Матей Преображенски Миткалото (1828-1875)

Светското му име е Моно Петров Кънев. Първоначално е послушник в Дряновския манастир. Участва в Първата българска легия, ръководи чета в България, след което от 1864 работи като пътуващ книжар. Разпространява жития на светци и други християнски книги, но между тях и различни произведения, имащи за цел да разбудят българското самосъзнание, като „История славяноболгарская“, „О Асену Перваго“ и други. Активно подпомага местното население в различни културни мероприятия: назначава селски учители, поставя театрални пиеси, организира земеделски сдружения, издава собствени книги и др. Развива активна обществена дейност. Създава читалища, земеделски дружества в търновските села Михалци, Лесидрен, Ново село. Самобитен конструктор – създава самодвижеща се мелница и водна помпа. Участник в революционните борби на българския народ и близък съратник на Васил Левски, Ангел Кънчев и Стефан Стамболов.

Духовник, първият български екзарх, обществен и политически деец. Роден в Лозенград (дн. в Турция). Учи последователно в Коручешменското училище в Цариград, в Богословското училище на о. Халки и в Духовната академия в Москва. През 1861 е ръкоположен за варненско-преславски, а през 1868 – за видински митрополит. Провежда борба за независима българска църква, отхвърля каноническото подчинение на Цариградската патриаршия, обявява се и срещу унията. През 1871 е избран за чл. на Временния съвет на Българската екзархия, а на 16 февр. 1872 за български екзарх. По време на Априлското въстание 1876 защитава българския народ, поради което турското правителство го заточава в Мала Азия. Освободен през 1878, той отново заема екзархийския си пост и се включва в политическото изграждане на българската държава. Избран е за предс. на Учредителното събрание и на I ВНС (1879) в Търново.

Български поет, писател, литературен критик, философ, учител, преводач - най-малкият син на поета и политик Петко Славейков, един от участниците в кръга „Мисъл“, наред с Кръстьо Кръстев, Петко Тодоров и Пейо Яворов. Поддръжник на тезата за европеизиране на българската литература и култура. Директор (1909–1911) на Народната библиотека, директор на Народния театър (1908–1909). Класик на българската литература – автор на стихове и поеми, на философски статии и обзори, свързани с литературата, културата, изкуството.

Български екзарх. Роден в Калофер. Светското му име е Лазар Йовчев. Учи в Калофер, в Куручешме в Цариград и в френския католически колеж в Бебек. Завършва литература, а после и право в Сорбоната в Париж. Член на македонската дружина и редактор на списание „Читалище“. През 1872 г. приема монашество с името Йосиф. През 1876 става епископ и е избран за Ловешки митрополит.

От 24 февруари 1877 г. е български екзарх. Депутат в Учредителното събрание. Активно съдейства за църковното и просветно дело в поробените части на Отечеството – Македония и Тракия (над 1000 български училища, духовна семинария в Цариград, свещеническо училище в Прилеп, преместено в Одрин и др.).

След Балканските войни живее в София, където умира през 1915 г.

Роден в Брацигово. Учи в родния си град, а през 1873 г. – няколкомесечни медицински курсове в Цариград. Създател на читалището в Брацигово. Председател на революционния комитет в Брацигово. По негова инициатива се създава женското дружество „Надежда“. Участва като делегат на революционното народно събрание в Оборище. Избран в комисията, която разработва плана за въстаническите действия. Организира подготовката на Брациговски район за Априлското въстание 1876 г. при обявяването му е в Панагюрище, връща се в Брацигово и на другия ден обявява началото на бунта. Ръководи въстаническите действия в района. Заловен и подложен на зверски изтезания, поема цялата отговорност върху себе си, на път за Пловдив поглъща отрова и е доубит от заптиетата.

Деец на националноосвободителното движение, войвода. След 1850 г. е хайдутин в четите на Бойчо Войвода, П. Чернев, Ст. Люцканов Попов, Жельо Войвода, води дружина из Стара планина. Приема четническата тактика, разработена и провеждана от Г. С. Раковски. В съответствие с плана му, на 15 май 1867 г. начело на чета от около 40 души преминава Дунав при Свищов. След разбиването и Филип Тотю с още 4 души стига до Стара планина, присъединява се към четата на П. Хитов и с нея се оттегля в Сърбия. Установява се в Одеса, получава пенсия от руското правителство. През 1875 г. БРЦК възлага на Филип Тотю да премине с чета в България, но идеята не се осъществява. Предвожда доброволческа чета в Сръбско-турската война (1876), участва и в Руско-турската освободителна война 1877-1878 г.

