Нито с магически жезъл, нито едва-едва

Следващите редове обикновено са встъпление към пред­говора. Поставени са тук, защото предположих, че повечето читатели прескачат предисловията, за да стигнат до сърцеви­ната на материята. В случая това, което идва сега, е най-трудно от всичко.

С публикуването на книгата съм си поставил две главни цели. Първо: разпространявайки възможно най-широко съб­рания от мен материал, бих могъл да помогна на други хо­ра, дори само на един-единствен човек, да се спаси от агони­ята и терора на изпитанието и грешката в област, където не е имало конкретни отговори. Фактът, че и други са преживели същото, би могъл да облекчи съмненията. Човек сам ще опоз­нае и разбере феномена, и ще се опази от драмата на психо­терапията, а в най-лошия случай — от мозъчен срив и въд­воряване в психиатрично заведение. Второ: утре или в близ­ките години официално приетите досега науки на съвремен­ната ни култура ще разширят хоризонта на знанията си, твър­денията и изследванията, за да разтворят широко вратите и пътищата за голямо обогатяване на човешкото познание и разбиране на самия себе си и цялостното му обкръжение.

Ако поне едната, а защо не и двете гореспоменати цели, послужат когато и където и да е, това за мен ще бъде напъл­но задоволителна награда, разбира се.

Представянето на целия този материал не е предназначе­но за специална научна група. По-точно, главният опит е да бъде толкова специфичен, колкото е възможно с терминоло­гия еднакво разбираема и за учени, и за лаици, като са отбяг­вани двусмислени обобщения. Физици, химици, психиатри и философи биха могли всеки за себе си да използват по-спе­цифична терминология, за да опишат същата материя. Очак­вам такъв начин на предаване на информацията. Той ще по­каже, че замисълът на общуването е осъществим и „понят­ният" разговор поднася необходимия смисъл по-скоро на широк кръг читатели, отколкото на тесен елит от специалис­ти.

Очаква се също много от тълкуванията да бъдат проти­воречиви. Най-трудният от всички умствени процеси е да се разгледа обективно идея, която, ако се приеме за факт, ще се сблъска с отрицанието на дългогодишната подготовка и опит.

Обективното възприятие наистина е най-трудният от всички процеси в умственото развитие. Един път в живота е напълно достатъчно.

Нека погледнем към началото на този искрен разказ за висок персонален опит.

През пролетта на 1958 година живеех съвсем нормален живот в едно нормално семейство. Обичахме природата и ти­шината и се бяхме заселили в спокойна провинциална обста­новка. Единствената необикновена дейност бяха опитите ми с техника за изучаване на данни по време на сън — главен из­пълнител бях самият аз.

Първият знак за отклонение от обикновеното се случи един неделен следобед. Докато останалата част от семейст­вото ми бе на църква, аз провеждах опит, слушайки запис на магнетофонна лента в силно изолирана обстановка. Това бе прост експеримент за усилване на концентрацията върху еди­ничен сигнален източник на информация (слухов) със сниже­но сигнално въвеждане от другите сетива. Степента на запом­няне и възпроизвеждане щеше да покаже успеха на техника­та.

Слушах записа, изолиран от други гледки и звукове. Той не съдържаше необикновени или случайни идеи. Припомням си, че най-забележителното бе натрапващото се предложение да запомням и възпроизвеждам всичко, което се случваше по зреме на опита за релаксация. Записът вървеше без някакъв необикновен резултат. Възпроизведох запомненото изцяло, защото то бе продукт на собствените ми усилия и по тази причина изцяло ми бе познато. Може би даже прекалено поз­нато, защото в моя случай не бе възможно запомняне и въз­произвеждане на нов оригинален материал. Добре би било техниката да бъде употребена за запаметяване на някои дру­ги обекти.

Когато семейството ми се върна, имахме лек обяд — бър­кани яйца, бекон и кафе. На масата водихме маловажен раз­говор, който няма връзка с проблема. След малко повече от час бях обхванат от безмилостен спазъм, който настъпваше към диафрагмата или слънчевия сплит, точно под гръдния кош. Бе много силна и трайна болка. Първо помислих, че е форма на хранително отравяне. В отчаянието си се насилих да повърна. Стомахът ми бе празен. Другите членове на се­мейството ми не показаха признаци на заболяване и диском-форт. Опитвах се да правя упражнения и да ходя, предпола­гайки, че е парализа на коремен мускул. Не бе апендикс, за­щото моят бе опериран. Независимо от болката дишах нор­мално, сърдечната дейност и пулсът ми също бяха правилни. Нямаше изпотяване или каквито и да било други симптоми. Само остра, напрегната, локализирана в определено място топка от неподвижни мускули в горната част на корема.

