Роза Анжел София България Интервюирал: Светлана Авдала

Нашия род, както ми е разказвал дядо, защото аз го помня добре и съм раговаряла, идват от Испания, нашия род, но се заселват тука още от самото начало. Не са живяли в провинцията.

Преди тяхното поколение – преди 500 години.

От страна на майка ми. Дядото на баща ми него помня.

Не. Не е бил жив. А дядото на майка ми е бил жив. Той, първата баба, майката на майка ми, която се е казвала Роза, аз съм на нейното име, а тя е починала на 45 години и понеже е оставила 5 деца, дядо ми се оженва отново и взел една млада жена – на 25 години, която му родила още две деца. И по тоя начин, тази млада жена, каквото е имал, каквото е добил той, защото майка ми, като се е родила, била е втората дъщеря на семейството.

От първата жена. Най-напред се родила леля ми, сестрата на майка ми.

Тя се е казвала Софи, а майка ми Йонка. Когато да се роди майка ми, дядо ми се заканил на жена си, че ще я убие, ако роди дъщеря. И нещеш ли, тя наистина родила дъщеря и съседи са събрали , да отидат на реката на моста, на Позитано……… Отиват там да изчакат дядо ми, да се върне, за да го успокоят, защото бил много буен. Да го успокоят докато се прибере в къщи, че жена му родила втора дъщеря – баба Олга. Добре ама, за късмет в този ден, моя дядо е бил сaрач и получава една голяма поръчка от Царския двор. Отвеждат го, за ………., за седла за конете и други да прави и му дали една голяма сума и той с тази сума купува много продукти и радостен се прибира вкъщи. Като го посрещат на реката и го виждат, че е весел, а той весел щото е получил работата, и казват: “Йончо, ти занеш ли, че Роза е родила?” “Значи това, което е родила Роза, ми е донесе късмет.” И радостен... Майка ми била обожествена от него, макар че е втората дъщеря. Тогава неговата работа много вървяла, защото много е печелил и там в ……… , както го наричаме, ……………….. имали една малка стара къщичка и той, тогава като спечелил повече пари, на Позитано купил двуетажна къща – голяма, хубава. Настанил там семейството. Тя, след като заболяла, а защо е заболяла? В двора не е имало чешма, а е имало бунар. Оттам теглили вода, трудно е било, всички деца там ги е раждала, на Перник, в тази стара къща, докато направят новата къща. Жените се събират всеки петък, да ходят да се къпят, но не е имало бани. Вкъщи са се къпели в корита, но него ден решили да идат на реката, то било студено. Строшили леда, за да могат да се мият. Била голяма чистница. И като се връща, дядо ми се ядосва, хваща я за косите и я бута в бунара…

Да, че е отишла на реката. И от тогава тя, от страх, от това, заболяла. После той я зевел, и във Виена, и в Букурещ, и в Истамбул, навсякъде на лечение, защото имал пари, но тя на 45 години си отиде. След това вече, тази млада жена, която е взел, с толкова деца…

Тя се е казвала Бука. Решила да му …… всичките пари и така го разорила, то е било по файтони, по барове, по това… го е карала да я води. Полека-полека всички пари отишли и се върнали пак в Дорбунар, на Перник, в тая паянтова къща, от кал направена, там да живеят. И аз помня фактически само тази къща.

Много зле. Много зле, тя е малтретирана и то жестоко малтретирана до такава степен, братята непрекъснато я спасявали от нея. До такава степен, че един ден я сложил на прага на къщата, да я бие да ………….Разбира се брат ми не остава задължен и я пребива, но майка ми е останала без зъби, тука отпред. А в новата къща ……….. Позитано, и тогава там тя се залюбва, преди това, с баща ми. Той е бил съсед и след време се оженили. Тя зажиляла вече сама.

Ами, когато майка й починала, не е малка, защото тя е трябвало да отгледа братята си, защото всички след нея са родени и нейните деца, които тя родила. Доведе една дъщеря и две деца роди от него. Трябвало и тях да гледа. Тя е била слугинята на къщата и малтретирана на всичко отгоре. И не само туй, майка й като е пътувала из Виена, Истамбул, е пренесла много работи за чеиз, за майка ми, защото голямата била се оженила. Всичко това тя е обсебила и за майка ми нищо не е оставила. Но баща ми – много свестен човек, много добър и заживели много хубав семеен живот двамата.

Съседи, по съседска линия.

Той не е имал баща. Неговата майка, по този начин пак сватосана с един възрастен, с една голяма брада, както разказва майка ми, я оженват в Самоков. Тя също ………… с новия брак, значи баща ми е имал брат от първия брак на баба ми .………… се е казвал. Останали двамата сираци и лелята ги е приела да ги отгледа тя.

Лелята ги е приела да ги отгледа, защото тяхната майка…

Сестра на бащата, на техния баща, който починал. Тя ги е приела, тя не е имала деца. Тя ги е приела да ги отгледа и баща ми за нея е умирал, за тази леля. Преди дори да се ожени баща ми, тя заминава за Израел. Заселва се там,……….. От там той получава писма, не змнам къде отидоха тези писма заедно със снимките. Има много хубави, разкошни писма, снимки, как се е устроила там, каква къща, тя го е канила непрекъснато да отиде де се пресели там, но не са ходили. И тази моя баба се оженва за този, родила един син и една дъщеря и заживяла с тях. По-късно и този мъж починал и трябваше тя сама да си отгледа децата.

Да, този с брадата.

Да и той умира и трябваше …

Да, отделно сам, в Самоков. След време той я намира и тя се преселва в София.

Лелята ги отглежда в къщата, която живеят, съседната на дядо ми.

В София, на Позитано. Къщата е била между “Морава” и “Брегалница”, там. Майка ми я показваше къщата.

