Роден съм в град Пашмакли (Смолян). Произхождам от рода Харбалийци, който води началото си от с. Левочево



Дата01.01.2018
Размер316.14 Kb.
Анастас Петров Стайков
СКИЦИ
Пловдив

1984
* * *

Роден съм в град Пашмакли (Смолян). Произхождам от рода Харбалийци, който води началото си от с. Левочево.

Дядо Стайко бил гурбетчия – дюлгерин. Баща ми Петър също беше дюлгерин. Заедно с брат си Митю градяха къщи (от темел до ключ) из Беломорието. Идваха си лятно време, но за месец-два. Баба Рада въртеше къщата. Майка ми и сестра ми денем-нощем тъчаха “чуздо”, на два стана. Ние, четирима братя, учехме и работехме. Четяхме и пишехме около огнището. Осветляваше ни огънят, или борина, а по-късно газена лампа. И четиримата синове спяхме наедно на пода, завити с един покров.


* * *

Дядо Стайко Харбалията бил едър мъж, “с широка ръка”. Умрял млад от бронхопневмония.

Майка му, баба Мария, била много уважавана и с голям авторитет жена. Разправяха, че е спасила от турските зандани не малко луди комитски глави. Живя над 100 години.

Баба Рада (жена на дядо Стайко и майка на баща ми) беше висока слаба жена. Прекрасна пластична фигура, прекрасен модел за рисуване. И аз я рисувах. Дъщеря на видния родопчанин Гого Белев. На младини много красива. Една седмица преди женитбата ù изгаря къщата им. дядо Стайко я взел без чеиз. Овдовява на 32 години. Макар и с две деца и неграмотна я искал за жена лекарят от турската армия – грък. Той пеел песен за нея: “Калему Раду”.

Най-сполучливи мои работи с нея са: “Баба пие кафе”, “Баба Рада”, “Баба преде”, “Баба борка качемак”.
* * *

Моят баща беше висок, слаб, с възкестеняви мустаци. Добър, кротък – много кротък човек. Не пиеше. Много пушеше. Задавяше се от кашлица. Щом влезеше в стаята, всички (освен баба) ставахме на крака. Закачаше гуглата на стената и сядаше на лявата страна на огнището (левия букак). Писането му беше “мъниста”. Сандъците и руданя на майка беше “ошарил с китки”. Рядък естет. Нощно време ставаше да пренарежда камарата с дърва, защото не били красиво наредени. Веднъж се развика: “Нема ми теслата на дирекен”. Казвам му: “Тетю, у тесласа на пиронес”. “На другия пирон я нема”. Човек на на реда.

При едно младежко събиране у дома бях пуснал плочата “Егмон”. Баща ми отстрани слушаше. Попитах го дали му харесва Бетховен. Той ми отговори: “Синку, йе са ни сетам от музика, ам ей тув ми станва накакво”. И сложи ръка на сърцето си.

На тържеството в края на четвърто отделение дойде и баща ми. Седна на един чин. На дъската аз правех разбор на едно изречение. Казах кое е съществителното, но на следващата дума запънах и не можех да определя каква е. Баща ми се обади с малко насмешлив и ядовит тон: “Глагол, синку, глагол, оти рапти”.

Две картини нарисувах с него: “Тезгях” и “Майка и син” (планина).
* * *

Бащата на майка ми – дядо Насо Гегов, не помня. Бил кмет на село Терян. Знам, че на него съм кръстен.

Жена му – баба Шина, беше прегърбена, наивна женица. Питала майка: “Мию, ам твоес Насу още колко киниги на светос има да пее, та да му са свошри ученесуУ Ам ага са укачи на рапта, ще го обуват ли?”
* * *

Моята майка се казваше Мия. Слабичка, неграмотна женичка. Много, много пъргава. Сутрин оправяше децата и кравите, цял ден сновеше нагоре-надолу из барчините (жътва, оран, дърва и какво ли не), вечер отново децата и кравите, а нощем на стана. Тъчеше и пееше.

Каква сиромашия. Майка имаше само един сърмен вълненик за празник, за черква и един за ката ден, само с малко гайтан. Първият за цял живот, а другите до скъсване.

Хранехме се на софра. Обикновено ядяхме цели, рязани или печени картофи (никога пържени). Хлябът се приготвяше от ръжено брашно, картофи и царевица. Варяхме и качамак и кашав тиган и питена каша. Ядяхме и трахана и фасул. И салата от бардокви (без олио). Ядяхме и счукан бял лук. Майка посипваше малко оцет, защото иначе ставаше “скопу”.

Викам на майка: “Маю, да лизна ли от шикерчекас?” “Нимой ла да та ни лизне бубайку ти”!

Майка ходила с други жени чак в Чирпан. Носили да продават аглоци, миндиле, торби и други, за да купят брашно. Военно време. Страх от реквизиция. Носят житото нощно време на гръб по криви пътеки. Житото стига за една седмица. А после?

Веднъж скрих един фурнит и когато хлябът свърши, изкарах скритото. Ядохме още два дена. Майка плака.

Сутрин преди училище носехме с брат ми Стайко мекици в казармата, за да ги продаваме. Не помня да сме изяли поне една мекица. Веднъж трима войника дръпнаха тавата и изядоха всичките мекици. Ние се уплашихме, но те си ги платиха.

След обед пасехме кравите, берехме и карахме от Усойката дърва с магарето, от Къшлите – сяно. И нагоре, и надолу задянати. На Ешек кулак имехме малко пшеничка. Ожънахме я. Вечерта се преместихме на друго място да жънем ръж. На сутринта се оказа, че сме забравили торбата с яденето на старото място. Отидох да я взема. Видях я закачена на една ела, но видях и мечка да яде класове на стърнището. Не беше лесно. Дете на 10-11 годинки.

Рисувах през лятната ваканция.

Сутрин рано правех моливна скица на сюжета и се затварях да продължа с бои. Казвам на майка: “Маю, ти да видиш какво ми е притеснену. Не ми стига времесу. Ага ма путроси будно, кажи му, че ма нема и да дойде дувечера”. След малк оса тропа на портата и чувам класа на майка: “Тува е, каде ша е. Затворилу са е отгоре като диву и шери. Иди, иди гу изведи и поразходи”. Грижовна майка.

Какво желание да се изучим. Колко пъти е викала на баща ми: “Петре, нимой гу прувада негу на рапта. Йе ша идам. Той има да пее кинига”.

Моят характер тя определяше така: “То Насу ми е млогу добър, ала е йеце рукчив”.

Гостува ми в Смолян художничката Дарена Георгиева. Водехме задълбочен разговор за изкуството. Без да забележим, майка слушала разговора. По едно време се обади: “Е, пък ако питате моес юм, ше рекам да има и по-горни картини, да има и по-долни, та да има за всички”.

