Робърт Монро Пътуване извън тялото

Други мои преживявания в Място II са били по-прия­телски, както съм отбелязал някъде. В повечето нямаше забе­лежими следи за това какво ме привлича към някои от стран­ните ситуации. Вероятно и това ще дойде някой ден.

Две необикновени повтарящи се състояния трябва да бъ­дат прибавени към обхвата на тази сфера. Много пъти движението на пътуването, което обикновено е бързо и равно, бе прекъсвано от нещо, което се чувства като насилие, във вид на ураганен порив в пространството, през което човек се придвижва. Сякаш си издухан от тази неконтролируема си­ла, дръпнат наоколо както дойде, от единия до другия край, като листо във вихър. Невъзможно е да се движиш срещу та­къв порой или пък да правиш каквото и да е. Просто се ос­тавяш на потока да те носи. Накрая, но след като те изхвър­лят близо до ръба му, те пускат невредим. Няма нищо забе­лежително наоколо. Само чувстваш, че всичко това по-скоро е сторено от природата, отколкото от човешка ръка.

Второто състояние е знакът в небето. Наблюдавах го в пет-шест случая, когато „помощниците" ме ескортираха. Ед­на неописуема серия от недодялани символи, нанизани нап­ряко върху една арка, точно в средата на един от участъците на Място II. Движейки се през тази област, всеки трябва да заобикаля преградата, защото тя е огромна, неподвижна и неотменима.

Символите, поне според най-доброто ми „зрение", бяха груби, сякаш залепени илюстрации на мъж, възрастна жена, къща и нещо, приличащо на алгебрично уравнение. Научих историята на знака направо от единия „помощник". Разказа я с известно чувство за хумор, макар и почти извинително.

Изглежда, почти неизвестно преди колко време една мно­го богата (по какви стандарти - не се знае) и властна жена ис­кала да бъде сигурна, че синът й ще отиде в рая. Една църква предложила да й го осигури, като поискала да й се плати ог­ромна сума пари. Жената платила на църквата, но синът й не отишъл в рая. От яд и в желанието си да отмъсти тя използ­вала последното си богатство и сила, за да постави знака ви­соко в райските небеса, така че във вечността всеки, който го видел, да знаел за безчестието и мошеничеството на тази цър­ква.

Бе отлично свършена работа. Имената на жената, ней­ния син и църквата бяха изтрити от времето. Но знакът останал безразличен към усилията на учените през вековете да го свалят и унищожат. Източникът на неудобството и лекият срам не бе вероломството на някаква си неизвестна секта, а неспособността на който и да е да свали знака. В резултат всички изследвания на науката в тази част на Място П задъл­жително трябваше да включват и това. Все едно някой да из­работи на ръка сплав от кобалт и мед. Ако изучавате химия, по необходимост ще трябва да включите и „нестандартния" елемент. Или ако човешка ръка би създала огромна луна и нейното сваляне щеше да е извън възможностите на нашата наука, студентите по астрономия щяха да я включват в пред­мета като някакъв обичаен факт.

Това е историята така, както ми я разказаха.

Най-голямата трудност е в неспособността на човешка­та мисъл, подготвена и поставена в условията на материалния свят, да приеме съществуването на това необятно Място II. Нашите млади мисловни науки на запад се стремят да от­хвърлят това съществуване. Нашите религии твърдят това в пространни изопачени абстракции. Признатите науки се про­тивопоставят на такава възможност и не могат да открият поддържащи доказателства чрез своите научни прибори за изследване и измерване.

Преди всичко съществува Бариерата. Никой със сигур­ност не знае причината за това съществуване, най-малко на запад. Това именно е екранът, който поглъща и прави неясен съня ви при събуждане, или по-точно спомена, че сте посети­ли Място II. Не трябва да допускаме, че всеки сън е творение на Място II. Но някои от сънищата може би са превод на преживяванията от Място II.

Преводът — символизмът на преживяването в Място II - не е необходима съставна част от Бариерата. По-скоро сякаш това е усилието на съзнанието да тълкува надсъзнателните събития в Място II, които са извън неговите възможнос­ти за сравнение и илюстриране. Наблюденията посредством Второто тяло в Място I (Тук-Сега) доказват, че най-обикно­вените функции на действията са обект на погрешно тълкува­не, особено когато наблюдението е извън контекста. Място II, среда напълно неизвестна на съзнанието, предлага по-ши­роко поле за извършване на грешки при тълкуването.

