Изменение на климата се отнася до промяна в климата, която пряко или косвено се дължи на човешка дейност, водеща до промени в състава на глобалната атмосфера, и е в допълнение към естествената променливост на климата, която се наблюдава през сравними времеви периоди.
Глобално затопляне се отнася до постепенното повишаване на температурата на земната повърхност в световен мащаб - наблюдавано или прогнозирано, като една от последиците от мощността на лъчение, причинено от антропогенни емисии.
Адаптация е процесът на приспособяване към действителни или очаквани неблагоприятни въздействия на изменението на климата, както и предприемане на подходящи действия за предотвратяване или свеждане до минимум на щетите, които тези въздействия биха могли да причинят. При човешките системи, адаптацията цели да смекчи или избегне щети или да се възползва от благоприятни възможности. Човешката намеса би могла да улесни приспособяването на някои естествени системи към очаквани климатични промени и техните въздействия.
Смекчаване (на изменението на климата) е човешка намеса с цел ограничаване на източниците или подобряване на поглъщането на парникови газове (ПГ).
Уязвимост спрямо изменението на климата е степента, до която всяка система е податлива на и неспособна да се справи с негативните въздействия на климата. Уязвимостта е функция на естеството, обхвата и степента на променливост на климата, на който е изложена дадена система, нейната чувствителност и капацитет за адаптация.
Устойчивост е антипод на уязвимостта. Тя се определя като способността на дадена социална или екологична система да усвоява смущения, като същевременно запазва своята основна структура и начин на функциониране, капацитета й на самоорганизация и адаптация спрямо стресори и промени.
Риск е потенциалът за реални последствия в ситуация на висок залог и несигурен резултат, като се отчита разнообразието от ценности. Рискът често се представя като вероятност или възможност за възникване на заплахи или тенденции, умножена по техните въздействия, ако се случат действително.
Глава 1. Оценка и анализ на риска и уязвимостта
1.1. Секторни характеристики и тенденции
България е страна богата на природни ресурси, която разполага с висококачествени плодородни почви за производството на широка гама земеделски култури с висока стойност, но същевременно е изправена пред сериозни предизвикателства като високи равнища на бедност и значителни различия в социалните и жизнените стандарти между селските и градските райони. Селското стопанство е важен сектор за България, който е облагодетелстван от редица благоприятни геостратегически, климатични и природни дадености, допринесли за развитието на вековни традиции в растеневъдството и животновъдството. Въпреки това производителността в земеделските стопанства е силно променлива и те често страдат от липса на потенциал, докато наблюдаваната изключително висока поляризация в размера на стопанствата и омагьосания кръг от ниска производителност и ниски доходи, които се понасят от голям брой земеделски стопани, продължават да ограничават производителността на сектора като цяло.
1.1.1. Общ преглед на развитието на селските райони
Селските райони играят важна социално-икономическа роля в България. Селските райони2 обхващат 53.7 % от общата територия на страната и 37.1 % от цялото население, което живее предимно в селските райони3. Гъстотата на населението в селските райони е 39.3 жители км2, което е по-ниско от средното за ЕС-28 равнище от 52.6 жители/км2 брой и показва значителния брой (в сравнение с други страни от ЕС) на по-слабо населени и малки населени места в България, а не големи градски центрове.
Повече от половината от населението в селските райони на България е изложено на риск от бедност или социално изключване. Ниските заплати и ограничените възможности за работа създават трайни модели на бедност в селските райони. Постоянното равнище на дългосрочно безработните, което е почти три пъти по-високо в селските райони, е тревожен показател. И тъй като доходите в селските райони на България са ниски, разликата с градските райони се задълбочава. БВП на глава от населението в България възлиза на близо 45 % от средния за ЕС-28 и около 30 % от този, генериран в градските райони на България. Над 51.4 % от населението в селските райони се оценява в риск от бедност или социална изолация – най-високата степен на бедност в селските райони в сравнение с останалите държави-членки на ЕС-28. Това е основен проблем, който се дължи на редица фактори, включително: i) високия дял на пенсионерите в селските райони, които са с ниски пенсии; ii) ниска производителност (производителността на труда в селските райони на България е най-ниска в ЕС-28) и ниски доходи, които прeобладават за малките и полупазарни стопанства.; iii) липса на възможности за заетост в други селски сектори (вторични и третични) извън земеделието и горското стопанство.
Селските райони в България са изправени пред предизвикателството на бързото намаляване и застаряване на населението. Основната причина за тази загуба на населението в селските райони е преди всичко отрицателния прираст на населението и емиграцията на селското население от родните му места. По-специално младите и потенциално активни земеделски стопани постепенно се отдалечават от селските населени места, търсейки работа в градските центрове на България или другаде.Вследствие на постоянната миграция навън населението в селските райони се отличава с неблагоприятен коефициент на възрастова зависимост, при който делът на хората над 65-годишна възраст надхвърля 25% (Таблица 1). През 2013 г. 36.7 % от земеделските производители в България са на пенсионна възраст от 65 години, а тези на възраст между 55 и 64 години са представлявали една четвърт от всички земеделски производители. За сравнение, близо 1 на всеки 3 земеделски производители в ЕС са на възраст над 65 години. Смята се, че през периода 2010-2014 г. общото население в селските райони е намаляло с 10%, което е двойно повече от средното за страната от 5%. Освен това България се превърна в третата най-стара държава в Европа, а населението в трудоспособна възраст се очаква да намалее с 40% през 2050 г.
