Робиндранат Тагор



страница1/3
Дата30.07.2018
Размер445.38 Kb.
  1   2   3
Гитанджали

Робиндранат Тагор

1

Безкраен ме създаде ти — такава бе волята ти. Толкоз пъти вече изцеждаш този крехък съд и с пресен живот го пълниш винаги.



Пренесъл тръстиковата свирчица през хълми и долове, ти вдъхна в нея вечно нови песни.

В безсмъртното докосване на дланите ти мъничкото ми сърце престъпва всички граници на радостта и ражда слово неизказано.

Неспирните ти дарове стигат до мен само през моите невзрачни шепи. Минават вечности, а ти все лееш и все остава място за доливане.

2

Когато ти ми заповядаш да пея, мисля, че сърцето ми от гордост ще се пръсне; поглеждам твоето лице и сълзи в очите ми напират.



Всичко неблагозвучно и сурово в живота ми се стапя в сладостна хармония и преклонението ми разперва крила като честита птица в полет над морето.

Знам, че от песнопението ми извличаш радост. Знам, че единствено като певец пристъпвам в светостта ти.

С крайчеца на простряното крило на песента си докосвам твоите нозе, които никога не бих се осмелил да стигна.

Пиян от радостта на песнопението, забравям себе си и се обръщам като към приятел към тебе, който си ми господар.

3

Не знам как пееш ти, мой повелителю!



Слушам те винаги с безмълвно удивление.

Светът е озарен от светлината на музиката ти. Дъхът на музиката ти възлиза от едно небе на друго. Свещеният поток на музиката ти помита всички каменни прегради и не знае граници.

Сърцето ми копнее да се причасти към песента ти, но всуе се стреми към глас. Жадувам да говоря, но речта ми не се излива в песен и смутен възкликвам. О, в своята безкрайна музика сърцето ми си впримчил ти, мой повелителю!

4

Живот на собствения ми живот, аз ще се мъча да опазя тялото си винаги неомърсено, като знам, че живото ти докосване е върху всички мои членове.



Ще се старая винаги да не допускам никакви неистини до мислите си, като знам, че ти си онази истина, която запали светлината на разума в ума ми.

Ще се старая винаги да гоня всяко зло далече от сърцето си и да запазя любовта си в цвят, тъй като знам, че твоят трон е скрит в най-съкровената светиня на сърцето ми.

И винаги ще се стремя да те направя явствен в своите дела, тъй като знам, че твоето могъщество ми дава сили, за да действувам.

5

Моля за минутка да ми разрешиш да поседя до теб. Всички работи, които съм подхванал, ще довърша после.



Надалеч от твоето лице сърцето ми не знае ни почивка, нито отдих и трудът става безконечна мъка сред безбрежното море на мъката.

Под прозореца ми днес е спряло лятото със шепот и въздишки и пчелите забавляват с музика двореца на цъфтящите дръвчета.

Време е безмълвно да приседна редом с теб и тъй, лице в лице, да запея посвещението на живота в този стихнал в прелял покой.

6

Откъсни това цветче н отнеси го, не отлагай! Страх ме е да не повехне и да се не повали в прахта.



Даже във венеца ти да не намери място, ти го почети с болезнения допир на ръката си и го откъсни. Страх ме е да не угасне този ден, преди да го усетя, и часът на приношението да не си отиде.

Даже да не е наситен неговият цвят и уханието му да е недоловимо, приеми това цветче на своя служба и го откъсни, доде е още време.

7

Песента ми свлече накитите си. Тя не се гордее с гиздави премени. Украшенията биха нарушили нашия съюз, биха се изпречили между теб и мен; техният звънтеж,, би заглушил твоите нашепвания.



Пред лицето ти засрамено умира поетичното ми славолюбие. О, учителю на поетите, аз съм седнал в твоите нозе. Дай ми само да направя този свой живот прост н строен като свирка от тръстика, във която ти да влееш музика.

8

Детето, пременено с княжески одежди и натруфено със скъпоценни гривни, не ще познае никаква наслада в играта си; премяната му ще го спъва при всяка крачка.



В страха си да не я разнищи или да не я оваля в прах то ще страни от този свят и няма да посмее даже да пристъпи.

Майко, каква е ползата от това твое робуване на накита, щом той не ни допуска до здравословната прах на земята, щом ни ограбва правото на достъп до великия събор на простосмъртния живот?