Виждат се там, през прозореца, тя от единия прозорец, той от другия прозорец и цяла нощ се ………… и така се обикват и заедно запяват в хора в Църников…… После той отива на фронта и от там също праща писма, дори аз имам снимка, както е пред оръдието в Тулча и я дадох в синагогата за музея. Дадоха ми дори квитанция, че съм я дала. Някога да видят, че и евреите също са ходили на фронта.

Да.
Кой е бил най-религиозен от тези баби и дядовци?

Майка ми беше религиозна, дядо ми също беше религиозен, той много е вярвал, но е съсипан от жена си.
Този, който е бил сарач, това му е професията?

Да.
И сарач на Царя?

Да. Конете.. бил е много добър. Но жена му го съсипва.
И той е бил религиозен, т.е ходил е на синагога?

Ходил е на ситагога и майка ми е ходила на синагога по празници… А брат ми, докато е учил в еврейското училище, до 3-ти клас, или както сега казват 7-ми клас, е пял също в хора и по празници са взимали момчетата да пеят.

Тогава не е имало граждански.

Не е имало.

Живеят под наем още от самото начало.

Ами той, още като млад е почнал да учи тенекеджийство и водопроводчик. Учил е при някой майстор, пак евреин, който е бил…………., при него е работил и учил и се научил. След това самостоятелно е почнал да работи при разни предприемачи, по строежи – водопроводната работа и тенекеджийската работа. Но тогава не се е строяло както сега и зимата. Тогава са работили предприемачите лятото, строели. Зимата беше такъв глад, нямаше какво да ядем, ужасна работа. В училището записват, ама едно от децата в трапезарията. Ако брат ми е бил в трапезарията, ние момичетата не сме. Или аз съм ходила в трапезарията известо време, толкова е била благотворителността. Имаше такава благотровителна организация, която организира трапезария, дори трапезарията знаеш ли къде беше, точно между Бъкстон – еврейската болница където беше. Има една кооперация “Цвети”, преди беше като ресторант, така. И там беше еврейската трапезария и там ходихме да се храним, но само едно от децата.

Да. Такъв е бил живота.

Не е работила. И зимата, когато нямаше работа, като бяха такива студени месеци майка ми……….. А това, което й е останало в себе си - пръстени, от майка й и от баща й, което мащехата не успяла да вземе, зимата, за да изкарат ги залага, ама като ги залага не ги откупува, нямат пари. До такава степен сме страдали зимата, че ходихме да купуваме въглища, ние децата, по една кофа от склада, за да се отопляваме. Ръцете ни баха напукани от труд и от студ, краката също, сърбят, болят. Мизерия, голяма мизерия сме карали. Такъв глад, че нямаше къде. И когато майка ми да роди Бека, имаше едно семейство мъж и жена в двора, шивачи. Намаха деца и толкова е плакала тази жена, Бека да я дадем у тях, да я отгледат, да я осиновят – Бека. Но баща ми вика и майка ми: “Може да нямаме, но децата са наши!”

Един брат и три сестри.

Брат ми е най-големия.

Три години разлика, аз съм втората, със Стела сме природени – година и половина ни е разликата, а с Бека – аз съм 8 години по-голяма от нея, със Стела – 6 години, брат ми – 12 години.

Обикновено, ние все под наем. Повече от стая и кухня не се вземаше.

Нямаха възможност. Майка ми и баща ми имаха една спалня, те бяха таблени легла, такива с ги чистихме, лъскави така работи имаше по таблата, ей такива – като свещички наредени и те спяха на спалнята, а пък ние децата ни застелят долу..

На пода, с дюшеци, които през деня вечер ги сложат, и ние там спим. По-нататък, на Одрин като живеехме вече, това беше на Морава, на Одрин като живеехме, там имаше… общо бяхме, имаше едно холче с кухня и стая. Ние децата спяхме в стаята, на тия легла, а майка ми и баща ми си купиха едно персон и половина легло и в хола, с разрешение на съседите, които бяхме общо…

Две семейства – те бяха само мъж и жена, пък ние бяхме 4 деца. И майка ми и баща ми, в този хол бяха сложили легло, в тоя хол имаше две маси, едната маса на съседите, мъж и жена дето бяха, и едната маса наша. В кухнята имаше два комина. Единия комин, те го ползавах за … да си сложат готварската печка, другия комин – ние бяхме сложили готварската печка, за да готви на нея. Това беше.

На Одрин живеехме на две жилища. Едното беше между “Найчо Цанов” и “Пиротска”, там живяхме известно време, но по-малко, след това се пренесохме между “Стамболийски” и “Найчо Цанов” и от там ни изселиха за Враца.

На Морава като бяхме, там живяхме девет години, а преди това къде сме живели не помня, зщото сме били малки, но на Морава 9 години живяхме с българи. Хазяите бяха българи. Имаха син и дъщеря, които не се различаваха от нас, евреите. Те ладино говореха наравно с нас, защото всички в двора говорихме ладино, повечето от наемателите бяха евреи, имаше и българи, но всички като играехме заедно, като живеехме заедно всички научихме ……. Не се различаваха от нас.

И българи, да, защото всички живеехме заедно. Значи, отсреща пак имаше българи семейство, по-нататък пак имаше българи, но в махалата всички занеха ладино, всичките българи, заедно с нас, понеже играехме всички заедно. Брат ми като направи зимата, като вземе една голяма дъска и отдолу сложи, такива като за шейни правеше и като ни качи на шейната, нас момичетата, почваме да се пързаляме напред назад и всички деца, всички се пързаляхме на тая шейна. Всички играеха заедно футбол. Всички заедно се биехме Ючбунар срещу Дорбунар, на реката. Ония оттам хвърлят камъни насам, ние момичетата събирахме камъни на момчетата да хвърлят оттатък. Война се водеше.

