Рийс Хауелс застъпник от Норман Гръб Предговор

Даже с привидния неуспех с туберкулозната жена, Рийс Хауелс знае, че е постигнал положение на застъпник. Няма нужда от доказателство, но е сигурен, че Господ ще сложи Своя печат на победа. Това става няколко месеца по-късно. Той е повикан да посети един човек в селото, който умира. Намира го вече в безсъзнание. Жена му плаче сърцераздирателно, защото има десет деца, а мъжът е единственият, който печели хляба им. Рийс Хауелс е много съкрушен. Той поема страданието на жената върху себе си, като че ли е негова сестра. Той излиза на полето и плаче, и както казва: „Когато ти плачеш или Святият Дух в теб, бъди сигурен, че си докоснал Престола на благодатта”. Той знае, че единственият начин да й помогне, е, да върне мъжа й, но това е извън човешките възможности. Обаче Господ му дава толкова силно съчувствие към жената, че страданията й стават негови и нуждата й - негова отговорност. Бог е „Баща на сираците”, Той поддържа вдовицата и Рийс знае, че ако се застъпва за бащата, то Святият Дух ще го употреби да поеме грижата да поддържа тази жена и нейните деца.

Той се връща в къщата на жената, сяда и докато чака тя да слезе долу, чува странен глас, който му казва: „Той няма да умре, той ще живее”. „Тишината, която настъпи в тази стая”, казва Рийс Хауелс, „беше тишина, която Бог твори, когато присъства”. Жената слиза и той веднага й казва: „Откакто те видях, почувствах голям товар да се моля за твоя съпруг и Господ ми каза, че той няма да умре, ще живее”. Но тя не е убедена, и има причина за това - състоянието на мъжа й и това, че последният човек, за когото Рийс Хауелс е казал, че ще оздравее, е умрял толкова скоро. Той я оставя и се връща у дома си. Но когато прекосява общинския площад, Господ започва да му говори отново и казва: „Утре сутринта рано трябва да отидеш да й кажеш пак, без да се съмняваш”. Това е толкова силно потвърждение, че като си ляга, той заявява на висок глас: „Утре се връщам, за да предизвикам смъртта и да й кажа: няма да вземеш този човек”. Тъй като в 8 часа на другата сутрин трябва да вземе влака, той излиза преди 6 часа, за да отиде до селото. Вали сняг и е тъмно. Лукавият го атакува през целия път. „Като че ли легиони от демони стояха срещу мен”, казва той. „Почувствах се като някой, който върви срещу течението и неприятелят постоянно повтаряше: Човекът умря снощи, щом ти излезе от къщата.”

Това е тежко изпитание на вярата, но след като води борба през целия път, той се приближава до къщата и му е приятно да види, че свети. Влизайки, той казва на жената: „Не те упреквам, че не прие това, което ти казах вчера. Не ти го казах със сигурност, с която казвам нещата, които знам, но дойдох тази сутрин да ти кажа сега, че твоят мъж няма да умре, и за доказателство ти обещавам, че ако той умре, ще поема твоята и на децата издръжка”. Този път тя приема думите му и той се връща обратно с голяма радост, съвсем различна от преди. Рийс отсъства за два дена и през това време постоянно отхвърля атаките на лукавия. На връщане Сатана продължава да му говори, че го чакат да му съобщят за смъртта на човека и да го повикат да говори на погребението! Когато пристига на гарата, някои от вярващите го чакат и един извиква: „Той е вън от опасност. В момента, когато си напуснал къщата, той се е почувствал по-добре!” Следващият случай е по-тежък. Това е една жена, от най-ревностните покаяни хора, в чийто дом стават събранията им. Тя е жена на Уилиям Дейвис и роднина на туберкулозната жена. Жената е сериозно болна след раждане и докторът не дава надежда, че ще оздравее. Когато Рийс Хауелс отива в дома им, всички плачат. „Знаеш ли Божията воля?” - е първият въпрос, който му задава Уилиям Дейвис. „Още не ми я е открил”, казва той, „но не вярвам, че Господ ще я вземе без да ми каже”. Това е първият лъч на светлина. Няма време за отлагане и Уилиям Дейвис в своята тревога настоява: „Дали Господ ще говори днес?” „Вярвам, че ще говори”, го успокоява Рийс. И така, докато върви към къщи, Божието слово пак идва до него: „Тя ще оздравее и няма да умре”. „В момента, когато чух”, казва Рийс Хауелс, „аз изпитах радостта на изцелението”. Рано след обяд той пак отива, тъй като всяка минута е скъпоценна. „Ако ти кажа каква е Божията воля, ще ми повярваш ли? И ако ти кажа, че жена ти ще стане по-добре, няма да плачеш, нали?” - шегува се той с Уилиям Дейвис. „Ако искаш да плачеш, по-добре си поплачи преди да ти кажа!” „Святият Дух беше в дома”, казва Рийс Хауелс, „и аз знаех, че Той е победил смъртта. По човешки смъртта е в стаята, но аз имах пълно спокойствие. Ние коленичихме и се молихме, около шест от децата се присъединиха към нас. Беше изключително хвалебствено събрание, и тя стана по-добре от този ден!”

Чрез достъпа, който в своето застъпничество постига за туберкулозната жена, Божият слуга става по-чувствителен към Неговия глас в случаи на болести, както никога по-рано. В нейния случай, това е едно дълго духовно изкачване, но сега той разбира, че веднага може да приеме Божието Слово. Той има толкова много подобни случаи, че това става негова специална служба.
Баща на сираци

След смъртта си, туберкулозната жена оставя четири малки деца. Това е такова изпитание за бащата, че той започва да пие и не се грижи за тях. Един ден Рийс Хауелс започва да чувства мъка за тях и Господ му показва ясно, че трябва да се направи нещо за тези деца. Той го пита какво ще прави с тях.

Рийс Хауелс не може да отговори. Той казва: „Ако ти не ми кажеш, те ще трябва да отидат в приюта за бедни”. Тогава Господ го пита: „Ако се случи нещо на брат ти или на снаха ти, ще позволиш ли децата им да отидат там?” „Разбира се, не”, отговаря Рийс Хауелс. „Защо отговаряш толкова бързо за собствените си хора”, казва му Господ, „а не можеш нищо да кажеш за тези четири дечица?” „Да, разбира се, кръвта не се обръща на вода”. „Да, но духът е повече от кръв!” Нещата стигат до там, че бащата напуска децата си. Първата мисъл на Рийс Хауелс е да плаща на някоя жена да отиде в къщата да се грижи за тях. Това е повече, отколкото други биха направили, но Господ му казва: „Те се нуждаят от баща, а не от опекун. Аз съм Бащата на сираците, но не мога да им бъда Баща от небето, затова ще им бъда Баща чрез теб”. Той трябва да си помисли какво значи това - да създаде дом за тях и да печели достатъчно да се грижи за тях, докато най-малкото порасне. Това ще значи 15-20 години от живота му и всичките му надежди да благовества на света ще бъдат осуетени. Освен това, те не са негови деца; няма бащинска любов към тях и нищо в него не го привлича да се занимава с тях. Това е първият изпит за истинността на положението му на мъченик, и той идва така ненадейно. Святият Дух го предизвиква.

Рийс е трябвало да заеме мястото на майката в болестта и смъртта й. Но Господ я е взел и го е направил „жив мъченик”. Ако това е така, той трябва да заеме нейното място и да се грижи за четирите малки деца. Рийс не посмява да възрази на господството на Святия Дух в неговия живот. „Но”, казва той, „трябва да имаш Божието естество, за да обичаш чуждите деца като свои собствени”. И така той казва на Господа: „Готов съм да бъдеш Баща чрез мен, за да не са осиновени, но да са мои собствени. Затова, Ти трябва да промениш моето естество”. Никога не е мислил, че Бог може да направи това. Но Той го прави. Една вечер, като коленичи до леглото си, Божията любов се излива в сърцето му - Неговата любов към сираците. Тя няма мярка, тя прелива към тези четири дечица - нищо не може да го спре да отиде да живее при тях. Той чувства, че имат право над него. Той казва: „Всяко дете без родители има право да иска Бог да е негов Баща, затова тези четири сираци имат право да искат Святият Дух да бъде за тях Баща чрез мен”. Но Божията любов не може да се ограничава само за четирима. Той казва: „Чувствах, че обичам всяко малко дете в света, за което няма кой да се грижи. Това беше Божията любов, която се изливаше чрез мен”. Рийс нарежда някой да се грижи за децата временно, докато се приготви да отиде при тях. Сега това не е изпитание за него, а пълна радост. Обаче в деня, когато той се готви да отиде, три сестри на майка им заявяват, че искат да ги вземат и да им създадат дом. Господ му показва, че това е Неговото провидение за тях, но че той е стигнал до положение на „баща на сираците”.

Доказателство за истинността за това се вижда през следващите години. Никой, който е живял с Рийс Хауелс по-късно в Библейското училище и го е виждал заедно с госпожа Хауелс да взимат и обичат децата на мисионери и децата на евреи бежанци в собствения им дом, или в дома за мисионерски деца наблизо, не може да не разбере до каква степен Бог им е дал сърце на баща и майка, за да приберат не четири, но седемдесет под закрилата си. Коментирайки това по-късно, Рийс Хауелс казва: „Застъпничеството, постигнато по това време, важеше и сега. Нямаше нужда Бог да го поставя на изпит отново, освен ако бях станал безразличен или бях отстъпил. В това постигнато положение на застъпник човек може да се моли постоянно за сираци и да иска Господ да им бъде Баща дори и чрез други хора, защото се моли на Отца да извърши чрез друг това, което той би желал Господ да извърши чрез него. Това е законът на застъпничеството при всяко положение в живота: само доколкото сме изпитани и сме доказали, че сме готови да вършим нещо ние самите, дотолкова можем да се застъпваме за другите.”

По един чуден начин Господ употребява Рийс Хауелс, за да открие Своята любов и на бащата, който е оставил децата си. Повече от шестнадесет години, откакто е момче, Рийс внася пари в спомагателна каса за болни. Сега Господ му казва, че трябва да прекъсне тази вноска. „Тъй като Господ притежаваше парите ми”, казва Рийс Хауелс, „не можех да ги употребявам без Неговото позволение. Дяволът се зае да ме предупреждава, че няма да имам спестявания за лоши дни и краят ми ще бъде в приюта за бедни. Винаги съм се страхувал даже от името на това място! Но Господ ми посочи един стих: „Който беше събрал много, нямаше излишък; и който беше събрал малко, не му беше оскъдно” (ІІ Кор. 8:15). Така че касата трябваше да отиде на олтара.” Обаче три месеца след като човекът оставя децата си и е принуден да напусне окръга заради извършен грях, Рийс Хауелс е воден от Духа да изплати на човека вноските, дължими от него на спомагателната каса, и след това да ги внася редовно.

Това е неочаквано водене, защото ако не плаща собствените си задължения към касата, как може да изплаща тези за бащата? Но Святият Дух му открива, че проблемът не е в самото внасяне на пари в касата, а в мотива му да подържа свои резервни пари. Бог го е призвал в училището на вярата и следователно, щом е стигнал до това положение на вяра, няма нужда от касата. „Но също така е вярно”, казва Рийс Хауелс, „че не всяко нещо, от което ние сме призвани да се отречем, е погрешно за другите: това зависи от нашата позиция или посвещение в живота”. И така, той изплаща в касата вноските на този човек и никой не знае за това. Само след пет месеца той получава от него писмо, в което му съобщава, че е на легло, болен от туберкулоза и има тежък кръвоизлив. Две седмици човекът се е борил със себе си дали да коленичи и поиска Господ да му прости, но е много засрамен, защото е опозорил Божието Име. Една неделя сутрин хора от „Армията на спасението” пристигат пред къщата му и докато пеят той става от леглото, коленичи и получава прощение и мир. Сега пише на Рийс за да каже колко съжалява, че се е подал на изкушение и е опозорил мисията чрез своя грях. Моли приятелите да му простят, тъй като Господ му е простил. Няма пари да си плати наема, но докторът е наредил да го вземат в приюта за бедни. Когато разбира какво е направил Рийс Хауелс за него, Божията любов го съкрушава.

Вместо да отиде в приюта, той е заведен в дома на баща си и получава по 21 шилинга всяка седмица в продължение на пет месеца, докато преминава спокойно в Божието присъствие. След смъртта си оставя на децата си 38 лири. Този случай засяга сърцата на много хора в селото и е доказателство за Рийс Хауелс, че Господ не само може да го пази от приюта, но също да пази и други чрез него, ако е напълно послушен на Святия Дух. Във всички тези опитности Господ има двояка цел - да благослови нуждаещите се и да промени Своя слуга. „Святият Дух ме водеше от едно стъпало на друго”, казва той. „Заместването на естествения човек с Божественото естество е много бавен и горчив процес. Това е едно всекидневно умиране и изявяване на Христовия живот, но този живот е живот на жертва. Христос е най-голямата жертва от страната на кръста, но най-големият Победител от другата страна. Всекидневният път е пътя на кръста: Святият Дух веднага се справяше с всяка егоистична подбуда и всяка егоистична мисъл. В моето детство най-строгият човек, когото познавах, беше моят учител, но много пъти съм казвал, че Святият Дух е хиляди пъти по-строг - учителят можеше да съди според делата, а Святият Дух съди според подбудата”. Една вечер, например, когато Рийс и един негов приятел проповядват на открито, приятелят му говори пръв, и Святият Дух така го употребява, че Рийс започва да се чуди как ще проповядва след него - той няма дар слово да говори на открито, и в него се появява завист.

„Никой не знаеше”, казва той, „но тази нощ Святият Дух ме удряше с камшик и ме смири в пръстта и ми показа колко е грозна завистта и как дяволът ще се възползва от нея, за да увреди душите на тези хора. Никога не бях мислил, че завистта е толкова омразно нещо, и ми идваше да се прокълна за това. „Не отиде ли там, за да бъдат благословени тези хора?” - каза Той. „И ако е така, има ли значение чрез кого ще ги благословя?” Той ми каза да изповядам греха си на приятеля си, и че ако отново го открие в мен, ще трябва да го изповядам публично. От този ден аз не посмях да храня завистлива мисъл, защото и Святият Дух нито веднъж не ме е упреквал. Имах различни предупреждения за наказание и ако не бях послушен в нещо, трябваше да изтърпя цялото наказание.

Някой може да си помисли, че това е живот на страх и робия. За плътта - да, но за новия човек в Христа е живот на най-пълна свобода. В началото имах склонност да се самосъжалявам и да се сърдя на наказанието за непослушание, но по-късно разбрах, че трябва или да се освободя от това гнило себе докато съм тук на земята, или да нося вечно срама му след този живот. Тогава започнах да взимам страната на Святия Дух и гледах на изобличенията Му като на освобождение, а не загуба.”

