Ролята на училището в установяване на джендър балансиран възпитателен модел

Ролята на училището в установяване на джендър балансиран възпитателен модел

Като консервативна система, образованието се модифицира бавно и трудно и макар понякога да се използва „купешката“ терминология на модите на деня, то се самосъхранява от дълбоки промени по силата на инерцията на системите.

Както казва през 1984г в Гренобъл Франсоаз Долто (1908-1988) – една от основателките на Парижката психоаналитична школа и пионер в детската психоанализа, работила активно върху Конвенцията за правата на детето:

„Децата, които се раждат днес, ще трябва да поемат отговорността за … изобщо не знаем за какво! Това е първостепенен въпрос на нашата епоха: възпитанието е призвано да помисли, да подготви децата за живот, който ние не знаем какъв ще бъде, който се променя непрекъснато…говоря като много възрастна и наистина имам известен опит в това отношение...”

В тази връзка нека вметна, дори и да изглежда не съвсем в темата на доклада ми, че въпросът за възпитателната функция на българското училище е разглеждан по различен начин в различните исторически периоди от развитието на страната ни. Няма обаче по-пагубна трактовка на този въпрос от тази, която бе наложена в образователната ни система от 2000-та година насам. Под благовидния претекст, че възпитанието формира идеологически ценности, от които обществото ни се отказа след промените през 1989 година, то беше отречено като функция и дейност на българското училище. Имаше периоди, в които дори като понятие не се споменаваше в различните нормативни документи на образователното ни министерство. В резултат - в прехода към по-демократично общество се формираха стихийно нови нагласи и очаквания у учениците, като по-голяма свобода в образователно-възпитателния процес, породи се надеждата за по-добър шанс и бързо преуспяване в живота. Това безспорно бе положителен факт.

От друга страна, този преход беше използван от немалка част от учащите се като начин на живот, влизащ в рязко противоречие с традициите в образованието, хуманистичните и морални ценности. Мястото на организираните възпитателни форми в свободното време на децата беше заето от самостоятелни занимания - за голямата част от тях това са безцелно прекарани часове пред компютър или в компания. Сега вече берем плодовете на това отношение към възпитанието в училище и към образованието като цяло в последните две и повече десетилетия.

По думите на проф. Б. Биолчев “образованието не може да бъде странична, остатъчна дейност в обществото, то е основна дейност”. Подценяването на възпитателните насоки и цели е част от това отношение на обществото в Европа и в България към образованието като към страничен клон. Като се има предвид колко консервативен и с какви дългосрочни последици е процесът на образованието, липсата на разбиране и грижи сред широки обществени слоеве и сред тези, които вземат решения, може да се окаже опасна за бъдещето на цивилизования свят.

За да знаем какви модели на възпитание да изграждаме и преди да говорим за възпитаването на поколение в балансирани джендър ценности в България, би трябвало да си отговорим на въпроса какво общество ще обитават днешните български ученици. И високата цел, която стои пред нас, е да създадем справедливо към всички общество, естествено включващо и равнопоставеност на половете. В противен случай учениците и училището стават жертва на стихийно въвеждане на определени парадигми (със съответните учебни дисциплини и налагани модели), които са безспорно модерни, но доколко и дали повсеместното им практикуване е необходимо, не е известно.

Без каквото и да било обсъждане (изключваме медийните дефилета на знайни и незнайни чиновници) се прие, че всяко дете трябва да бъде кариерно ориентирано от първи клас, трябва да изучава предприемачество, ИТ.... Звучи примамливо, по европейски, лустросано, но дали да не си припомним приказката за новите дрехи на царя! Липсва каквото и да било философско, психологическо или дори педагогическо осмисляне но ползите и вредите за децата. Може да се апострофира, че подобен дебат вече е воден в други европейски държави, но те имат различни исторически, социални и дори религиозни корени. Активно се проповядва съхраняването на националните специфики на малките народности, но абсолютно се пренебрегва самобитността като вековно формираната народопсихология.

Споделям всичко това с надеждата, че това няма да се случи в подходите за решаване на джендър проблемите, включително и в българското училище.