9

Какъв глупец! Да се опитваш да носиш себе си на своите плещи! Какъв окаян просяк! Пред собствената си врата да просиш!



Оставяй всяко свое бреме на ръцете на онзи, който може да понася всичко, и не се обръщай никога назад със съжаление.

Желанието ти завчас изгася пламъчето на светилника, когато го досегне със дъха си. То е нечисто — не получавай даровете си през неговите омърсени длани. Приемай само онова, което ти предлага святата любов.

10

Тук е твоето подножие и твоите нозе почиват там, където са най-бедните, най-низшите и най-окаяните.



Ако искам да се поклоня пред теб, поклонът ми не стига до онези дълбини, където твоите нозе почиват сред най-бедните, най-низшите и най-окаяните.

Гордостта не може никога да приближи дотам, където ти пристъпяш в облеклото на смирението сред най-бедните, най-низшите и най-окаяните.

Моето сърце не може никога да си намери път дотам, където ти дружиш с лишените от дружба сред най-бедните, най-низшите и най-окаяните.

11

Остави тези молитви, песнопення и броеници! Пред кого благоговееш в този тъй усамотен и тъмен кът на храма, дверите на който са залостени? Отвори очи и виж, че твоят Бог не е пред тебе!



Той е там, където земеделецът оре коравата земя и където каменарят прекопава път. С тях е в пек и в дъжд и облеклото му е покрито с прах. Съблечи свещената си роба и ела при него върху прашната земя!

Избавление? Къде е избавлението? Даже господарят ни понесе с радост тежките окови на творението — той е окован със всички нас завинаги.

Остави цветята и тамяна и излез от съзерцанията си! Какво от туй, ако одеждите ти се окъсат и овалят? Припознай го и се изправи до него в мъката си и в потта на своето лице.

12

Пътешествието ми е продължително и далечно.



Аз излязох с колесницата на първата виделина и преминах през пустините на много светове, оставяйки следите си върху не една звезда и планета.

Най-безкрайно е пътуването до самия себе си и най-сложно е изкуството, което води до онази крайна простота на една мелодия.

Пътешественикът ще почука най-напред по всички чужди порти, за да стигне и до своята; ще преброди всички външни светове, за да намери най-накрая своята най-вътрешна светиня.

Моите очи се скитаха на шир и длъж, преди да ги затворя и да кажа: „Ти си тук!"

Вопълът, въпросът „О, къде?", се стапя в сълзите на хиляди потоци и залива цялата земя с потопа на безбрежната увереност: „Аз съм!"

13

Песента, която дойдох да изпея, до днес остава неизпята.



Прекарах дните си в настройване и разстройване на струните.

Не е настанал още истинският час, не са избрани точните думи; само сърцето ми кърви от желание.

Цветът не е разцъфнал; само вятърът въздиша наоколо.

Не съм виждал лицето му, нито съм чувал гласа му; чух само тихите му стъпки по пътя пред дома си.

През целия си ден разстилах рогозката, където той ще седне на пода, но светилникът не е запален и аз не мога да го поканя в своя дом.

Живея с надеждата, че ще го срещна, но тази среща още не е дошла.

14

Желанията ми са много и плачът ми е жалостив, но ти си ме опасявал неизменно със сурови откази; и туй могъщо милосърдие се вплита във всяка брънка на живота ми.



Ден подир ден ти ме правиш достоен за най-обикновените, велики дарове, които си ми дал, без да те моля — това небе и светлината, тялото, живота и ума, спасявайки ме от опасностите на прекомерното желание.

Понякога се влача вяло, а понякога се ободрявам и се впущам в търсене на целта, но ти жестоко се укриваш от погледа ми.

Ден подир ден ти ме правиш достоен за пълното си одобрение, като отново и отново ми отказваш и ме спасяваш от опасностите на слабото, несигурно желание.

15

Дошъл съм тук, за да ти пея песни. В този твой дворец аз сядам в ъгъла.



В света ти за мен няма работа; ненужният ми живот може да се излее само в мелодии без цел.

Удари ли часът за мълчаливата ти служба в храма на тъмната среднощ, викни ме, повелителю, да се изправя пред тебе и да пея.

Когато в утринния въздух златната ти арфа е настроена, стори ми тази чест да ме извикаш пред себе си.