Едно нейно гостуване в Пловдив продължи доста. Затъжи се за Смолян. Загледана през прозореца ми вика: “Наску, нах кутра страна е Пашмакли, оти йе требва малку пу малку да са прибирам” “Оти борзаиш, маю?” “Оти туф ма притискат барчинисе.” “Чи де има в Пловдив барчини, маю, чи в Пашмакли нема ли барчини?” “Чи не нема. Там е едно широку, едно огледну…”

Пословично беше взаимното уважение между майка и баба (снаха и свекърва). Ще се почука на портата и майка ще се провикна: “Бабу, душла е жена. Носи прелу за ткаене. Пак е и не вапцану. Слези са оправите. Ти са по-сеташ, ти си по-опитна”. Баба ще отговори: “Нивесту, думай ти. Хас ти знаиш какви буе требват. Пазари гу ти”.

Много, много съм рисувал майка. И на руданя, и на софрата, и как ли не. Най-добрата ми работа с нея си остана “Моята майка точи”.
* * *

Роден съм “в турско” в град Пашмакли (Смолян) на 21 май 1905 г. Роден съм в “корпа”. Баба Рада казала: “Ейсва дете млогу ша види, ала и млогу ша тьогли”.

Какво помня от тогава.

Помня първите панталонки, ушити от хаба от баба Рада. Помня първите цървулки.

Помня Хуриета.

Помня 1912 г. – навлизането на българските войски в Пашмакли. Всички съседи се затвориха у дома докато премине вълната. Помня страха от завръщането на турската армия, която полковник Серафимов спря и отблъсна. Помня брадатите страшни български комити. Тогава оставили дом, покъщнина и добитък, избягахме в Стойките. Колко топли ни прие Сотир Кайков.

Може би това крайно тежко бягство по-късно породи в мен идеята да нарисувам “Бежанци”.

Беше “турско”.

Едно младо гръцко попче идваше да кандардисва нашите да ходя в гръцко училище.

В Пашмакли дойде гръцки владика. Дечурлига хвърляха камъни през прозореца на къщата, където бе отседнал. На един голям празник след богослужението се изви българско хоро. Владиката стреля и рани Георги Узунов. Човекът окуця.

След 1912 г. тръгнах в българско училище. Беше мъчно, защото трябваше да учим и български език. Родопското наречие е коренно различно. Четири отделения учехме в една стая. Един учител. Че си минал в друго отделение се разбираше по това, че си седнал на друга редица. Учението се придружаваше с пръчка .До мене седеше Лазар. Учителката София Кирова го пита колко прави половината от една четвъртинка. “Госпожице, йе ни могам да ти кажем точно колко прави, ама ни вервам да ше е млогу”. Друг път го пита: “Лазаре, колко прави три по две”. Той се надигна бавно от мястото си и ме мушна са лъкътя: “Лай бе”! Как да лая, като и аз не го знам. Най-после се реши и ми вика: “Насоу, йе ша избуботя адно седемдесе, та каквоту ще да станва”. Разбира се, йеде туега. Вика на учителката: “Оти ма бахтеш?” “Защото не знаеш.” “От де знаиш, чи ни знаем! Откак ми йе стопила нугоса в ейсва училище чула ли си ма да продумам адин лаф, та да знаиш знаям ли или не знаям”. А като Лазар бяхме всички.

Веднъж баща му се развикал: “Каква е сая рабута бе – месяц нема как ти купих утеческу, сига пак ищиш и друга книга. Чи и мулиф и татрадка утгоре”.

Четвърто отделение завърших в Пашмакли, прогимназия в Пашмакли, Райково и Устово. Не беше леко. Бях единствен ученик от Горно Пашмакли. Бос или с царвулки, зимно време мокри. Една сутрин видях “на Дълбокия дол” вълк да пие вода.

В края на трети (седми) клас на училищното тържество в Райково декламирах стихотворение. Имах и концертно рисуване. Дошла и майка ми. Ръкопляскания. Хората питали: “Кутра ли е майка му, благатичка”?! Майка мълчала, мълчала, пък не изтраяла: “Жени, то сам йе майка му”.

След прогимназията с Борис Попанастасов заминахме за София да следваме в Духовната семинария. За първи път видях поле, влак, много хора. Издържахме изпита. Борис остана. Дадоха му стипендия като дете на архиерейски наместник. Аз се върнах. Нямах средства. Продължих да следвам в реалната гимназия в Райково.

Изключително голяма заслуга за съществуването на гимназията имаше тогавашният ù директор Никола Филипов. Една година ние бяхме само трима ученика, но той успя пред Министерството на народната просвета да я запази от закриване.

Доста от учителите бяха без необходимата подготовка. С елементарни познания. Завършили само трети (осми) клас. Но имахме и няколко висшисти. Прекрасното семейство Катерински. При тях можахме да почувстваме какво е “български език”, какво е писател. Незабравимият със своите знания и другарски отношения Попанастасов сядаше при нас на чиновете. От учителя ни Гаруфалов е музиката на “Гордей се, Родопа”.

Бях силен, но недисциплиниран, разхвърлян ученик.

Основахме първото в Родопите ученическо въздържателно дружество “Лъч в тъмата”. Бях негов председател. Изнасях доклади.

Постъпих на работа. Бях писар в Мировото съдилище в Пашмакли. Съдията Ив. Лазаров ме ценеше много – пишех красиво, владеех стенография. Непрекъснато ме повишаваше. След една година се уволних като книговодител по нотариалната част. Съдията Лазаров ми каза, че от мене ще стане художник, а аз не знаех какво е художник. Каза ми, че в София има Художествена академия и аз непременно трябва да следвам.

А у дома все по-често и по-настойчиво се споделяше, че е време да почвам някакъв занаят. Най им допадаше “самарджийство”. Стана ми мъчно.
* * *

Заминах за София. В торбичка храна и халенце на гърба. До Пловдив разбира се пеша. В София се отбих да пренощувам в хотел “Бристол” (до Лъвовия мост). Парите ми за следване бяха по-малко от цената на леглото в хотела и аз спах на една скамейка в Банската градина. Беше есента на 1924 година. Ехото от двадесет и трета не беше стихнало. Арестуваха ме, защото нямах документи. Държаха ме в участъка повече от 2 месеца. Бях много доволен, защото ме хранеха, а пък имаше и къде да спя.

Много късно постъпих в Художествената академия. Бях в приложния отдел при проф. Стефан Баджов. В началото нищо не знаех, нищо не можех. Съвсем диво, родопско момче. Чак след средата на учебната година проф. Никола Кожухаров каза на един студент: “Защо не гледаш Стайков?”. Това беше за мене първото указание, че съм вече “в ред”. Рисувахме само с акварел или в черно. Работите ми започнаха да стават все по-зрели. Мои голи тела окачваха по стените на коридорите. Някои от тях стояха дълго след завършването ми на Академията. По “вечерен акт” само двама души получихме оценка “Отличен” – Джон Попов и аз. Спомням си когато след журирането проф. Стефан Иванов ми каза: “Доволен ли си сега? Както виждаш, не съм те мразил, само бях строг”. Същият мълчалив Ст. Иванов, който след завръщането си от Париж на желанието на студентите да разкаже нещо за там, отговори: “Град голям, хора много”.