Дойде ми наум, че някакъв фактор от магнетофонния за­пис е причинил болката. Преглеждайки лентата и ръчно нап­равения запис на текста, не открих нищо необикновено. Про­дължих да търся някаква надеждна, макар и не съвсем умна идея, която би обяснила случилото се. Все пак — нищо опре­делено.

Вероятно трябваше веднага да се обадя на лекар. Поло­жението не изглеждаше твърде обезпокоително, но и не се по­добряваше. Накрая все пак потърсихме лекарска помощ.

Всички местни лекари или отсъстваха, или играеха голф.

Спазмите и болката продължиха от един и половина на обяд до полунощ. Сякаш никакви домашни способи на лече­ние не доведоха до облекчение. Малко след полунощ заспах от пълно физическо изтощение.

Събудих се рано на другата сутрин. Болките и спазъмът бяха изчезнали. Чувствах мускулна слабост в раздразнената област. Споменавам го единствено защото това бе първият необикновен случай от физическо или друго естество, който изживях.

В ретроспекция - това бе може би докосване с магичес­ки жезъл или съкрушителен удар, въпреки че в този момент не си давах сметка.

Някъде около три седмици по-късно се случи второто главно събитие. Лежах на дивана в дневната, вкъщи бе тихо. Току-що се бях изтегнал (главата ми бе на север, ако това има някакво значение), когато в северната част на небето се появи сияние или светлинен лъч под ъгъл 30° спрямо хори­зонта. Сякаш бях поразен от гореща светлина. Но това бе са­мо дневна светлина. Не се виждаше сияние, ако въобще е има­ло такова наистина.

В началото помислих, че е слънчева светлина, макар то­ва да бе невъзможно в северната част на къщата. Когато си­янието прониза цялото ми тяло, ефектът бе, че започнах при­нудително да се треса или „да вибрирам". Бях напълно без-силен да се движа. Като че бях стегнат в менгеме.

Шокиран и изплашен, аз се насилих да направя някакво движение. Все едно, че се освобождавах от невидими връзки. Когато съвсем бавно седнах на дивана, треперенето и вибра­циите постепенно отшумяха и можех свободно да се движа.

Станах и започнах да ходя из стаята. Не бях загубвал съз­нание, сигурен бях в това. Часовникът показваше, че са изми­нали само няколко секунди, откакто се бях изтегнал на дива­на. Не си бях затварял очите и чувах външните шумове по време на целия епизод. Погледнах през прозореца, по-специ­ално на север. Не знаех защо го правя и какво очаквам да ви дя. Всичко изглеждаше нормално и спокойно. Излязох на раз­ходка, за да събера мислите си след това странно нещо, кое­то се бе случило.

През следващите шест седмици същото необикновено яв­ление се появи още девет пъти. Случваше се по различно вре­ме и на различни места. Единственото общо между явления­та бе, че те започваха веднага след като лягах да отпочина или спя. Когато и да се появяваше, аз се борех да заема се­дящо положение и тресенето отшумяваше. Въпреки че тяло­то ми чувстваше това „треперене", нямаше видимо доказа­телство, че аз наистина се треса.

Ограничените ми познания по медицина ме караха да до­пусна много възможности като причина. Мислех за епилеп­сия, но разбрах, че епилептиците не помнят и не чувстват ни­що по време на апоплектичен удар. Нещо повече, научих, че епилепсията е наследствена болест и първите признаци се по­явяват още в ранна детска възраст. В моя случай такива сим­птоми нямаше.

Втората възможност бе мозъчно увреждане като болес­тен процес или тумор. Отново симптомите не бяха типични, но съществуваше такава вероятност. С трепет отидох при дъл­гогодишния семеен лекар д-р Ричард Гордън и му обясних признаците на заболяването. Като интернист и диагностик той би трябвало да има някакво обяснение. Беше запознат отлично и със здравословното ми състояние, такова, какво­то бе.