А то - училището непрекъснато е товарено, както с огромно количество задължения, така и с безкрайни очаквания. Работещите в системата усещат ежедневно как тя все повече се задъхва.

С оглед спецификата на съвременното българско общество в областта на джендър ориентираното възпитание може да се работи в определени аспекти, което се и прави. От деветдесетте години на миналия век по тази проблематика се работи по-активно.

Фондация „Джендър образование, изследвания и технологии” (ДОИТ) и Националната мрежа за децата (НМД) работиха в продължение на една година по инициатива за присъждане на звание „Училище без насилие и стереотипи, определени от пола”, която беше подкрепена от МОН.

Към инициативата се включиха 101 училища от цялата страна, които изпратиха своите анкетни карти за самооценка и участваха в съревнованието за звание „Училище без насилие и стереотипи, определени от пола”. Екипът на фондация ДОИТ оцени по десетобална система всяко училище, прилагайки следните критерии: Работа по темата „Равнопоставеност на половете”; Работа по превенция на насилието, вкл. насилието основано на пола; Работа с родителите.

Благодарение на дейността на НПО са адаптирани към нашите условия методики за обучение по проблемни области:
Що е джендър и джендър роли; правата на човека; правата на жените и децата като част от общочовешките права; насилието във всичките му форми - домашното насилие, трафика на жени и деца, сексуалното насилие; национални и международни законодателни практики и институции; семейно планиране и сексуално здраве. Има реализирани пилотни програми в няколко софийски училища.

През последните 10-тина години бяха публикувани на български и някои изследвания на чужди автори върху разглежданата проблематика, което създава уникалната ситуация на социален парадокс в българското общество относно джендър проблематиката. С критиката на определени теоретични направления българският читател¹ се запознава едновременно със или дори преди самите направления. Например Джоан Скот², занимаваща се с политическата история на феминизма, получава известност ката методолог на джендъра, е позната в България. Нейната книга „Ехо - фантазия. Историята и конструирането на идентичността“ е издадена на български 2005г., преди да са преведени някои от основните текстове на феминизма. Представляваща критика на един непознат за нас феминизъм, вътрешна спрямо него, тя е достатъчно радикална и поставя под въпрос основни очевидности като „жени“, „джендър“, „равенство“, но тези очевидности не са такива за днешната българска общност…..

В годините назад бяха планирани институционални изследвания на съществуващите традиционни норми на отношения момичета – момчета; на стереотипи, които оказват влияние върху поведението на момичета и момчета в училище. Как се проявяват те и как влияят на образователния и на възпитателния процес в училище? Изследвания и анализи - Как учителите/учителките в българските образователни институции възпроизвеждат съществуващите в обществото джендър стереотипи или създават нови такива? Последици от феминизацията на учителската професия. Изследване на готовността на българското училище и университети да приложат на практика джендър обучението (анализ на човешки ресурси, финансови ресурси, методология, ноу-хау, гъвкавост, експериментално начало).

Българското общество е традиционно толерантно общество, макар и с наследени патриархални модели, които могат да бъдат интерпретирани като наличие на джендърни стереотипи. Жените не са дискриминирани извън битовото или поне това не е видимо – особено в училище ( говорим за практиката в София и големите градове – от лични наблюдения, защото научни изследвания в региони на страната, където би могло да бъде и обратното, не са правени).

Именно тази по-обща нагласа предопределя едно умерено (дори вяло) отношение към джендър проблематиката, за разлика от други социуми, където въпросите предизвикват силен отглас – научен и обществен.

В България не се правят експерименти в областта на равенството на половете – няма силни увлечения към пълна промяна на възпитателните модели относно джендърните роли.

Същевременно през последните години българското общество се променя динамично. Въпреки това, не се забелязват съществени промени по отношение на правата на децата и равнопоставеността на половете в обществения дебат. Дори обратното - съществува двоен стандарт: претендира се за равнопоставеност във възгледите, която се съпътства от скрити, но устойчиви дискриминационни практики, а медиите открито налагат и подкрепят стереотипите, определени от пола. Масовата култура увеличава непрекъснато прага на търпимост по отношение на насилието, определено от пола, а обществото, вместо да стане по-равнопоставено по отношение на половете се поляризира дори по-силно и се затваря в стереотипното си мислене.

