Робиндранат Тагор

На този твой отруден свят, в тътнежа на усилието и борбата, сред бързащи тълпи все тъй ли ще стоя пред теб лице в лице?

И като свърши работата ми на този свят, о, Царю на царете, сам и безгласен, пак тъй ли ще стоя пред теб лице в лице?

77

Аз те познавам като мой Бог и стоя встрани — не те познавам като свое притежание и тъй те доближавам. Аз те познавам като мой баща и се прекланям пред нозете ти — не сграбчвам ръката ти като на свой приятел.

Самият ти си Брат сред всички мои братя, но аз ги подминавам, не разделям спечеленото с тях и тъй поделям всичко свое с тебе.

В доволство или мъка аз не стоя до хората, и тъй стоя до теб. Не смея да отдам живота си и тъй не се потапям в пълноводието на живота.

78

Когато мирозданието беше ново и всички звезди сияеха в първоначалния си блясък, боговете се събраха на небето и запяха: „О, образец на съвършенство! Радост непримесена!"

Тогава златострунната им арфа се прекърши, песента им секна и те се заоплакваха тревожно: „Да, тази изгубена звезда бе несравнима, тя беше гордостта на небесата!"

От онзи ден нататък търсенето не е спряло и от уста в уста се носи вопълът, че с нея светът изгубил своята едничка радост.

Само в най-глухата среднощна тишина звездите се усмихват и си шепнат: „Напразно е туй дирене! Над всичко се простира едно ненакърнено съвършенство."

79

Ако не ми е отредено да те срещна в този си живот, то нека винаги да чувствам, че съм пропуснал да те видя — нека не забравям нито за миг, нека да нося мъките на тази скръб и в сънищата си, и в будните си часове!

Когато сядам покрай пътя морен и задъхан, когато си постилам, за да легна в прахта, най-долу, нека винаги да чувствам, че дългото пътуване все още е пред мене — нека не забравям нито за миг, нека да нося мъките на тази скръб и в сънищата си, и в будните си часове!

Когато стаите ми са окичени и флейтите засвирят и смехът отекне, нека винаги да чувствам, че теб не съм поканил у дома си — нека не забравям нито за миг, нека да нося мъките на тази скръб и в сънищата си, и в будните си часове!

80

Аз съм като валмо от облак в есенно небе, без цел залутано, о, мое слънце всесияйно! Твоят допир още не е стопил мъглицата ми да ме слее с голямата ти светлина и аз все тъй пресмятам месеците и годините, които ме делят от теб.

А вечерта, когато пожелаеш да прекратиш играта, аз ще се стопя и ще изчезна в тъмното или пък може би в усмивката на бяла утрин, сред прохладата на чистота прозрачна.

81

През не един бездеен ден аз съм тъгувал за изгубеното време. Но, господарю мой, то никога не е изгубено. Ти си поел всяка минута от живота ми в своите собствени ръце.

Аз бях задрямал уморен върху лентяйския си одър и си мислех, че всяка работа е преустановена. Когато се събудих сутринта, открих, че моята градина е препълнена от чудесата на безброй цветя.

82

Времето е безкрайно в ръцете ти, господарю. Няма кой да брои твоите миг оре. Дни и нощи отлитат, вечности прецъфтяват и вехнат като цветя. Ти знаеш да чакаш.

Ние нямаме време за губене и като нямаме време, търчим подир всяка възможност. Тъй бедни сме, че не можем да закъснеем за нищо.

Така си отива времето, додето аз го раздавам на всеки нахален свадливец, и твоят олтар остава до края без приношения.

Със заника на деня аз бързам от страх, че вратите ти ще се затворят; но въпреки всичко откривам, че и сега има време.

83

Майко, аз ще ти изплета огърлица от бисери със сълзите на тази своя скръб.

Звездите са окичили нозете ти със светлите си низи, но моята ще легне на гръдта ти.

Богатството и славата изхождат от теб — ти ги раздаваш или ги отказваш. Но тази моя скръб е само моя и аз ти я въздадам като приношение, а ти ми се отплащаш с благодат.

84

Терзанието на разлъката залива света и нароява образи неизброими в безкрайното небе.

И тъкмо тази безгранична мъка се утаява в обич и копнежи, в страдания и радости по домовете на хората; и тъкмо тя се стапя и потича през песните на моето сърце.

85

В началото, когато воините излязоха от стана на своя повелител, къде бе скрита силата им? Къде бе бронята им и оръжието им?

Когато воините се връщаха обратно в стана на своя повелител, къде бе скрита силата им? Те бяха хвърлили и меча, и лъка; мир грееше върху челата им, а плодовете на живота им останаха зад тях в деня, когато се прибираха обратно в стана на своя повелител.

86

Смъртта, която е при теб на служба, стои пред моята врата. Тя е пресякла неизвестното море и е донесла твоя зов до прага ми.

Аз ще я чествувам със скръстени ръце и сълзи. Аз ще я чествувам, като положа в нейните нозе съкровището на сърцето си.

Ще си отиде тя, изпълнила заръката, а върху утрото ми ще се просне черна сянка и в опустялата ми къща ще остане само моята сломена същност като последно приношение за теб.

87

С отчаяна надежда аз се скитам и я търся във всички кътища на стаята си; не я намирам.

Ала безкрайно е твоето жилище, мой господарю, и дирейки я, аз дойдох до твоята врата.

Стоя под златния покров на твоето вечерно небе и вдигам трепетните си очи към твоя лик.

Дошъл съм до самия ръб на вечността, отдето нищо не може да изчезне — нито надежда, нито щастие, нито видението на лице, съгледано през сълзи.

О, потопи изпразнения мой живот сред този океан, хвърли го в най-дълбокото му пълноводие! Нека изпитам в миг изгубения сладък допир сред целокупието на вселената!

88

Божество на срутения храм! Скъсани са струните на вината и не пеят вече славата ти. Привечер камбаните не възвестяват времето на твоето богослужение. Въздухът около теб е тих и неподвижен.

Твоят едновремешен поклонник броди с вечния копнеж за милост, ала тя му се отказва. По вечерно време, щом огньовете и сенките се смесят с мрака на прахта, той уморен се връща в срутения храм с глада в сърцето си.

Много празници безмълвно те спохождат, божество на срутения храм. Много нощи на богослужение си отиват с незапалени светилници.

Много нови образи извайват майсторите на изкусни занаяти и ги носят към свещения поток на забравата, като им дойде времето.

В своята безсмъртна изоставеност оставаш непочетено само ти, о, божество на срутения храм.

89

Без шумни, гръмогласни думи вече — това е волята на моя властелин. Оттук нататък ще говоря само шепнешком. Гласът на моето сърце ще се предава в тананикане на песен.

Нека тогаз цветята да разцъфнат в градината ми, па макар и да не им е време; и нека обедните пчели подхванат своето лениво гъгнене.

Не малко часове прекарах в битката между доброто и злото, но сега приятелят ми от игрите на онези празни дни — такова е желанието му — влече сърцето ми към себе си и аз не знам защо е този неочакван зов към кой знае каква несвястна лудория.

90

В деня, когато на вратата ти потропа гостенинът Смърт, какво ще му предложиш?

Целия сладък урожай на есенните дни н летните ми нощи, всичко припечелено или събрано през отрудения ми живот, пред него ще положа в заника на дните си, когато на вратата ми потропа гостенинът Смърт.

91

О, ти, осъществяване последно на живота, Смърт, моя смърт, ела и прошепни в ухото ми!

Всичко, което съм, което имам, на което се надявам, и цялата ми обич винаги са текли към теб в дълбоката си съкровеност. Един последен поглед от очите ти — и моят живот ще бъде твой завинаги.

Цветята са преплетени и ето — венецът е готов за младоженеца. След сватбената вечер булката ще изостави своя дом и ще се срещне с господаря си самичка в уединението на нощта.

92

Аз зная, че ще дойде денят, когато тази земя ще се изгуби от погледа ми и животът ще се сбогува мълчаливо, спускайки последната завеса над очите ми.

Когато си помисля за този край на всички мои мигове, преградата на миговете рухва и в светлината на смъртта аз виждам твоя свят с нехайните му съкровища. Безценен е най-простият му одър, безценен е най-дрипавият му живот.

Каквото съм копнял напразно и каквото съм постигнал — да си отива! Нека имам истински само това, което пренебрегвах и презирах!

93

Вече съм отслужил своето и си отивам. Пожелайте ми на добър път, братя мои! Кланям се на всички ви и тръгвам.

Дълго бяхме с вас съседи, ала аз получих повече, отколкото можах да дам. Сега денят се зазорява и фенерът, който светеше в тъмния ми кът, угасна. Призоваха ме и вече съм готов за своето пътуване.

94

Сега, когато си отивам, пожелайте ми на добър час, приятели! Небето е поруменяло от зората и пътят ми лежи пред мен прекрасен.

Ще се окича със сватбения си венец. Не € за мен червенокафявата наметка на странника и въпреки че пътят крие своите опасности, умът ми не изпитва страх.

Когато свърши пътешествието ми, вечерницата ще изгрее и тъжните мелодии на здрача ще отекнат от Царевите порти.

95

Аз не помня мига, в който съм прекрачил за пръв път прага на този живот.

Когато на сутринта погледнах към светлината, веднага почувствах, че не съм чужденец в този свят, че неразгадаемото без име и образ ме е прегърнало в образа на моята собствена майка.

Точно така и в смъртта същото непознато ще се яви като вечно познато за мен. И защото обичам този живот, аз знам, че ще обикна така и смъртта.

Детето заплаква, когато майката го откъсне от едната гърда само за да намери след миг утешение в другата.

96

Когато си отида оттук, нека това да бъде моята прощална дума, че каквото съм видял, е несравнимо.

В тази игралия на безкрайни образи и аз се изиграх, и тъкмо тук успях да зърна онзи, който е без образ.

Всеки мой член и цялото ми тяло тръпнеха от щастие при досега на онзи, който е недосегаем, и ако краят дойде тук, нека да дойде — нека това да бъде моята прощална дума.

97

Улисан във играта с теб, аз ни веднъж не те попитах кой си. Не знаех ни стеснение, ни страх, животът ми кипеше.

В онези дни не търсех да узная смисъла на песните, които ти ми пееше. Само гласът ми подхващаше мелодиите и сърцето ми танцуваше в техния ритъм.

Сега, когато свършиха игрите, каква е тази ненадейна гледка? С очи, склонени към нозете ти, светът застава в страхопочитание със всичките си стихнали звезди.

98

Прекрасно знам, че гордостта ми ще застане до стената, животът ми ще скъса своите вериги в прекомерна болка и като куха тръстика празното ми сърце ще заридае в музика, а камъкът ще се стопи на сълзи.

Прекрасно знам, че стоте листчета на лотоса не ще останат винаги затворени и тайното убежище на неговия мед ще се оголи.

От синьото небе едно око ще се вторачи в мен и ще ме призове в безмълвие. Няма да ми остава нищо вече, нищо — и ще приема вярна смърт в нозете ти.

99

Оставя ли кормилото, аз знам, че е дошъл часът да го поемеш ти. Каквото има да се прави, ще бъде свършено веднага. Напразно е това боричкане.

При всяко повейче на вятъра светилниците ми изгаснат и като се опитвам да ги паля, забравям неизменно всичко друго.

Но този път ще бъда мъдър и ще чакам в тъмното, разстлал на пода своята рогозка. Когато ти е угодно, господарю мой, ела и тихо седни тук.

100

Достатъчно съм плавал от пристан в пристан със съсипаната си от бури лодка. Отдавна отшумяха дните, когато люшкането по игривите вълни ме забавляваше.

И днес копнея чрез смъртта да се преселя в онзи, който е безсмъртен.

В притихналата зала накрай бездната, където се разлива музиката на безгласни струни, аз ще пристъпя с тази арфа на живота си.

Ще я настроя в звуците на вечното и в онзи миг, когато тя изплаче последния си възглас, ще отпусна безмълвната си арфа пред нозете на безмълвния.

101

Те, песните ми, ме научиха на всичко, което съм научил; показаха ми съкровени пътеки, докараха пред погледа ми толкова звезди над хоризонта на сърцето ми.

Те ме въвеждаха цял ден в потайното царство на удоволствието и на болката, а подир всичко туй до прага на какъв чертог ме доведоха във вечерта пред края на моето пътуване?

102

Обличам разказите си за тебе в трайни песни. Тайната бликва от сърцето ми. Те идват и ме питат: „Разкрий ни своите значения." Не знам как да им отговоря. Казвам: „О, кой ги знае какво значат!" Те си отиват с насмешка и презрение. А ти седиш и се усмихваш.

103

В едно-единствено приветствие към теб, мой Боже, нека всичките ми сетива да се протегнат и да докоснат този свят в нозете ти. Като дъждовен юлски облак, надвиснал ниско с товара си от неизсипани порои, нека целият ми ум да се сведе пред твоите врати в едно-единствено приветствие към теб.

Тъй както ято жерави лети неспирно ден и нощ назад към родните си планини, тъй нека животът ми да отпътува цял към вечното си жилище в едно-единствено приветствие към теб.