В Ючбунар сме живяли, на улица Морава.

Еврейски квартал.

Дорбунар е Коньовица.

Ючбунар е три кладенци, а Дорбунар са 4 кладенци, ама ние – по турско Ючбунар, Дорбунар.
Това означава Ючбунар – три кладенеца?

Да. Където и да отивахме, баща ми ни правеше чешми, вътре вкъщи, защото той е водопроводчик и майка ми винаги имаше вода вкъщи.

Имаше. Чешми все нямаше в двора, а баща ми прокарваше.

Печка, готварската печка с въглища. Мизерията, която едва ли някой може да си представи какво е. И гладория. И тези ……… дето искаха да осиновят Бека, тя все любопитна да дойде, какво готви майка ми, да види. А майка ми като няма какво да готви, заложи машината шевната, онази дето продаде тези работи, като няма какво да готви сложи върху печката тенджерата с вода и с капак. И тя като дойде: “Ти, днеска какво си готвила?” “Ти все искаш да знаеш, няма да ти кажа, хайде върви си вкъщи.”

Няма нищо за ядене.

Защото, всичко тава, цялата мизерия е докато той завърши 3-ти клас.

Седми клас. И тогава почна да работи като продавач. А преди това, ваканциите, като по-малък, отиваше в една бръснарница като чирак, да помага и бакшиши получаваше и носеше парите.

Да, до трети клас също.

В еврейското училище, Стела също, Бека беше мъничка.

Всички предмети сме изучавали, които се преподаваха в българските училища, защото в 4-ти клас имаше комисия, която идва и те изпитва по всички предмети, за да ти слага оценка, за да преминеш в по-горен клас. Същото стана в трети клас. Пак идва комисия, пак изпитва, все едно като матура. По всички предмети те изпитват, за да можеш да приключиш учебната година. След това аз почнах работа, както и брат ми, брат ми стана продавач. Аз почнах като чирачка - шивачка да уча и понеже бях в централното училище….

И иврит сме изучавали и всички други предмети. След това като почнах вече работа в еврейското училище, на Калоян, дето се борим сега за хотел “Рила”, дето е построен на негово място. В това училище, след работа бяха организирали пак, училище за професионално образование. Еврейско професионално училище “Орт”. Директор ни беше Финци, учители ни бяха ……………… Илич Рафаилов, Тодорова ни беше класната и др. След работа, от шест часа, отивахме и там четири часа учихме професионално училище, учихме да чертаем модели, да бродираме, да шием, най-различни видове бродерии, за плетене. Всякакви предмети имахме, имахме отделно от тези професионални предмети, имахме и география, история, български, аритметика, двойно счетоводство. Изобщо всички предмети, които се изучават в гимазията и професионалните училища. Всичко ни се преподаваше.

Четири. Затова, като отивахме вечер и като минаха два часа ни поднасяха закуски. Даваха ни боза, даваха ни халва с хляб, даваха ни сандвичи най-различни, в осем часа и до десет часа продължавахме и десет и нещо се прибирахме. Като завършихме две години се явихме на комисия. Дойдоха от трудовата камара, от министерството на просветата и проведохме изпити за завършено образование две години. След това като завършихме още две години се явихме отново на изпит. Взехме го и този изпит и готови вече за майстори.

Първо за чираци, после калфенския курс, направо професионално училище.

Много хубав човек, толкова добър човек, с такъв благ характер, на мравката път правеше. Той не знеше да се кара, той не знаеше да псува, никога не съм го чувала, никога. Да не говорим, че той не знаеше и един шамар да ни удари. Трудолюбив беше, много работеше като имаше работа. Зимата беше много трудно да си намира работа.

Външно – запазен.

Среден на ръст.

По-скоро светъл, кестеняв.

Майка ми.

Тя не се караше, тя викаше. Тя ни нареждаше, тя всичко. Като имаш в предвид, че тя е била неграмотна, не защото не са я пращали на училище, тя не искаше да учи. Предпочиташе…

Никой от децата не знае, че…

Накара ни да прочетем урока след това тя ще ни изпита и така хубаво запаметяваше всичко. Така хубаво запаметяваше всичко и знаеше точно дали правилно сме си научили или не. Дори нещо повече, когато тука се роди първия й внук и тръгна на училище Сърни, като тръгна той на училище и тя по същия начин ще го изпитва. Добре, ама той имаше навик, ей така, да обикаля като разказва урока. Първо й го прочете по същия начин и след това тя ще го изпитва. И почва да обикаля около нея и един ден забелязва, че тя е обърнала книгата.

Знаехме, знаехме.

Не, не. Много я слушахме.

Оправила се е. Ами четири деца, трябваше да се оправя. И после – един на друг ние си почагахме много. По-големия помага на по-малкия и така.

В ………
Нещо за Църдиков разправяли ли са? Пеели са ви песни?

Пеели са ни песните. Всички песни, които знам аз, съм ги учила от тях, съм ги чувала от тях.
Кога са ви ги пеели?

Обикновено вечер след работа като се разположат така и почват двамата да пеят и ние около тях слушаме.

На екскурзии ходихме, много. На Витоша ходихме много, дори тогава нямаше раници, а в една кошница нареди майка ми храната, баща ми я носи. И как тръгваме? С трамвая ли? Един билет струва 5 лева, ние сме шест души, откъде толкова пари. От София до Златните мостове – пеш се ходеше. Отивахме до Княжево и от Княжево изкачвахме…

Как да кажа, за мен е била хубава.

Темпераментна беше, но с много весел и благ характер. Жизнена, много жизнена, много контактна, много приятна, много общителна. Няма човек тука в квартала, който да не я познаваше, нямаше човек. “Баба Олга!” “Баба Олга!” Нямаше човек. С много добри чуства всички.