Както би могло да се подскаже, подозирам, че доста, по­вечето или всички човешки същества посещават Място II в един момент от своя сън. Защо са необходими тези посеще­ния, не зная. Може би един прекрасен ден, след някоя и дру­га година, нашите учени ще разнищят това познание и тогава ще се роди новата ера за човечеството. Заедно с това ще се появи новата наука, основаваща се върху данните от Място II и връзките ни с този удивителен свят.

Някой прекрасен ден. Ако човечеството може да чака толкова дълго.

Парадоксално е, но учените днес могат много по-лесно да си представят възможността за съществуването на тази об­ласт, наречена Място III, отколкото на Място И. Защо? За­щото тя много точно съвпада с най-последните им разкрития във физиката - с устройствата за бомбардиране на вещество­то, ускорителите на елементарни частици, циклотроните и други.

Най-добрият начин за запознанство с Място II е да се вземат забележителните опити, насочващи точно към това, направо от записките.

5.11.1958 г. Следобед.

Вибрациите дойдоха бързо и лесно, дори не ми създадо­ха неудобства. Когато станаха достатъчно силни, направих опит да се издигна над материалното тяло, но без успех. Как­вато и мисъл или комбинация да опитвах, оставах прикован точно там, където си бях. Тогава си спомних номера с вър­тенето, който действа точно така, сякаш се въртите в легло­то. Започнах да се въртя и установих, че материалното ми тя­ло не се „върти" заедно с мен. Раздвижих се бавно и след миг бях „с лицето надолу" - поза, противоположна на положени­ето на физическото ми тяло. В момента, когато достигнах та­зи 180° позиция (извън фазата, на другия полюс), открих под себе си дупка. Само така бих могъл да опиша видяното. Спо­ред сетивата ми изглеждаше като дупка в стена, дебела око­ло 60 сантиметра, която се простираше безкрайно във всич­ки посоки (във вертикален план).

Очертанията на дупката точно следваха формата на мо­ето тяло. Докоснах стената и почувствах, че е равна и твър­да. Ръбовете на дупката бяха относително груби. (Всички тези докосвания извършвах с нематериалните ръце.) Извън дупка­та нямаше нищо освен тъмнина. И това не бе тъмнината на неосветена стая, а чувството за безкрайно разстояние, вселе­на, сякаш гледаш през прозорец към далечния космос. Усе­тих, че ако зрението ми е достатъчно силно, бих могъл да видя наблизо звездите и планетите. Моето усещане бе за не­що дълбоко, извън космоса и слънчевата система, много да­леч - на едно невъобразимо разстояние.

Раздвижих се предпазливо през дупката, като се държах за страните й, главата си промушвах внимателно. Нищо ос­вен черна тъмнина. Нито хора, нито предмети. Втурнах се об ратно, защото бе изключително странно. Превъртях се обрат­но на 180°, усетих се свободен в материалното си тяло и ста­нах. Беше ясен слънчев ден, точно такъв го оставих, преди да напусна, както ми се стори, само за няколко минути. Време на отсъствие: час и пет минути!

18.11.1958 г. Нощ.

•

Появиха се силни вибрации, но нищо повече. Отново по­мислих да опитам ротациите. Когато започнах, станах и се завъртях бавно на 180°. Там си беше и стената, и дупката, а и черната тъмнина отдолу. Този път бях по-предпазлив. Вни­мателно пъхнах ръката си в тъмното. Бях изумен, когато дру­га ръка хвана моята и я раздруса! Беше като човешка ръка, нормално топла на пипане. След ръкостискането дръпнах бързо ръката си. Бавно се пъхнах отново в дупката. Ръката отново раздруса моята и пъхна в нея една карта. Издърпах ръката си и „погледнах". Върху картата бе написан точен ад­рес. Върнах картата през дупката, отново ръкостискане, из­тегляне на моята ръка. Претърколих се обратно към нормалното, раздвижих се с физическото си тяло и станах.

