Румен Спасов култура или война университетска критика и есеистика

Румен Спасов

КУЛТУРА ИЛИ ВОЙНА

УНИВЕРСИТЕТСКА КРИТИКА И ЕСЕИСТИКА

II. ПОКРАЙ ЗЛОБИТЕ НА ДЕНЯ

1.НАПРЕЖЕНИЯ В РАЗБИРАНЕТО ЗА ИНФОРМАЦИЯ ДНЕС*

Очевидно времето на студените войни, психологическите противоборства (винаги изискващи оптимистичен победител) и железните завеси, е зад нас. Шпиономанията днес е почти симпатично неадекватна, поради което можем да се съсредоточим върху действително същностни неща. С други думи, обществото и хуманитаристиката ни

навлизат (най-после) в своя следвоенен период, за да открият своята естественост и самоценност. Това не значи, че досега са липсвали достойни учени, както и изследвания извън военизираната (включително университетска) конюнктура. Но те винаги са се съобразявали, а в някои случаи са правели компромиси с нея, винаги са се "старонагласявали" като "втора цигулка".

Днес източният човек, в това число и този на Балканите, макар и с известно закъснение, проумява ценността на заниманието да осмисляш, за да съграждаш, нежели да бъдеш войник (включително словесно) и да побеждаваш на всяка цена, а когато победата липсва - да си я съчиниш... Разбира се, и у нас все още има индивидуални практики, които и утре ще предизвикват неудобства на носителите си, но тенденцията наистина е неповърхностно оптимистична. И точно тук ми се иска да призова: нека не забравяме фразата на българския поет на 20-ти век Атанас Далчев (дано в бодронастъпващия 21-ви век бъде четен повече), че оптимизмът е понятие от областта на пропагандта.

Много колеги преимат разделението на информацията на стандартна (подредима в парадигми) и естетическа (чиито отличителен белег според друг общ наш преподавател е "ефектът на опроверганото очакване"). Но при цялото уважение, което дължим на университетските си преподаватели, новите софтуерни продукти, резултат от определени научни усилия, също изненадват. Докато в музиката или в другите изкуства все повече предпочитам да се връщам отново и отново към вече познати неща. Те не ме изненадват, но съм склонен да ги слушам и гледам пак и пак. Знам че ще бъде така и занапред. Без на всяка цена да откривам новост или изненада в тях... Искам да кажа, че електронните технологии (почти както масовата възпроизводимост) са изпитание и възможност за естетическото, точно като преплетеност, като съ-съществуване с познатия опит и практики на общественото и на индивидуалното съзнание.

Напрегнатостта в разбиранията за информация днес идва първо от самата варираща менталност на този универсален феномен. На второ място от желанието на човека да бъде цялостен. Да бъде задълбочен, но без да е сухар, да постигне университетски успехи, но не за сметка на реализацията си в семейството. Да мисли стратегически, но да съумява да си купи нови обувки, а защо не и нова кола. Напрегнатостта идва и от това, че индивидът притежава относително малък ресурс от време, за да стане личност. Само няколко десетилетия. Докато пространствата на информацията и информационните носители сякаш все повече клонят към безкрайност. Днес информацията идва от всякакви медии (по-точно от източници, настояващи да бъдат медии), от преплетения поток на масовата възпроизводимост, до устното осведомяване, от слуховете, до предизвикателното безмълвие на библиотеките. Тук е третият причинител на напрегнатост. Но постмодерният човек постоянно ще преоткрива и спокойствието, то ще става все по-насъщно. Точно като такъв символ и стремеж приемам факта, че един от големите философи на века до ден днешен продължава да пише нещата си само на ръка. Казано иначе, конкретният човек както никога до сега има право да избира - да бъде само консуматор или и да произвежда информация. Дали само да "пазарува", при това бегло и което се предлага на улицата, докато бърза да се скрие в къщи, или действително да уважава усилията на търговеца, който се интересува от личността му, от качеството, от стандарта на живота, който ще се споделя с производителя и с купувача.

В епохата на ИНТЕРНЕТ повече от всякога да излъчваш информация означава да бъдеш автентичен, да имаш идентичност, да изразяваш себе си, да имаш какво да изразиш по начин, сходен с други неповърхностни люде по света... Затова замисълът на ИНФОПРОФЕСИЯ, която днес стартира в София (да припомним, че в превод това наименование означава "мъдрост" или "Премъдрост Божия"), е едно ноухао към което трябва да се отнасяме с грижа, наместо с традиционния нихилизъм на университетските хора по нашенско. С Цветелина Кънчева написахме това съставно съществително в една от търсачките, оказа се че никъде у нас и по света не са се сетили за infoprofesion. От тук нататък наистина това може да бъде форумът, от който да споделяме направеното, в който взаимно да се радваме (и критикуваме) автентичностите си, както и оригинални български (в постмодерния смисъл на думата) продукти и представяния.