След основен преглед д-р Гордън реши, че съм преумо­рен от усилена работа и ме посъветва да спя повече и да на­маля малко теглото си. Накратко, той не успя да открие ни­що обезпокоително по отношение на здравето ми. Възмож­ността от мозъчен тумор или епилепсия го развесели. Повяр­вах на думите му и обнадежден се върнах вкъщи. Щом няма­ше здравословна причина за феномена, може би бе халюци-ниране, форма на сънуване. Реших, че ако пак изпадна в то­ва състояние, бих го разглеждал толкова обективно, колкото ми бе възможно. И то наистина „дойде" същата вечер.

Започна някъде около две минути, след като легнах да спя. Този път твърдо бях решил, че ще го изживея, за да ви­дя какво става, вместо да се боря да се освободя от това със­тояние.

Както си лежах, „чувството" започна да бушува в глава­та ми и пропълзя по цялото ми тяло. Бе повече „вибрация", отколкото треперене. Стабилна и без да променя честотата си. Усещах го повече като електрошок, пробягващ по цяло­то ми тяло без болка. Цикълът на пулсациите бе някъде под 60, може би някъде около половината.

Изплашен, аз го понасях, опитвайки се да остана спо­коен. Можех да виждам стаята около мен, но не чувах мно­го повече от бученето, причинено от вибрациите. Чудех се какво ли още ще се случи.

Нищо не стана. След около пет минути усещането бав­но заглъхна и аз станах, чувствайки се съвсем нормално. Пул­сът ми бе ускорен, очевидно от възбудата, но нищо повече. Този резултат ми помогна да се освободя от страха, предиз­викан от усещането.

В следващите четири или пет случая на вибрация открих още нещо. Най-малко веднъж изглежда се бе появил обръч от електрически искри с диаметър около два фута, а в центъ­ра на обръча бяха осите на тялото ми. Ако си затворех очи­те, можех наистина да видя обръча. Той започваше от глава­та ми и бавно пълзеше надолу по тялото ми до върха на пръс­тите на краката и обратно към главата, като запазваше пос­тоянни вибрации. Когато обръчът преминаваше през всяка част от тялото ми, чувствах вибрациите, сякаш ме режеха на ленти. Когато обръчът премина през главата ми, заедно с не­го започна да бушува силно бучене и почувствах вибрациите в мозъка си. Опитах се да изследвам този огнен, електричес­ки мним обръч. Не открих обаче причинителя му или какво той представляваше.

Всичко, което ми се случи, оставаше неизвестно за съп­ругата и децата ми. Не виждах причина да ги тревожа и за­нимавам, докато не станеше известно нещо по-определено за случилото се. Все пак запознах един приятел, известния пси-холог д-р Фостър Бредшоу, с тайната си. Ако не бе той, не мога да си представя къде ли щях да съм понастоящем. Ве­роятно в някое психиатрично заведение.

Обсъдих въпроса с него и той бе крайно заинтригуван. Предположи, че може да е форма на халюцинация. Подобно да д-р Гордън, и той ме познаваше добре. Затова и се смя на предположението, че съм в началния стадий на шизофрения или нещо такова. Попитах го какво мисли, че трябва да нап­равя. Никога няма да забравя отговора му:

„Защо, не е необходимо да правиш нищо друго, освен да наблюдаваш и да разбереш какво е то. При всички случаи не мисля, че имаш голям избор. Ако се случи на мен, бих оти­шъл някъде в гората и бих продължил да опитвам, докато не намеря отговора."

Разликата бе, че се случва на мен, а не на д-р Бредшоу, а аз не можех да си позволя да отида в гората нито в прекия, нито в преносния смисъл на думата. Освен другите си зада­чи, трябваше да издържам и семейство.

Минаха няколко месеца и състоянието на вибрации се случваше постоянно. Започна дори да става досадно, докато една нощ лежах в леглото, точно преди да заспя. Вибрации­те започнаха. Търпеливо и изнурително зачаках да преминат, за да заспя. Както си лежах, ръцете ми бяха прегънати към дясната част на леглото, така че пръстите ми едва докосваха килима.