5.12.1958 г. Сутрин

Отново се превъртях и намерих дупката. Все още с нот­ка на предпазливост се пъхнах в нея и този път проправях пъ­тя си с две ръце. И тогава, за пръв път, откакто експериментирах, името ми бе произнесено. Едновременно с това и двете ми ръце бяха сграбчени от други две ръце. Гла­сът - женски, мек, нисък и настойчив (точно сякаш някой се опитва да ме събуди, без много да ме притеснява) - извика „Боб! Боб!". В първия миг се стреснах, но съвземайки се, по­питах: „Как се казваш?" (винаги търся доказателствен мате­риал!). Когато „произнесох" тези думи, сякаш настъпи бурно движение или действие, като че думите ми бяха произвели ефект от пускане на камък в спокойно езеро или басейн. Не­що като бълбукане, плискане, цамбуркане. Гласът повтори моето име, а аз - въпроса си, като все още двете ръце държа­ха моите.

За да бъда абсолютно сигурен, че съм в съзнание и дей ствително произнасям правилно думите, издърпах ръцете си, превъртях се обратно на 180°, съединих се с материалното, седнах физически и на глас зададох въпроса. Доволен, легнах обратно, превъртях се и отново извиках въпроса през дупка­та. Никакъв отговор. Продължих да го задавам, но почувст­вах, че вибрациите отслабват, и разбрах, че не мога да поддържам повече това си състояние. Превъртях се обратно към материалното и нормалното.

27.12.1958 г. Нощ.

След установяване на вибрациите отново намерих дуп­ката, както и очаквах. Събрах кураж и бавно започнах да про­вирам главата си през нея. Точно когато го направих, чух един глас да казва с изключително изумление и учудване:

„Бързо ела тук! Погледни!" Не видях никого (това може би се дължеше на затворените ми очи, с цел да поддържам виб­рационния ефект; т.е. физическото гледане разсейва). Наоко­ло все още бе мрак. Другият изглежда не идваше, затова гласът извика отново настоятелно и възбудено. Вибрациите сякаш отслабнаха, затова се пъхнах обратно в дупката и се превъртях към материалното без инциденти.

15.1.1959 г. Следобед.

Най-накрая вибрациите се появиха и аз се превъртях, за да изследвам отново дупката. Тя си беше там - на 180°. Бях малко нервен, когато си пъхнах ръката. После се засмях наум и се отпуснах. Казах си, че независимо какво ще бъде - ръка, нокът или лапа, аз съм приятелски настроен. Веднага една ръка хвана моята и я стисна, а аз върнах жеста. Определено усетих приятелското чувство от другата страна. Върнах се към материалното чрез превъртане, но с малки трудности. Във възбудата си забравих и въртенето, и сигнала за връщане към нормалното!

21.1.1959 г. Нощ.

Както и преди, опитах дупката отново. Превъртането ставаше равномерно, след започването на вибрациите. Пос­ле напипах една ръка дълбоко в дупката. Достигайки и с дру­гата ръка, нещо остро сякаш се вряза в дланта ми. Прилича­ше на кука за въдица, която продължи да се забива дълбоко в дланта ми, когато се опитах да я издърпам. Донякъде шо­киран, най-накрая успях да я издърпам. Усещах като че ли „куката" бе преминала през цялата ми ръка. Не бе непремен­но болезнено, но ефектът бе обезпокоителен. Превъртях се към материалното и погледнах физически дясната си ръка. Нямаше белези или болка (въпреки че усещането за проник­ване остана).

25.1.1959 г. Нощ.

Друг опит с дупката, със същия модел на вибрации и вър­тене на 180°. Отново внимателно навлязох в дупката. Една ръка пак хвана моята и нежно я държаше (кука нямаше). Пос­ле ръката притисна моята към една друга ръка. Бавно осво­бодих втората ръка и започнах да я докосвам по-нагоре. Оп­ределено към ръката бе прикачено и рамо. Имах намерение да продължа опипването, но усетих, че вибрациите отслаб­ват. Издърпах моята ръка и се превъртях към материалното. Нямаше никакви признаци на нужда от връщане към физи­ческото, краката и ръцете ми не бяха изтръпнали, нямаше и странични шумове. Вероятно моментен звук е причинил връ­щането.

5.2.1959 г. Следобед.