Подчертано положително отношение към студентските ми изяви и после към творчеството ми имаше проф. Васил Захариев. Един прекрасен график и човек. Много по-късно, когато изложих картината “Моята майка точи”, той ме представи на министъра на народната просвета с думите: “Това е авторът на картината”.

Беше обявен между студентите конкурс по резба за оформяне на таван. Ходих в Самоков и проучих няколко тавана. Спечелих първата награда.

Бях един от редакторите на списание “Сатир”.

На една студентска изложба показах първата си свободна картина, рисувана с акварел “Баба пие кафе”. Беше откупена.

От състудентите ми Георги Генчев правеше чудесни по багра композиции. Упрекваха го във влияние от Иван Милев. Никола Бисеров умееше на много малко пространство да помести много текст. По-късно спечели световен конкурс. Методи Баланчев беше много добър резбар.

Цялото ми следване изкарах при голям недоимък. Дето казват – бях и вегетарианец, и въздържател. Пет години не запалих нито един път печка. Първата година живеех в Подуяне. Беше студена зима. С другаря си решихме да откраднем от Сточна гара каменни въглища. Нощ. Задигнахме 2 много големи и тежки буци и през ливади и плетища ги домъкнахме вкъщи. Оказа се, че не са кюмюр, а мокри камъни.

Дълго време се хранех само веднъж на ден във Вегетарианската гостилница на бул. “Дондуков”. Келнерчето Кръстю, бедно момче, ученик от Телеграфопощенското училище, ми даваше много много ядене, а за бележката на касата пишеше само един стар фасул и едно парче хляб.

Една година добри хора ни дадоха избата на недовършената им нова къща да живеем без наем. Коридорчето беше циментирано и височко. Избата – не. Напълни се с 20 см вода. От коридорчето до единия дървен креват и от него до другия сложихме дъски.

Припечелвах от приложна работа. Бях любимецът на проф. Баджов. (На един обяд у тях ме запозна с големия чешки художник Алфонс Муха.) По поръка на Баджов и в неговото ателие рисувах табла с картинки за шоколадите на фабрика Балъкчиев. На проф. д-р Ватев нарисувах доста табла, съпоставящи хигиенизирани и не селища. Зографисвал съм и черкви. Една лятна ваканция – малката черква в с. Чокманово, друга – в с. Кремене. Работил съм “Св. Седмочисленици” в София, по-късно и в Пловдивската катедрала “Св. Богородица”.

Завърших Художествената академия с отличие. (Впрочем, през цялото ми ученическо и студентско следване аз съм нямал бележка под 6.) Дипломната ми работа на тема “Саломе”, изпълнена с темпера, беше отпечатана в един от илюстрованите седмичници.

На завършилите с отличие (шест души) бяха поместени карикатури от Никола Тузсузов във в. “Лъч”.


* * *

През есента на 1929 година заминах на специализация в Париж. Постъпих в “Академи Жулиан”. Тази академия за усъвършенстване имаше два отдела (в две различни постройки). Единият само за мъже, другият само за жени. Позираха и мъжки, и женски модели. Моделите си имаха свое дружество. Тогава в Париж имаше 70 000 художника. Най-нашумели бяха Гоген и Фужита.

Ръководителят на Академията беше известният педагог Пол Пиер Лоран. Слаб 65-годишен човек. Повече от творбите му бяха със сюжети от официалния живот на Париж. Неговият баща бил също един от най-известните художници педагози.

В Академията специализираха художници от цял свят. Повечет от тях не знаеха френски език. Аз също. Имаше японец, китайски принц, двама хървати, румънският княз Кантакузен, много французи и др. Имаше и един английски милионер. Живееше в Лондон. Сутрин идваше на работа със собствения си самолет и вечер се връщаше. Гостувах му едно денонощие. Посетих Лондонската национална галерия.

Обръщението ми към проф. Лоран беше: Мой професоре.

Отношенията между специализиращите бяха много добри. Атмосферата задушевна. Спомням си само един инцидент между китаеца и един французин. При разправиите китаецът каза: “Аз съм китайски принц” и показа пръстена си с корона, на което французинът надменно отговори: “Но аз съм парижанин”!

Рисувахме само с маслени бои. Аз за първи път работех с маслени бои. Овладях бързо техниката.

Обучението се водеше така: професорът поставяше задача – вярна рисунка, обем, колорит. Обръщаше особено внимание на техническото постижение. Нещо повече: ако моделът е стар, кое е това, което го прави стар; ако е млад, как да се постигне жизнеността и чара на младежката плът.

Моделът заставаше в съответната поза. В края на седмицата “масието” подреждаше етюдите според техните качества и постигнатото на поставената задача. След това минаваше “нашият” професор и с приятелски тон правеше най-задълбочен разбор на всяка работа. Получаваха се и пренареждания. Професор Лоран не обичаше случайните постижения. Държеше художникът да води картината, а не тя него. На един мой етюд зачеркна коляното (от което всички се възхищаваха), защото разбра, че постигнатото е случайно.

Бях от добрите специализиращи. Дори веднага работата ми беше поставена на първо място.

Професор Лоран знаеше няколко езика. Говореше само на френски. Едно разглеждане на моя работа мина през немски, полски и руски език и достигна до мене с точно обратното значение.

Сред културния свят отдавна беше изживяна еснафщината. На една изложба видях картина, изобразяваща голо момиче, легнало на брега на морето. Моделът на момичето се разхождаше пред самата картина. Веднъж професорът влезе в ателието с едно прекрасно младо момиче. Вън в колата остана елегантен момък. Професорът заведе момичето зад паравана. То се съблече и застана съвсем голо на местото за позиране. Постоя малко и пак се облече. Не го рисувахме. Професорът го заведе до колата и то замина с младия мъж. Професорът го беше довел, за да ни покаже идеала на моминското тяло. “А знаете ли кое беше това момиче?” – попита той. “На брат ми внуче. А момъкът в колата беше нейният годеник”. В България мъчно можеше да се намери жена за модел на голо тяло, която след това да се смята за порядъчна.

Водеше ни в Лувъра. Когато минаваше покрай творбите на Рембранд и Леонардо да Винчи сваляше шапка.

Галериите на Лувъра с дължина няколко километра. Започва се със скулптурите на най-старите цивилизации – асировавилонска, египетска, византийска, римска и т.н. Въздействието върху един художник, който за първи път се среща с нея, е смайващо. Невероятно голямо количество, невероятни постижения на човешкия гений. Могат ли спокойно да се обхождат стотиците гробници и мумии на фараони, асировавилонските божества, чудовища и хора. Как респектира Венера Милоска, поставена в отделна зала при специално осветление. Как притегля “Крилатата победа” от върха на дългото стълбище. Наскоро беше открита гробницата на Тутанкамон. Сензацията беше заляла целия Париж и целия свят.