16

Поканен бях на празненството на този свят — животът ми беше честит. Нагледаха се моите очи и се наслушаха ушите ми.



Мой дял на пиршеството бе да свиря на своя инструмент и аз направих каквото можех..

Сега те питам — дойде ли най-накрая време да вляза и да видя твоето лице и да­ти поднеса безмълвния си поздрав?

17

Аз чакам само любовта — да се предам най-сетне в нейните ръце. Затуй се бавя толкова и съм виновен за такива опущения.



Те идват да ме вържат здраво с правилници и закони; но аз им се изплъзвам винаги, защото чакам само любовта — да се предам най-сетне в нейните ръце.

Корят ме и ме смятат за нехаен — не се съмнявам, че са прави в укорите си.

Пазарният ден свърши и приключи работата на отрудените. Онези, дето идваха напразно да ме викат, с гняв са се завърнали. Аз чакам само любовта — да се предам най-сетне в нейните ръце.

18

Облаци връз облаци се трупат, притъмнява. Ах, защо ти, обич моя, ме оставяш сам-самин да чакам пред вратите?



В залисията на делничното пладне аз съм с множеството, но през този свъсен и безлюден ден за теб копнея само.

Своето лице ако не ми покажеш, ако ми обърнеш гръб докрай, не знам как ще изкарам тези тягостни дъждовни часове.

Все така се взирам в мрака на далечното небе, а сърцето ми се скита и ридае заедно с неистовия вятър.

19

Ако не проговориш, ще напълня сърцето си с безмълвието ти и ще го понеса. Ще чакам неподвижен като нощта със звездното й бдение и с ниско сведена в търпението си глава.



А утрото ще дойде непременно, ще се разсее мракът и твоят глас ще рукне в златни водопади през небето.

Тогаз от всичките ми птичи гнезда ще .литнат в песни думите ти и твоите мелодии ще се разтворят в цветовете на всички мои жичести гори.

20

В деня, когато лотосът разцъфна, моят ум, уви, блуждаеше и аз не съм усетил. Кошницата ми остана празна, а цветът — незабелязан.



Само една тъга току ме навестяваше и аз разсънен вдъхвах сладостния полъх на непознато досега благоухание в южния вятър.

Тази неясна сладост мъчеше сърцето с някакъв копнеж, та ми се струваше, че тя е пламенният дъх на лятото, жадно за пълнолетие.

И не разбрах тогаз, че е била тъй близо, че е била моя, че тази съвършена сладост е цъфтяла в дълбините на собственото ми сърце.

21

Ще трябва да изкарам лодката си. Ленивите ми часове, уви, се нижат на брега.



А пролетта е вече прецъфтяла — отива си. И ето че с товара на повехналите, ненужни цветове аз чакам и се бавя.

Вълните стават гръмогласни и над сенчестия крайбрежен път потрепват и се > ронят жълти листи.

Пред погледа ти — пустота! Не чувствуваш ли как през въздуха минава тръпка на далечна песен, долитнала от онзи бряг?.

22

През сенките на облачния юли с потайни стъпки преминаваш ти, безшумен като нощ, изплъзнал се на бдящите.



Днес утрото, затворило очи, нехае за настойчивите призиви на източния гръмогласен вятър и плътно було се е спуснало над вечносините безсънни небеса..

Горите са стаили песните си и портите на всички къщи са залостени. Самотен пътник,, ти вървиш по тази опустяла улица. О, мой приятелю единствен, мой любими, вратите на дома ми са отворени — не отминавай покрай мене като сън.

23

Излязъл ли си в тази бурна нощ за странствуването на любовта, приятелю? Небето стене като клетник в отчаяние.



Не ме спохожда сън. Отново и отново отварям портите и се заглеждам в мрака, приятелю!

Пред себе си не виждам нищо. Чудя се отде ли минава твоята пътека.

Върху какъв неясен бряг на черната като катран река, по кой далечен ръб на смръщения лес и през какви залутани дълбочини на безпросветността прокарваш пътя си, за да се спреш при мен, приятелю?

24

Ако денят е свършил, ако птиците не пеят вече, ако вятърът се е отпуснал уморен, хвърли над мен тогава булото на мрака, тъй както си загърнал земята с плътната наметка на съня и нежно си притворил в здрача листенцата на клюмналия лотос.