Кипур и то как! Като вземем по една дюля и като набодем в дюлята семена от карамфил, за да миришем цял ден, да ни е приятно, без да ни се иска да ядем. Ние, децата трябва да прибираме, майка ни и баща ни са в синагогата. Но докато бяхме, понеже целия двор евреи и българи бяхме и като вземем орехи и като нареждаме орехите на права линия, един обаче настрана – капитан. И който уцели тоя орех обира всички. Или докъдето уцели – прибере. Или правят една дупка момчетата и по цели шепи хвърлят и ако шепата влезе цялата в дупката, значи печели, ако някой орех се разпръсне другия взема.

Имаше и топчета. Момчетата играеха много на топчета. Имаше дори от агнешките…………. Момчетата ги стържеха и на тях играеха. Чилик много се играеше. Има една пръчица, такава малка, отстрани с две остри краища и тя се слага така в една дупка и се хвърля. На най-различни игри…

За Пурим, да ти кажа. При тях, освен празника Пурим, за тяхното семейство много често имаха Пурим те. Много често ги принужваха, живота ги принуждаваше да гладуват. Не за Пурим за Кипур.

Много често имахме Кипур вкъщи. Днеска не се яде, който яде Господ го наказва.

Да. Много често имахме вкъщи Кипур. И знаеш ли, в тая шивачка, дето ходех да чиракувам най-напред като почнах, тя беше еврейка, гледам Танти Ребека прави сладки, а на мен така ми се ядат, то мирише отдалече като се пече. Тя идва и казва: “Роза, вземи си да си хапнеш.” “О, танти Ребека, днеска е Кипур, не се яде.” И тя се хване жената за главата и вика: “Какъв Кипур, мойто момиче, я си хапни. Няма Господ да те накаже, греха е мой.” Можеш да си представиш какво нещо е – глад.

Не, тогава. Какви години сме изкарали като деца.

Пурим, Рош Ашана, такива карнавали бяха!

Не само в училището. По “Позитано”, по “Морава”, всичко маскирано излиза, пеем, смеем се. Навънка продават мавлачета.

Мавлачета това са направени от захар, оцветени формички, като сърчица, като петленца, такива червени петленца, кръгчета най-различни. Купувахме си от тях, въобще такова веселие имаше на улицата и в двора…

На еврейската улица, на “Позитано” около училището, около синагогата. Много се събирахме, много играехме.

Как ли не! Правихме си маски, обличахме се в ризи най-различни. Намирахме начин да се маскираме въпреки всичко.

Рош Ашана беше голям празник за нас. Много тържествено. Има-няма за тогава тържествено се посрещаше вкъщи. А за Песах, тогава пак даваха подаяние от еврейското училище или от Порто… Отиваше баща ми и брат ми в училщето и натоварват, имаше едни пити, едни твърди пити…

Не, имаше едни пити бойо, бойо се казват. Едни твърди, които са замесени не с мая, а така тесто и ги печаха и плюс мацатаи дадат по три кила примерно, понеже сме голямо семейство – три кила мацата От бойото дадат повече, една торба бойо ни дадат. Пренасяха го вкъщи и правихме Песах.

Цялото семейство.

Да, виж сега, имахме едни съседи, които също нямаха деца.

Не, едни други съседи пак така, без деца. Те ни канеха при тях, в тяхния дом първата вечер нас, всичките деца. Но те имаха възможност, бяха богати. Дори майка ми най-напред заложи машината при тях и те хем знаят, че майка ми шие на тая машина, вземаше от време на време трико да шие, да можем да си помогнем зимата за въглища, за наема да си платим. И взеха машината у тях и майка ми се чудеше какво да прави сега. Заложихме машината, не можеше да работи. “СТерко ма, дай ми машината за утре, за два дена, да изкарам някой лев. Как да ти платя, това което имам да ти дължа.

Това, което ни подпомагаха беше от еврейското училище, дето ни даваха така през зимата по едни обувки, една престилчица и едно палто, но пак не е много, а бяхме 4-ри деца, на едно от тях дадат… И занеш ли как се случваше, брат ми учеше преди обяд, аз учих след обяд. Аз обувам неговите обувки и отивам на училище, а той сутринта си ги обуваше и отиваше на училище.

Да.

Ами честването на всички празници, за …………… си палихме свещите, как се редувахме да палим, пеехме …………….. това вкъщи го правихме. И Песах, с тия традиции за …………… и другите, не беше само два дена – осем дена не ядяхме хляб. Всичко вкъщи беше само на това ядене. Помагаха ни с лечение в ………………. , това беше една лечебница, на Осогово беше тя, между “Позитано” и “Три уши”, и когато бяхме болни отивахме там да ни лекуват, еврейската трапезария безплатна. Богаташите се показваха богаташи че правят благодеяние, както сегашните богаташи правят благодеяние на някоя детска градина, на някое сиропиталище, за домове за увреждане на деца, за да се покажат. Тогава нашите богаташи, еврейските богаташи също така на празници ще се покажат милостиви, че дават по нещо. Не вкъщи да ти дадат, а в учлището. Но беднотията си е беднотия. На …… време бяхме добре, работеше баща ми и изкарваше и отделяха и за зимата, но не стигаше. Не вземаше толкова много пари, все пак четири деца са, шест гърла.

На брат ми му правихме в синагогата, спомням си, ама тогава на момичетата не правехме.
А синагогата как си спомняш?

Тя беше прекрасна. Така ми е мъчно, че са я съборили в Ючбунара, тя беше голяма.