Таблица 1. Възрастова структурата на населението в селските и градските райони през 2013 г.
Общ брой на населението
<14 години
15-64 години
>65 години
Селски райони
1,954,002
264,606
13.5%
1,178,268
60.3%
511,128
26.2%
Градски райони
5,291,675
731,534
13.8%
3,653,598
69.0%
906,539
17.1%
Източник: НСИ, 2014
1.1.2. Значение на селското стопанство за икономиката на селските райони
Селското стопанство играе ключова, но непропорционална роля в социално-икономическата структура на селските райони в България. Значително по-голяма част от националната брутна добавена стойност4 (13.6%) и заетостта (33.9%) се генерират в преобладаващо селските райони в България от първичния сектор в сравнение със средните 4.4% и 13.9% съответно в ЕС-28. Секторът на рибарството и аквакултурите е сравнително малък (под 0,5% от БВП5), но въпреки това осигурява високи нива на заетост на регионално равнище, особено в крайбрежните райони, където има значителен принос за местната икономика. Заетостта в селското стопанство и делът му в общата заетост намалява през периода 2010-15 г. с 1.1% годишно. През 2015 г. 5,8% от общото население е заето в селското стопанство в сравнение с 4,2% в ЕС-28.
Каре 1. Използвана земеделска площ (ИЗП) в България
Според изследването за структурата на земеделските стопанства6 от 2013 г. общият размер на използваната земеделска площ (ИЗП) в България е около 4,65 милиона хектара, което представлява приблизително 42% от общата територия на страната. Между 2007 г. и 2013 г. делът на напояваната ИЗП в България се е увеличил значително (с 35.8%); в същото време общата напоявана площ представлява едва 3.4% от общата използвана земеделска площ, което е по-малко от средните за ЕС 5.8 %. През 2013 г. от общата ИЗП:
70.5 % (3,27 милиона хектара) е обработваема земя: житните култури, особено пшеницата и лимец, както и царевицата са културите с най-голямо значение; полевите отгледани зеленчуци и градинските продукти също са от значение;
27.3 % (1,27 милиона хектара) са постоянни пасища и ливади;
2.0 % (95 000 хектара) са трайни насаждения, главно овощни градини и лозя; и
0.1 % (5 200 хектара) са зеленчукови градини, които се определят като малки парцели обработваема земя или парцели с трайни насаждения за отглеждане на продукция, предназначена главно за собствена консумация.
Производството на селскостопанска продукция в България е доминирано от растениевъдството. Повече от две трети от земеделските земи в България се използват за обработваеми култури (Каре 1). След 2007 г. животновъдството в България отбелязва значително намаление на общия брой животни. През 2013 г. общата гъстота на селскостопанските животни в ЕС-28 се е равнявала на 0.7 животински единици (ЖЕ) на хектар от ИЗП; при пасищните животни гъстотата достига 1.0 ЖЕ на хектар. От всички 28 страни-членки на ЕС България, Словакия и балтийските страни регистрират най-ниска обща гъстота на животните (равна или по-ниска от 0.3 ЖЕ/ха). Тези страни имат най-ниски нива на гъстота при пасищния добитък със стойности равни или по-малки от 0.5 ЖЕ/ха7.Тези тенденции са отразени както в разпределението на земеделските стопанства по видове (Таблица 2), така и в компонентите на селскостопанска продукция средно за последните години (Фигура 5).
Фигура 3. Компоненти на селскостопанската продукция (средно за периода 2013-2015 г.)
Източник: EC, 2016
Въпреки значителния селскостопански потенциал средните добиви в българското земеделие са ниски, което показва използване на производствените фактори по-слабо от оптималното. Някои традиционни селскостопански отрасли (като овощарство, зеленчукопроизводство и животновъдство) изостават и изпитват структурни затруднения. Средните добиви на селскостопанска продукция са много по-ниски в сравнение със съседните на България страни от и извън ЕС (2012 г.): при доматите - 28 т/ха при 60 т/ха в Турция; при слънчогледа - 1.7 т/ха в сравнение с 2 т/ха в Унгария и 4.3 т/ха в Гърция; и при ябълките - 6.7 т/ха при 18.7 т/ха в Гърция, 8.2 т/ха в Румъния и 16.5 т/ха в Турция. Факторите за по-ниска производителност на българското растениевъдство в сравнение с конкурентите са неефективното използване на суровините, лошите земеделски практики и предизвикателствата, свързани с природните условия.
В България се отбелязва структурна промяна и концентрация на земеделските земи.. Общият броят на земеделските стопанства е намалял значително до една трета в сравнение с 2000 г. Тази структурна промяна е осъществена много по-бързо в сравнение с останалите нови държави-членки. Сред основните причини за тази структурна промяна са постепенното консолидиране на стопанствата, модернизацията на технологиите и въвеждането на нова механизация в производството на зърнени култури след присъединяването към ЕС - Фигура 6. Към настоящия момент в България са регистрирани 254 410 земеделски стопанства; средният им размер е нараснал от 5.2 ха през 2005 г. на 18.3 ха през 2013 г., което е малко над средното от 16.1 хектара за ЕС-28.