Може би интересът ми към дупката бе оправдан. Под­готвих достъпа си до нея по същия начин. Вибрации, обръ­щане на 180° и навлизане в дупката. Първоначално не почув­ствах нищо. Навлизах все по-дълбоко и изведнъж усетих, все едно съм потопил ръката си в гореща вода, проводник на електрически ток (най-точното описание). Мигновено я отд­ръпнах, преобърнах се и седнах физически. Материалната ми ръка бе изтръпнала и вкочанена. Нямаше и следа от лошо кръвообращение, причинено от позата на тялото ми. За око­ло двадесет минути сковаността и изтръпването бавно изчез­наха.

15.2.1959 г. Следобед.

Правих опити с влизане и излизане във вертикално по­ложение, въртях се из дупката. Събирайки кураж, се втурнах в дупката с бързо пълзене, точно както един плувец би се гмурнал през дупка под водата. Почувствах, че другата стра­на на дупката и стената бяха подобни на „моята" страна. Опи тах се „да видя", но все още нямаше нищо освен дълбока тъм­нина. Взех решение да се справя с проблема веднъж завина­ги. Оттласнах се далеч от дупката и изпълних метода „про-тягане" по посока, успоредно на дупката, но вън от нея.

Започнах бавно да се движа, скоро настъпи рязко уско­рение. Продължавах да се движа по-бързо. Имах слабото усе­щане за масаж по тялото. Движейки се, както изглежда с мно­го висока скорост, продължих напред в очакване на „стигна" някъде. След много дълго време, както ми се стори, започ­нах да се тревожа. Все още не „виждах" нищо, нито пък чув­ствах нещо. Накрая се изнервих. Започна да пропълзява и страхът, че ще се загубя. Намалих скоростта, спрях, обърнах се и се протегнах назад по посока на дупката. Върнах се за същото време, за което бях дошъл. Вече се бях притеснил, ко­гато забелязах светлина някъде напред в дупката. Гмурнах се към нея, преминах я, превъртях се и седнах физически. Вре­мето на отсъствие бе три часа и петнадесет минути.

23.2.1959 г. Нощ.

Дупката е населена! Тази вечер (в седем и половина) пре­минах през вибрациите, въртенето на 180° и този път без за­бавяне се промуших вътре и застанах мирно. Веднага почув­ствах нечие присъствие. По-скоро усещах, отколкото виждах, че има някой. (Стори ми се мъж.) По някаква неопределена причина, която все още не съм разбрал дори и при спокойно премисляне, аз се успокоих, внимателно се отдалечих назад, преминах през дупката, превъртях се обратно към материал­ното и станах. Кой бе той? И защо действах толкова емоци­онално?

27.2.1959 г. Нощ.

Твърдо решен да открия повече (или дори един!) отгово­ри за дупката, преминах през вибрациите и метода на превъртане на 180° и предпазливо се пъхнах в дупката. Все още бе черна и тъмна. Нямах неприятно усещане, нямаше ръце нито пък нечие присъствие. Можех да усетя нещо твърдо под мен и затова се помъчих с всички сили да отворя очи и „да видя". Успях и всичко се яви пред погледа ми. Стоях близо до една сграда (по-скоро обор, отколкото къща) в една околност, ко­ято приличаше на ливада. Помислих, че трябва да опитам да се извися в небето (съвсем тъмносиньо, без облаци), но ся­каш не можех да се отделя от земята. Може би тук имах тег­ло. На около 30 метра имаше нещо като стълба и като се приближих, видях, че това всъщност е някакъв вид кула, ви­сока около три метра. Като птица, нуждаеща се да излезе от стаята, аз се покатерих до върха на кулата, скочих, за да се отделя и бързо тупнах на земята с твърд звук! Предполагам, че съм се изненадал, като птичка, на която са вързали крила­та.

Станах на крака и си дадох сметка колко глупаво съм постъпил. Не следвах точния път на процедурата. Дори и „тук" правилата трябва да се спазват. Държах ръцете и кра­ката си в обтегнато положение и тръгнах бързо. Движех се бързо над ливадата, наслаждавайки се на гледката и на из­следването, когато изведнъж нещо летящо мина покрай мен. Обърнах се съвсем навреме, за да го видя как се провира през стената и дупката. Изплаших се, че по някаква причина това бе нещо, което можеше да премине обратно и да се опита да се настани в тялото ми, затова обърнах посоката на летене и се гмурнах в дупката. Твърде късно разбрах, че това, което съм мислел за дупка, е един прозорец странично на сградата - и после преминах през прозореца и попаднах в тъмното. Опипвах в тъмнината и намерих външния край на дупката. Минах през него, превъртях се и се установих във физическо­то си тяло.

Всичко изглеждаше нормално. Бях си на мястото, зато­ва се върнах обратно! Вибрациите бяха все още достатъчно силни, превъртях се на 180°, вмъкнах се в дупката, преминах и излязох на светлина. Видях повече през това пътуване. За­белязах двама души - мъж и жена, седящи на столове близо до изхода на сградата. Не можах да осъществя контакт с мъ­жа, но жената (никакви други сведения за физиката й освен тези) сякаш знаеше, че съм там. Попитах я дали знае кой съм аз, но не можах да получа нищо друго освен чувство за поз­нанство от нейна страна. Вибрациите започнаха да отслаб­ват, затова се върнах обратно, гмурнах се в дупката, преобър­нах се и седнах. Общото време на целия епизод бе четириде­сет минути.

За какво биха послужили тези опити? Изчислени по но­минална стойност, те в най-лошия случай прибавят нещо към необикновените халюцинации. В най-добрия - наблюдения­та показват пътя на усъвършенстването.

Първо - изглежда в писаната история няма нищо за та­къв вид преживявания, за да послужат като сравнение. Тези случаи бяха не спонтанни, а съвсем преднамерено планирани и последователно повтаряни. Нещо повече, сигурно ще се окаже, че са уникални.

Второ - опитът се повтаряше по формула: (1) - устано­вяване на вибрационно „състояние"; последвано от (2) - вър­тене на 180° и (3) - поява на „дупката". Опитът бе повторен поне единайсет пъти.

Превъртането на 180° предлага интересни хипотези. Връзката с положението „извън фазата" и забележимото идентично разместване в точно противоположната поза изис­ква вниманието на физиците. Изследванията за връзките меж­ду фазата и формата на вълната, приложени в този случай, могат да създадат една плодотворна теория.

Черната тъмнина на дупката е очевидно въпрос на огра­ниченост на моето „зрение". По време на ранното експери­ментиране разсейването на виждането бе на базата на самов­нушение, защото аз почувствах, че това бе принадлежност за поддържането на вибрационното състояние. Доказателство­то изглежда сочи това при успеха на виждането, когато ре­ших да се опитам да гледам и това стана. Би било интересно наистина, ако бях използвал зрението си по време на дългия изследователски „полет". Вероятно би могло да се научи по вече.

Преживяването с „ръцете" не се поддава на обяснение. Няма доказателства, че съм бил поставен в такова положе­ние или че съм предположил това първо откриване на ръце­те. Второ и последно - преживявания от този род все пак би­ха могли да се предизвикат от този източник. Но това не е начин да се отхвърля първото от тези чувства. Картичката с адреса би могла да попадне в класификацията на минали спо­мени, свързани с ръкостискането при първата среща. Все още не се е намерило обяснение и на „дълбаенето" с „куката" в ръката ми.

При други обстоятелства произнасянето на нечие име не е необикновено. Има множество записи на такива гласове без източник както в събудено, така и в спящо състояние. Различ­ни теории са били формулирани, за да обяснят случая, но с частичен успех.

Най-интересен е докладът, включващ явното разкриване на моето проникване в дупката от една друга страна. В съот­ветствие с публикуваните съобщения на други експеримента­тори, проникването в „дупката" бе по-видимо за човек или интелект, намиращ се на някое друго място, отколкото в най-близката околност. Ако проследим пътя и на други такива съобщения, елементът време би бил идентичен. Нямам наме­рение да проверявам това по какъвто и да е начин.

Емоционалната ми реакция при срещата с „някого" съ­държа много от аспектите на мистично преживяване. Забеле­жителното е, че почувствах непретенциозен екстаз, който дръпна спусъка на емоционалното освобождаване.

Това бе началото. Последваха серия експерименти. Те бяха забележителни с това, че съдържаха много данни и от­хвърляха всякакво историческо обяснение. Любопитният ин­телект не може да обърка колективното преживяване с халю­цинация.