Тя се намираше на Позитано, училището както беше, еврейското училище, тя влизаше някак си в част от еврейското училище, в двора. А синагогата беше тука по средата, пак с двор – една хубава голяма синагога. Така ми остана в представите, че голяма синагога беше. Долу мъжете се нареждаха, горе – жените, имаше горен етаж. Горе жените се нареждаха, когато имаше ритуали. Отделно от синагогата, която беше, понеже квартала беше голям и не стигаше, точно на “Опълченска” и “Позитано” имаше един малък “Мидраж” се казва, пак като синагога и там четяха молитви. На “Брегалница” отсамната страна между “Стамболийски” и “Позитано” пак имаше един малък “Мидраж” пак там четяха молитви и на “Димитър Петков” и “Позитано” имаше един голям двор и там имаше също един Мидраж, където също се четяха молитви, защото хората от ……………… също ……

Много евреи, ама много евреи бяхме, наистина бяхме много евреи.

Е, пак имаше такива книги, също както в синагогата, пак молитва се четеше, имаше също като равин, който да чете молитвите..

Как да не ги знам, ами ние живеем там.

Празници като има, отиваме в синагогата с приятели. Тука ще ходим днеска, утре ще ходим там. Имаше дни по празници, когато трябва да се колят кокошките…

Ами обикновено за всички празници, и за Рош Ашана, и за Сукот, и за всички празници. Когато си купиш пиле, нямаше както сега замразени пилета, купиш от пазара кокошка, пиле, петел, отиваш в синагогата, имаше едно помещение отделно в двора. Както влизаш в двора на Синагогата, нали има една малка къщичка, като барака, там където съхраняват сиренето и др., до него имаше така чешми, преди имаше корита и там имаше колач специален евреин, който заколва кокошките и ги слагаше там да се изтича кръвта на кокошката и ние вземахме вече заклана кокошката и тичаме вкъщи докато е топла, за да може майка ми да я оскуби, защото евреите не попарваха, за да изчистят перата на кокошките, а след като ги заколят ги скубеха и след като ги оскубят, вземат вестници, запалват го за да може всичко, каквото е останало след скубането да го опърлят, измият го хубаво, изтрият го хубаво и така готвеха. А в Ючбунар нямаше ли там синагога? Не, отивахме в централната, не си спомням, може и да имаше, но не си спомням.

Да, колят се там, за Шабат също се колеше, защото Шабат също се чества. За Шабат се събирахме, майка ми като сложи кърпата почва да чете молитва, запали една свещичка. А преди да сложи масата, тя през деня готвеше и преди да сложи масата за Шабат, всички минавахме в коритото, да ни изкъпе, да ни сложи чистата ризка, да ни облече. На масата всичко трябва да блести.

За Шабат непременно имаше пастел, непременно. Непременно имаше варено.

Ами супа, телешко варено или нещо друго, супа. И тая супа не беше едно ядене. Изкарва се месото да се опече с малко пиперец или нещо друго, към него картофки или оризец, става едно ядене. На супата се слага фиденце и малко магданоз.

Освен пастела, баниците от праз, кифлички най-различни видове, тишпишти който се правеше обезателно за празници.

От праз кюфтета. Знаеш ли колко са вкусни. Аз си ги правя и сега.

Русенци, които живееха в София бяха най големите специалисти на тия супи за които говорим. Те ги правеха специално с месо от кокошка, нали тя е по-мазна, слага се мазнината да се вари, да се готви с подправки – моркови, пъщърнак, разни зеленчуци, а отгоре, на пара се слагат други работи да се готвят.
А ти откъде го знаеш това? От майка ти?

Не, ходехме на гости в русенско семейство, русенци. Мъжът на леля ми, “Бог да го прости!”, той много отдавна почина, преди аз да го познавам даже, беше русенец. Имаше русенски семейства, където ходихме на гости на …………. И това “Русенско варено” беше най-горемия ни деликатес, защото освен соса и зеленчуците, които се слагат на пара и стават много вкусни.

Баба Оро и дядо Аврам, те бяха от Русе
Те пак там, на улицата някъде живеят?

Не, с тях живеехме на “Одрин”, дето те държаха едната стая, деляхме…

Да, заедно се хранихме, само че те на едната маса, ние на другата.

Техните къщи, където те живееха,не само тя и около тях бяха все еврейски семейства, наричахме ги “Шести полк”.
Защо?

Защото много семейства живееха. Защото в една барачка живее едно семейство, до нея друга - живее друго семейство, наредени много семейства… В тяхната къща, където живееха, на “Одрин”, беше на по-високо място, живееха над сутерена, където имаше стая, имаше кухня… Кухнята беше вътре а салона отвънка.

Тя и …………… дойде да живее при нас. 4-ри деца и ………….
Защо, Цили не е ли една от сестрите?

Не, снахата……. Жената. Тя беше дошла да живее при нас, брат ми беше на лагер и тя беше дошла да живее при нас. С мене спеше в едно легло. И затова като се изселихме и тя с нас беше.

Баща ми работеше с българи, защото предприемачи – българи. Дружахме с българи, в двора имахме българи. Хазяите, дъщерята, и другите които живееха, дружахме заедно.

Не.
Не. Не са имали време, с 4-ри деца…

Баща ми още тогава беше член на ………
Така ли? Ето, че е членувал човека. По какъв повод влиза и защо?

Ами, мизерията, всичко това го е карало, той е вярвал, че един ден всичко трябва да се оправи.

Не, само е ходил на събрания. Особено по време на изборите, тогава нали беше задължително гласуването, не както сега. Имаха си специални книжки за гласуване и идваше и разправяше какво-що. А майка ми също там са я ангажирали, защото разказваше за Цола Драгойчева. Ходила е на някакви сбирки. Там, жените са я карали и вика: Сони, Сони да видиш какво ми разказва …………… жена, ама как говори! И в квартала беше така, беше работническа…………..