А живописта? Италианска, фламандска, испанска, френска. Кого първо да споменеш: Ел Греко, Веласкес, смайващия с блясъка си Рубен, Ван Гог, прекрасната “Олимпия” на Мане. Ами огромните фигурални гоблени, покриващи цели стени?!

Въздействието от Лувъра е смазващо. Когато излязох вън, първото ми желание беше да се хвърля от моста в Сена. Но, дойде успокоението. Всичко това не е направено от една човешка ръка. То е придошло от цял свят и в продължение на много векове.

В Сорбоната изучавах история на изобразителното изкуство.

Имах карта за безплатно посещение на всички музеи във Франция. И аз ги посещавах. Най-вече препълнения с безценни творби “Люксембург”.

В Париж можах да видя посмъртна изложба от творби на Делакроа, събрани от цял свят.

По онова време Париж беше център на световните забележителности. Елисейският дворец с прочутите градини и водоскоци, Шан-з-Елизе, Айфеловата кула, Домът на инвалидите, където почиват костите на Наполеон, незаменимата Нотр дам де Пари, Пантеонът на безсмъртните, хилядите скулптори по безбройните паркове и площади, та дори и гробищата Перлашез.

Всичко се сравняваше с Париж. Той беше център и на световната култура. Колко пъти посетих Гранд Опера, Театър Сара Бернард. В Руския театър гледах чудесния спектакъл на Княз Игор от Бородин, с великолепната сценография на Билибин. В Париж чух за първи път Шаляпин (за чийто концерт билетите бяха продадени 6 месеца по-рано). Бях добре познат с Жозефина Бекер и Хозе Миохика. Познавах Алехин. Съвсем случайно се запознах с голямата наша певица Христина Морфова. Имах щастието да видя “Умирающия лебед” на гениалната Ана Павлова.

Посетих и доста европейски страни: Белгия, Холандия, Швейцария, Унгария.

И всичко това обогатява, обогатява!!!

Сдобих се с паспорт за Рио де Жанейро, но така се случи, че вместо там се отзовах в България. В Париж ми останаха няколко картини.

Завърнах се с друга мярка.
* * *

Започнах да търся работа. Тогава нямаше предприятия, на които да е необходим художник. За неговото препитание оставаше само учителската професия. Изкарах стажа за учителска правоспособност. Бях съгласен да стана учител където и да е в България.

С един народен представител от Смолян се явих при министъра на народната просвета. Обясних му, че съм завършил с отличие Художествената академия и че съм специализирал в Париж. Той попита на ухо народния представител: “Наш човек ли е?” Него другото не го интересуваше. След утвърдителния отговор (а аз бях безпартиен) издаде заповед за назначаването ми в гимназията в град Кюстендил. Аз не приех. Оказа се, че безпричинно уволняват художника (мой състудент) и на негово място назначават мен.

След дълги обещания и мъчителни чакания заминах за град Пловдив. Там ми се усмихна щастието. Бях назначен за учител в ІV-та прогимназия “Иван Вазов” в квартал “Въстанически” (Кичюк Париж). Зданието беше ново триетажно. По брой на ученици – най-голямата прогимназия в България. В нея преподаваха предимно млади учители с висше образование. Местата от центъра отдавна бяха заети макар и от нередовни кадри.

“Червената прогимназия” беше известна със своя жар за работа, със своите нововъведения и постижения в обучението. А отношенията между учителите бяха крайно задушевни. Имало е случаи, когато в събота съжаляваха, че през неделния ден няма да са пак заедно.

Учениците бяха много добри, послушни и възприемчиви. Повечето бяха деца на преселници от Беломорието, деца на работници (предимно тютюноработници), деца на комунисти.

Не малко ученически жертви даде в Съпротивителното движение “Червената прогимназия”. Тук се учеха и после дадоха живота си: легендарната Йорданка Николова, Аргир Стоилов – комисар на бригада “Георги Димитров”, неговият брат Васил, Иван Христов, Ангел Коджаманов, Сийка Ангелова, Борис Григоров и много, много други. Тук израснаха много партийни и държавни ръководители.

Преподавах френски език и рисуване.

По рисуване учениците ми имаха такива постижения, че на цели паралелки мъчно можеше да се постави оценка по-малка от “отличен”.

Стегнати бяха редиците на манифестиращите през площада ученици от “Кичюк Париж”. Внушителни бяха плакатите и портретите за празници на Кирил и Методий.

Бяха прочути годишните изложби от ученически рисунки.

На тържествата в края на годината прогимназия “Иван Вазов” първа беше поздравявана от просветните органи.

Образувахме първия в Пловдив смесен хор. Диригент беше Трендафил Миланов. Аз бях председател. Изнасяхме концерти в града и страната.

Директорът на прогимназията Димитър Станчев беше човек с висока култура. Често ме викаше в дирекцията, за да си говорим за Париж, за изобразителното изкуство. Той пръв ми извести, че съм издържал успешно изпита за редовен гимназиален учител. Почина от туберкулоза. Бях назначен за директор.

В ІV-та прогимназия останах до 1937 г.

Преместиха ме във ІІ-ра прогимназия (Маразлията). Там всичко беше по-улегнало, пò в релси.

Учителствах една година в Първа мъжка гимназия.

По-късно ме назначиха учител в Първа девическа гимназия. Там работата беше много по-лека. Имаше и осми (единадесети) клас. Големи момичета. Те не само рисуваха, те жадуваха за познания по различните изкуства, за култура, за Париж, за живота.

Малко преди Девети септември 1944 г. бях уволнен заради подозрение в леви убеждения и прояви. После уволнението беше заменено с преместване в гимназията в Карлово. Там преподавах рисуване и философска пропедевтика. И отново бях възстановен в Първа девическа гимназия – Пловдив.

През 1948 г. преминах на свободна практика.


* * *

След установяването ми в Пловдив бях приет много радушно в Дружеството на Южнобългарските художници. Групата беше малка, нямаше 20 души. Председател беше Цанко Лавренов. На свободна практика бяха само Цанко Лавренов, Нягол Станчев и Живка Пейчева. Данаил Дачев рисуваше етикетите на Парфюмерийната фабрика “Папазов”. Всички други бяхме учители или пенсионери-учители.

Живеехме задушевен, колегиален живот. Отнасяхме се с подчертано уважение към възрастните художници. Когато на събрание влизаше Христо Станчев, младите ставахме на крака. Липсваха изрази като: “Бабашкелата иде” (отнася се за прекрасната жена и художничка Живка Пейчева) или “Аз не ходя на мухлясали художници” (по повод на изложбата от големи цветни репродукции от творби на Рембранд, през 1958 г.).

Въпросите решавахме заедно.

