Четвърто имение и Евреите

Следващото бреме, което чувства Рийс Хауелс, е за евреите. Като проследяваме него и училището през месеците и годините на застъпничество за Израил, сега е особено забележително да видим изпълнението на първата част от тяхната молитва в действителното завръщане на евреите и установяването на Израелска държава. Почти нищо отвън не дава да се разбере, че това ще се осъществи, когато за пръв път Неговият слуга чувства бремето! Това ни припомня, че никакво голямо събитие в историята, даже пророкувано предварително в писанията, не се сбъдва, ако Бог не намери Свои човешки проводници на вяра и послушание. Бремето идва на Рийс Хауелс когато прочита прокламацията на Италия на 3 септември 1938 г, че всички евреи трябва в разстояние на шест месеца да напуснат Италия. Това е съпроводено от антисемитизма, който е толкова свиреп в Германия. Мислите на Рийс се обръщат към пророчествата за завръщането на Божия народ в своята земя. Той казва в събранията: „Чувствам голяма мъка за тези хора и искам Бог да възложи тяхното бреме върху мен.

Евреите трябва да бъдат върнати обратно в земята си; това е изпълнение на пророчеството; това е друг знак, че наближаваме края на века. Имам голямо желание да помогна на Божия народ да се върне в земята си. В пророчествата на Исая за второто връщане на Божия народ, той казва в 11 и 12 глави, че Бог ще ги събере от четирите краища на земята. Точно това, което става днес. Святият Дух копнее да им помогне чрез някого. Искам Бог да ме засегне още по-дълбоко с чувствата, които тези хора изпитват.

Даниил можа да надвие в молитвите си с Бога по чуден начин за връщането на Божия народ, след като вижда, че 70 години пленничество бяха приключили. Ние трябва да имаме вяра и да вярваме в Божия Завет с Авраама, че те Трябва да живеят в страната, а не само да имаме съчувствие към евреите. Бог подтикна Кир, този, който ги държеше в плен, да достави парите и да ги върне! Той ще направи това пак, ако някой вярва в Бога. Аз твърдо вярвам, че времената на езичниците са към своя край и евреите трябва да са отново в страната си, когато Господ дойде. Мисля за придобитото право на застъпничество за бездомните в селото, като назирей, за вдовиците в Индия. Сега Бог ни вика да поемем отговорност за евреите.” Тогава той описва как Бог му е казал да поеме отговорността за едно дарение от 100 000 лири за евреите и да вярва в това. Много дни са употребени в молитва за тази сума. Няколко седмици по-късно, обаче, се получават известия, че Хитлер е хвърлил на полската граница няколко хиляди еврейски деца и Рийс Хауелс още повече чувства голямо бреме за тях. „В момента, когато прочетох това във вестника”, казва той на училището, „изпитах голямо страдание. Никой не знае какво означава това за родителите им. Святият Дух е като един баща, и ако аз бях баща на деца, чийто дом е разрушен, не бих ли потърсил за тях веднага убежище? Святият Дух страда така за всички тези родители на континента.

Ако Той във вас не направи страданието силно, вие не можете да се застъпвате за тях. Никога няма да се приближите до престола на благодатта, ако не издигнете гласа си и да плачете; думите не струват нищо.” Обикновено когато има такова бреме той е сигурен, че Бог ще иска от него нещо, и като пита какво да прави, отговорът е: „Направи дом за тях.” Рийс Хауелс вече е купил три имота чрез вяра, но Господ сега го вика към нов и по-голям финансов подвиг. Той се опитва да вземе под наем дома на Перси Молиньо, негов приятел, който е починал наскоро. Рий пресмята, че в него могат да се настанят 50 деца, но притежателите не искат да го дават под наем. Тогава се опитва да вземе под наем една по-голяма къща, която побира 250 души. Отново му отказват. Тогава, една вечер, Бог му пошепва: „Пенлергаер” - името на едно имение, за което той е чувал, но никога не го е виждал; знае, че това е едно от най-големите имения в района на Суонси, и че притежателят му е сър Чарлз Лювелин. Рийс разпитва за имението и разбира, че се състои от около 1080 декара и че католиците са предлагали по-рано 14 000 лири за къщата и две ниви; така той разбира, че имението ще му струва не по-малко от 20 000 лири. Записките за събранията през следващите една-две седмици говорят за постоянната молитва за имота, докато на 26 ноември той пристига с декларацията: „Ще купя новия имот може би другата седмица, и съм готов да рискувам всичко, за да помогна на евреите.” Когато отива при агента той открива, че няма време за губене, защото някои други се готвят за купуване. Трябва да вземе решение за двадесет и четири часа. На следващия ден Рийс казва на събранието: „Казаха ми, че днес е последен срок да се купи Пенлергаер, затова моето предложение беше по-голямо от това на синдиката. Агентът ми каза, че ще бъде наше и той ще пише на собственика тази вечер.” Имотът струва 20 000 лири, а те нямат нищо на ръка. Няколко дена по-късно се обажда близък приятел на училището и казва, че ако Рийс Хауелс залага всичко за Пенлергаер, той ще направи същото и ще продаде за тази цел една наследствена къща от баща си. Пенлергаер е едно чудно имение, много по-голямо от другите три. Има голяма резиденция с много допълнителни сгради, още седем къщи, един чифлик и зеленчукови градини.