Голямата сестра се е казвала Софи, втората по ред – Олга, третия е Израел, четвъртия Маноах, петия – Бе….. и шестия Исак. Те всички са родени от една майка. След това, от втория брак на дядо ми, дъщерята, която се е родила се е казвала Роза, на името на първата му жена, дядо ми я кръстил и сина, който е родила се е казвал Жак. Това е семейството – братята и сестрите на майка ми.

Ние сме в София и те също са живяли в София и 48-ма година, с изключение на двамата братя, единия брат още 28-ма година ли, е заминал за Америка, за Аржентина.

Бенямин. Той заминал за Аржентина и там почина. И той е имал четири деца. Другият брат Израел, почина 38-ма година, мисля че беше. И всички останали 48-ма година заминават за Израел.

Да, едните са в Юючбунар, другите са в Дорбунар, там в паянтовата къща и там, в дворчето, леля ми Софи си построила една стая и кухничка, чичо ми Израел също си построил една стая и кухничака и чичо ми Исак също си беше построил една стая и кухня.

И те живеят бедно.

Да, абсолютно всички. Само леля ми Роза беше оженена за българин, от втория брак на дядо ми, беше женена за българин – Близнаков, на Сотир Близнаков, който е в телевизията.

Баща му. Само че Захари роден от втората жена на Близнаков, тя има син от Близнаков, който е по-голям от ………….., но сега почина.

Да. А Роза, като отишла в Израел се оженила за евреин и от него родила две дъщери. За разлика от другаде, в Ючбунар имаше не само евреи но и българи. Били са много задружни. Стане време за кафе, една от съседките, редуват се, изкара мангала вънка и запали огъня. Другата носи джезвето с кафето. Не, всички си носеха джезветата, тя само запали мангала и всеки отива и слага джезвето там……….. важното е, че сядат заедно на раздумка, на приказки. Говорят си – българи, евреи – всички. В това отношение, бедните, бедните хора, живееха много по-задружно, по-заедно, по се разбираха и по се караха.

Да.

Моята сватба вкъщи я правихме. Дойде равинът вкъщи и не можехме да излизаме след 10 ч. .Ние я правехме във Враца. Той дойде от лагера и побързахме да се оженим, защото свекърва ми живееше сама и няма къде да живее и я прибрах аз. Намерихме една къщичка две стаички – едната за свекърва ми, едната за нас и се преместихме там да живеем.

Всички. Най-напред имахме покана за Казанлък, но причината ……че там е имало авио завод и казанлъчани бяха изселени също във Враца. И там не е останал нито един евреин И какво мога да ти кажа…Влакът беше претъпкан – конски вагони, с дрехи, дори шевната машина си взехме ние, дюшеци къде да спим Можеш ли да си представиш колко с колко багаж ние жените сме били натоварени и сме мъкнали на гарата., за да пътуваме до Враца. Пътувахме цяла нощ. За първи път тогава аз се качих на влак.

И веднага ни посрещат полицаи и военни и ни настаняват в училището по пътя за Вратцата,кюмюра го наричаха. В една училищна стая ,какво да ти кажа, знаеш ли какво е сардели.-човек до човек спяхме. Нямаше къде.И след време започнахме да търсим квартири, защото ни дадоха такава възможност.И се настаняваме да живеем на Цар Крум в едно мазе- приземен етаж. Там бяхме аз, майка ми и Циви и Стела и Бека, а баща ми в Сомовит. Преди изселването те са го арестували и изпратили в Сомовит.А свекърва ми, след това като се настанихме в тази къща. Срещу нас имаше една турска баня, която не работеше и имаше стаички и ангажирахме една стаичка и я докарахме от Лом във Враца. И я настанихме там да живее,че като дойде сина и от лагер да има къде да живеят.Това мога да ти кажа

Да плащахме, но за да го платим този наем, трябваше да работим, а нямахме пари.

Имаше ограничение за работа. Баба Олга беше ербап жена. Обажда се на една наша съседка, която живееше срещу нас и ако ви хареса кажете на ваши близки и познати. И ту ми донесе тогава един плат на райета и аз и го направих все едно рокля за гости.Със съединени черти-рибена кост. Тя остана много доволна.Беше жена на адвокат и от там вече почна на нейни приятелки да се обажда. Те идваха носеха и почнахме да работим. Помагаха всички и Стела и Циви,на газена лампа. Докато може да се вижда шием. Нямаме и огледало, където да видим и пробваме. Използвах за това прозореца.И започнахме с това да се издържаме. Не че имаше много работа, но поне си помагахме за да платим наема.И като храна в училището имаше казан-кухня. И през това време в което имахме възможност да излизахме, взимахме храната и се прибирахме.

Полицейския час – два часа на денонощие имахме право да излизаме – от 8 до 10 часа.През това време не можехме да се покажем дори на горната врата.,защото във Враца беше щаба на жандармерията и непрекъснато правеха блокади, непрекъснато по улиците кръжаха жандармеристи. Никъде не можехме да отидем, дори хляб да си купим.

Там във Враца това стана по-късно.Имаше такава възможност, обаче дали да работя, дали нещо да правя там.Те не можаха много да се включа.там

Той пристига и се преселва срещу, нас И говорим с с равина във Враца и определяме ден . И сватбата я правим от 8 00до 10.00, когато могат да дойдат младежи, защото имаше много младежи` и едни мармаладени бонбони направихме и Баба Олга направи някакви манджички, каквото можа и вкъщи стана сватбата. Дядо Битуш го бяха освободили от лагера. Той се беше върнал. Иначе каква сватба ще направим. Това беше 16 март 1944г..И

Ние се преместваме на ул. Чаталджа, към реката, към Вратцата..И там продължих да работя, за да ги изхраня и тях и Стела с мен, и Бека също идваха-шивачки.

44 год. след Девети септември.

След Девети септември, тук. Жани е родена 45-та година.А синът ми 49-та година.

Да.
И се завръщате в София?

Да връщаме се в София и нямаме квартира,защото ние нали все под наем. Квартирата,където живеехме живеят други хора. И първата братовчедка на майка ми казва:”Ела тук имам едно апартаментче на мой роднина. Те няма да се върнат скоро. Те са в Толбухин, в Добруджа са, в Г –н Зафирово. Той бил някакъв кмет там Ние се съгласихме с мъжа ми, защото и свекърва ми беше с нас и отиваме и започваме да се ровим по комисарства, защото едно здраво стъкло няма, да боядисваме, да чистим квартирата, за да се пренесем да живеем. И аз понеже веднага бях забременяла и 45 година, вече изчистена квартирата, раждам и пристигат уважаемите хазяи и си искат квартирата и ние изпадаме в страхотно състояние. Но нали сме по-състрадетелни и решихме с мъжа ми да им я дадем, хората да се приберат, нали все пак апартамента е техен. И ние четиримата – аз, Жани, свекърва ми и мъжа ми в една стая, докато си уредим някъде да живеем.те като дойдоха такъв ад стана.той беше един алкохолик. Връщаше по никое време, въпреки,че имаше милиционерски час. За него нищо нямаше забрана и като почваше да тропа по нашата врата”докога щще седите тук, кога ще си отивате. Беше в такова състояние. То беше приземен етаж И той принуди мъжа ми като се прибираше от работа, той работеше на смени в полицията,давах му стол от прозореца да подскочи и да влезе в къщата. По това времe ние не знаехме тези жилища тук и,но чухме и дадохме молба и като разказахме какъв тормоз, какво преживяване ни включиха за да получим тук апартамент. То още ги довършват и обяснявам на хазяина,че ние няма да зимуваме дори там, че ще освободим апартамента и да бъде така добър както ние му отстъпихме апартамента да живеят, това е да вкараш вълка в кошарата да бъде така любезен да изтрае,но той като се напие никаква любезност, при това с две висше образования. Той веднага си намери работа тук в съда като съдия изпълнител.Както и да е, без да знаем дори квартала, нито блока и помолих домакинството в МВР, където работих да ми дадат камионв, събрахме багажа, който имахме и дойдохме тук. И тогава разбрахме къде ще живеем Можеш ли да си представиш колко ни е бил черен живота, макар, за да направиш някаква добрина като прибереш хората, макар че ние имахме договор, че две години най-малко трябваше да живеем там той не изчака и една година. Дойдохме тук да живеем – кал, няма магазини, няма откъде дори да купиш мляко, а нали имах малко бебе.
Ти къде си работила?

Аз работих в МВР. Най–напред бях телефонистка, след това преминах към друга работа. Работих там 7 години и бях освободена затова, че бях еврейка. Просто искам да го подчертая 51-ва година, заради връзки с чужбина беше отбелязано в заповедта за освобождаване.

Не, сестрите ми и брат ми всичките бяха тук И един ден когато бях на работа във Ворошилов вече

Не, там работници, тепърва завода се устрои, за мен тук беше близо и беше удобно да си гледам децата.,че Джеки не ме познаваше, там се работеше денонощно в МВР.

Свекърва ми. Ние 20 години живяхме заедно. И започнах работа във Ворошилов и знаех, че имам свободно време и започнах там работа, независимо, от това че бях уволнена по тази причина,там ме направиха партиен секретар, независимо, че съм била уволнена по тази причина, нали преди девети съм била ремсистка…И работата въвреше много добре, викаха ни от партийната организация и навсякъде ни даваха за пример, че работата вървеше добре. И един ден едно голямо събрание пристига Тодор Живков и ме сложиха до него да седна., горе на президиума, а пък аз бях толкова огорчена от това което се случи в МВР-то и му разказах. Седнах до него и му разказах всичко:”преди Девети септември ни гониха, че сме евреи. Бяхме в немилост, а сега седем години а работя и работата ми да е отличена, трябваше да ме уволнят за това, че пак съм еврейка.”Ама такива бяха времената – започна да се оправдава той.Събитията бяха такива, нямаше как, не знам какво….”, защото много евреи бяха уволнени.

Да, но без да имам никакви връзки с чужбина.

Ами то се подразбира, какви връзки. Те ми говорят за Израел, не ми говорят за някъде другаде, а всичките сестрите ми брат ми, родителите ми, никой няма…

Ами мен ме преименуваха преди Девети.

От Роза, понеже се казвам роза, българско било името, трябвало да приема еврейско име.И дават ми списък да си избера някакво име и аз си избрах Рут. И станах Рут.
Кой те накара?

Полицията….И бях с розова лична карта, розова лична карта, след като излязох от полицията.Дори и в документа за сватба пише,че съм сключила брак като Рут, а не като Роза. Така, че бях преименувана и след Девети септември си върнах името.

Не.
Други проблеми с еврейския си произход имала ли си?

В завода работеха 7000 души и аз бях главен диспечер на завода. Нямаше кой да не ме познава.Всички знаеха, че съм еврейка и досега срещам някои хора, но нищо не са имали и нямат против мен. Това в МВР-то беше единствения случай
А след Девети септември продължихте ли да спазвате религиозните обичаи?

Не много. Вкъщи пак си правехме за празниците ритуалите, но в синагогата не сме ходели.Нямаше как

Всичко.
Но Кипур постехте ли?

Не сме постели и преди и сега, постехме достатъчно, когато баща ми нямаше работа. Празнувахме Рош Ашана, Песах, Пурим.
На Пурим маскирали ли са се децата?

