Робърт Шекли – Корпорация „Безсмъртие“

По-късно Томас Блейн често си мислеше как бе ум­рял и все му се щеше да бе станало някак по-интересно. Защо не можа да срещне смъртта в двубой с тайфун, сре­щу връхлитащ тигър или както се катери по ветровита планина? Защо смъртта му бе тъй кротка, тъй банална, тъй обикновена?

Но разбираше, че една героична смърт не би му под­хождала. Несъмнено му е било писано да умре тъкмо така – бързо, тривиално, калпаво и безболезнено. Навяр­но целият му живот бе преминал в подготовка и оформя­не на тази смърт – смътни признаци в детството, много­обещаващи перспективи в ученическите години, неумо­лима сигурност, когато навърши тридесет и две.

И все пак, независимо колко е банална, смъртта си ос­тава най-интересното събитие в човешкия живот. Блейн мислеше за своята с неутолимо любопитство. Трябваше да опознае ония минути, ония последни безценни се­кунди, когато собствената му лична смърт го е дебнела в засада на едно мрачно шосе в Ню Джърси. Имало ли е някакво знамение, някаква поличба? Какво е сторил или не е сторил? Какво си е мислил?

Тия последни секунди бяха съдбоносни за него. Как точно бе умрял?

Караше по правото, пусто и бяло шосе, лъчите на фа­ровете опипваха далечината, а мракът отпред отстъпва­ше в безкрая. Спидометърът сочеше седемдесет и пет мили. Имаше чувството, че са само четиридесет. Нейде далече по пътя зърна да се задават фарове, първите от часове насам.

Блейн се завръщаше в Ню Йорк след едноседмична ваканция във вилата си край залива Чезапик. Беше се от­дал на риболов и плуване, а между тези две занимания дремеше на припек върху нерендосаните дъски на прис­тана. Един ден отскочи с платноходката си до Оксфорд и вечерта посети танцовата забава в яхтклуба. Срещна смешно чипоносо момиче със синя рокля, което му каза, че прилича на авантюрист от Южните морета – тъй заго­рял и строен в сиво-кафявия си спортен костюм. На дру­гия ден отплава обратно към вилата да дреме на припек и да мечтае как ще зареже всичко, ще натовари платноход­ката с консерви и ще поеме за Таити. Ах, Раятеа, плани­ните на Муреа, прохладният попътен вятър…

Но от Таити го делеше цял континент, цял океан, пък и други препятствия. Тази мисъл стигаше само за някой и друг час бленуване, но като план за действие определе­но не я биваше. Сега се завръщаше в Ню Йорк при рабо­тата си като младши конструктор на яхти в знаменитата стара фирма „Матисън и Питърс“.

Фаровете на другата кола наближаваха. Блейн намали скоростта на шестдесет мили.

Въпреки титлата си Блейн рядко се докопваше до про­ектирането на яхти. Старият Том Матисън имаше гри­жата за стандартните увеселителни корабчета. Брат му Ролф, по прякор Царя на мистиката, беше прочут по цял свят със своите платноходи за презокеански състезания и бързи индивидуални проекти. Тъй че какво оставаше за младшия конструктор?

Блейн чертаеше схеми и планове на палуби, въртеше организацията, обявите и рекламата. Работата беше от­говорна и нелишена от известна доза удоволствие. Но не беше проектиране на яхти.

Знаеше, че би трябвало да подхване собствен бизнес. Но наоколо имаше толкова много проектанти на яхти и толкова малко клиенти… Както бе казал на Лаура, все

едно че проектираш арбалети, боздугани и катапулти. Интересен творчески труд, но кой би купил продукцията ти?

– Можеш да намериш пазар за платноходките си – каза му тя отчайващо прямо. – Защо не се престрашиш?

Той се усмихна чаровно, хлапашки.

– Не ме бива за решителни действия. Аз съм спец по съзерцанието и меката печал.

– Искаш да кажеш, че си ленив.

– Нищо подобно. Все едно да кажеш, че орелът не препуска добре или че коня хич не го бива за полет. Не можеш да сравняваш разнородното. Просто не съм от хората, дето се докопват до кокала. За мен мечтите, бля­новете, виденията и плановете са само обект на съзерца­ние, не и на изпълнение.

– Ненавиждам те, когато говориш така – въздъхна тя.

Разбира се, той наистина го излагаше грубовато. Но в думите му имаше и много истина. Беше си намерил приятна работа, прилична заплата, стабилно положение. Имаше апартамент в Гринуич вилидж, хай-фи уредба, вила на залива Чезапик, чудесна платноходка и обичта на Лаура плюс още няколко момичета. Може би според мал­ко баналния израз на Лаура беше попаднал във водовър­теж сред потока на живота… Но какво от това? Кроткото въртене само помага да наблюдаваш по-добре сцената.

Фаровете на другата кола бяха съвсем наблизо. Блейн забеляза поразен, че е увеличил скоростта на осемдесет мили в час.

Отпусна педала на газта. Колата му буйно и вироглаво свърна към връхлитащите фарове.

Авария? Повреда в управлението? С все сила опита да извърти волана. Не поддаваше. Колата удари ниската бе­тонна преграда между северното и южното платно, лит­на високо във въздуха. Кормилото свободно се завъртя в ръцете му и моторът изстена като осъдена душа.

Другата кола се мъчеше да кривне, но беше късно. Щяха да се сблъскат почти челно.

И Блейн си помисли: да, аз съм един от тях. Един от ония тъпи негодници, за които четеш как изгубили кон­трол над колите си и погубили невинни хора. Господи! Модерни коли и модерни пътища, и по-високи скорости, и все същите стари загубени рефлекси…

Внезапно, необяснимо, кормилото заработи отново – отсрочка по ръба на бръснача. Блейн не му обърна вни­мание. Когато фаровете на другата кола лумнаха през стъклото, настроението му изведнъж прерасна от съжа­ление в ликуване. В този миг приветстваше съкруши­телния удар, жадуваше за него, за болка, унищожение, жестокост и смърт.

Сетне колите се срещнаха. Ликуването избледня също тъй бързо, както бе дошло. Блейн усети дълбока жал за всичко, което оставяше недовършено, за непреплувани­те води, невидените филми, непрочетените книги, недо­коснатите момичета. Нещо го метна напред. Воланът се строши в ръцете му. Стоманената колона го прониза в гърдите и пречупи гръбнака, докато главата му минава­ше през предното стъкло.

В този миг разбра, че умира.