Информация може да бъде от друга гледна точка само това, което ни върши работа в момента. Да си припомним убеждението на Изобретателя с главна буква Джон Атанасов, че в съвременното общество съществуват само практически задачи и само практически решения. Затова е разбираемо, как информацията става синоним на икономика (ако погледнем към доклада на Румяна Гоцева); или това как идеалната фирма за разпространение се премества от Манхатън в новия сайт на "Артефакт" www.abonamenti.com (ако погледнем темата на Станко Йорданов); или поучителния пример на една еволюционна последователност, носеща името на конкретния някогашен книжар от Хага Мартинус Найхоф. Крайно време е да се приеме и у нас, че информация е само ефективната информация, сиреч това, което формира убеждения. Така както поезията се ражда само чрез точните думи, а музиката - в тоновете, изразяващи човешките емоции. По точно актуалната емоция на конкретния възприемател. Свръхспециализираният жаргон с позоваване на авторитетни имена, извадени от контекста си и не намиращи никаква опора в родния контекст, е начин да не кажеш нищо, начин за университетския чиновник да подчертава своята самодостатъчност. И подобни, окопани в университетския щат и псевдоавторитет текстове (за който се интересува съм готов да посоча типични примери), по вътрешната ми интуиция, изискват не по-малко напрегнатост от изморителното занимание да търсиш точната дума, чрез която ще бъдеш разбран. В крайна сметка напрежението на всичките ни усилия иде да ни убеди в нещо банално и отдавна известно на други преди нас - нищо ценно не може да се случи без съпричастието, любовта, приятелството, вдъхновението да посмяваш. За тях искам да благодаря на всичките си приятели, чиито думи и активности ще допълнят и конкретизират непълнотата и несъвършенството на казаното и на направеното в една отколе пренебрегвана у нас посока.

• 
  Въвеждащ доклад към симпозиума "Инфопрофесия'2000", организиран от Мартинус Найхоф Интернешънъл и "Артефакт" в Националния дворец на културата
  

2. ПРИЕМСТВЕНОСТ ИЛИ УТОПИИ*

Обикновено се наблюдава как "младите", бидейки по-действени и неуморени, оспорват установения свят на "старите", утвърждавайки се чрез отрицание. Примери - от ренесансовото разкрепостяване през "щурм унд дранг", до всякакви "оварварявания" и постмодернистични издевателства над "наследството". Но следва да се отбележи, че несъгласието да се взаимодейства, да се съ-трудничи, обикновено е несъгласие за вписване в рамките (и идеологиите) на установеностите. Отвратени от двойния морал на соцдействителността, в края на 80-те и началото на 90-те оповестихме съществуването на литературен кръг "Стрелец - 2". Недоволни (кой знае защо) от "родителите", се обърнахме към "дядовците", поради убеждението си, споделяно и днес, че да останеш без корени е толкова банално и нихилистично, колкото да утвърждаваш наличното като най-доброто възможно... Строго погледнато това си беше вид авантюра, но и предизвикателство - да откриеш нещо трайно и безспорно в разпадащия се (за кой ли път) български социум. (В скоби ще споделя, че дори чисто физически Димитър Пантелеев приличаше на дядо ми, докато официалните "априлци" заменяха най-силния си патерналистичен период с дни на "гузна подсладеност" - нещо което не знам защо винаги съм свързвал със соц-бащата - умален образ не на Отец от Светата троица, а на един друг, северен Бащица, при това, (о нима е възможно!) усетил греховността си... Собственият ми баща бе талантлив инженер и строител, но... пребивавал в казарма три години и няколко месеца, след което - един от най-добросъвестните запасняци, които някога е имало някъде по света... Днес съм убеден, че това не е по-малко изпитание за човека със съвест от който и да било "лагер на смъртта".)

Изглеждаше ни, че на литературното поколение преди нашето му трябваха "служители", хора без собствени възгледи, готови да възприемат техните. Това, внушаваха литературните чиновници в текст и в подтекст, бе начин за утвърждаване - по схемата от техните младини. Внушаваше ни се приемствеността на о-казармената литературност, извън която всичко друго се смяташе за еклектика, неподреденост, разпиляване... Старият кръг "Стрелец" между войните ни допадна точно с тази естественост, чрез която разпръснати в различни посоки писатели и личности успяваха да оцялостят взаимодействието на литературата с "новата предметност", с пластичното изображение и философстване, с творческите практики на настъпващата технологична епоха. Тази еклектична естественост ни се виждаше достатъчно категорично противопоставена на казармения образ, статус и обще-житие между "новобранеца" и "старото куче". Схема, в която е по-логично да се говори не за поколения, а за "набори". Но ние търсехме приятели (в дълбинния творчески смисъл на думата) и ги открихме (или си ги въобразихме) повече в дядовците и в по младите от нас.

Тук ще подчертая едно несъгласие (не първото и не последно, предполагам) с Бойко Пенчев. Младите не отричат ценностите на предишните поколения, а само това, което се представя за ценности, без да е. В студентската си книга пространно разсъждавах в тая посока по повод осмислянето на роккуллтурата. Младите търсят ценностите, но не такива, каквито се вменяват по скалата на патернализма. Те искат да ги разпознаят като способни да докоснат същността им, творческите импулси, себереализацията, защитена с достойнство извън битността на "обслужващия". Тъкмо ценностното взаимодействие между поколенията наричам тук приемственост. Приемствеността е първата необходимост за наличието на институцията като обществен и граждански феномен, тя е същностна за институцията, тя о-съществява институцията, споделяща ценностите на обществото, предавайки ги от поколение на поколение. В случай като българския - понякога през поколение.

И това, че Йордан Евтимов по най-зуилски начин се нахвърля срещу последната (поредната) книга на Блага Димитрова не означава, че те не споделят едни и същи ценности. А от чисто рекламна гледна точка който и да е автор винаги печели от унищожителната критика и от дързостния критик, стига да не е единственият забелязал отреченото произведение. По сходен начин класиката ни печели немалко от пародийната "Българска христоматия"... А това, че толкова одумахме "априлското поколение" само подчертава наличието и съществената му, особено поучителна, роля в българската литература в последните години на отминалия век.

Приемствеността не означава безкритичност, точно обратното. Но има и критичност, която е способна в конкретен случай да скъса самата възможност за приемственост. Това е радикалното отрицание от революционистки тип, което много прилича на унищожителство. На автори, но и на предмети, на нагласи, на разбирания, свързани с индивидуалната съкровеност. Също така няма приемственост където единият - обикновено по-старият - дава, а другият взема, най-често без да пита. Приемствеността е взаимен процес, или както учехме по педагогическа психология, да бъде светла паметта на проф. Ангушев, има два субекта, а не активен субект и пасивен обект, комуто се "налива". Затова най-добрите преподаватели в университета са взискателните, но тези, които изискват критичност, у-частие, спо-деляне-на-част от това, което трябва да се осмисли и свърши, а не демонстриращите превъзходството на комплексирания.

Съществен днес изглежда въпросът - утопия ли е справедливото общество. Има аргументи, които дават основание да се отговори да, утопия е. Защото не може да стоиш пасивен и да очакваш някой вместо теб да "донесе рая на земята". Не може да оставиш разобличаването на побойниците за неопределеното време, когато ще си набрал достатъчно смелост, за да го направиш. Утопичността в страната ни е предпоставена от ежедневната бездеятелност на интелигентните хора, съчетана с активизма на "строеваците". Като се говори за култура у нас все още се разбира най-вече наука и изкуство, съвсем както преди десет или двайсет години. По подобен начин, когато се говори за история се разбира политическа история. А и историята и културата следва да имат достатъчно предметност, достатъчно опора в ежедневния живот, в елементарната, учебникарска човешка етика. Тъкмо там е семейството, там е завещаването на Божията искра от бащата на сина, там е любовта, която единствено всеотдайната майка може да "преподаде" на децата си, за да проумеят не само с разума си, но и да я почувстват с интуиции, за да бъдат способни по-късно - отраснали - да се доближат с цялостното си същество до някакво призвание и да се слеят с него.

Ако трябва да изброи утопиите днес, правоверният хуманитарист непременно ще започне с комунизма. Но така както си задаваме политизирания въпрос имало ли е фашизъм преди петдесет и повече години, не бива ли да проблематизираме и това - имало ли е комунизъм... Да, ще каже пропагандата, която винаги си е измисляла жертви, за да застане до тях и да придобие част от мъченическия им ореол. Правеха го активните борци преди 89-та, правят го и активни демократи след това, влезли в политиката със същия тип мъченичество, което лично за мен буди повече подозрение, отколкото съпричастие. Да, имало е жертви, но надали точно те са, които свидетелстват днес. Не е неоснователно опасението, че подобно политиканско преекспониране на жертвеността и особено приемането му от обществото, много прилича на подготовка за оправдание на ново палачество. Поне в миналото не веднъж е еставало така. Т. нар. "народен съд" става възможен поради представата, че много хора са били изтезавани, убивани, преследвани без съд и присъда. Излишно е да питаме който и да било християнин може ли едно престъпление (или несправедливост) да бъде поправяно с друго? По скоро е способно да продължи трагичния низ на разпокъсаност, залутаност, виновност - извън действителната лична отговорност.