Не след дълго се появява нова нужда от застъпничество. Въпреки, че много пияници в селото са новородени, има още някои, които трябва да се доведат при Христа. Те посещават събранията и показват желание да следват Господа, но са такива страшни роби на пиенето, че лукавият продължава да ги държи. Необходимо е пак „да се върже силния човек и да се ограби покъщнината”. В действителност, застъпничеството се оказва първата стъпка на откъсване от обществения живот към един неизвестен, скрит живот. Всеки ден след работа в продължение на три години Рийс Хауелс отива в мисията. Провеждат пет вечерни събрания в седмицата, а другите две вечери са посветени на посещения. Той работи в мината от седем часа сутринта до четири и половина след обяд и след това минава по две мили на отиване и на връщане. Няма време да посещава други събрания, тъй като почти никога не оставя своите в селото, освен за събора в Ландриндод. Работата върви така добре, че много хора идват от околностите на вечерните служби и това е едно постоянно съживление. Външното въздействие върху селото е такова, че докато три години преди това пивоварницата е изпращала два вагона и една кола с бурета бира на всеки четиринадесет дена, сега пристига само една кола пълна до половината.

Трудността пред Рийс Хауелс е да намери време за молитва. Всъщност има една възможност - по пътя за мисията и обратно - едната миля се минава през пуста общинска земя. Той винаги гледа да върви сам през това място и след като отминава последната къща, сваля шапката си и продължава пътя си в молитва. По онова време обществото държи хората да са с покрита глава, когато са навън, но когато се намира сам, Божието присъствие е така реално, че той винаги сваля шапката си. Това става така обичайно за него, че той никога не минава общинската земя без да свали каскета си, и когато се връща късно вечер, след като лампите в града са изгасени, върви така постоянно. Но колкото и да ни се вижда чудно това сега, тогава нищо не може да го накара да върви без шапка през деня! Този привидно незначителен навик е първото нещо, което Святият Дух употребява, за да го направи мъртъв към влиянието на обществото. Една неделя сутрин, в много ранен час, той е на молитва пред Господа и казва: „Славата на тази сутрин беше много по-бляскава от светлината на слънцето. Имаше такова спокойствие и тържествено мълчание, че почувствах мястото като свято. Чувствал съм го и друг път, но тази сутрин беше много по-силно. Тогава Господ ми показа, че мястото на пребъдване в молитва, на което ме е призвал, е да бъда в състояние на молитва цял ден. За пръв път не трябваше да взимам шапката си! Да ходя така през града до мисията беше невъзможно. Не можех да го направя. Никога!

Славата скоро си замина и уви, тъмнина ме обзе! Как ми се искаше да не излизам тази сутрин. Даже постът не можеше да се сравни с това. Само в къщи знаеха за моя пост, а това щеше да стане зрелище за целия град. Никога не бяха виждали човек навън без шапка!” Когато идва време да отиде в мисията, Святият Дух му казва, че ако не послуша, не може да отиде. Докато е на колене, Господ го пита кои са причините да не се подчини. Иска ли да излезе от Божието присъствие? Разбира се, не. Единствената причина е, че влиянието на обществото е по-силно, отколкото може да понесе. Господ му казва, че точно за това го кара да го направи и че не трябва да проповядва да станем мъртви към света, докато самият той няма победа над него. „Колко малко светлина има в нас, когато мислим, че сме умрели за света!” - коментира Рийс Хауелс. „Имах обичай да се смея на един човек, който носеше шапката на „Армия на спасението”, но в този момент бях съгласен Святият Дух да ми позволи да нося дори такава шапка! Но Той не позволяваше компромис и аз трябваше да кажа: Аз съм роб. Помогни ми!” „Бях горе и се молех”, казва той, „като се опитвах да получа колкото се може повече сила. Но Господ ми се струваше много далече. Често пъти в изпитание ни се струва, че Бог се е оттеглил.”