Тук Рийс Хауелс има видение за мъчениците - малки деца, доведени в тези градини с чувството, че са почти у дома - в Палестина, където пак ще тече мляко и мед. Във вестниците се споменава за „града-убежище за еврейски деца в Уелс”. Започват преговори с министъра на вътрешните работи да се позволи да бъдат доведени няколкостотин еврейски деца. Всичко това означава много тежки финансови задължения и гаранция от петдесет лири за всяко дете. Тогава Бог ги вика да направят една още по-скъпа стъпка, най-скъпата от всички. Отнася се за 100 000 лири, за които училището се моли.

Както казва Рийс Хауелс: „Има едно златно правило в живота на вяра, че християнинът никога не може да получи отговор от Бога да раздвижи хората да дават по-големи суми пари за Божието дело, ако той сам не е дал, или доказва, че той е готов да даде, ако е в негова сила да го направи.” На тази основа Бог му говори няколко дена и има голямо преживяване в училището, когато в едно сутрешно неделно събрание им казва какво Бог иска и че той е взел своето решение. А то е, че те ще продадат трите имота - Глиндервен, Дервен Фавър и Скети Исаф, които са оценени приблизително на 100 000 лири, и ще дадат това като първите 100 000 лири за евреите. Училището трябва да се премести в Пенлергаер и ще го заемат заедно с еврейските деца. Елизабет Хауелс също е готова да посрещне пожертването на тези имоти, свързани с мили спомени, и разноските да се изгради отново делото в Пенлергаер. Изглежда й невероятно, че наистина това е Божията воля, но когато чува Рийс да поема задълженията публично, тя разбира, че всичко е решено. Можете ли да си представите нейните чувства, когато излиза от събранието и очите й са пълни със сълзи? Сама с Бога тя води своята борба. Тя не присъства на следващото събрание и не обядва, но в три часа след обяд Бог й дава победата, когато тя вижда Авраам да се изкачва на планината със своя син Исаак и да го жертва там за всеизгаряне на Бога.

Без да знае как съпругата му е достигнала победата, Рийс Хауелс проповядва върху същия пасаж от словото на следобедното събрание. Той я помолва да завърши събранието с молитва, и малцина са онези в събранието, които не плачат. По същото време се провежда поредица от събрания в училището, когато Господ говори на мнозина да се посветят на мисионерска дейност и да позволят на Святия Дух чрез тях да заеме мястото на баща и майка на еврейските деца - бежанци. Това е истинско посвещение на много хора, и въпреки че това служение още не се е осъществило, е чуден начин на Божията мъдрост; това означава, че тази група от около 120 души са отделени от Святия Дух през онези неочаквани военни години за живот на застъпничество. Още един път Бог призовава, за да приготви Своите слуги за друго, по-висше служение. По този начин Той има Своята армия в Духа - хора, които ще воюват на колене, за да освободи още един път света, за да може всеки човек да чуе благовестието.

Когато се приготвят да приемат децата, войната с Германия е обявена и плановете трябва да се променят, въпреки, че 12 деца пристигат и стават част от семейството на училището. Това е друго изпитание за Рийс Хауелс. „Когато се опитваш да вършиш нещо за Бога, всичко застава против,” казва той. „Можеше ли да има нещо по-противно от това, че след като купих Пенлергаер за децата, войната дойде и не можех да ги взема? Но когато Бог ви говори, никога не може да се съмнявате. Ако това, което Бог ти казва, те води до големи изпитания, тогава иди при Бога и остави товара на Него. Нищо не можеше да изглежда така погрешно, както това, защото имах голямо задължение по това време, но нито един път не се усъмних. Знаех, че това не е грешка, въпреки че дяволът ми казваше, че е. Въпреки, че не можахме да вземем децата, ние бяхме послушни на Бога да купим имота. Той ми каза, че ще имаме от него хиляди лири, които ще се употребят за Неговото царство.” Колко чуден е Бог!