Братя Миладинови са изтъкнати български възрожденци, просветители и фолклористи. Родени са в град Струга. Дълго време Димитър Миладинов е учител в много градове на Македония. Развива широка обществена и просветителска дейност. През 1861 година излиза епохалният труд на Миладинови "Български народни песни". В него те събират, подреждат и систематизират великолепни образци на българския песенен фолклор. Обявен за "царски душманин", Димитър Миладинов е арестуван и отведен в Цариград. Не след дълго там е затворен и неговият брат Константин, като и двамата са набедени от гръцките фанариоти. Двамата умират от тиф в цариградските тъмници през 1862 година.

Книжовник и висш духовник, един от петимата ученици на братята Кирил и Методий. Биографичните данни за живота и дейността му са твърде оскъдни. От Пространното житие на Кирил и Методий научаваме, че участвал в тяхната великоморавска мисия и че в края на 867 или началото на 868 бил един от тримата техни ученици, които били ръкоположени за свещеници в Рим. След смъртта на Кирил придружавал Методий в Панония и Великоморавия. През 885 пристигнал в България. Отначало се установил в Плиска и се изявил като организатор на църковния и просветния живот в столицата и нейните околности. Предполага се, че е работил в манастира "Св. Пантелеймон" край Охрид. През 905 издигнал манастир на Охридското езеро, който днес носи неговото име. След смъртта му бил канонизиран за светец. Като книжовник Н. има големи заслуги за създаването и процъфтяването на Преславската книжовна школа и Охридската книжовна школа.

Свещеник, мисионер на светогорските манастири, учител, книжовник, писател. Родоначалник на борбата за българска национална църква. Като учител в град Свищов, заедно с Емануил Васкидович започва книжовна дейност: „Славяноболгарское детеводство за малки деца”, в което се издига идеята за светско образование и за изучаване на български език в училищата. Заедно с Иларион Макариополски официално представят българите пред високата порта и Цариградската патриаршия. Изпращат две прошения за разрешаване на българския църковен проблем. Автор е на едни от първите печатни български учебници с енциклопедичен характир, на огромна кореспонденция с историческа и литературна стойност, на диалози и мемоари със силно въздействащо патриотично звучене. Най-значимото произведение на Неофит Бозвели като книжовник е „Плач бедная Мати Болгария” (1846).

Български учител и редактор. От 1828 г. става учител и се занимава усилено и с книжовна дейност. В същата година създава в град Смирна (днес Измир) смесено елино-българско училище, с изучаване на български, гръцки и френски език. Редактор и издател е на първото българско списание с енциклопедичен характер ,,Любословие”, излизало в Смирна от 1844 г. до 1846 г. Чрез него той укрепва националното съзнание на българския народ и да повдига неговото самочувствие чрез примери от родната му история. Поместени са статии по история, български език, география, медицина, религия, морал и др. Със своето разнообразно съдържание списанието изиграва немалка роля за развитието на българското образование в средата на XIX в. Във връзка с нуждите на преподавателите Фотинов издава и някои учебни помагала: ,,Болгарский разговорник”,превежда от гръцки ,,Общое землеописание” и др.

Деец на националнореволюционното движение, помощник на В. Левски. Роден в Трявна. Първоначално учил в родния си град, а след това в Русе. Продължил образованието си като стипендиант в Болградската гимназия (Бесарабия), а след това се прехвърлил във Военното училище в Белград (Сърбия). Включил се дейно в националнореволюционното движение и през с.г. бил определен от Българския революционен централен комитет в Букурещ за помощник на В. Левски. В края на август с. г. той се срещнал с Апостола в Ловеч и получил от него задачата да се заеме с организационна и агитационна дейност в Северна България. За кратко време К. успял да разгърне широка дейност. На 5 март 1872 направил опит да се прехвърли тайно в Румъния, но на русенското пристанище бил издаден и обграден от полицейските власти. За да не бъде заловен жив, сложил сам край на живота си.

Участник в националноосвободителното движение, войвода. Роден в гр. Сливен. Баща му е преуспяващ занаятчия. Чичовците му са известни хайдути и войводи. Учи в родния си град. Включва се в четата на Панайот Хитов, с която обикаля Балкана, и известно време е неин знаменосец. През пролетта на 1864 г. е в Букурещ, където се среща с Георги Раковски. За кратко време води чети отвъд р. Дунав, които бързо се разпускат. През 1867 г. влиза като войвода в Тайния централен български комитет (ТЦБК). На 6 юли 1868 г. заедно със Стефан Караджа преминават р. Дунав начело на чета от 129 души. Загива в сражение на вр. Бузлуджа.