Майка му разбира, че е закъснял, и го чува да слиза по стълбите. Тя го посреща, държейки шапката му в ръката си, като я четка с майчинска любяща грижа. „Когато й казах, че няма да взема шапката си”, казва той, „помислих си за думите на стария Симеон към Мария: „меч ще прониже душата ти”. Какво ли чувстват родителите, когато виждат някои от синовете им да поемат странен път в живота! Няма никога да забравя този ден, когато вървях през града, минавайки покрай хора, които отиваха в други църкви. Кажи сега, че си умрял за света! Всеки нерв в мен беше чувствителен към влиянието му! Не се чувствах по-добре от един сляп човек. Като че ли дяволът бе събрал всичките сили на пъкъла, за да атакува това просто послушание. Само по себе си то е нищо; но бях призван да прекарам деня в молитва и това значеше едно малко отделяне от света. О, какви дълбочини се крият в това почтено себично естество! Какво облекчение почувствах, когато стигнах в мисията. Това беше като град за прибежище от отмъстителя, а след изпитанието винаги имаше радост”. Но молитвената позиция трябва да се подържа не само в неделя. Било че работи, ходи или върши нещо друго, душите, за които той се моли са в сърцето му: а това значи всеки ден да върви без шапка. „До голяма степен имах победа”, казва той, „но беше истинска смърт да вървиш на работа без шапка. Обаче след време стана по-трудно да не слушам, отколкото да съм послушен, и хората свикнаха”. Като го отделя за Себе Си, Господ го приготвя за нещо по-голямо. Той ще го повика съвсем настрана от общественото служение.

Но следващата стъпка е предшествана от една атака на лукавия над неговия близък приятел и съработник в мисията. Те се обичат и „по природа”, казва Рийс Хауелс, „той е един от най-любящите хора, които съм срещал. Като Аполос е красноречив и силен в Словото”. Но неприятелят, чрез някои вярващи, започва да говори на приятеля на Рийс, че докато работи с него в селото никога няма да има успех. Трябва да има своя собствена мисия. Господ показва на Рийс Хауелс сериозността на тази атака и че той е единственият, който може да избави приятеля си: „Единственото нещо, което можеш да направиш, е да му дадеш това, което неприятелят му казва, че никога няма да получи. Защо не оставиш ръководството на мисията на него? Отдръпни се и стани застъпник за него. Моли се мисията да има по-голям успех в неговите ръце, отколкото в твоите”. И Той му припомня, че това е едно от нещата, които му е говорил преди години в Ландриндод. Рийс започва мисли как ще се отрази това на живота му. „Три години давах всичкото си време, пари, всичко за мисията”, казва той, „и всяка вечер бях там. И сега, когато очаквахме големи неща, Господ искаше да се отдръпна и да помагам на приятеля си, както по-рано той ми е помагал. Мисията растеше и щеше да стане още по-известна, и естествено хората щяха да припишат целия успех на приятеля ми. Те нямаше никога да видят или да си спомнят, че е имало нужда някой да постави основите. Три дена аз не бях готов да приема, но знаех, че ще бъда освободен. Това е Божият начин да дари човека с много радост в скрития живот, така както в един явен, успешен живот.

Ако целта в живота ми беше да върша Божията воля, можех наистина да кажа, че при всяко положение ще ми бъде радостно”. Бог прави нова дълбока промяна в неговото естество. Както Йонатан, той успява да обикне човека, който заема неговото място. Той разказва на приятеля си как Господ го води, и че мисията ще бъде вече негова, а той ще се моли за него. „Господ ще спаси души чрез теб, и аз ще се моля за теб. Искам мисията да има по-голям успех чрез теб, отколкото имаше чрез мен.”
Бригада без шапка

Скоро след като Рийс Хауелс предава мисията на своя приятел, очакваното писмо от Лондон пристига с покана да бъде гост на Джон Госет през следващата седмица. Първата му мисъл е, че той няма да може да отиде, поради новото си призвание на застъпничество, а то ще продължи три месеца. Той си ляга с чувството, че е направил истинска жертва, но на другата сутрин Господ го пита: „Защо не отидеш в Лондон?” „Заради застъпничеството”. „Защо, не можеш ли да се молиш в Лондон?” Святият Дух винаги изпитва същината на себето, което иска да засегне. „Кажи ми истинската причина”, казва Той. Рийс Хауелс трябва да изповяда, че не може да си представи как ще отиде в Лондон без шапка. „Имах победата у дома”, казва той, „но да отида без шапка като гост на хора от ранг беше изключено.