Място III сумарно доказа, че е физически материален свят, почти еднакъв с нашия. Природната среда е същата. Има дървета, къщи, градове, хора, предмети, изработени от човешка ръка, и всички принадлежности на разумното циви­лизовано общество. Има домове, семейства, трудова дейност и хората работят, за да спечелят хляба си. Има пътища, по които се движат превозни средства. Има железопътен транс­порт и влакове.

Сега за думата „почти". Първоначалната ми мисъл бе, че Място III е някаква неизвестна за мен част от нашия свят. Имаше всички белези да е така. Обаче едно по-задълбочено проучване показва, че то не би могло да бъде нито настояще­то, нито миналото на нашия свят на физическата материя.

Не съществуват научните открития. Там няма електроу­реди. Няма електричество, електромагнитни вълни и всичко друго от този вид. Не съществуват електрическото отопление, телефонът, радиото, телевизията или електрическата енергия. Не са открити двигателят с вътрешно горене, газта или петролът като. източници на енергия. Използва се обаче ме­ханичната енергия. По-внимателното проучване на един от локомотивите, който теглеше въжето на старомодно изглеж­дащ пътнически вагон, показа, че той се задвижва от парна

машина. Вагоните изглежда бяха изработени от дърво, а ло­комотивът от метал, но с различна форма от съвременните наши машини. Коловозите бяха доста по-малки от стандар­тните, по-малки дори и от планинските теснолинейки.

Наблюдавах детайлно обслужването на един от локомо­тивите. Нито дърва, нито въглища се използваха като източ­ник на топлинна енергия за производството на парата. Вмес­то това огромен, приличащ на голяма каца контейнер, бе плъзнат внимателно под бойлера, закрепен и задвижван от малък карт към сграда с масивни дебели стени. Контейнерът имаше на върха си издутини, подобни на тръби. Мъже, ра­ботещи зад защитни екрани, осъществяваха придвижването, непреднамерено предпазливи, като не допускаха да бъдат невнимателни, докато контейнерите не бяха безопасно вкарани в сградата и вратата затворена. Съдържанието на контей­нерите бе „горещо", получено или от нагряване, или от излъч­ване. Действията на техниците сякаш показваха последното.

Улиците и пътищата са различни и отново принципна­та разлика бе в размерите. „Алеята", по която се движат пре­возните средства, бе около два пъти по-широка от нашите. Тяхната версия на нашия автомобил е доста по-обемиста. До­ри и най-малката кола притежава единична седалка, на коя­то едновременно могат да седнат пет-шест души. Стандарт­ната кола има едно-единствено фиксирано място - това на шофьора. Останалите седалки твърде много наподобяват столове за всекидневна, разположени около помещението, чиито размери са горе-долу четири и половина метра на шест. Използват се колела, но без автомобилни гуми върху тях. Уп­равлението става с малък хоризонтален лост. Енергията за движение се съхранява някъде в задната част. Движението им не е много бързо, някъде около двайсет и пет до трийсет ки­лометра в час. Движението не е натоварено.

Навиците и обичаите не са като нашите. Малкото, което бе старателно събирано, съдържа историческа среда с различ­ни случаи, имена, .места и дати. Въпреки че етапът на човеш­ката еволюция (съзнателната мисъл представя обитателите като хора) изглежда идентичен, техническата и обществената еволюция не са съвсем същите.

Главното откритие стана много скоро след като събрах кураж да разширя експедициите в Място III. Въпреки по-пре­дишните твърдения, хората не знаеха за присъствието ми, до­като не срещнах един, който единствено може да бъде опи­сан като „аз", който живее „там". Започнах съвсем непред­намерено да се сливам с него временно. Едничкото обясне­ние, което мога да измисля, е, че аз, напълно съзнавайки, че живея и съществувам „тук", бях привлечен и веднага започ­нах да обитавам тялото на човек „там" отиването ми в мяс­то III, съвсем като самия мен.

Когато това се случи и отиването ми в Място III започ­на да става автоматичен процес, аз просто се пренесох в „не­говото" тяло. Когато временно го измествах, не успявах да разбера за присъствието на някакъв ум. Сведенията за него и неговата дейност и миналото му получих от семейството му.