Помагахме си.

Всяка година уреждахме изложба.

Дружеството на южнобългарските художници беше едно от най-добрите и най-дейните в България. На общата художествена изложба в София през 1943 г. нашият салон зае първо място. Тогава представих “Моята майка точи”.

Взехме дейно участие в организиране честването на Николай Райнов.

Беседвахме. Изнасяхме доклади.

Ходехме си на гости (вкъщи, не по ресторанти).

Уреждахме оригинални карнавални вечери.

И много, много други.

Непосредствено след 9.ІХ.1944 г. се създаде много приложна работа. Украсяваха се салони за тържества, оформяха се цели улици. Правеха се много плакати и портрети за манифестациите, за оформяне на Централния площад и “Джумаята”. Нарисувал съм ако не хиляди, то поне много стотици портрети на партийни и държавни дейци. А Мостреният панаир? Вътре в палатите се правеха много табла и дълги фризове. На територията на панаира се оформяха цели стени с портрети на нашето Политбюро, на Президиума на Съветския съюз и на ръководителите на всички социалистически страни. На един панаир нарисувах 6-метров портрет (глава на Председателя на републиката Васил Коларов). Получих похвала.

В Дружеството не съм заемал ръководни длъжности. Бил съм секретар и председател на контролната комисия.

Бил съм жури на много изложби, жури за паметника на Съединението, спечелен от Кирил Тодоров, на паметника на Петър Ченгелов. Бях член на комисията, която определи мястото за паметник на Антон Ивановци на язовира със същото име. Бях проектант и ръководител на колектив за оформяне на голяма изложба в Карлово по случай 100 години от основаването на Женското дружество. По линията на Окръжния съвет за култура в Пловдив се откри двугодишен курс по изобразително изкуство. Аз ръководех и теоретическите, и практическите занятия. Много от курсистите станаха членове на СБХ.

Участвал съм във всички изложби на Южнобългарските художници (което по-късно премина в Група към СБХ). Участвах с тезгях, откупен от акад. Кирил Кръстанов; портрет на Георги Димитров, сега в кабинета на председателя на Окръжния народен съвет в Пловдив; с “Моята майка точи”, с дискусионната и много нашумяла “Рода се с мома прощава”, с “Агушевият конак”, “Търколевата къща”, “Соколица”, “Родопчанка” – откупена от посланика на Швейцария, “Орфееви скали”, “Триградско ждрело” и много други.


* * *

Моят начин на рисуване е крайно особен – непрактикуван от никой друг. Проучвам сюжета (пейзаж, интериор, фигура). Правя подробна скица. С цифри, букви и точки обозначавам цветовете и тъмните и светлите места. Всичко е силно стилизирано и само в контур. Връщам се в къщи и покривам с темпера или маслени бои разграничените форми. Получава се картина, която, гледана отблизо, е от безброй петна. Отдалече стилизацията се губи и картината, освободена от излишества, придобива търсеното въздействие. Прави впечатление, че при мене небето винаги е от един тон, без нюанси и без облаци.

Първите години рисувах само с темпера (приготвена от мен) върху лист. Някои смятат творбите ми от този период за най-добри, после не знам защи и как преминах към маслената боя. Заглуши се стилизацията, техниката стана свободна и преливна. От няколко години работя и с темпера, и с маслена боя и пак стилизирано, пак петново. Няколко години контурът ми бе само от прави линии. Сега ми се ще да има и закръгленост.

Отначало рисувах само интериори. Без фигури. Постепенно се появи и фигурата, но като елемент в интериора. После фигурата зае централно място. От този период са: “Сама”, “Карамфили”, “На руданя”, “Одалиска”. И така се стигна до фигуралната картина. По-късно се появи многофигуралната композиция.

Пейзажите ми светлосенъчно носят характера на интериорите. Така че водещото в моите творби е светлината, в която е потопена същността на задачата.
* * *

От кога започнах да рисувам не помня. Във всеки случай от много малък. В прогимназията моите другари се ергенееха, а аз рисувах. На тетрадка рисувах. Не знаещ защо рисувам. Но все рисувах.

Още преди постъпването ми в Художествената академия уредих “изложба” в Пашмакли, в училището срещу Чинара. Това бяха наивни акварелчета, забодени с иглички на стената. Не помня дали бе посетена от някого, но аз се радвах.

След завършване на втори курс направих изложба пак в Смолян в новопостроеното читалище “Христо Ботев”. Картините бяха пак без рамки, без паспарту, но вече подредени, забодени с по четири габърчета. Истинска изложба. Откупки нямаше, но от доброволния вход се събра значителна сума. Аз я отстъпих в полза на читалището.

В Пловдив уредих няколко самостоятелни изложби. Всички се радваха и на морален, и на материален успех. Нещо повече – на една изложба се купиха десет картини повече от изложените. Поръчваха си копия или повторения на сюжета. При откриване на някои от изложбите ми свиреше оркестър или пееше хор. Една изложба беше посетена от княгините Евдокия и Надежда, придружени от кмета Божидар Здравков. Те откупиха три картини, а кметът купи най-хубавата ми темперна работа “Баба Рада”.

В Пловдив са ми откривали изложби художникът Иван Христов, арх. Боян Чинков, писателят Христо Борина, председателят на читалищния съюз Георги Кожухаров и др.

През 1939 г. Грую Данов ми предложи издателството “Хр. Г. Данов” да издаде албум от мои творби. Репродукциите бяха в черно-бяло. Отпечатването ръководеше лично Грую Данов.

През 1939 г. уредих изложба в София. Откри я големият наш скулптор Иван Лазаров. Прочувствено слово произнесе Екзарх Стефан (той беше родопчанин – от Широка лъка). Присъстваха много видни държавни дейци. Хубави думи казаха художниците Сирак Скитник, Коста Щъркелов и генерал Акрабов. Отзиви написаха проф. Гълъбов, Кожухаров (Щаб Копейкин), Елена Консулова-Вазова, Кирил Маджаров и др. Всички картини бяха откупени: от Никола Жалов, генерал Акрабов, дядо Стефан и др. Три работи взе румънският посланик.

През последните години съм уреждал няколко самостоятелни изложби в нашия окръг – Смолян, Мадан, Славейно.

За моето творчество са писали Стефан Шишков, Христо Караманджуков, Никола Жалов, Цанко Лавренов, Станислав Сивриев, Невена Стоичкова, Матей Матеев, Гавраил Василев, Коста Костов, Веско Урумов, проф. Кирил Василев, проф. Асен Шопов, Васил Стоилов и много други.

Владимир Свинтила в статията “Един поет на Родопите” писа за моето преоткриване.

Участвал съм в почти всички общи и национални изложби до 1962 г. Всичките ми картини са били откупувани. Най-голям успех е имала “Моята майка точи”, изложена през 1943 г. Трима души едновременно се запътиха да сложат етикетче “откупена”. Не знам каква е съдбата на тази моя картина. Друга с не по-малък успех е “Ограмотяване”. Показаха я по телевизията. Стана притежание на Полиграфическия институт в София.