Лениво се опитах да раздвижа пръстите и открих, че мо­га да ровя из килима. Без да мисля и да си давам сметка, че мога да си движа пръстите по време на вибрацията, пъхнах върховете им по-дълбоко в килима. След моментно съпро­тивление пръстите ми сякаш проникнаха под килима и докос­наха пода отдолу. С умерено любопитство пъхнах ръката си по-надолу. Пръстите ми преминаха през пода и достигнаха до грубата горна повърхност на тавана на долната стая. Опи­пах наоколо и открих малка дървена скоба с триъгълна фор­ма, сгънат пирон и някакви стърготини. Съвсем слабо заин тересуван от тази фантазия в усещането, пъхнах ръката си съвсем дълбоко. Премина през тавана на първия етаж и по­чувствах, че цялата ми ръка преминава през пода. Ръката ми докосна вода. Без възбуда разбърках водата с пръсти.

Изведнъж започнах напълно да съзнавам положението. Бях съвсем буден. Можех да видя лунния пейзаж през прозо­реца. Чувствах, че лежа в леглото и усещах завивките над тя­лото си, възглавницата под главата ми, гръдния кош, който се свиваше и разширяваше, когато дишах. Вибрациите все още присъстваха, но в по-малка степен.

Въпреки че бе невъзможно, ръката ми си играеше в ба­сейн с вода, а рамото ми чувстваше, че сякаш е промушено през пода. Със сигурност бях съвсем буден и чувството бе все още там. Как бих могъл да съм буден във всяко друго отно­шение и едновременно все още „да сънувам", че рамото ми е промушено през пода?

Вибрациите започнаха да отслабват. По някаква причи­на помислих, че има връзка между тази провряна през пода ръка и тяхното присъствие. Ако те изчезнеха, преди да съм си извадил ръката „навън", подът може и да се затвори и да си загубя ръката от рамото. Може би вибрациите бяха нап­равили временно дупка в пода. Не преставах да правя пред­положения.

Изтръгнах си ръката от пода, сложих я върху леглото и вибрациите престанаха много скоро. Станах, запалих лампа­та и разгледах мястото до леглото. Нямаше и следа от дуп­ка на пода и в килима. Те си изглеждаха както винаги. Пог­леднах ръката и рамото си и дори потърсих вода по пръсти­те си. Нямаше и следа от такова нещо, а ръката ми си беше съвсем нормална. Разгледах и стаята. Жена ми кротко спеше в леглото, всичко беше наред.

Дълго преди да се успокоя и заспя, мислих за халюцина­цията. На следващия ден реших да разрежа целия под, за да видя дали това, което почувствах в пространството под него - триъгълната скоба от дърво, огънатия пирон и стърготи­ните, - е там. Не виждах подът да е обезобразен от дивата ми халюцинация.

Споделих с д-р Бредшоу случката. Той реши, че е твър­де убедителен блян. Бе склонен да се пробие дупка в пода, за да видим какво има там. Представи ме на д-р Люис Уолбърг — изтъкнат психиатър. На едно вечерно парти съвсем неб­режно му споменах за феномена с вибрациите. Той от учти­вост се заинтересува, но бе очевидно, че не е в настроение „за работа", за което не го и обвинявам. Нямах куража да го по­питам за ръката, провряна през пода.

Ставаше все по-неясно. От средата, в която бях израс­нал, и от личния си опит би трябвало да очаквам някакви от­говори или най-малкото обещаващо мнение от съвременна­та технология. Като лаик притежавах над средната научна, инженерна и медицинска култура. Сега обаче бях изправен пред нещо, където отговорите или дори екстраполацията не се получиха твърде бързо. Спомням си, че все още не можех да погледна очи в очи желанието да изоставя този проблем

настрана.

Ако мислех, че съм изправен пред несъответствие в тази точка, то бе, защото не знаех какво още можеше да се случи. След около четири седмици, когато „вибрацията" отново дойде, бях, както му е редът, много предпазлив в опита си да раздвижа ръка или крак. Беше късна нощ и лежах в леглото преди сън. До мен жена ми вече бе заспала. Нещо изглежда започна да бушува в главата ми и бързо се разпространи по тялото ми. Беше съвсем като по-рано. Докато си лежах, опит­вайки се да реша как да анализирам случката по друг начин, усетих се, че мисля колко приятно би било да се кача на без­моторен самолет и да полетя през следващия следобед (хо­бито ми по това време). Без да си представям някакво пос­ледствие, а и не знаейки, че би могло да има такова, мислех за удоволствието, което то ще ми донесе.

Почти веднага почувствах, че нещо натиска рамото ми. Наполовина заинтригуван, аз се обърнах назад и нагоре, за да разбера какво бе това. Ръката ми случайно попадна на гладка стена. Придвижих по стената ръката си по цялата й дължина и тя бе все така гладка и непокътната.