От пътника, чиято торбичка е изпразнена, преди да свърши скиталчеството му, чиято дреха е съдрана и покрита с прах, чиято сила е изчерпана, измий срама и нищетата и обнови живота му като цветец под покривалото на благата си нощ.

25

В нощта на тежката отмала остави ме да се отдам без съпротива на съня, като се уповавам на теб.



Не позволявай да насилвам своя отпаднал дух в безсилни напъни за святата ти служба. Защото ти си онзи, който спуска нощно було над уморените зеници на деня, та да избистри погледа му в свежата наслада на пробуждането.

26

Той дойде и приседна до мен, но аз все тъй спях. Що за дяволски сън бе това! О, горко ми!



Той дойде, когато нощта беше тиха. .Дойде с арфа в ръцете и сънищата ми се -огласиха от сладки мелодии.

Ах, защо ли се пилеят така моите нощи? Защо не успявам да зърна тогова, чийто дъх е докоснал съня ми?

27

Светлината, о, къде е светлината? Запали я с огъня на жаркото желание!



Ето го светилника, но в него — ни искра от пламък. Сърце мое, туй ли е съдбата ти? И смъртта е по-добра от нея!

Мъка чука на вратата ти и носи вест, че твоят господар е буден — той те вика на любовна среща в нощната тъма.

Небесата са по крити с облаци и дъжд вали безспирно. Аз не знам какво е туй, което се надига в мен, не го разбирам.

Мигновен проблясък на светкавица свлича още по-голяма безпросветност върху моя поглед и сърцето ми поема опипом натам, където музиката на нощта ме вика.

Светлината, о, къде е светлината? Запали я с огъня на жаркото желание! Еква гръмотевица и вятърът пронизва пустотата с писък. Черна като черен камък е нощта. Нека часовете не потънат в мрака! Запали светилника на любовта с живота си!

28

Тежки са оковите ми, но понеча ли да ги разкъсам, всичко ме боли.



Искам само свобода, а срам ме е за нея да мечтая.

Знам добре, че в тебе е безценното ми благо и че ти си моят най-добър другар, но сърце не дава да изхвърля жалките дрънкулки, запълнили стаята ми.

Този саван, в който'съм загърнат, е саван от пръст и смърт. Мразя го, но го прегръщам с обич.

Дълговете ми са много, грешките — големи, а срамът ми — скрит и тежък; и все пак когато дойда да се моля за доброто си, изтръпвам, да не би молитвата да бъде чута.

29

Онзи, когото обграждам със своето име, ридае в тази тъмница. Аз не спирам да зидам стената околовръст; и дорде тази стена израства в небето ден след ден, моята истинска същност се губи от погледа ми в мрака на нейната сянка.



Аз се гордея с тази велика стена и я измазвам с прах и пясък — да не остане и най-малка пролука в това име; и при всичките тези усилия моята истинска същност се губи от погледа ми.

30

Аз тръгнах за любовната си среща сам. Но кой е този, дето ме преследва в глухия мрак?



Отдръпвам се, за да избегна присъствието му, ала не мога да се отърва от него.

С наперената си походка той повдига от земята прах и гръмкия си глас прикачва към всяка моя дума.

Той, господарю мой, е малката ми същност, която не разбира що е свян, но мен ще ме е срам да дойда с него пред твоята врата.

31

— Затворнико, кажи ми, кой те окова?



— Владетелят — отвърна затворникът. — Аз мислех, че ще мога да надмина всички живи по сила и богатство, и натрупах в своята хазна жълтиците, както се полагаха на моя цар. Щом ме обори сън, легнах на ложето, приготвено за господаря, а като се събудих, видях, че съм затворник в собствената си хазна.

— Затворнико, кажи ми, кой ти накова несъкрушимата верига?

— Самият аз — отвърна затворникът. — Аз изковах веригата си с усърдие. Повярвах, че силата ми ще господствува непобедима над поробения свят, за да се радвам на спокойствие и свобода. Тъй ден и нощ се трудих над веригата с огромни пламъци и със свирепи тежки удари. Когато най-накрая работата бе завършена, а брънките — съединени и неразтрогваеми, видях, че окованият съм аз.

32

Всички, които ме обичат на този свят, се грижат всячески за безопасността ми. Но твоята любов, която надхвърля тяхната, е друга и ти закриляш свободата ми.