В националната изложба “Родопа 7” се представих с “Пет ………”.

Със “Закуска” участвах в биенале Венеция. Има успех. Откупиха я.

Участвал съм като гост в няколко Окръжни изложби на Групата на художниците в гр. Смолян.

Родопа ’83 с “Орфееви скали” и “От гр. Лъки”, Пирин ’83 с “От Банско”.

Голям успех има “Триградско ждрело”.

Много от работите ми са откупувани от къщи, преди да бъдат представени за изложба.

Три картини взе за прекрасния си дом на ул. “Шипка” мис България – Люба Йоцова. Заводи “Чилов” (сега “Г. Димитров”) поръчаха три портрета на д-р Никола Чилов. Една работа взе големият урбанист Мисман. Директорът на Немското училище в Пловдив е купил 6 работи, Стоян Стайнов повече от 10, Бояджиев от фирмата “Кабо” – 4. Сега те са във Филаделфия. Мои работи притежават българските посолства във Виена и Кайро. В Св. Синод в кабинета на Патриарха е “Баба борка качамак”. Московският и всерусийски Патриарх също притежава моя картина. Имам работи в Брюксел, Париж, Берлин, Ню Йорк и др. Тютюнотърговецът Тютюнджиян купи една картина. Плати я прескъпо. Помоли ме да му я опаковам и занеса на гарата. Заминаваше за Париж. На шега казах на файтонджията: “Ако нямам пари да ти платя за файтона, приемаш ли да ти дам картината?” Той ми отговори: “Те мене за идиот ли ме смяташ?”

Подчертан ценител на изкуството ми е директорът на Окръжния исторически музей в Смолян Никола Дамянов. Купил ми е над 10 картини. Мои картини притежават Николай Хайтов, космонавтът Георги Иванов.

Един куриозен случай: на една Национална художествена изложба отхвърлиха картината ми “Майка на софрата”. На купището на шкартираните я видял един чужденец. Харесал я. Извика ме от Пловдив. На моето неудобство ми отговори: “Господин Стайков, няма музей в света, който да не съм посетил. Жена ми също е художничка”. И купи картината.
* * *

Толкоз много години живях в Пловдив, а имам нарисувани само две картини със сюжет от града: “Къща край Маразлията” и “Кючюк Париж”, изпълнени с темпера. Прекрасен е възрожденският Пловдив, но не го чувствам.

“Скривалището на Левски” е от Карлово. От Боженци “Стара къща”, притежание на Николай Хайтов и “Старини”. От Банско е “Пейзаж”.

Цялото ми творчество е от Родопите. Аз пръв в българското изобразително изкуство показах пейзажа, интериора, бита и обаянието на Родопите. Много, много по-късно се заредиха и други художници. Рисувал съм от Широка лъка (синята къща), от Девин (опожареният от турците Черния Девин), от Настан “Осемнадесет дома”, от Райково – Търколевата къща (израснала от скалата), Чилингирската махала, Пангаловата къща (сега Етнографски музей). От Славейно е интериорът от къщата на проф. д-р Константин Чилов. “Станчов камък” е от миньорския град Лъки. Смолянските езера, Триградското ждрело. Една от първите ми темперни работи е от Бачковския манастир. От там е “Мария гледа Иван Александър”.

И най-много рисувах Смолян, моя Смолян.

Прекосявах през Чоковската кюприя, река Черна, навлизах в Усойката, задъхан спирах над Станевската махала и ето насреща Смолян. Отдолу дълга разстлана ивица от грейнали къщи пълзи към Карлък, към Езерово, към Левочево, към Райково, към мене. Отдолу ту се показва, ту се скрива река Черна. Отгоре короната на Орфей, Червената скала, Ешек кулак, Соколица, Невестата, Чернока. Това е Смолян. Колко пъти ме е пленявала тая дивна причудлива панорама. Караше ме да я рисувам. Не ù устоявах. И аз я рисувах.

А на Езерата сгушени една в друга къщите на махалчинките в Езерово. Неповторим кръг. Насреща непристъпната “Бухлювица”. От запад дивният Карлък, от север Соколица. На изток друга махалчинка, а над нея закрилницата Невестата – горда, недостъпна, легендарна.

Нашата махала. Нашата незаменима махалчинка. На скала. Отпред урва. Под нея скокливата Мунюва река, ту придошла с бобот реве, ту прикапчила напевно шуми. Калдаръмено римско сокаче криволичеше покрай навързаните къщи. Тя започваше полегато, после се поизправяше стръмничко нагоре. Но, на стъпала, на преградки. Натовареният добитък да не се пребива. И пак полегато притисната отдясно от недоиздяланата скала, стига грапавата равнинка. Завиваше надясно и покрай реката през разклатения дървен мост на Колю Геговски поемаше към училището, където изкарах и четвърто отделение, към черквата, към горната махала.

Махалчинката започваше с къщата на стрику Митю (по-малкия брат на баща ми). Нова бяла къща с мирис на ела. Стрику Митю беше напет, кабадаия с цохени дрехи, богато обшити с гайтани. Чича Митювица знаеше да брои до 7 и оттам нагоре викаше “Млогу”. Но не се издаваше. Един курортист ù казал: “Пийте, госпожа, пийте от таз вода. Тя е много полезна – съдържа калций”. Чича отговорила: “Хо, чи ние знаим бе, чи ние пак не сме суще (смет). Пак гу е и виде. Виж харкомаса е припликнала от ейнаков”. Когато стрику Митю беше на “курбет” в Беломорието, баба Рада пращаше мен да спя у младата невеста Митювица. За дружинка, да не е сама. И да не излезат лафове. Вечер тя се препичаше на огнището и все повтаряше: “Наску, са да падне от куминес цал чувал сас лири. Лю ше ги броям, до де ми са порстесе изтрият.” Много по-късно нарисувах темперната картина “Имане” – скала със знаци, с жена на златна колесница, с пещера, с разкривено старо дърво.

Следваше нашата къща, най-голямата и най-високата в махалата. Като че ли цялото ми творчество е правено там или оттам. От долния кат са: “Тезгях”, “Ръждясалата порта”, “Майка на ромела”, “Баща ми на тезгяха”, “Малкото прозорче”, “Парцаливата черга”. От първия етаж са многото интериори “Майка на руданя”, “Пещ”, “Невеста преде” и много други. В гостната на най-горния кат температа даваше живот на неразбираеми подробни скици.

Отделена само с вътрешен двор, но вързана с плевня, грееше трикатната къща на по-малкия брат на дядо Стайко, стрику Райчо. Стените на стаите бяха изписани от същия зограф, който зографисал черквата на Долно Пашмакли. В турско време стрику Райчо бил кмет на града повече от 30 години. Тук се посрещаха знатни гости, тук на миндера се колеше агне, свиреше каба гайда, въртеше се хоро, ситнеше се ситна поседница. Тук със свито гърло се пееха песни за “Слана падна на Балкана шипшенски”, за Илю войвода, за Гордю войвода.

Залепени за нас идеха къщите на братята Христо и Лазар Такови. Същият Лазар, който помагаше на българските комити, който след всяка тайна среща с тях се напиваше и викаше из чаршията: “Е сам горски (гръцки) комита”. И замаскирваше деянията си.

Калдъръмената уличка вече не се изкачваше. Беше равно, грапаво равно. Следваше малко равно местенце.

Надвесена над скалата следваше къщата на Георги Сариев. От към пътя два високи дирека подпираха издадената пещ. През много широката порта (за добитък и хора) се слизаше по полегат неизравнен двор. Една врата водеше за подника и плевнята и една каменна стълбичка за първия кат. Продължаваше нагоре друга дъсчена скала, а вдясно – тъмно коридорче. Ето я катадневната. Романтична и тъмна. Никакви прозорци. Само слаба виделинка от покритото с кожа заоблено прозорче, пробито над оджака. Изтъркани черги, тлеещ огън. Дим и полумрак.

Притисна ме тая бедна Димница. И ме поразтъжи. Помолих чича Гьоргиовица така да я остави и нищо да не променя. Изтичах за лист и молив. Като се върнах – какво да видя?! Постелено ново козинево халище. Грейнала нова възглавница. На огъня ново бакърче. “Хо, чи как ще гу оставя ненаредену, Насу? Чи е ща умре от срам”! Родопчанката обича чистотата, наредбата. “Димница” е у професор Тодор Ташев.

Следваше къщата на Чиче Гавраилица и накрая разкривената воденица на Колю Геговски. Тя беше съвсем долу скрита. Дълга крива изпочупена дървена стълба водеше към нея. Водопадчето удряше колелото, а то скърцаше.

Отдясно на пътя бяха градинките. Имаше само две къщи: новата, прекрасна с низ от прозорци на горния етаж беше на Петър Дърмонев, а старата – на калайджията Митю Дърмонски. Чиче Митювица видя през прозореца как детето ù Христо с ококорени очички, надвесено над мен поглъщаше това, което рисувам. Тя с висок глас (отправен по-скоро към мен) му извика: “Прибирай са борже. То ейтва не полива дроб (не храни). Нищо и от тебе да стане хайлезин”.

Всичко това сега го няма. Няма я веригата, от единия край на която стрику Митю, подгонен от турците, да скочи от задната врата, да притича през малката градинка, да се покатери и тръшне “другата” врата на нашата къща, през одера да се прехвърли в плевнята на Стрику Райчо, да изплаши други роднини и от брънка на брънка при воденицата да прехвърли реката и да го погълне в мрака.

Няма ги пеещите чанове на хилядите овци, които отиваха към Беломорието или се връщаха оттам. Няма ги водачите еркичи. Няма ги балканските крачки на тежките кехаи овчари, наметнати с червени шалове и салтанатлии геги.

Няма я нашата незаменима махалчинка.

Веригата се стопи, уличката се изниза, урвата избяга.

Сега там стърчи високият модерен хотел “Соколица”.


* * *

В Смолян отбиваше военната си служба току-що завършилият Художествената академия Здравко Александров. Беше строеви подофицер. Показа ми първите маслени картини. Бяха наивни. След време донесе нови. Голям напредък. Прозираше художникът. По-късно и майсторът. Помолих командира на полка да го освободи от строева служба. Дадоха му ателие. Здравко заработи усилено, амбициозно. И блесна.

Рисувах стари къщи в Жанаварската махала. Едно дете ме попита: “Какво ще го правиш ейсва?” Не му отговорих. Изчезна. След малко се зададе баща му със сопа в ръка. “Чекай да видим каде шоше ще прикарваш. Чекай да видим чия щиш коща да разваляш”. Беше вече съвсем близо до мене. Позна ме. “Чи аку си бил ти, бре Насу? Вай вай каква белйо щехме да сториме”. Изготвяха градоустройствен план на Смолян.

В Смолян дойде да рисува големият български пейзажист Данаил Дечев. Харесал му един сюжет и почнал да го рисува. Не знае, че това е казармата. Дошъл часовоят да го арестува. Минал случайно командирът на полка и го освободил. Въпреки моите увещания още същия ден Данаил си замина за Пловдив.


* * *

Най-голямо огорчение в творческата ми работа беше дискусията около “Мома се с рода прощава”. Това не беше дискусия, а злостна кампания, организирана от някои наши изтъкнати художници и шумно подкрепена от новоизлюпили се новатори.

1958 година. Имаше Окръжна изложба. Беше уредена в изложбената зала на главната улица “Васил Коларов”. Журито допусна картината да бъде изложена. “Мома се с рода прощава” с размери 2.60-4.00 м (а с широката специална рамка много по-голяма) беше поставена на отсрещната стена. Добре я виждаха и трупащите се пред входа граждани.

Никоя картина в българското изобразително изкуство не е пораждала такъв интерес. Интересът към нея беше неимоверно голям. Занимаваше цялата общественост. Преди дискусията окръжните изложби се посещаваха от 1000 до 3000 души. “Мома се с рода прощава” привлече вниманието на 35 000 души. Книгата за впечатления (която някой открадна) беше с преценки само за “Мома се с рода прощава”. И то все похвални, възхитителни. А беше окръжна изложба.

Започна обсъждането. От София пристигнаха два автобуса с художници, включително и ръководството на Съюза. Залата беше препълнена с публика. Много останаха навън. Те слушаха чрез инсталираните високоговорители. Публично обсъждане, а с покани. Мене също мъчно пуснаха да вляза. Искаха ми покана.

А вътре една нажежена атмосфера. Против творбата се изказаха някои софиянци. Пловдивският адвокат Сиди не издържа, поиска думата и каза: “Аз не зная каква е картината на Стайков, но два автобуса дойдохте от София, за да ù се поклоните”. Стана още по-горещо. Поискаха и аз да се изкажа. Отговорих, че картината е моето изказване. Уважаваният от всички пловдивски общественик Георги Кръстев се надигна да говори, но “един” го прекъсна с думите: “Седни бе, хулиган”.

Обсъждането бе прекъснато.

Дискусията се пренесе в пресата. Пишеха се големи утвърдителни статии, в моя полза. Излязоха саркастични епиграми срещу противниците на картината.

Една група от партийни дейци ми каза, че били инструктирани от художници да не харесват картината. “И въпреки това, другарю Стайков, ние Ви поздравяваме!”

По време на работа над “Мома се с рода прощава” ме посети големият български художник Владимир Димитров – Майстора. Даде добра оценка за картината. Намери постиженията ù за значителни. Каза ми, че и той работи над темата “Сватба” цели 20 години, но не сполучил. Много от “момите” били етюди за нея. Когато казах на един художник мнението на Майстора за “Мома се с рода прощава”, той ми отговори: “Остави го ти него. Той е изкуфял. Какво разбира от живопис”.