В останалите европейски държави ситуацията по разглежданата проблематика е различна.

Пример за активна политика в областта на равенство между половете, за избягване на джендър стереотипите е Швеция. Политиката на страната цели постигане на пълно равновесие между мъже и жени и избягване на съществуващите стереотипи..

Разрушаването на половите стереотипи е основна мисия в националната програма за детските градини. За да се постигне подобна цел вече съществуват дори "джендър педагози", които работят с екипите (засега само на детските градини), за да бъдат те адекватни в езика и поведението си за промяна стереотипите. Впечатляващ пример за това е радикалната стокхолмската детска градина "Егалия", където децата между 1 и 6 години биват старателно «пазени» от полово определените стереотипи. Тъй като персоналът се опитва да изкорени женските и мъжките думи от речта си, вместо тя и той ("han" и "hon" на шведски) са възприели за обръщение неутралната дума "hen" – „то”, която не е полово определена.

В дискусията по темата вече съществуват диаметрално противоположни интерпретациии. Но ние се позоваваме на този пример, не за да продължим осмислянето му, а да подчертаем принципната разлика в реагирането на обществото като цяло и на неговите институции в България относно джендър проблематиката.

От друга страна, в българската педагогическа практика и теория (доколкото ми е известно) няма силни увлечения, подобни на опитите за разделно обучение на момчета и момичета като провежданите в Русия, Украйна и Белорусия. Там разделното обучение съществува на базата на т..н. градски експериментални площадки (ГЕП). Децата не се обучават в различни училища, а в паралелни класове в едно учебно заведение. Точна такава форма според руските педагози позволява да се избегнат недостатъците на разделното обучение, но да се съхранят неговите преимущества. Вече има над 700 подобни училища - като правило това не са общообразователни, а със засилено изучаване на определени предмети – чужди езици, математика и т.п.). по професионалната преценка на наблюдаващите експеримента педагози джендърното обучение е полезно за деца със здравословни проблеми, с успеваемостта и възпитанието.

Има много широка дискусия в самата Русия по тази проблематика, но тук бихме искали да изтъкнем именно спецификата на българското общество, което не е между посочените крайни форми на експеримент, а извън подобна дискусия – дали това е добре или зле, е тема на друг разговор, но ние трябва да се съобразим именно със скептичната умереност на отношението към джендърното възпитание в България, което е еднакво далеч и от строгата толерантност извън стереотипите за момичешко и момчешко поведение, и от разделеното учене.

Темата на доклада не предполага обсъждане на плюсовете и минусите на цитираните позиции, а акцент върху особеностите на българското общество като умерено скептичен и естествено пораждащ умерени училищни джендър модели на възпитание. Философският въпрос за стойността на умереността като основна ценност също е извън рамките на работната проблематика.

По-преди в изложението си споменах, че имаше планирани изследвания с джендър насочена проблематика. Казвам „бяха планирани”, но така и не се състояха. Затова тезите ми са резултат по-скоро на наблюдения и активно участие в училищния живот и то предимно в столични училища, отколкото на научно обосновани изследвания. Дори за целите на тази конференция направих една блиц-анкета в две големи училища (с по 1300 ученици), която не претендира за научност, но със сигурност отразява определени нагласи и виждания на учителите по някои въпроси от джендър проблематиката.

Бяха анкетирани 170 учители. Те отговориха на въпросите:

1. 
   Какво според Вас означава понятието „джендър проблем”?
   
2. 
   Има ли разлика във Вашия педагогически подход при обучението и възпитанието на момичета и момчета? Ако има – защо?
   
3. 
   Смятате ли, че в педагогическите практики в българското училище има разделение по пол?
   
4. 
   Какво според Вас е влиянието на феминизацията на учителската професия върху поведенческите модели на учениците?
   

Отново повтарям, че анкетата не претендира за представителност или научност. Тя, обаче, регистрира липсата на чувствителност сред нашето учителство към разглежданата проблематика.