Не.
Сами ли сте ги празнували или с някой?

Сами и с цялата рода и сега се събриме.
А Коледа и Великден?

Не, нямахме българи в семейството.

След това като се ожени сина ми започнах да ходя при снаха ми.За Коледа и Бъдни вечер.Тя работеше усилено и нямаше кога да се приготвя и аз отивах преди обяд и и приготвях всичко което е необходимо за Бъдни вечер.Синът ми е женен за българка , а Жани за евреин и преди две години съм ходила там, но вече не ходя, защото остарях, но още ми искат рецепта за разядката с орехи. Много хубава става.
Значи пред Вас съществувал ли е въпроса за изселването, кое ви е спирало да не се изселите?

Цялото семейство говорихме по този въпрос. Не само аз Лари и свекърва ми, децата тогава не бяхаголечми, така че нявмаше как дс тях да се съветвам, но с майка ми, баща ми брат ми, вички лразговаряхме по този въпро, но толкова се чувствахме изстрадали и имахме вече дом, работа и просто, така свикнахме и сметнахме, че поне за сега няма да отидем, а тогава беше голя юруш, пътувания, писмата идват, неуредено, страдание, чест им правина хората, които са заминали за всичко което са прекарали, но ние се чувствахме много изморени, от лагерите, от всичко което сме преживели и цялата фамилия не пожела да отиде

Разбира се, че сме имали. Нали чакахме, нали непрекъснато ни изселваха, дори и хората от Казанлък дойдоха при нас за да се приближим повече към Дунава.Те бяха на лагери. Композициите им минаваха покрай лагерите им . те ни разказваха, така че ние бяхме наясно по този въпрос за избиването на евреите, за трагедията каоято сега изживяват евреите.

С много любов и с много мъка, с тези инциденти,които стават там, атентати и други работи…И за това,че продължават, независимо от това, че са върнали ивицата Газа….продължават. С много мъка. Тръпнем при всеки атентат.

Знам и въпреки, това ние заминахме там, нали.

Лично становище – не. А отношението към войните-шестдневната война.

Всичко което е ставало ни е причинявало мъка, всичко което е ставало,защото все пак моите хора бяха тук, но на съпруга ми братята бяха там, племенниците също, братовчеди-виждаш какъв голям род Ние го преживявахме тук много трудно,че не бяхме там.
А събитията 89-та година как ги приехте?

Много тежко ни беше. Не мога да кажа, че ги преживяхме спокойно, но не мога да кажа, че не съм вижадала и грешките ,които се правят в партията и държавата. И двамата ги виждахме много дзобре тези грешки. Не бяхме коене с капаци.Независимо от всички пленуми ,които се правеха все се взимаха някакви решения, които бяха само на хартия.нищо не се докарваше до действителността. Бяхме останали без храни по магазините,, бяхфмостаналбез живот дет сехказва. Нямаше откъде едно млеко да си купиш.

Преди 89 година, но тогава имаше неща. Имаше неща Животътбеше по спокоен, нямаше тази престъпност, но не въреше на добре ние го виждахме И мямаше събрания в които да не критикуваме, да не искаме да се запише в протоколите Прашахме ги тия протоколи

Ами промени се направиха ни таван на пенсията, как няма да се промени живота неговата също, но човек знае две е двеста, слава богу не сме стигнали до просешка тояга, оправяли сме се и до ден днешен. Сега вече не мога да кажа.От две години той получи пари, но защо трябваше толкова много да се чака, 4 години е работил по лагерите Връщал се е кожа и кости, без дрехи. Държавата не им е давала дрехи със собствени дрехи са работили, въшлясали, болни, с малария…Ча преди две години сереши, че трябва да получат компенсация за всичко това което са изстрадали.А за нас жените да говорим, независимо оттова че сме били изселени,изстрадаличе е трябвало с денкове да пътуваме, но без мъжете си И то какво страдение да се нагласиш някакъв, никакъв живот, не дадоха никакви компенсации.

Откровено казано там сме от 7 години, и ако не беше това което са направили рехабилитационния център може би отдавна нямаше да ни има на този свят, защото вкъщи двамата, на ли децата са на работа не живеят тук не беше такъв спокоен живот Просто търсихме нещо да се карахме, да се заяждаме за нищо. Изнервени, или голямата ни разходка беше да отидем оттук до пазара ида се върнем, е отивахме и в Синагогата ,когато имаше празници. Но добре ,че имаше тозди рехабилитационен център и започнахме да отиваме там не за храната и дори в момента дори не а а ядем , а за компанията . В клруб здраве и гимнастика правим, и пеем в хор, нали видя снимките, играем хоро в танцувата трупа. Изобщо живота се разнообрази, независимо от атмосверното влияние. Може дае голям студ или страшна горещина. Не ни пречи да ходим до там.

Компенсации не съм получила, но миналата година дойдоха едни 1073лв.

Ами да. Ние се оженихме на 16 март 1944г. Преди да се оженим във Враца имаше голяма бомбардировка, много голяма бомбардировка. Целия център беше разрушен и опожарен. Какво търсеха там англичаните, нали България във война с тях и те напрпавиха голяма бомбардировка и той беше изпратен във Враца да разчиства, дори и нас жените ни караха да разчистваме, особено тези, които живеехме близо до центъра. И те копаеха и гробовете имаше рев”евреите не копат”, защото много са загинали от бомардировката.След това когато ние се оженихме имаше два пъти тревога

Да. И два пъти тревога имаше.

Ами първия път избягахме, защото все пак бомбардилровка има, но втория път си останахме, но разбира се двамата в леглото и свекърва ми от едната страна в нашето легло. Жената я беше страх.

С равин в еврейските гробища, дори и Йожи сега, чете се молитва.

Не сме го спазвали вече.