Чужденци искаха да купят картината. Не позволиха да се изнесе. Представлявала национална ценност. И недоумявах. Не можех да съпоставя отречената художествена стойност с националното ù богатство.

Откупи я Окръжният народен съвет в гр. Смолян. Изложиха я в Етнографския музей (сега Исторически). При едно пренареждане на експозицията я преместиха в Учителския институт в Смолян. Поради липса на подходящо място я окачиха в коридора. Накрая я свиха в избата и загина.

Такава е съдбата на “Мома се с рода прощава”.

Не бе по силите ми това непрекъснато извисяване и отричане. Замълча моят творчески, художествен и обществен живот.

Минаха мъчителни години.

Но Родопите продължаваха да живеят в мене.

Отново ме повикаха да ги рисувам.

И ги рисувам.

Поради некадърност и не знам друго що ме понижиха на кандидат член на СБХ. Никола Мирчев, който присъствал на обсъждането, прозрял машинациите и когато стана Председател на Управителния съвет на СБХ, възстанови членството ми.

Над “Мома се с рода прощава” работих дълго време. Цели 8 години семейството ми живееше с нея.

В Родопите има българи мохамедани и българи християни. Все българи, а нещо липсваше, нещо скърцаше. Многото години след Освобождението търсеха лек за чисти погледи. И аз исках да дам своя принос за спойката. Аз съм родопчанин.

В 1950 година назря идеята. Ще оженя българка мохамеданка за българин християнин. То все българи, но исторически разделени.

Избистри се и композицията: От старата къща излизат младоженците, щастливи, надживели предразсъдъците. За тях – приобщилите се нейни родители. Още по-навътре и надясно ще остане проклинащата назадничавост. Отляво гайдарят ще свири “Мома се с рода прощава”. Невеста с бакър ще полее щастливия им път. Нова осъзната младеж ще пее, възторжено ще приветства историческото събитие. Най-после българи!

Проучвах, събирах материали, купувах костюми, правех етюди, много етюди.

Неоценими модели ми бяха жена ми Ралица, синът ми Петър и дъщеря ни Мария.

Хористи от Райковския самодеен ансамбъл, облечени в родопски сватбарски дрехи, с аглоци, с деверче с кожел, с каба гайда, със сандъци и спап, възпроизведоха извеждането на невестата. Беше в една българомохамеданска къща над Кайгаловата къща малко вдясно. Булка беше Весиха. И интересно: най-старата жена от рода не се възпротиви на “сватбата”. Тя изповяда пред Ралица: “Мене ма ожениха ага бех на четеренадесте. Е го ни галех. Радах деца и раптех, радах деца и раптех. Ала ми остана чузд на сарцесу. Ага ми станеше еце балну, са пукачвах на тавана, утварях дупкана и руках на небону, руках дуде ми ульокне. Затва ага са галят – да са зомат. Вераса нимой да хми бави”.


От няколко години рисувам отново “Мома се с рода прощава”. В същите размери, с известни изменения и в композиция, и в колорит. Броят на фигурите е намален. Не е свободно третирана. Стилизирана е. Не знам какви ще са качествата ù, но упорствам да я довърша.
* * *

Звание нямам. Не съм нито народен, нито заслужил художник. Награден съм с диплом от Българската академия на науките през ……… година. По случай 60-ия ми рожден ден получих поздравително писмо от Управителния съвет на СБХ, в което се казва: “… Със дългогодишната си дейност като художник, Вие изиграхте голяма положителна роля за художествения живот в Пловдив и за напредъка на нашето изкуство…”


Късно признание. Признание на книга.
* * *

Най-голяма затрогваща радост ми достави честването на 75-годишнината ми от смолянската общественост.

В салона на Клуба на културните дейци бе уредена ретроспективна изложба от темперни творби от моите най-ранни творчески години (1927-1937 г.). Аз знаех само, че ми се открива самостоятелна изложба. И нищо друго. Така пишеше и на поканите. Заминахме с Ралица за Смолян. На 28 май 1981 г. точно в 18 часа влязохме в салона. Останах учуден! Салонът пълен със съграждани. Отпред много официални лица, много фоторепортери, телевизионна и радиоапаратура. Шест големи кошници с прекрасни цветя. В едната 75 карамфила (колкото са годините ми). Цветя от ОК на БКП, Окръжния и градски народни съвети, от Окръжния съвет за култура, от Клуба на културните дейци, от групата на художниците, от музейните работници, от театъра. Поканиха ни да заемем местата си.

Откриването започна. Пръв секретарят на ОК на БКП др. Кучмов прочете приветствен адрес от името на Окръжния комитет. След него др. Романов от името на ОНС. Връчиха ми плакет от името на ОСК. И връх на изненадата: прочетоха решение на Общинския народен съвет, с което ме обявяват за почетен гражданин на град Смолян. Връчиха ми почетния знак. Милите ми съграждани се разхълцаха. Бях много, много смутен. Следваха приветствени адреси от културните дейци, от театъра и др. Секретарят на групата на художниците проследи моят творчески и житейски път. Накрая прочете моята творба “Моят Смолян”. Апаратите щракаха, светлините светкаха, радиото записваше. Множеството вече плачеше. Зад мене, моят автопортрет с непрекъснато дърпащата нагоре вежда се чудеше възможно ли е всичко това.

Поканиха ни в съседния салон. Нова изненада: Окръжният народен съвет даваше коктейл в моя чест. Поканените бяха над 50 души. Импровизиран хор пееше родопски песни. Вдигнахме наздравица. Хорът запя: “За многая лета”. На излизане всички станаха прави. Хорът и развълнуваните ми мили съграждани запяха: “Гордей се, Родопа”.

Вестниците, радиото, телевизията предадоха тържественото честване.



Отзивите за изложбата и в Книгата за впечатления и в пресата бяха възторжени.
Имам две златни деца: син Петър – художник и дъщеря Мария – биохимик.





Каталог: files -> archive
files -> Правила за реда за ползване, стопаниване и управление на стадион "христо ботев" благоевград глава първа общи положения
archive -> Програма по анатомия за студенти от ІІ медицински курс летен семестър 2010/2011 Седмица
archive -> Седмична програма (20010-2011) Нервна система и сетивни органи I курс медици Лектор: Доц д-р Стефан Сивков, дм Кредит: 7 Седмица
archive -> Доклад за дейността март 2011 година Съдържание Избрани показатели за дейността 3
archive -> Регионална библиотека "Н. Вранчев"- смолян
archive -> Програма на лекциите и упражненията по анатомия и хистология
archive -> Програма по Анатомия, хистология и ембриология, летен семестър 2010/11 г. І фармацевтичен курс


Поделитесь с Вашими друзьями:


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница