Ролята на емотивни изразни средства при конструирането на джендър идентичността. Анализ на английска и българска реч”, за присъждане на образователната и научна степен „доктор”

на дисертацията на Ирена Любчова Димова, задочен докторант по направление Филология 05.04.11 Общо и сравнително езикознание (Социолингвистика - английски език), на тема „Ролята на емотивни изразни средства при конструирането на джендър идентичността. Анализ на английска и българска реч”, за присъждане на образователната и научна степен „доктор”

Ирена Димова има седем публикации, пет от които по темата на дисертацията. Списъкът с публикации се съдържа в автореферата, като копия от петте статии по темата на дисертационния труд бяха предоставени на членовете на научното жури.

Предмет на настоящата рецензия е дисертацията „Ролята на емотивни изразни средства при конструирането на джендър идентичността. Анализ на английска и българска реч”, с обем 220 стр., от които 19 съдържат библиографията на използваните източници. Дисертацията е организирана в 4 глави: Увод, Теоретични основи на изследването, Описание и анализ на данните и Заключение, като глава трета е най-обемна и обхваща 118 страници. За анализ на емпиричния материал докторантката е избрала смесен метод (който съчетава количествен и качествен анализ) за постигане на максимална обективност и цялостност на изследването.

Като цяло дисертацията е терминологично издържана и последователна, но читателят се обърква когато срещне употребен термин от рода на ‘речеви акт’, който се използва с коренно различни значения в различните школи и области на езикознанието, използвани в работата на дисертанката (напр. в модела на комуникативна компетентност на дел Хаймз и прагматиката), но неговото специфично терминологично съдържание за целите на представеното изследване остава неизяснено.

В увода докторантката мотивира избора си на изследователски проблем за същността на връзката между езиково поведение и джендър като отразяваща или конститутивна, който е напълно дисертабилен и широко дискутиран в съвременната (социо)лингвистика. В същата част тя формулира основната цел на изследването си да се установи ролята на емотивни изразни средства за динамичното, социално и дискурсно изграждане на джендър идентичността в обособена социална група („community of practice), чието постигане в работата се осъществява чрез тестването на три заявени хипотези, които всъщност са различни аспекти на една цялостна хипотеза, и въвежда основния терминологичен апарат на изследването и теоретичната му рамка. В увода малко натежава преразказа на предишни изследвания на докторантката, които се използват като мотивировка за избора на теоретична рамка и методологически подход, които задават контекста за настоящото изследване. Всъщност реалният обект на изследване е точно дефиниран в автореферата като „ролята на афективните езикови средства за изграждане на джендър идентичността”, което не съответства напълно на темата, формулирана в заглавието, въпреки уточнението, направено в автореферата, че „емотивни” и „афективни” ще се използват като синоними в дисертацията, следвайки мнението на антропологични лингвисти като Бесниеър 1994, 1995 и др. Предвид факта, че социалната дейност, която обособява групата за изследване е всъщност изразяване на оценка (appraisal) липсата на трудовете на Мартин и Уайт за езика на оценяването и разслояването му на афективни, емоционални и оценъчни компоненти е леко изненадваща (както и на редица други автори, напр. Харкин и Вежбицка 2010; Мартин и Уайт 2005; Уилсън 2012 и др.).

Ирена Димова формулира изследователския си въпрос така: „Каква роля играят емотивните изразни средства при конструирането на джендър идентичността в процеса на реалното, действителното ежедневно общуване?” (стр. 7 от дисертацията). За да предложи информиран и обоснован отговор на този въпрос дисертантката формулира три хипотези (стр. 7 от дисертацията), които всъщност се свеждат до една: емотивните изразни средства в езиковото битие имат изграждаща роля за социалното проектиране на джендър идентичността и този процес на сосиално конструиране се регулира от стереотипни, културно идеологически модели.

В първа глава дисертантката описва теоретичната рамка, която е възприета в изследването, а именно социалния конструктивизъм (виж Камерън 1997; Холмс и Шнур 2006; Екърт 2011), но не радикалния такъв. При излагането на основните положения на социалния коснтруктивизъм г-ца Димова го противопоставя на есенциалистките подходи, заложени в следните модели - теорията за дефицитността, теорията за доминирането и теорията за различието, за които джендър идентичността е вътрешно присъща и непроменлива характеристика на индивида, която се отразява в различните комуникативни актове като единна същност. За да балансира крайностите, заложени в двата типа модели (есенциалистки и конструктивистки), Ирена Димова приема, че езиковото поведение на говорещите лица индексира във всеки комуникативен акт и в рамките на обособената социална група динамично изградена джендър идентичност. Тук е мястото да отбележа, че джендър идентичност и социален пол се използват явно като синоними, но това не е изрично посочено в дисертацията.

За да провери дали постановката й е обоснована, Ирена Димова изследва корпус от коментари, публикувани на стените на две певчески състезания в социалната мрежа Фейсбук: Гласът на България 2011 и X Фактор Великобритания 2011, като емпиричният материал е събиран чрез етнографско наблюдение на двете стени. При описание на начина на събиране емпиричния материал, дисертантката пропуска да уточни някои особености на типа общуване, продиктувани от характеристиките на средата и целите на общуването и оставя читателя сам да фиксира релевантните стойности на контекста за конкретната ситуация според контекстуално-ситуативните променливи на обособената социална група (community of practice).

За целите на анализа дисертантката обособява 5 основни вида коментари, които се използват за количествено измерване на типа афективно-оценъчни позиции на участниците в обособените социални групи: а) изразяващи положителна емоция към участник в състезанието; б) изразяващи отрицателна емоция към участник в шоуто; в) изразяващи както положителна, така и отрицателна емоция към участник в състезанието; г) изразяващи отрицателна емоция по отношение на дадено събитие и/ или референт в защита на участник в шоуто и д) изразяващи положителна емоция към определен участник в шоуто и отрицателна към друг.

За да обвърже типа афективно-оценъчни позиции с динамичното, контекстуално изграждане на джендър идентичности, Ирена Димова борави с понятието за стил, като уточнява, че езиковите форми нямат фиксирани социални значения, а потенциални такива, които придобиват конкретност при комбинирането на въпросните форми в определени стилове, в конкретни комуникативни ситуации. Тя приема, че именно такива стилови комбинации от форми индексират определени комуникативни позиции на индивида, което от своя страна посочва определени социални категории. Така езиковите форми се приемат в дисертационния труд като индиректни маркери на категорията джендър (по модела на Окс 1992). Индиректността се извежда от асоциирането на различни лингвистични средства (фонологични, морфологични, граматични, лексикални и дискурсивни), които директно маркират определени комуникативни позиции на индивида, с типично мъжко или типично женско езиково поведение в рамките на дадена общност, и така индексират категорията джендър.

Събраният езиков материал се изследва в етнографска перспектива, което се оказва изключително подходящо за анализирането на контекстуализираното конструиране на идентичности. Тази перспектива оправдава използването на качествен анализ, а перспективата, характерна за третата вълна на вариационната социолингвистика определя количествния подход при анализа на данните, като фокусът на анализа е върху въпросите за това какви стратегии за изразяване на оценъчно-афективни позиции използват членовете на двете обособени социални групи и до какви различия по отношение на изграждането на джендър идентичността вътре в двете групи и между групите води това.

Количественият (с цел откриване на статистически значимите разлики при употребата на изведените стратегии от мъже и жени вътре в групите и между групите) и качественият анализ (с цел кодиране на афективните стратегии в корпуса) на данните води дисертанката до редица локални и по-глобални изводи, които са представено по-долу.

Направеният възрастов профил на участниците в обособените социални групи подсказва, че анализираният материал е характерен за младежката реч и начини на изразяване (участниците са на възраст между 20 и 30 години).

Изведените видове стратегии са характерни както за българските коментари, така и за английските, което се обяснява най-вероятно се дължи на факта, че двете групи информанти преследват подобни общи цели (избор на най-добрия глас съответно на България и Великобритания) и общуват в подобни онлайн среди (Фейсбук стените на двете състезания). Основните различия между българската и британската обособени социални групи се изразяват най-вече в предпочитанията към определени стратегии, измерени чрез честотност на употребата им. Това води до локалния, но значим извод, че за българската група са по-характерни контрастивните и експресивни маркери, а за британската група - маркери за модалност, интензифициращи маркери и маркери за солидарност.

За да охарактеризира значимостта на тези количествени данни (надлежно обобщени в таблици) за изграждане на джендъра идентичности в контекстуализирани, конкретни комуникативни актове, Ирена Димова неизбежно прибягва до описание на стереотипите за това как мъжете и жените изразяват емоции. В стереотипните модели за начина на изразяване на емоции от жените на преден план изпъкват по-засилената емоционалност на жените и предимно положителната насоченост на тези емоции, както и по-интензивното изразяване на тези емоции. Мъжете от своя страна избягват изразяването на положителни емоции и на отрицателни емоции, разкриващи слабост и безвластие, като наблягат на изразяването на отрицателни емоции, сигнализиращи сила и власт. Макар да са дълбоко есенциалистки, тези функциониращи като коректив стереотипи са необходими за тълкуване на конструктите. Съотнасянето на емпиричните данни към стереотипите показва, че феновете на Гласът на България в езиковото си поведение се доближават до типично ‘женските’ начини на изказване и контактуване, като се открояват три стереотипно ‘женски’ комуникативни практики: а) поставяне на акцент върху изразяването на емоции; б) предпочитане на засилено, интензивно изразяване на положителни емоции и в) предпочитане на ограничено, смекчено изразяване на отрицателни емоции. При вътрегруповото диференциране, жените проявяват склонност към по-свободна и честа употреба на типичните за групата ‘женски’ начини на изразяване и контактуване, докато при мъжете се наблюдава по-голяма сдържаност при прилагането на същите тези стратегии.

Оказва се, че феновете на Х Фактор Великобритания също проявяват предпочитание към комуникативни практики, които са типично ‘женски’, като водещите типично женски стратегии са четири: а) засилено изразяване на емоции; б) интензивно изразяване на положителни емоции; в) ограничено изразяване на отрицателни емоции, които застрашават положителния образ на даден участник в шоуто и г) наблягане на изразяването на отрицателни емоции в защита на даден изпълнител и неговия положителен образ. Вътрешногруповите различия между мъже и жени се запазват като при българската обособена социална група.

На базата на тези изводи от анализа на емпирични материал дисертантката заключава, че хипотезата й е доказана. С други думи, към категорията джендър би трябвало да се подхожда като към социален конструкт, който се изгражда в конкретни групи, а връзката между афективни изразни средства и джендър е по-скоро изграждаща, а не отразяваща.

За да избегна повторение на подробно описаното в автореферата (който е на разположение на сайта на университета) ще изложа само най-положителните страни на дисертацията и ще отправя някои критики и препоръки.

Дисертацията представлява първо, самостоятелно, завършено научно изследване. Сред положителните страни на дисертацията са жанрово стилистичните умения на авторката на изследването, които демонстрират отличното й владеене на английски език и изградените й жанрово и тематично специфични умения за създаване на научен текст. Единствените забележки в тази насока са свързани с прекалено честата употреба на явно паразитния израз „more often than not” и пространните на места (и определено излишни) повторения (напр. стр. 175-177; 182-186 и др). Събирането на голям корпус и подробното му качествено и количествено изследване също заслужават висока оценка (въпреки някои изненадващи неточности при конкретния езиков анализ, виж по-долу).

Основните неточности при анализа на езиковите средства се забелязват при изследването на синтактични стратегии. Допуска се смесване на изказване и изречение, което води до идентифицирането на изказвания, съдържащи само името на фаворизиран участник като безглаголни изречения. По-притеснително е твърдението, изказано на стр. 135 и 136 от дисертацията, че „авторът на съобщение 1 се поставя в позицията на подлог в акта на вербализиране на положителен афект чрез употребата на непряк емотивен израз „нямам думи”, като по този начин се представя като активно изпитващ емоции и така засилва силата на емоционалния израз. Така излиза, че изразения афект е част от нея” (стр. 135). Това наивно приравняване на говорещ, индексирана дискурсивна позиция, емотивна проекция и синтактично кодиране на осмислена извънезикова реалност поставя под въпрос идеите на дисертанката за връзката език – индивид – извънезикова действителност. Този анализ се капитализира до извод за изразени „предпочитания от членовете на българската обособена социална група да изразяват афект по по-активен и интензивен начин и да сигнализират нещо, което е част от тях” (стр. 136), Анализът на същата страница продължава с установяване на пряка връзка между изразяване на отрицателен афект и „поставянето на членовете на обособената социална група в положението на допълнение” (стр. 136). Като пример за последното, което подчертава по-пасивно изказване на афективна позиция, според дисертанката, тя посочва изказването „Тая нещо не ме кефи”. Като пренебрегнем проявеното смесване на семантични роли и синтактични конституенти и неразличаването на директни и индиректни емотивни средства, остава въпросът как си представя дисертантката връзката между мислене – емоция – действителност – езиково кодиране – социална проекция на идентичности. Бих се радвала да получа разяснение на позицията й по този въпрос.

Другa терминологично-методологическa неточност е назоваването на участниците в обособените групи „информанти”. Предвид факта, че това е спонтанна комуникация и наблюдаващият остава скрит за участниците, не ми изглежда удачно източниците на данни да се наричат информанти.

Като пропуск отчитам също и липсата на ясно описание на стойностите на контекстуалните променливи, които определят спецификата на изследваните обособени социални групи (ст. 45-47). На фона на описанието на теоретичните постановки за етнографско изследване осезаемо липсва конкретно описание на изследвания обект според посочените критерии.

На други места (напр. стр. 186-188) докторантката отново разчита прекалено много на инференциалните умения на читателя и не изяснява как се осъществя взаимодействието между джендър идентичността като социално конструирана, динамична и силно зависима от контекста проекция на езиково поведение и стереотипни, културно идеологически модели, които служат като регулаторни, контролни механизми при конструирането на джендър идентичността чрез емотивни изразни средства. Връзката изглежда привнесена от изследователя. Според докторантката „емотивните изразни средства са механизми, употребата на които довежда до конструирането на социалния пол в конкретни ситуации, а не просто елементи, които отразяват пола като една непроменлива, статична същност на индивида, която съществува преди своето изразяване в речта” (стр. 188). Липсващото звено е дефиниране на перспективата, от която се описват двете взаимодействащи си тенденции коснтруктивистката и регулаторната, които взаимно се подхранват и са в извечно противоборство, като така се постига непрекъснато циклично взаимно влияние между тях. Фактът, че остава неизяснена връзката между индивид и общество, кара читателя сам да прави важни връзки и изводи, което донякъде олекотява подтезите изследвани в работата. Освен това за да се оцени връзката между език и джендър като изграждаща, трябва да се изследват стратегиите за изразяване на афективно-оценъчни позиции и ролята им за джендър идентичността на един индивид (респективно обособена социална група) в различни комуникатвини ситуации, в различни контексти и т.н., за да се проследи дали ще се конструират различни идентичности в различни комуникативни ситуации или ангажираности на социалната общност (community of practice). При такъв дизайн на изследването изводите биха имали по-висока и категорична степен на валидност.

Въпреки тези забележки, не може да не се отбележи, както правилно отбелязва дисертантката в автореферата си, че основният принос на дисертацията е поставянето на оценъчния, натоварен с афект (според авторката емотивния) език в центъра на изследователския фокус при анализ на връзката език-джендър, което рядко се прави при социолингвистичните изследвания на джендър идентичността. Значимо е също така, че дисертационният труд запълва осезаема празнина в изследванията на езиковите измерения на джендър проблематиката в българския културен контекст. Като приносен момент можем да добавим и успешното използване на смесена методология при социолингвистично изследване на връзката между изразни средства и джендър идентичността.

В заключение, дисертацията отговаря на изискванията за присъждане на докторска степен (проведено самостоятелно изследване с прилагане на определена методология и изготвяне на цялостен научен текст). Авторефератът пълно и адекватно отразява съдържанието на представения дисертационен труд.

Въз основа на гореизложеното мнение, предлагам на почитаемото жури да присъди на Ирена Любчова Димова научната и образователна степен ДОКТОР.