Знаех, че Джон Госет никога няма да ми позволи да го обидя. Бях чувствителен към чувствата на другите хора и след неговата добрина бих предпочел да се откажа от каквато и да е сума пари, отколкото да направя това. Колко много извинения дава плътта! Но Святият Дух не приемаше нито едно от тях. Той е замислил всичко това, за да изпита, дали ще слушам Него, а не човек. Понякога хората говорят много лекомислено, че е чест да те смятат за луд поради Христа, но в действителност съвсем друго нещо е да си призван от Святия Дух да го направиш.” Борбата е голяма. Даже за миг му минава през ума дали не ще бъде по-добре да се откаже от „този живот на отдаване, този живот на робство, това всекидневно умиране”, и да живее един обикновен християнски живот, да проповядва благовестието и да помага на бедните, както много от приятелите му правят. Но Святият Дух му припомня за живота му като мъченик, в който не може да има повече претенции за себе си на земята, отколкото един мъртъв човек. Както винаги, той възразява, но после се съгласява с това, което върши Святият Дух. Той знае, че няма избор и не смее да покаже нежелание, за да не би да загуби привилегията да бъде мъченик. Божият Дух, „Който никога не настоява”, го привлича с връзките на любовта, като му посочва горчивия кръст, който Господ е носил. Както Писанието казва: „Нямаше благообразие, нито приличие, та да Го гледаме; Той бе презрян и отхвърлен от човеците, поразен от Бога и наскърбен”. „В мисията”, казва Рийс Хауелс, „ние често пеехме: Слушам зова на Исуса: Вдигни кръста свой и следвай Ме! Аз ще ида след Исуса; Ще Го следвам вярно в пътя Му. Ще премина през Голгота Със Христа - през скърби и печал.” Но каква горчива борба беше да вървя с Него сега! Помолих Го да ми покаже в Словото, че Той и преди е призовавал Своите слуги да вършат подобно нещо, в случай, че Джон Госет и приятелите му поискат да им дам примери от Словото за това, което върша. Казах на Бога, че ако ми даде такива примери, ще отида. За миг Той ми посочи Йоан кръстител и Илия: единият облечен само с камилска кожа и се храни с акриди и див мед; а другият прекарва три и половина години в пещера и в дома на една вдовица, където всеки ден яде последното ядене. Това е техният път от кръста до силата.

Господ винаги ме притискаше до стената и тогава се смеех и казвах: „Да, Господи, Ти ми помогна!” Така аз приех волята Му, но този път малко негодувах и когато Той ми припомни Йоан кръстител, страхувах се да не ме изпрати в Лондон без нищо друго освен шапката! И затова гледах да съм зает през целия ден, да не би да прибави нещо повече към послушанието ми”.

В деня, когато трябва да тръгне за Лондон, майка му, която е свикнала да го гледа без шапка в собствения им град, я приготвя и изчетква добре. Сутринта това е първото изпитание! Лукавият също му внушава да вземе един каскет в джоба си, за в случай, че завали дъжд. Но Рийс казва, че чадърът е много по-подходящ! Когато влакът пристига в Падингтон, той се чувства като човек, който отива на бесилката! Джон Госет е там и го посреща най-любезно, когато слиза от вагона.

След това поглежда в купето и казва: „Забравил си шапката си”. „Не, аз не я взех със себе си”. „Как! В Лондон без шапка? О, не! Рийс, трябва да разбереш, че не си в провинцията сега. Не можеш да дойдеш без шапка в Лондон”. „Тогава трябва да се върна”. „Не е въпрос да се връщаш”, отговаря Джон Госет, „въпросът е да носиш шапка!” „Никога не съм съжалявал така човек, както моя домакин”, казва Рийс Хауелс, „когато тръгнахме от Падингтон за Пикадили в отворената кола. Той беше червен като рак. По пътя ми каза: „имам нов каскет у дома, много скъп, но не ми отива, ще ти го дам”. Трябваше да му кажа, че ако ми дадат всички каскети в Лондон да ги нося за Рождество, не бих ги приел, защото ходенето ми без шапка е една от позициите за пребъдване, за да постигна място на застъпничество. По-късно той ми каза, че гордостта му никога не е била така засегната, както тогава. Той каза, че през това пътуване се е червил повече, отколкото всеки друг път в живота си”. Ако каскетът е създал такъв конфликт, какво ще бъде с поста и скромната храна? Какво би помислил той за „менюто на Данаил?” Докато чакат обеда, той прочита на Рийс Хауелс всичките покани за вечеря. „Какъв товар почувствах!” - казва Рийс Хауелс. „Аз можех да се храня само два пъти на ден с най-проста храна - каква нужда имаше от тези вечери? Не казах нито дума; не можех да говоря освен по принуждение, а нямах достатъчно сила да го кажа даже тогава! Звънецът би и седнахме да вечеряме. „Това е приготвено за теб”, каза той, „и аз искам да опиташ от всичко, което има на масата”. Трябваше да изповядам, че през следващите три месеца щях да се храня само два пъти на ден с хляб, сирене и супа! Той вдигна ръцете си и извика: „Какво правиш, Рийс? Какво ще кажат хората за моя гост? Че е някой от старите пророци?” Много се смяхме и аз му разправих за изпита си да бъда послушен на Господа и да отида в Лондон. Казах му, че да го оскърбя след тази добрина е повече, отколкото бих очаквал, когато приех мястото на пребъдване.

„И като си помисля, че ти вършиш всичко това за погиващите души”, беше неговият отговор, „и ето ме вече стар човек, а нищо не съм направил за тях!” Тогава той ми каза: „Бъди послушен на Бога, даже ако кралят би те поканил на вечеря, но все пак не мога да вървя с теб в Пикадили! Ще трябва да вървиш два метра пред мен или два зад мен!” Смяхме се дълго време. Какъв кръст, но каква чудна победа!” Джон Госет го завежда при своите приятели. Рийс Хауелс получава сърдечен прием и прекарва прекрасно с всички тях, особено с Лорд Радсток и сър Роберт Андерсън. „Бог ме изпитваше, за да види дали тази класа от обществото ще ме вълнува, но можех да кажа, че съм мъртъв към всичко.”

Едва в последния ден истинската Божия цел за посещението му става явна. Вечерта преди да напусне Джон Госет отива в стаята му и казва: „Бог ми откри нещо. Той ми каза, че ще благослови дома ми, защото си тук, както благослови къщата на Овид-едом, защото Божият ковчег е там”. „Както говореше”, казва Рийс Хауелс, „мястото се изпълни с Божието присъствие и аз едвам можех да стоя”. На следващата сутрин Господ подбужда Рийс Хауелс да чете за сунамката и да каже на Джон Госет: „Знаеш ли, че ти направи точно същото за мен, както жената за пророка? И аз също трябва да питам: „Какво да направя за теб? Каквото и благословение да искаш от Бога, Той ще ти го даде”. Джон Госет се трогва и се разплаква. Той има едно голямо желание: синът му - капитан Ралф Госет, който е в армията, да не опетни семейството. Той е напуснал пътя, в който е възпитан, и се връща от Африка. „Бог ще направи повече от това”, отговаря Рийс Хауелс. „Той няма да се върне в армията преди да се покае”. Това ще бъде изпълнение на думите на Спасителя към седемдесетте: „И в която къща влезете, първо казвайте: Мир на тоя дом! И ако бъде там някой син на мира, вашият мир ще почива на него”.