За да не ги забравя, те не ме оставят никога на мира. Но отминават ден след ден, а ти не се явяваш.

Дори ако не те зова в молитвите си, дори в сърцето си ако не те лелея, твоята любов към мене не престава да чака моята любов.

33

Още по светло те влязоха в дома ми и рекоха: „Ний ще се настаним при теб, в най-малката ти стая."



И още рекоха: „Ще ти помагаме в богослужението и ще приемем кротко само своя дял от божията благодат." А после се стаиха в къта и останаха така — безмълвни и смирени.

Но в мрака на нощта откривам, че те нахълтват в моята светиня силни и необуздани и с нечестива алчност похищават даровете от божия олтар.

34

Нека от мене да остане само малкото, достатъчно да назовавам тебе, който си ми всичко.

Нека от волята ми да остане само малкото, достатъчно навред да те усещам, във всичко да те доближавам и да ти преподнасям любовта си всеки миг.

Нека от мене да остане само малкото, достатъчно за да не мога да те скрия никога.

Нека от моите вериги да остане само малкото, достатъчно да съм обвързан с волята ти и да се изпълни великата ти промисъл в живота ми — а то е веригата на твоята любов.

35

Там, гдето разумът не се бои и челото е вдигнато високо;



там, гдето знанието е свободно;

там, гдето този свят не е разбит на късчета от тесните домашни зидове;

там, гдето думите навират от недрата на истината;

там, гдето неуморният стремеж простира ръце към съвършенството;

там, гдето бистрият поток на разума не е изгубил своята посока сред страшния пустинен пясък на мъртвешки навик;

там, гдето умът напредва с теб към все по-ширния простор на мисъл и дерзание — към този рай на свободата, Татко мой, родината ми нека се пробуди!

36

Чуй молитвата ми, повелителю — сечи, сечи из корен нищетата в моето сърце.



Дай ми сила да понасям леко всички свои радости и скърби.

Дай ми сила да направя службата на любовта си плодоносна.

Дай ми сила да не се отвръщам никога от бедните и да не сгъвам колена пред наглото могъщество.

Дай ми сила да издигна своя ум високо над дребнавостта на делника.

Но ми дай и сила силата си с обич да отдам на твойта воля.

37

Помислих си, че пътешествието ми е стигнало до своя край на границата на мощта ми, че друм пред мене вече няма, че продоволствията ми са се изчерпали и че дошло е времето да се оттегля в глуха неизвестност.



Но виждам сам, че волята ти в мен не знае що е край. И щом изтлеят на езика старите слова, в сърцето ми избликва нова музика; а гдето чезнат старите пътеки, там нова шир разкрива чудесата си.

38

Че искам тебе, само тебе — нека сърцето ми повтаря до безкрай. Всички желания, които денонощно ме отвличат, са призрачни и празни до сърцевината си.

Както нощта спотайва в своя мрак вопъл за светлика, така от дъното на моята безпаметност викът отеква — искам тебе, само тебе.

И както бурята в покоя все пак търси своя край, когато се нахвърля с цялата си мощ срещу покоя, така и моят бунт връхлита твоята любов и все пак неговият вик е — искам тебе, само тебе.

39

Ако сърцето в жегата закоравее, ела над мене с дъжд от милосърдие.



Ако благодатта отлее от живота, ела при мене с порива на песен.

Ако нестихващият труд отвред надигне своя грохот и ме откъсне от отвъдното, ела при мене, повелителю на тишината, със своето спокойствие и отдих.

Ако сърцето ми одрипавяло се притули в ъгъла, разбий вратата, о, царю, и с царско тържество ела при мене.

Ако желанието заслепи ума с неистина и прах, о, ти, най-свят, най-бдящ, ела със светлината и с гърма си.

40

В сърцето ми е суша, господи! Ден подир ден — и нито капка дъжд. Свирепо гол е кръгозорът — без ни най-тънкия покров на облак, без ни най-бегъл помен от далечен разхладителен валеж.



Прати сърдитата си буря с мрака на смъртта, ако такава е волята ти, и разтърси от край до край небето с камшици от светкавици.

Но отзови, о, господарю, отзови безмълвния, просмукал всичко зной, безжизнен, неотстъпен и жесток, изпепеляващ моето сърце с най-черно отчаяние.