Първо, притежанието на този голям имот създава работа на младежите, призвани от Бога в училището за застъпничество. Те са заети през всички онези години да секат дървета в имота и по този начин са освободени от друга служба. После, когато войната още продължава, Рийс Хауелс е воден да осигури начертани планове за строежа на къщи. Това е Божие провидение, защото по-късно правителството внася закон, чрез който всичката земя подлежи на такси в случай на подобрение. Обаче една клауза е вмъкната в законопроекта, която освобождава земята, за която плановете са одобрени преди определена дата; малцина могат да се възползуват от това, но имотът Пенлергаер е освободен и когато къщите са построени, хиляди лири се спестяват за Божията хазна. Резиденцията на Пенлергаер е предложена на доктор Барнардо като подарък, за да приюти сираците от войната. След дълги разисквания, обаче, съветът решава, че преработката, поправката и поддържането на резиденцията ще излезе много скъпо. Сега съветът на областта Гламорган взима резиденцията за училище за недоразвити деца. Но имението наоколо остава на библейското училище, за да достави в надлежно време парите, които Бог обещал на Своя слуга, че ще донесе за царството. През време на войната евреите никога не са забравени, въпреки че молитвата към Бога е главно за народите в света. Както казва Рийс Хауелс: "Когато дойде войната, Той обърна погледа ни от евреите към звяра - име, което той даваше на лукавия в системата на нацистите, и каза: Нека имаме победа над него." Но след войната, през октомври и ноември 1947 г, отново цели дни са посветени на молитва за завръщането на евреите в Палестина. Рийс Хауелс казва: „Молехме се за това поради завета, сключен с Авраам 4000 години по-рано. Бог ще върне Своя народ обратно в страната му и Палестина ще бъде отново еврейска държава.” Призивът на училището е: ако еврейският народ не се върна след войната през 1914-1918 г, ще се завърне ли след тази? Те виждат Божията ръка в установяване на комитет на Обединените нации, който да разгледа палестинския въпрос. През тези два месеца, в единадесет различни дни, училището се моли за гласуването в Обединените нации. Положението е рисково. В деня на гласуването - 27 ноември 1947 г. - има много молитви. Получава се информация, че все още не е взето решение за разделянето на Палестина за предоставяне земя на евреите. Училището продължава да се моли, и те с вяра виждат „Божието влияние на конференцията на Обединените нации в Ню Йорк” и са уверени в победата.

Когато на другия идва новината, че Обединените нации са гласували подялбата на Палестина с 33 срещу 13 гласа и че държавата Израел вече е факт, училището я приветства с радост като „един от най-великите дни за Святия Дух в историята на тези 2000 години.” През всички минали векове не е имало нито един знак, че земята ще бъде върната на евреите, които са пръснати по земята, но сега, 4000 години след Неговия Завет с Авраам, Той ги събира от всички страни и им дава голяма част от палестинската земя. По това време на Рийс Хауелс е да дена необикновена светлина относно арабите. Той казва: „Бог ме постави настрана няколко дена, за да ми открие положението на арабите.

В Битие 16:12 Бог каза за Исмаил, че „той ще живее независим от всичките си братя.” Това е проблемът. Дали Бог иска да каже, че арабите ще живеят с евреите? Авраам обичаше Исмаил и искаше да му даде наследството; и Бог, Който изпълнява това, което говори, заяви: „Ето, благослових го.”

Арабите се кланят само на Единия Бог. Имаше ли Бог намерение да ги благослови, както евреите? Те ще дадат убежище на евреите (Исая 21:13-15) и ще бъдат първите, които ще дойдат в Ерусалим, за да отдадат почит на Царя (Исая 60:7). Така както чувствахме бреме за евреите и се молехме за тях, така Господ искаше да се молим и за арабите. Те също са синове на Авраам. Може ли Святият Дух да направи нещо, което ще премахне преградата между евреи и араби, за да има дом и благословение и за едните и за другите? Наистина арабите са Божий народ, ако трябва да пазят евреите и да живеят в тези страни, които трябва да се спасят от ръката на звяра.”
Повикан в небето

Периодът на застъпничество завършва. През време на войната Бог иска от училището да се застъпва за света, както преди години е оставил Рийс Хауелс сам с Него, за да се застъпва за една душа. Сега, когато войната е приключена, общението с мисионерите е възобновено. Училището винаги държи да има общение с верните служители на Христа в света. През изминалите години учениците заминават в разни организации, и много дружества са материално подпомагани. Ръководителите и членове на много мисии посещават училището. Бог казва на слугата Си никога да не изпраща мисионер, посетил училището, без дарение - даже ако е последното, което притежава. Сега, когато училището е освободено от бремето да се моли за войната, Господ започва да възлага върху тях нуждите на мисиите. Годишната конференция „При всеки човек” започва през 1947 г.