Революционер, войвода. Роден в с. Ичме (дн. Стефан Караджово), Ямболско. Потомък на Момчил войвода. Участник в Първа българска легия в Белград (1862). През 1864-1866 г. обикаля с малка чета из Стара планина. През 1867 г. участва в организирането на чети в Румъния за България и в създаването на Втора българска легия в Белград. Заедно с Хаджи Димитър организира и предвожда чета, която на 6 юли 1868 г. преминава р. Дунав при с. Вардим, Търновско, и се отправя към Стара планина. Открита и нападната от потеря и редовна турска войска. Тежко ранен в боя в местността Канлъдере (при с. Вишовград, Търновско). Заловен и обесен полумъртъв в гр. Русе.

Организатор и ръководител на Априлското въстание в ІV революционен окръг. Учи в родния си град Шумен, а по-късно – в Букурещ, Болград, Одеса и Николаев. От 1873 г. е учител и директор на училище в Шумен, където ръководи местния революционен комитет и участва в Общото събрание на БРЦК в Букурещ през 1874 г. Съдейства за подготовката на Старозагорското, а след това на Априлското въстание. Участва в работата на Гюргевския революционен комитет, който го определя за апостол на ІV революционен окръг.

Деятелка на националнореволюционното движение, куриерка на Българския революционен централен комитет в Букурещ. Родена в Русе. Омъжена за Тихо Обретенов - образован и патриотично настроен богат търговец. В техния дом, разположен на самия бряг на р. Дунав и снабден със специално скривалище, намерили топъл прием много революционни дейци, преследвани от османските власти. Тук се провеждали тайни заседания, подготвяли се съзаклятия. Б.Т. изпълнявала ролята на куриер, пренасяла оръжие, кореспонденция и пр. между Румъния и България. Същевременно полагала и големи грижи за затворените в русенския затвор революционери и патриоти. През 1864 тя застанала начело на бунта на русенските жени, които се обявили против гръцкия владика Синесий, който отказал да води богослужението в черквата на български език. Своя родолюбив и безстрашен дух тя предала и на своите деца. Четирима от синовете и едната и дъщеря взели дейно участие в националнореволюционното движение: Петър и Ангел се включили в четата на Хаджи Димитър и Ст. Караджа; Никола бил помощник-апостол в III-Врачански, революционен окръг по време на подготовката на Априлското въстание 1876, а Георги бил убит като четник в четата на Стоил войвода.

Роден в Чирпан. Преселва се в Пловдив, където се занимава с търговия. Търговец, обществен деец, дарител; участник в националноосвободителното движение.

През 1872 година поправя със свои средства старата сграда на училището `Св. Троица`; по-късно става постоянен негов дарител, а през 1878 година му завещава `един салаш с четири стаи в квартал Мараша, и една нива от осем уврата`. В личното му тефтерче (съхранявано в Музея на Възраждането и националноосвободителните борби) са записани и други негови дарения за пловдивските училища - Голямото, Девическото, в махала Гюлбахча.

Той става член на местния таен революционен комитет, основан през 1869 година от Васил Левски; по-късно установява връзки с апостолите на IV революционен окръг Георги Бенковски и Тодор Каблешков. След разгрома на Априлското въстание (1876) е арестуван и прекарва две години в затвора Таш Kапия.

В самото навечерие на освобождението на Пловдив от турско робство, на 4 януари 1878 година, часове преди руските войски да влязат в града, башибозуци извеждат от затвора Таш Kапия 123 българи, и ги избиват в близката местност Остромила - сред тях е и Душо Хаджидеков. Днес на мястото, на което са съсечени, се издига висок кръст с паметна плоча.
46. Георги Търнев (1852-1876)

Участник в националноосвободителното движение. Роден в Пловдив. Брат на Хр. Търнев. Един от сподвижниците на В. Левски. След неговата гибел емигрира в Румъния, където постъпва в жандармерията и придобива военни знания. В края на 1875 се завръща в родния си град и заедно с брат си Христо държат бащиния си хан. Влиза в състава на местния революционен комитет и оказва материална подкрепа при подготовката на Априлското въстание 1876. След избухване на въстанието оглавява чета от 60 души, с която влиза в сражения с башибозуците при с. Старо Ново село (дн. Старосел), Пловдивско. След неуспеха на въстанието се присъединява към групата, предвождана от Т. Каблешков, с намерение да емигрира в Румъния, но е убит от преследваща ги турска потеря.

Димитър Недялков Матевски - близък другар на В. Левски, виден деец на българската национална революция и на борбата за обединение на отечество то след Берлинския kонгрес от 1878 г. Роден през 1835 г. в Чирпан; учи в Стара Загора; учителства в Меричлери. В това село той основава и читалище, но фанариотите успяват да го злепоставят пред турската власт, и около 1871 г. Матевски е принуден да се пресели в Пловдив. По време на Берлинския конгрес, Матевски е сред инициаторите на народния отпор срещу решенията му. На 16 август 1878 г. в неговия дом се провежда съвещание на български патриоти, които решават, че ако турските войски се върнат, ще им се противопоставят с оръжие.

Учен историк, филолог, обществен и държавен деец. Роден в Панагюрище. Образованието си получава в Киевската семинария и в Московския университет. От 1873 е доц., а от 1876 и проф. в Харковския университет. По време на Руско-турската освободителна война 1877–1878 е включен в Гражданската канцелария към щаба на Дунавската армия, оглавявана от княз Вл. А. Черкаски. След освобождението на София (1878) е назначен за вицегубернатор. През 1878–1879 завежда отдела за народно просвещение и духовни дела и е съветник на руския императорски комисар княз А. М.Дондуков-Корсаков. Взема дейно участие в изработването на Търновската конституция. По негово предложение Учредителното събрание 1879 обявява София за столица на Княжество България. Един от инициаторите за откриване на Софийската публична библиотека (дн. НБ "Св. св. Кирил и Методий"). Негово дело е и изработването на устава на Държавния съвет 1881–1883.

Стоян Заимов е роден в град Чирпан. Учи в класното училище в град Стара Загора (1867-1869), където се запознава с Васил Левски и става член на Тайния централен български комитет (ТЦБК). През следващите две години завършва педагогически курс в град Пловдив и става учител. Участва в основаването на Гюргевския революционен комитет, който подготвя Априлското въстание. Определен е за главен апостол на Трети (Врачански) революционен окръг. В началото на 1876 година се прехвърля в България, но след избухването на въстанието е заловен и получава смъртна присъда, заменена с доживотно заточение в крепостта Сен Жан д'Акр (днес Акра или Ако, Израел). Освободен по общата амнистия след Санстефанския мирен договор (3 март 1878 г.). След Освобождението се завръща в България.

През 1882 година завършва Педагогическия институт в Москва. Съставя учебници и методически ръководства, основава сп. „Училищен преглед" (1896-1949), директор на Народната библиотека в София между 1903 и 1908 година.

Наред със Захари Стоянов полага основата на българската модерна мемоарна традиция. Заимов умира в град Плевен в 1932 година. Баща е на генерал Владимир Заимов.

Деец на църковно националното движение. Роден в гр. Елена. Учи последователно в родния си град, в гр. Арбанаси, в Карея (Атон), на о. Андрос, в Цариград, Атина. Замонашва се в Хилендарския манастир. От 1844 г. е най-близък съратник на Неофит Бозвели. Заедно с него изготвя първите програмни документи на църковното движение. През 50-те и 60-те години на ХІХ в. се откроява като най-авторитетния водач на църковните борби. Ръкоположен за епископ (1858); инициатор за организиране на т.нар. Великденска акция (3 април 1860 г.), изразяваща се в открито отхвърляне на църковното подчинение на българите на Вселенската патриаршия. След учредяването на Българската екзархия е избран за Търновски митрополит.

Черноризец Храбър - един от блестящите представители на старобългарската литература от т. нар. Златен век, е обект на множество хипотези. Спори се дали ХРАБЪР е истинското име или е псевдоним. Правени са опити за идентифициране с известни исторически личности: с Константин-Кирил Философ, с Климент Охридски, с Йоан Екзарх, с Наум, с Черноризец Докс. През 1927 г. Васил Златарски изказва хипотезата, че Черноризец Храбър и цар Цар Симеон са едно и също лице.Автор на трактата “За буквите”.

Един от най-видните писатели и дейци на културата в средновековната българска държава. Биографичните данни за неговия живот са твърде оскъдни. Не се знаят нито точните години, през които е живял, нито родното му място. От книжовното му наследство се вижда, че е бил добър познавач на книжовния гръцки език, което дава основание да се предполага, че е получил своето образование в някоя известна византийска школа. В края на IX в. направил превод на съчинението "За православната вяра", написано от византийския богослов Йоан Дамаскин, към което прибавил и свое кратко предисловие. Най-значителен интерес представлява компилативният му труд "Шестоднев". В него са включени части от произведения на различни византийски автори и най-много от съчинението на Василий Велики. Заедно с това в него са вмъкнати и твърде ценни сведения за историята на българската държава по времето на цар Симеон I (893- 927). Прави описание на царските дворци, дава сведения и за самия владетел, за облеклото му, за болярите, за социалното разслоение на обществото и пр.

