Рождество Христово

- Мамо, мамо, кога ще пристигнем? – двете близначки повтаряха това от половин час. В един глас. След това избухваха в смях. В началото майка им се смееше с тях, а след това постепенно й омръзна. Вече всичко й беше дошло до гуша. Пътуването в тъмнината, умората от работата, търпението пред децата. Вече й беше време за една добра почивка.

„Ха, почивка ли?! Ще имаме гости тази вечер. Що за живот живеем? Що за празници празнуваме с това бързане?!” – питаше се. Съпругът й се беше обадил да вземе вино и шоколад. Тя спря колата, погледна задрямалите на задната седалка близначки и заключи вратата. Докато пресичаше, за да стигне до паркинга, видя млад мъж, брадясал, несресан, но въпреки това с черти, които не можеш да не забележиш. Беше облечен с тъмни раздърпани дрехи и носеше стара сива раница, нещо напълно нормално за младите мъже, но някакси този й правеше впечатление. Той очевидно бързаше доста, сякаш единствената му цел беше да пресече възможно най-бързо, на всяка цена. Тя спря, наблюдавайки го. Погледът му минаваше през нея, губеше се в тълпата, преминаваща напред – назад наоколо. Изведнъж той се затича, като че ли без да мисли, към отсрещния тротоар. Тя поиска да извика, но беше късно. Пък и не би я чул в шума от колите. Той премина толкова ненадейно. Една кола не успя да намали навреме, и наби спирачки в него. Той се обърна инстиктивно настрани. Предпази се сръце, но колата го удари. Мъжът извика, устните му се свиха, а тялото му се сгърчи. Шофьорът надникна през прозореца, изпсува и излетя с бясна скорост от мястото на инцидента. Раненият едва си добра до другия тротоар и буквално се строполи на ледените плочки. Младата жена стоеше вцепенена и гледаше. Двоумеше да му помогне ли? Все пак той беше непознат. Не се знае какъв може да е.

„Няма от какво да се страхувам! Човекът пострада, а наоколо има толкова много хора.“ – и тя се запъти към него с бърза крачка. Сакяш се страхуваше, че някой ще я изпревари.

Наоколо минаваха коли, но никой не обърна внимание на мъжът, свит на тротоара. Хората просто не искаха да се занимават с това, предпочитаха да се преструват, че не виждат нищо, да гледат своята работа и да не се забъркват в случки с неочакван край. Младата жена спря на метър разстояние от ранения. Чудеше се какво да прави. Наведе се. Хвана леко ръката му, и той отвори очи. Бяха дълбоки, сини и огромни на фона на измъченото му лице. Той я погледна с учудване, но не каза нищо.

- Спокойно! – прошепна му тя - Ще извикам линейка, те ще Ви помогнат.

При тези й думи той се стресна, погледът му се изпълни със страх. Мъжът понечи да се измъкне, да избяга. Държеше се като животно хванато в мрежа, но не можеше да се изправи заради раните си.

- Не се притеснявайте, каквото и да се случи, не сте сам. Ето, аз съм тук! Ще остана докато дойде линейката. Ще бъда с вас!

И докато набираше телефона на бърза помощ, за миг й се прииска да отиде с този човек в болницата, да види дали ще се оправи, дори сама да се погрижи за него. Той бе толкова млад, вероятно на не повече от двадесет години, а изглеждаше така безпомощен и отчаян. И тъй като тези сини очи продължаваха да я гледат с изключително учудване, тя каза:

- Нали ми вярвате? Линейката ще дойде до пет минути. Трябва само да се държите!

Той я чу, и обърна към нея цялото си лице. Черната му къдрава коса, скрита под опърпана черна шапка, беше мръсна и рошава. Но въпреки цялостния небрежен вид, лицето му излъчваше някаква интелигентност. Погледът му беше умен, някакси детски, предизвикващ майчински чувства, не беше поглед на на луд или лош човек. Гледаше я с благодарност и признателност, а в очите му се появиха сълзи. Или от радост, го заболя от движението.

- Исках да умра – отрониха устните му. – Аз... крадец съм... престъпник... Не мога да живея повече така...

- Не говорете! – каза тя леко стрестната. – Няма значение какъв сте, а какъв искате да бъдете. Може би... точно тази катастрофа... точно в деня на Рождество... Вие можете да се промените, нали? По-добре е от това да умрете.

- Да – прошепна той. – Благодаря ви, че останахте.

Сълзите се търкяляха по слепоочията му, а в сините му очи блестеше светлината от уличните лампи. Скоро линейката дойде и отнесе ранения.

Половин час по-късно младата жена вече шофираше обратно към дома си. Не можеше да повярва какво бе направила. Ако мъжът й, или майка й и баща й, или дори някой нейн познат бе разбрал, щеше да я упрекне. Не беше време в което можеш да общуваш свободно с непознати вечер. А и той... каза, че е крадец. Не приличаше на лош човек, а на момче в нужда. Объркано, смутено и търсещо.

„В какво се забърках? Слава Богу, че поне момичетата все още спят непробудно!”

***

Мъжът й седеше пред телевизора.

- Скъпа ела, остави това и ела да видиш! – повика я той. Изглеждаше заинтригуван.

- Предаваме на живо от районно полицейско управление. Тази вечер бе заловен серийният обирджия на бутикови магазини, вилнял в цялата област. Наричан е „Неуловимият“ заради способността си да се измъква преди органите на реда да стигнат до въпросния магазин. Преди броени часове анонимен гражданин е сигнализирал за ранен човек на улица „Свети Никола“, пострадал при пътен инцидент. При приемането на жертвата в бърза помощ, се оказва, че това е двадесет и седем годишен Н.К.,чиято снимка виждате на екрана. Той сам се е представил на медицинският екип, с желание да бъде арестуван след прегледа. Понастоящем „Неуловимият” е настанен в болница с наранявания в коремната област, гърба и главата, където ще бъде подложен на лечение. Обвиняемият се е признал за виновен по всички обвинения и вероятно в следствие на стреса говори несвързано за светлия празник и Божията намеса в неговата съдба...

- Това е станало по твоя маршрут, представяш ли си? – каза мъжът й. – Човек много трябва да внимава, когато пътува.

- А може би по-често трябва да се доверяваме на Господ – усмихна се тя. – Хайде отписни се! Днес е Рождество Христово, а ние сме живи и здрави, имаме две прекрасни деца и сме тук заедно. Когато погледнеш на нещата с добро, ги виждаш такива, каквито са – добри!

Мъжът й поклати глава и превключи на друг канал. А тя остана втренчена в екрана. Оттам сякаш още я гледаха чифт невероятно сини очи.

Мария Белчева - 16 год.

ОДК “Св. Иван Рилски” гр. Казанлък

клуб “Светлини сред сенките”