И нека облакът на твойта благодат да се склони отгоре като погледа на просълзена майка в деня на бащиния гняв.

41

Къде си се стаил зад всички тях, любими мой, скрит в сенките? Изблъскват те и отминават те по прашния си път, защото те приемат за нищожество. Аз чакам тук безкрайни часове, изложил даровете си за теб, но идват минувачи и отнасят цветята ми едно след друго, и кошницата ми почти е празна вече.



Отлитна утринният час — и пладнето. Под сянката на вечерта очите ми са все по-сънни. Прибиращите се мъже отправят погледи към мен и ме засрамват. Седнал като просякинче, аз покривам лице с полите си и като ме попитат какво желая, свеждам очи и не отвръщам нищо.

Та мигар мога да им кажа, че очаквам тебе и че ти си обещал да дойдеш? Нима ще се пресрамя да продумам, че пазя нищетата си за зестра? О, как прегръщам тази своя гордост вътре в сърцето си!

Седя върху тревата, вглеждам се в небето и мечтая за ненадейния разкош на твоето пришествие — сияят всички светлини, по колесницата ти трепкат златни пряпорци, а пък онези покрай пътя спират изумени, като те виждат да слизаш от престола си, да ме повдигаш от прахта и там до себе си да настаняваш окъсаното просякинче, разтреперано от срам и гордост като повет под летен вятър.

Но времето изтича, а все още — ни звук от колелата на твойта колесница. Едно ли шествие премина покрай мен със шум и глъч и с блясъка на слава! Ти само ли ще се спотайваш в сянката безмълвен зад всички тях? И само аз ли тъй ще чакам и ще плача, и ще терзая своето сърце с напразно въжделение?

42

Рано през деня чух шепот, че ще тръгваме на плаване — само ти и аз — и никой на света не ще узнае за това ни пътешествие без цел и без посока.



В този океан безбрежен под безмълвно вслушаната ти усмивка песните ми щяха да се извисят в мелодии като вълните волни, необвързани от думите.

Още ли не е дошъл часът? Дела ли има още за довършване? Гледай, вечерта се спуска над брега и под угасващата светлина, в гнездата си долитат всички, морски птици.

Как да знам кога ще се развържат тежките въжа и лодката ще се стопи в нощта, като последно зарево на залеза?

43

Бяха дни, когато аз не бдях готов да те посрещна. И неканен влязъл в моето сърце, досущ като един от простолюдието, непознат за мен, ти, мой царю, беляза много мимолетни мигове в живота ми с печата си за вечност.



А когато ненадейно се натъкна днес на тях и зърна твоя знак, откривам, че разпръснати в прахта, те са се валяли между спомени за радости и скърби, от нищожните ми дни забравени.

Ти не се отвърна с омерзение от моето детинско ровене в прахта и стъпките, които чух насред игрите си, са същите онези, дето екнат от една звезда до друга.

44

Това е моята голяма радост — така да чакам и да бдя край пътя, където сянката прогонва светлината и дъждът настъпва лятото по босите пети.



Пратеници с известия от непознати небеса ме поздравяват и забързват по-натам из пътя. Сърцето ми отвътре е честито и благ е повеят на отминаващия вятър.

Тъй от зор« до здрач седя пред своята врата и знам, че ненадейно ще дойде онзи дългочакан миг, когато ще го видя.


Каталог: 01-Bulgarian -> 14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Биография на един йогин Парамаханса Йогананда Предговор
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Книга първа платон елевсинските мистерии Младостта на Платон и смъртта на Сократ
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> К. Г. Юнг Автобиография спомени, сънища, размисли Записани и издадени от Аниела Яфе Подготвената съвместно от Юнг и Аниела Яфе автобиография
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Уолдън или Живот в гората Хенрих Дейвид Торо
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Вестителите на зората барбара Марчиняк
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Живот без принцип хенри Дейвид Торо Избрани произведения
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Образи и символи Размисли върху магическо-религиозната символика
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Sant Bani Ashram Sanbornton, New Hampshire, usa превод Красимир Христов, 2003 Художник на корицата Димитър Трайчев Кратка биография
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Писма на елена рьорих 1929 – 1932 Том 2 Един уникален по съдържанието си труд
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Митът за вечното завръщане Архетипи и повторение


Поделитесь с Вашими друзьями:
  1   2   3


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница