Робърт Монро Пътуване извън тялото

Тя остана в банята съвсем кратко, след това се втурна в стаята и започна отново да обикаля около леглото. Седнах (нефизически - сигурен съм) и се доближих да я докосна, да видя дали мога.

Забелязвайки движението, тя спря и ме погледна. Кога­то проговори, можех да я чуя съвсем ясно. Можех да виждам прозореца и завесите зад нея и през нея.

— Какво мислиш да правиш с картините? Бе женски глас
и можех да видя как се движеха устните й.

Като не знаех какво да кажа, опитах се да й дам задово­лителен отговор и я успокоих, като потвърдих, че ще се пог­рижа за тях.

Като чу това, тя леко се усмихна. После приближи две­те си ръце и хвана моята, като нежно я притискаше. Почувс­твах ръцете - те бяха нормални, топли и живи. Тя леко стис­на моята ръка, нежно я пусна, обиколи леглото и излезе през вратата.

Чаках, но тя не се върна. Легнах си, върнах се към физи­ческото и се изнизах от леглото. Отидох до вратата на хола и погледнах към другите стаи. Там нямаше никой. Обиколих навсякъде, но не намерих жива душа. След като записах слу­чилото се, отново си легнах.

Няколко дни по-късно срещнах психиатъра, който живе­еше в съседната къща, д-р Семюел Каан. (Продължавах слу­чайно да се срещам с психиатри!) Попитах го дали познава хората, в чиято къща живеехме.

— Да, разбира се, познавам ги добре - бе отговорът му.

Казах, че е много жалко, тъй като това бе една чудесна къща.

— Това все пак бе нейната къща, нали разбирате. Същес­
твеното е, че тя умря точно тук, в спалнята, която заемате
вие.

Отговорих, че това е много интересно. Тя сигурно мно­го си е харесвала къщата.

— Да, наистина - отговори д-р Каан. - Много харесва ше картини. Беше ги закачила навсякъде.

Попитах го дали случайно не притежава някаква снимка на г-жа В.

— Трябва да проверя - замисли се за момент. - Имам,
разбира се. Мисля, че е на групова снимка, която е направе­
на в клуба. Дано да я открия.

Д-р Каан се върна след няколко минути. На снимката имаше около петдесет - шейсет мъже и жени, някои от тях -само глави, така както стояха в редици.

Д-р Каан погледна внимателно снимката. „Тук някъде е, сигурен съм."

Погледнах през рамото снимката. На втората редица имаше едно познато лице. Посочих го с пръст и попитах да­ли това не е г-жа В.

— О, да, да, това е г-жа В. - Погледна ме първо с любо­
питство, а след това с разбиране каза: - Сигурно сте открил
нейна снимка в къщата.

Потвърдих. Много предпазливо попитах д-р Каан дали г-жа В. не е имала някакви необикновени маниери или нещо подобно.

— Не, или поне не си спомням - отговори той. - Но ще
помисля. Не може да не е имала някакви.

Благодарих му и реших да тръгна. Обърнах се, защото той отново ме повика.

— Я почакайте, наистина има нещо - каза докторът.
Попитах какво е то.

— Когато и да беше щастлива или благодарна за нещо,

Това помогна.

С натрупване на опита станах малко по-уверен, че бих могъл да използвам тези възможности в сфери, които сигур­но бяха необикновени. Близък мой приятел - Ендрю Бансън, бе на моята възраст и имахме много общо помежду си. Поз­навах го от около осем години. Той между другото бе и пи­лот. Често летеше на самолети от своята компания. Един от

изследователските му интереси бе антигравитацията, за коя­то бяхме говорили многократно. Той притежаваше лабора­тория, където провеждаше опити в тази област. Между въп­росите, които обсъждахме във връзка с гравитационните му изследвания, бе и този дали един или дори двама души биха могли да достигнат сами ефективен резултат за антигравита­цията в този век на огромен брой изследователски групи и крайно скъпа апаратура.

По време на командировка в Ню Йорк през 1964 година ми се отвори един час свободно време следобед, което пре­карах в хотелската стая. Реших да подремна. Легнах и тъкмо заспивах, когато чух гласа на г-н Бансън.

— Има начин да се докаже съществуването на антигра­

Станах напълно буден. Знаех за какво ставаше дума, но не бях имал смелостта да го направя. Но защо гласът на г-н Бансън звучеше така реално в съня? Погледнах часовника до леглото. Беше точно три и петнайсет. Бях напълно буден се­га, за да спя, затова излязох.

Когато след два дни се върнах вкъщи, жена ми бе мно­го мълчалива. Попитах какво се е случило.

- Не искахме да те тревожим в Ню Йорк, но Ендрю Бан­сън е мъртъв. Загинал е, докато се е опитвал да приземи един самолет - каза тя.

Спомних си гласа на г-н Бансън в Ню Йорк и я попитах дали г-н Бансън не е загинал преди два дни, около три и пет­найсет след обяд.

Жена ми ме разглежда дълго, преди да отговори:

— Да. Точно тогава се е случило.

Не ме попита откъде знам. Отдавна бе престанала да ме пита.

Няколко месеца не правих никакви опити да „отида" при г-н Бансън. По неизвестна причина предположих, че ще се нуждае от почивка. Имах работи с насилствена смърт и все още не бях сигурен дали бях прав.

Накрая станах нетърпелив. В събота следобед легнах с решение да посетя г-н Бансън.

След около час подготовка най-накрая се измъкнах от физическото и започнах да пътувам с висока скорост през не­що, което приличаше на мрачен тунел. Крещях наум „Ендрю Бансън" отново и отново, докато пътувах.

Изведнъж спрях или бях спрян. Някой ме държеше съв­сем мирно в изправена поза. След миг от една дупка в пода започна да излиза бял газ. Облакът започна да се оформя и някакво чувство ми подсказа, че това бе г-н Бансън, въпреки че не можех да го видя много добре или да различа чертите му. Веднага заговори много възбудено и радостно.

— Боб, не би повярвал повечето неща, които се случиха, откакто съм тук!

Нищо повече. По сигнал от някого облакът от бял газ загуби човешката си форма и сякаш бе всмукан в малката дупка на пода. Ръцете върху лактите ми ме направляваха и скоро се върнах към материалното.

Халюцинация, получена по пътя на самовнушението? Най-малкото бе оригинална. Никога не бях чел нещо подоб­но. Дали това обяснява съвпадението на времето в хотелска­та стая в Ню Йорк? Има и нещо още. През 1964 година на шейсет и две години почина баща ми. Въпреки че в детство­то бях доста непокорен към бащините съвети, като възрастен мъж чувствах баща си съвсем близко до мен. Сигурен съм, че и той ме е чувствал по същия начин.

Той бе получил удар преди няколко месеца и остана поч­ти напълно парализиран и неспособен да говори. Последно­то очевидно бе най-мъчително, което бе съвсем естествено за човен-лингвист, чийто живот бе посветен на изследването и ученето на езици.

През този период, когато го посещавах, той правеше из­ключително сърцераздирателни опити да ми говори. Искаше нещо да ми съобщи. Очите му молеха да го разбера. Само леки стенания излизаха от устните му. Постарах се да го ус покоя, говорих му. Правеше всичко възможно да ми отгово­ри. Дори не мога да кажа дали въобще разбираше думите ми.

Баща ми почина тихо в съня си в един следобед. Живо­тът му бе плодотворен и успешен. Смъртта му донесе смесе­ни чувства на скръб и сякаш на освобождение.

Непрекъснато разбирах значението на някои от земните знания и вяра, които бях научавал от баща си. Винаги ще му бъда признателен.

Този път смъртта на един твърде близък за мен човек ми донесе малко по-малко трепет й вълнение, отколкото бях пре­живявал преди. А може би познатото, най-малкото чувство­то за известност, предизвика по-малко нетърпение и повече упование.

Единствената причина, поради която изчаках няколко месеца, бе необходимостта да го направя. Други потискащи ме въпроси от личния и трудовия ми живот изглежда ми пре­чеха да се връщам към привичката си да релаксирам. Въпре­ки това една нощ през седмицата станах в три часа след полунощ и усетих, че трябва да посетя баща си.