Фигура 4. Промяна в размера на земеделските стопанства и използваната земеделска площ (ИЗП) след присъединяването на България към ЕС
Източник: Данни от Изследването на структурата на земеделските стопанства, 2013 г.
Селското стопанство в България се характеризира с поляризирана структура на стопанствата. Делът на малките земеделски стопанства е много по-висок от средния за ЕС-28. Малките стопанства са важни по отношение а на осигуряванео на заетост и икономическата активност в селските райони. Малките стопанства преобладават в необлагодетелстваните и планинските райони, както и в районите с интензивно зеленчукопроизводство, овощарство и тютюнопроизводство. Дейността на малките земеделски стопанства е от решаващо значение за опазването на ландшафта и на местната култура. Те осигуряват по-голямата част от работните места и доходите в сектора, чрез което допринасят съществено за постигането на балансирано социално и териториално развитие на страната. От общия брой на земеделските стопанства 72% са с ИЗП под 2 хектара, което представлява близо 3 % от общата използвана земеделска земя. Тъкмо обратното, по-малко от 2 % от общия брой стопанства са големи пазарни стопанства (с над 100 хектара ИЗП), които обхващат близо 80% от съществуващата ИЗП.
Фигура 5. Брой стопанства и използвана земеделска площ (ИЗП)
Източник: Данни от Изследването на структурата на земеделските стопанства, 2013 г.
Стопанствата, произвеждащи за собствени нужди, се определят като стопанства със стандартен производствен обем (СПО) под 2000 евро и използвана земеделска площ до 1 хектар. Този тип стопанства произвеждат продукция основно за собствена консумация и за нуждите в семейството. През 2013г. общият брой на земеделските стопанства, произвеждащи за собствени нужди, е бил 140228, което представлява около 55% от общия брой стопанства по стандартен размер на продукцията, тези стопанства са генерирали 4% от общия стандартен производствен обем. Техният общ брой е намалял значително с 32% за периода 2005-2013 година.
Полупазарните стопанства се определят като малки земеделски стопанства със стандартен производствен обем между 2000 и 8000 евро, с използвана земеделска площ до 10 ха и с потенциал за развитие в дългосрочен план. Полупазарните стопанства произвеждат за собствена консумация, а също и за предлагане на продукцията на пазара.
Малките пазарни стопанства имат СПО между 8000 и 50000 евро. Те формират един бавно възникващ под-сектор на професионални „семейни ферми“, които продават между 50 и 100 % от своята продукция на пазара. Малките полу-пазарни стопанства имат сравнително разнообразна производствена структура.
Средните и големите пазарни стопанства имат СПО над 50000 евро и в момента държат повече от 80 % от общата ИЗП.
Таблица 2. Разпределение на земеделските стопанства по стандартен производствен обем (в евро).
Класификация на земеделските стопанства по вид – 2013 Г.
Стандартен производствен обем (в евро)
Брой стопанства
% от общия брой стопанства
Семейни (произвеждащи за собствени нужди)
< 2,000
140,228
55.11
Полупазарни стопанства
>=2000
< 8000
78,934
31.02
Малки пазарни стопанства
>=8000
< 50,000
26,925
10.58
Средни и големи пазарни стопанства
>=50,000
8,058
3.16
ОБЩО
254,410
100.0
Източник:Европейска Комисия статистически данни за България, април 2016
Производствените системи на дребните стопани са по-разнообразни, пазарните стопанства са по-специализирани. Особено след присъединяването към ЕС и прилагането на Общата селскостопанска политика (ОСП) значително се засилва тенденцията към специализация в производството на малък брой земеделски култури от пазарните стопанства. Подпомагани от директните плащания, структурните промени насърчиха въвеждането на по-малко трудоемки производства.. Дребните стопанства използват земята за производство на разнообразни земеделски култури и за смесване на градинарство и животновъдство (Фигура 8).
Фигура 6. Ориентиране на земеделието по категории земеделски стопанства (2013 г.)
Източник: Евростат, Изследване на структурата на земеделските стопанства, 2013 г.
Малките земеделски стопанства на цялата територия на България продължават да бъдат важен социално-икономически буфер в периоди на икономическа нестабилност, осигурявайки основно препитание за значителна част от населението в селските райони, както и допълнителен източник на евтина, здравословна храна за членовете на техните семейства в градските райони. Освен това тези дребни стопани играят важна роля и за поддържането на жизнеспособността на селските общности и осигуряването на важни социални, културни и екологични услуги (обществени блага) за обществото като цяло. Фигура 9 представя стилизирано, графично представяне на ключовите характеристики на четирите основни типа земеделски стопанства в България, посочени по-горе.
Фигура 7. Графично представяне на характеристиките на основните видове стопанства
Източник: Фигурата е разработена от екипа на Световна банка, 2017 г.