Цар (1197-1207) от рода Асеневци, брат на цар Асен I (1187-1196) и на цар Петър II (1196-1197), изтъкнат пълководец и дипломат. При него била освободена цяла Северна България заедно с черноморските градове, а така също и областите около Видин, Белград и Браничево. В началото на 1201 в ръцете на българския владетел паднали още важната крепост Констанция (дн. Кюстенджа) и Варна. Влязъл в преговори с римската курия и през 1204 сключил уния с папа Инокентий III. В резултат на това той бил провъзгласен за "крал", а архиепископ Василий - главата на българската църква, за "примас". Този акт имал чисто формален характер и не позволил на римския папа да разпростре своето влияние над българите, но дал възможност на българския владетел да продължи усилията си за териториално разширение на своята държава. След блестящо разиграна военна операция, на 14 април 1205 нанесъл катастрофално поражение на кръстоносците при Одрин и пленил император Балдуин Фландърски. След тази битка българската държава се утвърдила като първостепенна политическа и военна сила на Балканите. Скоро К. превзел Пловдив и се насочил на юг към Солунското маркграфство. Освободил за кратко време редица крепости - Серес, Костур, Битоля, Охрид и др., и стигнал до стените на Солун. Убит от куманския вожд Манастър в резултат на заговор, в който участвали и някои български боляри, недоволни от прекомерното засилване на централната власт.

Български цар от 997, син на комит Никола. Управлява заедно с братята си Давид, Мойсей и Арон, а след смъртта им и пленяването на Роман - еднолично. Премества столицата в Преспа, по-късно - в Охрид. Началото на 976 - започва борба за независимост на българската държава. 983 - превзема Лариса. 986 - нанася поражение на византийския император Василий II в прохода Траянови врата и освобождава от византийска власт Източна България. 996 - стига до Пелопонес; разбит при река Сперхей. 998 - отнема от сърбите областта Зета и Требине. Умира от сърдечен удар, когато вижда ослепените по заповед на Василий II Българоубиец пленени български войници след Беласишката битка.

Цар от 927. Син на цар Симеон I. В началото управлява с помощта на вуйчо си Георги Сурсубул. През 927 сключва мир с Византия, скрепен с брак с внучката на византийския император Роман I Лакапин - Мария; призната му е титлата цар, а на българския църковен глава - патриарх. При управлението на Петър I България води войни с унгарците, губи част от отвъддунавските си владения, отслабва икономически и политически; появява се богомилството. През 968-969, подтикван от византийския император Никифор II Фока, киевският княз Святослав I предприема 2 похода на юг от Дунав. Разтревожен от опасността, надвиснала над България, Петър I получава сърдечен удар, оттегля се в манастир. Канонизиран от Българската православна църква.

Цар (1187-1196); един от основателите на Втората българска държава и на династията Асеневци. Произхожда от знатен българо-кумански род. Заедно със своя по-голям брат Петър II организирал през 1185 в Търново въстание против византийските поробители (вж Въстание на Петър и Асен). След обявяването му А.I ръководил военните действия за изтласкване на византийските войски зад Стара планина. През 1186 освободил Мизия и предприел настъпателни действия в Тракия. След сключването на мира с Византия през 1187 в Ловеч, А.I бил провъзгласен за български цар. През 1190 византийският император Исак II Ангел предприел поход срещу България и влязъл в столицата и. Чрез военна хитрост А.I успял да накара императора да изтегли войските си от Търново, а след това ги разбил в Тревненския проход. През 1191-1194 отбивал успешно всички атаки на византийските войски, а през 1195 отстранил надвисналата опасност и от северозапад, като разбил унгарците. В резултат на тази победа присъединил към българската държава Видинската, Браничевската и Белградската област. Успял да укрепи царската власт и да парира опитите на местните боляри за отцепване. Това предизвикало недоволството на част от болярската класа, която, подтиквана от византийската дипломация, организирала заговор против него. А.I бил убит от братовчед си Иванко.

Български цар (1218-41). Син на Иван Асен I. Заема престола, като отстранява Борил с помощта на руски и кумански дружини. Чрез брака си с маджарската принцеса Ана Мария сключва мир с Унгария и присъединява Белградска и Браничевска област. Поддържа мирни отношения с Епир и Латинската империя. Разбива епирския владетел Теодор Комнин в Клокотнишката битка 1230. България достига най-голямото си териториално разширение (с излаз на 3 морета - Бяло, Черно и Адриатическо). Покровителства външната и вътрешната търговия (виж грамоти на българските царе), сече първите златни монети. През 1235 възстановява православието и Търновската патриаршия.