Рийс Хауелс има особено бреме относно финансирането на благовестието - парите, които са необходими на Божиите служители във всички страни. Това бреме никога не го оставя до 15 януари 1950 г. На събранието в 9 часа вечерта той прочита песните на Мойсей и Давид и казва: „Всичко в мен хвали Бога, защото Святият Дух в мен може да потвърди, че аз свърших делото, което Той ми даде. Всяка твар ще чуе благовестието. Материалните нужди за благовестието са осигурени, и Господ ще дойде пак.” Той е уверен, че Бог ще даде обещаните 100 000 лири, които ще бъдат вложени в Неговото дело, и ще иска стократно изпълнение на поръчението „при всеки човек”.

Групата в училището не може да разбере, че това е повече от победоносно събрание за материалните нужди; това е завършването на земната борба на Господния застъпник. Той има вяра за грабването, и в духа на победата над смъртта чрез Христа очаква великия ден на Неговото идване и изпълнение на Филипяни 3:21. Но след като спечелва последното място на застъпничество, той приема Божията воля с пълна победа. След един месец той застава лице с лице със своя Спасител.

Доктор Симонс, който е с него до края, дава следното описание: „Около две години преди отминаването му, нашият възлюбен директор имаше голямо желание да посети местностите на срещите му със Святия Дух в Ландриндод и Уелс. Някои от нас имахме привилегията да го придружим. Явно душата му бе благословена и ободрена, когато стояхме край малката църква, сега затворена, където прославеният Христос му се е открил. След това той ни заведе на мястото, където е била палатката на конференцията, и още веднъж ни разказа за начина, по който Святият Дух го е срещнал лично и е поискал да Му предаде тялото си; и както си мислеше за тези опитности и всичко, което Святият Дух е извършил чрез него, той бе укрепен във вярата, че Святият Дух и в бъдеще ще победи всички пречки, за да се занесе благовестието на всеки човек в това поколение.

Скоро след това забелязах, като се изкачвахме по склона, че лицето му силно пребледня, и трябваше да спрем за малко. Той имаше спазми на сърдечен удар. От този ден нататък малцина от нас знаеха колко много е страдал. Опитахме се да го убедим да си почине, но той гореше от копнеж за Божието царство и умиращите човешки души. Никога не отпусна кормилото на молитвените събрания и другите занимания за своя Господ, нито искаше да взима лекарства, за да успокои състоянието си, предпочитайки да остави всичко, както винаги, в ръцете на Господа. От събота вечер нататък, когато имаше такава победа на вяра за материалните нужди, директорът чувстваше, че работата му на земята е свършена. Неговото главно служение винаги беше застъпничеството. Той често ми казваше, че сега би предпочел да отиде у дома в слава и да остави делата на тези „Исус Навиевци”, които Бог призове. Неговата лична радост за вечността ще бъде, че е бил верен в Божиите ръце, като е поставил основата.

И така стана. Във вторник на 7 февруари Маргарита Райт, надзирателката на училището, чувстваше голяма мъка за него и отиде в стаята му след вечерното събрание да види, дали е добре. Тя го намери да крачи из стаята нагоре-надолу и се учудила, че пее някоя от старите Уелски песни, които майка му има обичай да пее за „земята, която е по-хубава от деня.”

На следващата вечер, 8 февруари, в края на събранието, той изглеждаше издигнат в слава, всички изправени пеехме „Далеч над Йордан е моят благословен Спасител” - един припев, който той избра, който не бяхме пели в училището цяла година. Когато извади кърпичката си и я размаха докато пеехме, някои казаха, че лицето му е като лицето на Стефан - лице на ангел. Като че ли поздравяваше своя Спасител и светиите, отишли преди него. Това беше последното му събрание на земята. След половин час бях повикан да го видя, той лежеше в леглото си със спазми на ужасен сърдечен удар. За мое учудване, той прие да вземе лекарства - първото ми лошо предчувствие, че той наистина не очакваше да стане по-добре, защото ако очакваше, щеше да удържи само на вяра.

Както лежеше, доколкото можех да отгатна - тъй като той никога не казваше дума по отношение на своето страдание до края - той каза: „Това е Господ... това е Господ... аз съм в центъра на Божията воля... всичко е постигнато... това е Господ.” През следващите четири дни, преди да отмине, когато идваше на себе си, споменаваше тихо името на някой мисионер, особено на Норман Гръб и Джон Томас, или някой друг близък приятел, за които вероятно се молеше.

Последните му думи бяха в момент на съзнание, в неделя на 12 февруари. Като ме позна, той пошепна: „Победа! Алилуя!” Няколко пъти през тези дни беше казвал същата дума на Елизабет Хауелс - „Славна победа!” Краят на земния му път дойде в 10 часа сутринта в понеделник, 13 февруари. Като коленичихме около леглото му, ние съзнавахме дълбоко чудното Божие присъствие.

Шепнехме молитвата си „Твоята воля да бъде” и помолихме Господ да ни направи достойни наследници на този благороден слуга на нашия Господ и Спасител Исус Христос.”

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~