На фона на безметежно - спокойната картина в българското училище по разглежданата проблематика все пак могат да се обсъждат със сериозно безпокойство следните проблеми:

Доминантната феминизация на професията поставя ред въпроси, безспорно свързани с формирането на джендър балансиран възпитателен модел. Особено в началното училище ролята на ръководещ, на авторитета, посочващ правилното, се свързва само единствено с жената. Фактът, че като цяло учителството не смята, че това е проблем, особено за началното училище не може да бъде аргумент за съхраняване на статуквото;

Застаряването на кадрите и следователно липсата на научна подготовка на педагозите. Всъщност скоро ще се сблъскаме изобщо за липса на педагози. След около 5 до 7 години повече от половината български учители ще са на пенсионна възраст. Това говори за изградени устойчиви стереотипи и в подходите им към джендър проблематиката и неминуемо води до възпроизвеждане на джендърни стереотипи, тъй като спонтанно и несъзнателно се налагат индивидуални нагласи или модели на самите педагози;

Бедността в българското общество (ако се върнем към Пекинска платформа) поражда проблема за достъпа до образование и отпадането на деца от училище. По този параметър също липсват изследвания, но би могло да се допусне съществуването на определена дискриминация на момичетата вътре в семейството обаче, а не в педагогически план – главно в регионите с преобладаващо население, изповядващо ислям;

Липсата на баланс между училище и дом, от което се получава едно безкрайно лутане у детето и липса на координация кое е правилно и кое не. Защото не бива да се забравя, че дори и потопено ежедневно в училищната среда на въздействие, всяко дете, може да загуби своите качества и навици, ако основата, която му се дава в училище, коренно се разминава с възпитанието вкъщи.

От посочените проблеми произтичат и главните насоки за работа в нашето училище:

1. 
   Ясно е, че за какъвто и да било аспект на образованието да става въпрос, стигаме до най-важния фактор не само в този случай – учителя. Той играе основна роля като носител на джендър стереотипи в поведението и в общия училищен климат. За да разбере и да участва професионално в джендър социализацията на децата, всеки педагог трябва да разполага с необходимия методически и методологичен апарат, съдържащ система от научни знания за джендъра, факторите, условията и критериите за ефективна джендър социализация на учениците. Дори повече – не просто отделният учител, а целият педагогически колектив трябва да има джендър чувствителност. Джендър подходът в училище – това означава индивидуален подход към проявите на детската идентичност, за да може в бъдеще всеки човек да разшири поведенческия си репертоар, да има повече свобода при избора и самореализацията си и означава още – съответната квалификация, знания и умения на учителя, за да се случи това.
   
2. 
   Интегриране на джендър проблематиката в учебното съдържание.
   
3. 
   Активна работа с родителите именно в областта на джендър практиките
   

1. 
   Опасността работата по джендър проблемите да е пореден проект по програма на ЕС. Със съответните официални брошури, издадени от министерства или НПО, които гордо ни съобщават, че ще се изгражда "ефективен капацитет за прилагане на джендър мейнстрийминг подхода". И както писа „Дума” преди повече от 5 години „За да не мъчим чичо Пендо, който бърка гювеча, докато тета Пенда дои кравата, да кажем, че става дума за "подхода за равенство на половете".
   
2. 
   Възможността българското училище да се превърне в поредното място на изразходване на определени финансови потоци, без осмисляне и главно, със сигурност – без резултат;
   
3. 
   Недалновидно планиране с оглед на променящия се свят, в който европоцентричните ценности не са единствено възможните и не задължително безспорните. Ако в Европа класическият семеен модел в момента е силно разколебан, то в Русия (Китай, страните от Латинска Америка..) активно се води политика за нравствено възпитание и съхраняване на семейните ценности. Не казвам, че това означава задължително да възприемем този подход. Казвам, че макар и част от ЕС, България трябва самостоятелно да определи приоритетите във възпитанието на децата си, без да привнася наготово чужди модели. Казвам също, че е необходим обществен дебат, част от който е и нашата конференция. Надявам се също този дебат да е част от дебата за възпитанието на нашите деца, включително и особено в училище!