Я, каква изненада! Но няма и никаква разлика между тези, които са знаели за молитвите, и другите, които дори не са подозирали, че някой би седнал да се моли за тях (камо ли пък организирано). Ала има и далеч по-смущаващи неща. Пациентите, които са знаели, че ще се ползват с благодатната мощ на молитвите, са пострадали от много по-сериозни усложнения в сравнение с другите, които не са били информирани за това. Дали пък Бог не е саботирал цялото начинание, за да покаже своето неодобрение? По-правдоподобната версия гласи, че пациентите, които са знаели, че ще се молят за тях, са били подложени на допълнителен стрес (или „притеснения за представянето си", както гласи формулировката на самите експериментатори). Един от тези самоотвержени изследователи, д-р Чарлс Бетея, дава и някои разяснения:

- Възможно е това ги е направило още по-неуверени - хората са се чудели дали наистина са толкова болни, че да се налага и намеса на богомолски екип.

А като знам колко мнителни са станали напоследък хората, не мога да не си задам и този въпрос: дали пък самият факт, че тези хора са се надявали на благотворен ефект от молитвите, няма да се окаже и достатъчно основателен за онези пациенти, сблъскали се с усложнения, за да заведат колективен иск срещу Фондация „Темпълтън"?...

Не се изненадвам, че и богословите са възразили срещу този експеримент (вероятно притеснени от факта, че той поставя самата религия в нелепа ситуация). След конфузния му финал оксфорският теолог Ричард Суинбърн изрази и своето принципно несъгласие. Бог отговарял само на молитви, които си имат и достатъчно добри основания. А когато се молиш за някого само защото му се е паднал такъв жребий, това, съгласете се, не звучи особено основателно. Бог моментално ще усети фалша. Което впрочем бе и идеята на моята сатирична импровизация в стил „Боб Нюуорт", така че Суинбърн има пълното право да постъпи по същия начин. Но в някои параграфи на статията си той самият се превръща в удобна мишена за сатириците. Защо ли? Ами защото Суинбърн се опитва (и то не за първи път) да оправдае и наличието на страдание в сътворения от Бога свят:

Моето страдание ми дава възможност да проявя мъжество и търпение. На вас то дава възможност да изразите съчувствие, като се опитате да облекчите моето страдание. А на обществото като цяло то дава възможност за избор - дали да инвестира финансови средства в този или някой друг опит да бъде открит лек за моето страдание. (...) Един добър Бог очевидно би изпитал съжаление за това, че страдаме, но най-сериозната му грижа със сигурност е друга - всеки от нас трябва да проявява търпение, съчувствие и великодушие към околните и по този начин да култивира и собствената си святост. Някои страстно се нуждаят от болестта заради самите себе си. Други използват болестта си, за да изправят околните пред важен избор. Трети пък се нуждаят от насърчение, за да направят своя избор и по този начин да разберат що за хора са самите те. За повечето от останалите обаче болестта явно не представлява такава ценност.

Тези гротескни разсъждения (впрочем типични за богословското мислене като цяло) ми напомнят и за едно телевизионно предаване, в което участвах заедно със същия Суинбърн и един наш колега от Оксфорд, проф. Питър Аткинс. Тогава Суибърн се опита да оправдае даже Холокоста, защото той, видите ли, бил дал на евреите „великолепна възможност да проявят мъжество и великодушие". В отговор Питър изръмжа по един действително възхитителен начин: „О, дано да изгниеш в ада!"

Във въпросната статия откриваме още един блестящ пример за теологическо недомислие. Суинбърн изказва предположението - впрочем напълно основателно, - че ако Бог наистина държеше да демонстрира нагледно своето битие, щеше да избере и далеч по-подходящ начин, вместо да разчита на статическите данни за разни експериментални и контролни групи (били те и от сърдечно болни). Ако Бог искаше да убеди всички ни в това, че съществува, щеше да „изпълни света с какви ли не чудеса". Но веднага след това авторът изръсва и поредния си бисер: „Така или иначе има предостатъчно доказателства за Божието битие, а ако те станат прекалено много, това едва ли ще ни се отрази добре". Какво, какво, я пак! „Прекалено многото доказателства едва ли ще ни се отразят добре". Хм! Между другото същият този Суинбърн днес оглавява една от най-престижните катедри по теология в Британия (нищо че е в пенсионна възраст), а освен това е и член на Британската академия. Ако ви трябва такъв теолог, мога да ви уверя, че и другите са същата стока. Ама какво съм седнал да ви ги хваля! Може пък да не ви трябва точно теолог...

Суинбърн съвсем не е единственият теолог, който възрази срещу проекта - но, повтарям, след неговия провал. Например преподобният Реймънд Джей Лорънс получи изумително щедро пространство в „Ню Йорк Таймс", за да ни обясни защо отговорните религиозни лидери щели да „въздъхнат с облекчение", ако не се откриели никакви доказателства за благотворната мощ на молитвите. Дали пък нямаше да запее друга песен, ако експериментът на д-р Бенсън се бе увенчал с успех? Знае ли човек? Но пък можем да бъдем сигурни, че огромното мнозинство пастори и теолози щяха да го направят. А въпросната статия на отец Лорънс е забележителна най-вече със следното признание: „Наскоро мой колега ми разказа за една благочестива и образована жена, която обвинила доктора, лекувал съпруга ѝ, в злоупотреба с доверие, защото не се бил молил за пациента си в сетните му мигове".

Впрочем и други теолози се присъединиха към тези вдъхновени скептици, за да осъдят практиките от подобно естество. Според тях подобен подход към молитвата бил чисто прахосничество (на финансови средства), тъй като свръхестествените влияния по дефиниция остават извън обхвата на науката. Но както и самата фондация „Темпълтън" си призна, още когато обяви, че ще спонсорира проекта, поне тази предполагаема „молитвена мощ" попада в нейния обхват. Което пък означава, че може да се проведе и някакъв експеримент (включително и на принципа „двоен блинд"). Че нали точно това е било направено и дори е можело да постигне положителен резултат?! А ако това бе станало, смятате ли, че щеше да се намери и един религиозен апологет, който да го отхвърли на основанието, че научните изследвания не касаят „материята" на религията? Разбира се, че не.

Не е нужно да казвам, че трагикомичните резултати от ГМЕ няма да разколебаят вярващите. Например Боб Барт, духовният пастир на онези мисурийски богомолци, осигурили част от експерименталните молитви, заяви следното: „Като вярващ мога да кажа, че това изследване заслужава интерес, но пък ние се молим не от вчера, виждали сме, че молитвите ни имат ефект и това ни дава основания да го твърдим със сигурност, така че и научните доказателства няма да закъснеят да се появят". Позната картинка! Нашата вяра ни учи, че молитвите имат ефект, а ако не се появят доказателства, то тогава не ни остава друго, освен да се сплотим и да извоюваме желания от нас резултат.