Изпълних ритуала си и вибрациите се появиха лесно и равномерно. След малко се освободих без усилие и бях горе, свободен в тъмнината. Този път не използвах викането на ум. Концентрирах мисълта си върху личността на баща ми и „стигнах" там, където бе и той.

Започнах да се движа бързо в тъмното. В тъмнината не виждах нищо. Само величавото усещане за движение, заедно с притеглянето на гъст - приличен на течност - въздух, ми­наващ покрай тялото ми. Съвсем като потапянето във вода след гмуркане. Изведнъж спрях. Този път не си спомням ня­кой да ме е спирал, нито пък можех да усетя ръката под миш­ниците си. Намирах се в полутъмна стая с огромни размери.

Изглежда знаех, че това е болница, или конвалесцентен дом, но там не се извършваше никакво лечение, поне такова, каквото ние го познавахме. Започнах да се оглеждам за баща ми. Не знаех какво да очаквам, но най-малкото погледнах

напред към една група, която много се забавляваше.

Имаше няколко по-малки стаи освен голямата зала, къ­дето стоях. Погледнах в две от тях и във всяка имаше по ня­колко души, които не ми обърнаха внимание. Започнах да се безпокоя, че съм объркал мястото.

Третата стая бе не по-голяма от килия на монах, с малък прозорец на височината на раменете на срещуположната на вратата стена. Имаше мъж, облегнал се на стената, близо до прозореца, който гледаше навън. Когато влязох, видях само гърба му.

После той се обърна и ме видя. На лицето му се изписа крайно изумление. „Умрелият" ми баща ми проговори:

— Какво правиш тук?! - каза го с екстаз като някой, про­
пътувал половината свят, когато срещне човек, комуто току-
що е казал „довиждане" у дома.

Бях твърде развълнуван, за да говоря. Само стоях и се надявах, че новата ни среща ще бъде радостна, както очак­вах. Стана изведнъж. Баща ми се приближи направо, сграб­чи ме под мишниците и започна щастливо да ме подхвърля високо над главата си и после обратно долу. Точно както, спомням си много добре, го правеше през детството ми, та­ка както много бащи правят с малките си синове.

Той ме остави обратно на земята и аз се бях успокоил достатъчно, за да му проговоря. Попитах го как се чувства.

— Сега вече много по-добре. Болката ми премина.

забравил. Явно енергията се отвеждаше от него и той се от­далечи уморен. Гледах го и разбрах, че е забравил за присъс­твието ми там. Изглеждаше съвсем слабичък и на около петдесет. Или поне такъв го бях виждал на снимки от тази му възраст.

Почувствах, че срещата бе приключила. Нищо повече ня­маше да се случи. Излязох от стаята, после „стигнах" вън от сградата. Върнах се към материалното тяло. Трябваше ми по-малко време да се прибера, отколкото да отида при баща си.

Така ли се бе случило? Наистина ли болката бе толкова силна през онези последни дни, когато той сам не можеше да разбере как да си помогне, за да я отслаби? Ако това бе вяр­но, какъв ужасен затвор е било тялото му! Смъртта наисти­на бе благословена.

Ще се опитам ли да го видя отново? Не знам. Не знам дали би трябвало да опитвам.

Имах много такива преживявания, не така лични, но точ­но толкова впечатляващи. Всички те ме водеха към неизбеж­ните емпирични заключения, които оправдаха много, много часове на страдание, несигурност, страх, самота и разочаро­вание. Това бе прагът на емоционалното претоварване или, както някои биха го нарекли, Количествен Скок в мисленето и началото на нова гледна точка и перспектива, позволяващи мъките и радостите в Тук-Сега да попаднат в точната катего­рия на важност (какво е минута, час, година, съпоставени с безкрайността на съществуванието?). Открит бе пътят на ре­алното, което в края на краищата е доказано несравнимо със съзнанието на човешкия мозък, въпреки че ще продължи да измъчва с лъжливи надежди и да обвинява в криминално престъпление интелектуалното начало.

Това ли е моят отговор? Свържете преживяванията с поз­нание го, че човешката личност не само може, но и действа извън материалното тяло, и ще се уверите, че отговор има, и то един-единствен.

Ако наистина трябва да има Велико Послание, това ще е достатъчно.

8. „Защото Библията така ми казва"

Ако човешкото същество има Второ тяло, ако това Вто­ро тяло оцелява и след онова, което наричаме смърт, ако лич­ността и характерът продължават да съществуват в тази нова-стара форма - тогава какво? Отново стародавният въп­рос търси своя отговор.

До днес, след дванадесетгодишна нематериална дейност, не откривам доказателства, потвърждаващи библейската представа за Бог и задгробния живот в онова място, нарече­но Рай. Възможно е да съм намерил такива, но да не съм раз­брал. Твърде е вероятно. Причината може да е в това, че не съм достатъчно „квалифициран". От друга страна, повечето от нещата, с които съм се сблъсквал, биха могли да бъдат ос­новни, а те са били изопачавани от историята в продължение на стотици години.

Нека започнем с молитвата, за която се предполага, че е директната връзка с Бога. Както сме научени да се молим днес, това е все едно да казваме наизуст химическа формула, без каквото и да е познание за първоначалното предназначе­ние и значение на съставните й елементи. Или начинът, по който децата ни пеят „Лъндън Бридж се сгромолясва", без да знаят оригиналното значение на песента. Цялата ни циви­лизация е изпълнена с такива нерационални навици. Очевид­но молитвата е един от тях.

Някой някъде знае как да се моли. Той се опитва да до­косне другите. Малко са и онези, които познават методоло­гията. Други запаметяват само думите, а думите през годините са се променяли. Постепенно техниката се е изгуби ла, инцидентно е била преоткривана през вековете. В по-къс­ните случаи съвсем рядко преоткривателят е бил в състояние да убеди останалите, че Старият Утъпкан Път не е съвсем правилен.

Това е всичко, което мога да разкажа. Старият Утъпкан Път не е достатъчен. Или, както вече казах, не съм достатъч­но квалифициран. Още по-лошо би могло да бъде и това, че моята подготовка да се моля не е подходяща или е неправил­на. Във всеки случай, на мен не ми върши работа.

Ето и един пример. По време на една от нематериални­те ми екскурзии се връщах с голяма скорост назад към физи­ческото, движейки се през нищото и очевидно всичко бе доста извън контрол. Без предупреждение се блъснах доста силно в твърда стена от някакъв непробиваем материал. Не се уда­рих, но бях крайно шокиран.

Материалът бе твърд и стабилен, и изглежда бе израбо­тен от огромни стоманени плоскости, които леко се застъп­ваха една с друга и бяха заварени. Всяка имаше слаба кривина, сякаш бяха части от земното кълбо.

Опитах се да се промъкна през тях, но не можах. Прид­вижих се надолу - първо надясно, после наляво. Абсолютно сигурен бях, че физическото ми тяло лежи извън тази прегра­да.

След около час ровене, драскане с нокти и блъскане в та­зи бариера започнах да казвам молитвата си. Използвах всич­ки възможни молитви, които бях научил и дори сам си измислих няколко по-специални. И вярвах във всяка една ду­ма, която изричах, повече отколкото съм вярвал в каквото и да е през живота си. Толкова бях изплашен.

Нищо не се случи. Все още си бях легнал върху прегра­дата, неспособен да премина през нея и да се върна във фи­зическото си тяло.

Обхвана ме паника. Драсках с нокти, скимтях и зъзнех. След като се убедих, че е напразно, накрая успях да се успо­коя. Чувствайки се напълно изгубен, лежах и си почивах, плътно прилепнал към студената, твърда стена.

Не знам колко време съм лежал така, докато способност та ми да мисля обективно се върна. И това все пак стана. Не бих могъл да остана там завинаги или най-малкото не же­лаех. Положението изглеждаше неспасяемо. По-рано къде ли съм се сблъсквал с очевидно невъзможна ситуация?

Спомних си. Преди години заедно с един приятел си ку­пихме самолет, чиито летателни качества не познавахме. Единствената причина да си купим точно този самолет бе, че състоянието му бе добро, а цената - сравнително ниска.

След няколко опита за летене над полето ние решаваме да приемем, че това е било акробатика. Взимаме под наем парашут, издигаме се и се хвърляме с главата напред от де­сет хиляди метра височина.

Преодоляваме няколко мързеливи осморки, небрежни лупинги и няколко завъртания около оста. Всичко изглежда наред. След като отново се издигнем на височината, насочва­ме предната част на самолета леко надолу и пускаме компа­са и рула да се въртят с трясък.

Следващото нещо, което откриваме, е, че се въртим око­ло оста си. Насочваме компаса и право напред, към приета­та възстановителна процедура.

По-рано вършеше прекрасна работа. Но не и този път. Спинът (въртенето по оста) стана по-равен и бърз, и се раз­виваше като движението на камшик. Въртенето на рула в по­сока, обратна на въртенето около оста, дори енергийните взривове, нищо не оказа какъвто и да е ефект върху спина. И все пак нещо стана - спинът се влошаваше и земята бързо се приближаваше.

Бил се огледа през предната част на самолета, лицето му побеля. Той изкрещя към мен през грохота на вятъра: „Най-добре да се махаме оттук!"

Аз също бях готов да напусна. Единствената причина, която все още ме задържаше там, бе възможната загуба на самолета, а бях спестявал твърде дълго, за да го купя. Пре­цених, че сме опитали вече всичко. Освен едно - да действа­ме против правилото, нещо, което е забранено да се прави, когато се въртиш около оста си. Изтегляне на лоста за управ­ление. Какво щях да загубя?

Изтеглих лоста. Самолетът внезапно престана да се вър­ти около оста си и набра необходимата летателна скорост. Продължих да го управлявам, докато земята застана на мяс­тото си. Приземихме се безопасно. Изпълзяхме навън, все още тресящи се, и седнахме на земята. Бяхме попаднали под влиянието на външно въртене. Никой от двама ни не бе наб­людавал такова въртене преди, а още по-малко го бе опит­вал.

Припомнях си външния спин. Опитах се да приложа зна­нията си, докато лежех, ритайки срещу бариерата. Напред, нагоре, надолу, вдясно, вляво - нищо положително не стана.

Остана само една възможна посока, независимо че зна­нията ми определено казваха, че посоката не е правилна. По-лошо нямаше да стане, затова го направих и само след миг отново бях във физическото, шокиран, но спасен.

По кой път? Очевидно в посока, противоположна на ба­риерата. Назад в посоката, от която бях дошъл. Не мога да кажа защо това свърши работа. Нито пък можах да узная как­во представляваше бариерата.

Възможно е подобреният вариант на молитвата да ми е помогнал. Наистина се върнах обратно, нали? Ако молитва­та е свършила работа, то в никакъв случай не стана по начи­на, по който религията ме бе учила. Не се яви Ангел-Спасител да ми помогне и да ме успокои.

При друг случай направих посещение на брат ми и се­мейството му в късна нощ. Малко след като напуснах гост­ната, отидох да спя, защото твърде много се нуждаех от почивка.

Ако това има някакво значение - таблата над главата ми бе обърната срещу стената, разделяща моята стая от тази на четиригодишната ми племенница. Нейното легло, бе точно срещу същата стена.

Щом се настаних в леглото, започнаха познатите вибра­ции. Реших да се изплъзна за малко от материалното. Исках да проверя това си състояние извън домашни условия.

В момента, когато напуснах- физическото, долових при­съствието на три същества в стаята. Останах търпеливо бли зо до физическото си тяло, докато те се приближаваха. За­почнаха да ме дърпат - не силно, но съвсем преднамерено, сякаш искаха да проверят какво ще направя. Прекараха в то­ва занимание доста време. Стараех се да остана спокоен, но все пак те бяха трима. Не бях сигурен дали ще успея бързо да се върна в тялото си, преди да са ме отнесли.

Затова започнах да чета молитвата си. Отново и отново повтарях всички молитви, които знаех. Помолих Бога да ми помогне. Молех се в името на Исус Христос за помощ. Опи­тах и с няколко светии, чиито имена бях чул от жена ми, ко­ято бе католичка.

Какъв бе резултатът? Моите мъчители се разсмяха сил­но и започнаха да работят върху мен с още по-голям ентуси­азъм.

— Чуйте го как се моли на своите божества - започна да злорадства съвсем безочливо единият. - Слушайте само!

Мисля, че малко се разсърдих. Започнах да се дърпам на­зад и съвсем се приближих до физическото си тяло. Гмурнах се в него. Не твърдя, че се борех, но и не останах съвсем па­сивен.

Настаних се във физическото, съвсем успокоен, че съм се върнал. Точно тогава чух детски плач. Идваше от стаята зад стената. Изчаках няколко минути, надявайки се, че снаха ми ще дойде да успокои малкото момиченце и да го приспи.

След около десет минути малката Дж. продължаваше да плаче. Станах и отидох в съседната стая. Снаха ми държеше в ръце все още треперещото дете и се мъчеше да го успокои. Попитах какво се е случило и мога ли с нещо да помогна.

- Тя скоро ще се оправи - отвърна снаха ми. - Може би

Попитах откога плаче детето.

- О, само няколко минути, преди да дойда. Не го е пра­
вила. Обикновено спи много тихо.

Отново предложих помощта си, ако има нужда, и се прибрах в стаята си. Не след дълго малката Дж. се успокои и очевидно заспа. Дали кошмарът на малката ми племенница, който много приличаше на транс, бе съвпадение? А може би трябваше да казвам молитвите си по друг начин.

Имаше твърде много подобни случаи, но те следваха съв­сем същия път, когато правех опит да се моля по вече въз­приетия и условен начин.

Може би има и други по-положителни методи за преда­ване на преживявания, свързани с рая и ада. Ако наистина съществуват, те несъмнено са в Място II.

При нематериални пътувания до Място II често се сре­щат „пластове" или области, през които човек може да пре­мине, както бе споменато преди. Изглежда, че те са в онази част от Място II, която е най-близо до Тук-Сега, а и в някои отношения най-свързана. Това е сивочерна маса, където и най-слабото движение привлича кълвящи и извършващи дру­ги мъчения същества.

Сякаш сте една провесена стръв в това огромно море. Ако се движите бавно и не реагирате на любопитството на „рибките", идващи да проучат, можете да преминете без ин­циденти. Ако се опитате да проявите раздразнение или да се отбранявате, множество възбудени обитатели се втурват към стръвта - бутат, дърпат, късат.

Дали това не са границите на ада? Лесно е да заключим, че дори моментното проникване в този най-близкостоящ слой ще предизвика на бял свят мисълта, че „демоните" и „дяволите" са главните обитатели там. Изглеждат почти чо­вешки, въпреки че притежават очевидната способност да мис­лят и действат самостоятелно.

Кои и какви са те? Не знам. Никога не съм се задържал достатъчно дълго, за да си направя труда да разбера това. Само чрез ужасяващо изпитание и грешка успях да открия способа как да преминавам през този участък към разумния мир.

В тези светове, където мислите са не само нещо, но те са всичко, включително самата ви личност, вашата поквара или съвършенство са дело на вас самия. Ако сте отчаян убиец, може да свършите в тази част на Място II, където всички ос­танали са като вас. Това наистина би било ад за такива хо ра, защото там няма да има невинни, беззащитни жертви.

Проектирайте го на повърхността и ще започнете да до­лавяте огромното разнообразие. Дали ще се отправите към рая или ада на Място II, сякаш зависи изцяло от рамките, в които са поставени вашите най-дълбоки, постоянни (а може би подсъзнателни) мотивации, емоции и индивидуална насо­ченост. Най-последователното и мощното от всички тях ще работи като ваш „радиокомпас", когато влезете в това царс­тво.

Сигурен съм за това, тъй като то винаги работи по този начин, когато ми се е налагало да пътувам нефизически из Място II. Действа по този начин, независимо дали аз желая или не. И най-слабото целенасочено желание или пък дълбо­ко скрито в мен чувство, за което аз дори и не подозирах, от­клоняваше пътуването ми към „подобна" на тази посока.

Някои от направленията, които достигах в резултат на това отклонение, според мен притежаваха всички белези на ада. Възможно е други да се изградени като рай и само с ня­кои съвсем леки различия в приложението от дейностите ни в Тук-Сега.