Сетивата ми бяха подготвени и аз се опитах да гледам през неясната светлина. Бе стена и аз лежах обърнат с рамо­то си срещу нея. Веднага реших, че съм заспал и съм паднал от леглото. (Никога не ми се бе случвало преди, но след ка­то ставаха такива странни неща, падането от леглото бе съв­сем възможно.)

Погледнах отново. Нещо не бе в ред. Тази стена нямаше прозорци, нито мебели срещу нея, липсваха и врати. Не бе стената в спалнята ми. Все пак по някакъв начин ми бе поз­ната. Разгадаването дойде веднага. Не бе стена, таванът бе. Летях си срещу тавана, докосвайки го нежно при всяко дви­жение. Въртях се във въздуха, стреснах се и погледнах надо­лу. Там, в неясната светлина под мен бе леглото. Отдясно ле­жеше жена ми. До нея имаше някой. И двамата изглежда спя­ха.

Това бе странен сън. Стана ми любопитно. За кого съну­вах, че спи до жена ми? Погледнах по-внимателно и шокът бе силен. ТОЗИ В ЛЕГЛОТО БЯХ АЗ!

Реакцията ми бе почти внезапна. Бях тук, а там бе тяло­то ми. Умирах, това бе смъртта, но аз не бях готов да уми­рам. По някакъв начин вибрациите ме убиваха. Отчаяно, ка­то водолаз, се гмурнах обратно в тялото си и се укротих. То­гава почувствах леглото и завивките. Когато отворих очи, гледах стаята наоколо от перспективата на леглото си.

Какво се бе случило? Бях ли наистина почти умрял? Сър­цето ми биеше учестено, но не така необикновено. Вибраци­ите бяха затихнали. Станах и започнах да обикалям из стая­та, погледнах през прозореца, изпуших цигара.

Мина дълго време, преди да се осмеля да се върна в лег­лото. Легнах и се опитах да заспя.

Следващата седмица отново отидох при д-р Гордън за основен преглед. Не му обясних причината за посещението, но той видя, че съм разстроен. Прегледа ме внимателно. Нап­рави кръвно изследване, флороскопира ме, провери електрс-кардиограмата, анализира урината, пулпира гръдния кош и извърши всичко останало, за което се сети. Провери много внимателно за мозъчни изменения. Зададе ми много въпро­си за двигателната дейност на много части от тялото ми. Уре­ди да ми се направи електроенцефалограма (за анализ на мо­зъчните вълни), която очевидно не показа някакъв проблем. Най-малкото, той въобще не ми каза, че има такъв, а съм си­гурен, че би ми казал.

Срещнах се с д-р Бредшоу, приятеля ми психолог. Той дори ми бе по-малко от полза и съвсем не бе изпълнен със съчувствие, когато му разказах историята. Мислеше, че тряб­ва да повторя преживяването, ако ми се удаде. Казах му, че не съм в състояние да умирам.

- О, не мисля, че трябва да се стига чак дотам — заяви спокойно д-р Бредшоу. — Някои от хората, практикуващи йога, а и тези източни религии, твърдят, че могат да го пра­вят винаги, когато пожелаят.

Попитах го какво могат да правят.

— Да излязат от физическото си тяло, когато поискат, за

Казах му, че това не е за вярване. Никой не би могъл да си пътешества без физическото си тяло.

— И все пак аз не бих бил така уверен — отговори спо­
койно д-р Бредшоу. — Длъжен си да прочетеш нещо по въп­
роса за религията на Индия. В колежа изучавал ли си някак­
ва философия?

Казах, че съм, но не мога да си спомня нищо за пътува­не без участието на тялото.

— Може би професорът ти по философия не е бил дос­
татъчно добър, така ми се струва. — Д-р Бредшоу запали ци­
гара и ме погледна. — Добре де, не бъди толкова тесногръд.
Опитай се да разбереш. Както казваше моят стар професор
по философия: „Ако си сляп с едното око, обърни си глава­
та, а ако си сляп и с двете очи, отвори си ушите и слушай."

Попитах какво се прави, когато също си и глух, но отго­вор не получих. Разбира се, д-р Бредшоу имаше всички при чини да се шегува с това. Случваше се на мен, а не на него. Не зная какво бих правил без прагматичния му подход и чу­десното му чувство за хумор. Никога не бих могъл да му се отплатя.

Вибрациите идваха и си отиваха още шест пъти, преди да добия смелост да повторя преживяването. Когато го нап­равих, беше внезапно. С вибрации в пълна сила, аз си помис­лих за летене нагоре и го извърших.

Плавно се носех над леглото и когато пожелаех да спра, спирах да летя насред въздуха. Все пак не бе неприятно чув­ство, но бях нервен, тъй като се боях да не би да падна из­веднъж. След няколко секунди си помислих, че съм долу, и след миг почувствах, че съм в леглото, отново всичките ми нормални физически сетива работеха с пълна сила. Нямаше прекъсване в съзнанието ми от момента на лягане в леглото, докато станах, след затихване на вибрациите. Ако това не бе реалност, а само халюцинация или сън, аз бях в опасност. Не бях в състояние да кажа кога свършва будуването и кога за­почва сънуването.

В психиатричните клиники има хиляди хора, чийто един­ствен проблем е именно този.

Вторият опит, който реших съвсем преднамерено да пре­късна, бе успешен. Отново се издигнах на височината на та­вана. Преживях изумително силен сексуален оргазъм и не мо­жех да мисля за нищо друго. Смутен и раздразнен от самия себе си, поради неспособността ми да контролирам този по­рой от емоции, аз се върнах във физическото си тяло.

Не по-рано от пет следващи епизода успях да открия тай­ната на този контрол. Очевидната важност на сексуалността в целия проблем е толкова голяма, че аз съм се спрял много подробно на нея по-късно. За момента то бе една мъчителна умствена преграда, която ме държеше в стаята, където леже­ше физическото ми тяло.

Без каквато и да е друга приложима технология, започ­нах да наричам състоянието „Второ състояние," и другото нефизическо тяло, което изглежда, че притежаваме — „Второ тяло". Тази технология върши работа толкова, колкото и всяка друга.

Но преди първия доказателствен опит, който бе прове­рен, аз съвсем сериозно предполагах, че преживяванията ми са всичко друго, но не и бленувания, нервно умопомрачение, начало на шизофрения, фантазии, причинени от автохипноза, и дори по-лошо.

Този пръв доказателствен опит бе, разбира се, съкруши­телен удар. Ако приемех данните за факт, нарушаваше се поч­ти целият ми житейски опит, подготовката ми, знанията и най-важното — чувството ми за стойностите, което бях при­добивал до този ден. Още повече, това подкопаваше вярата ми в пълнотата и сигурността на научните познания на наша­та цивилизация. Бях сигурен, че нашите учени имат всички отговори. Или поне повечето от тях.

Напротив, ако отхвърлех очевидното за мен, дори то да не бе такова за никой друг, тогава отхвърлях това, което ува­жавах твърде много. Еманципацията и възвишената борба за­висят главно от способността на човека да преобразува не­познатото в известно чрез неговия интелект и върху научни принципи.

Това бе дилемата. Наистина би могло да бъде допир до магически жезъл и подарен талант. Аз все още не знам.

2. В търсене и научно изследване

Как постъпва човек, който е изправен пред неизвестно­то? Обръща гръб и забравя за него? В случая два фактора от­ричат тази възможност. Първата е самото любопитство. Втората: как би могъл някой да забрави или отхвърли слон в стъкларски магазин? Или още по—точно — дух в спалнята?

От другата страна на скалата са противоречията и тре­вогата, много истински и много обезпокоителни. И дума не може да става, аз бях дълбоко изплашен от онова, което би могло да се случи с мен, ако това „състояние" продължеше. Много повече се тревожех от възможността от засилване на умственото ми заболяване и поява на физически отклонения. Достатъчно бях учил психология и имах много психолози и психиатри приятели, за да смеся страховете си. Още повече, аз се страхувах да обсъждам проблема с тези приятели. Уп­лашен бях, че те ще ме класифицират като техен пациент и тогава ще загубя близостта им, защото вече няма да бъдем равни (за тях аз няма да съм нормален). Още по-лошо би било да споделям съмненията и страховете си с непрофесиона­листи, мои колеги от бизнеса и обществото. Ще ми бъде при­качен етикет на необикновен човек или дори на ку-ку, което сериозно би нарушило спокойствието на живота ми, както и това на близките ми хора.