Румяна Узунова (18 1936 – 16 1995) Биoграфична справка

Румяна Узунова

Биoграфична справка

Родена на 8 април 1936 г. В Ямбол. Завършва инженерство и българска филология, работи като преподавател и журналист в различни издания. Още през 60-те години конфликтно започва участието й в литературния живот. Неколкократно е уволнявана от в. „Учителско дело” и „Литературен фронт” заради неприемане на официозните „социалистически” норми на литературната култура; спряна е и нейната телевизионна поредица „За и против”. През 1973 г. Узунова е заклеймена идеологически заедно с група млади критици съмишленици: „(...) Съществува група на така наречените структуралисти – Михаил Неделчев, Светлозар Игов, Огнян Сапарев, Енчо Мутафов, Румяна Узунова – всички безпартийни, които, прикривайки се, че водят борба „против” примитивизма в литературата, по същество бият против партийността в нея и утвърждават автори с неизяснени идейно-политически и естетически позиции” (из доклад на Държавна сигурност относно „някои прояви сред художествената интелигенция”, в. Демокрация, 8.09.2000 г.).

Невъзможността да управлява съвестно професията си, усещането за непоносимост на битието (описано така добре от Георги Марков), за нетърпимост към комунистическия режим довежда Узунова до решението да емигрира – това тя прави през 1980 г., като се установява в Париж. Междувременно в София излиза единствената й книга „Павел Вежинов – критически очерк”, скоро след това иззета от властите.

През 1982 г. Узунова започва работа в Мюнхен, където в българската редакция на радио „Свободна Европа” остава до смъртта си от рак през 1995 г.

Нейното време идва през 1988-1989 г. През тези две паметни за най-новата българска история години тя става един от катализаторите на политическите процеси всред опозиционно настроените българи. Неуморна е със стотиците си интервюта и репортажи, отличаващи се с професионализъм и експресивност. Издирва десетки дейци на антикомунистическата съпротива, някои от тях излизащи от затвора, дава думата в предаванията си на създателите и активистите на новопоявяващите се неформални организации – на Независимото дружество за защита правата на човека, Движението за права и свободи, клуб „Екогласност”, Конфедерация на труда „Подкрепа”, Клуба за защита на гласността и преустройството, както и на представителите на възстановяваните една подир друга стари политически партии – Българска социалдемократическа, Радикалдемократическа, БЗНС „Никола Петков”, Демократическа, и на модерните либерални политически клубове. Чрез тази дейност Узунова всички тези дейци, живеещи в различни краища на България, всъщност се свързват в мрежа, получават важна, включително организационна, информация за дейността си в новото политическо пространство. Това вече далеч не е чисто журналистическа работа, а функционална намеса в самите политически процеси. Въпреки симпатиите си шефовете в „Свободна Европа” са принудени „да сдържат” своята сътрудничка – няколко пъти й е „отнет микрофонът” заради прекомерна пристрастност към българските дела у една служителка на все пак чужда радиостанция.

По това време Узунова се превръща в един от най-мразените хора за генералите от ДС. Дейността й ежедневно се следи и анализира. Например в доклад на ръководителя на идеологическото Шесто управление ген. Антон Мусаков от 20.02.1989 г. Е направено следното обобщение: „Противникът продължава своя курс на „телефонна публицистика”. Румяна Узунова, която се била издигнала в очите на Блага Димитрова като „много добра журналистка – оперативна, със сърце”, настойчиво търси и взема интервюта от „активистите”. Освен вземане на информация и подготовка на дискредитиращи страната ни предавания, тя насочва и завършва по същество „вербовъчна” дейност спрямо някои дейци на клуба...” („Шесто управление срещу неформалните организации в България 1988-1989 г.” София, 1999,Фондация „Д-р Желю Желев”). В друг доклад е определена като „най-настойчива” от всички в „Свободна Европа” (пак там).

Независимо от опасността да бъде арестувана от комунистическите власти, Румяна Узунова дръзва да се върне в България още преди падането на Берлинската стена. В паметните дни на гражданските протести по време на международния екофорум през октомври 1989 г. тя използва статута си на чуждестранен журналист, за да бъде не само отразяващ пристрастно събитията свидетел, но и участник и организатор. Още на аерогарата е посрещната с овации от опозиционери, които милицията разпръсва. Следи се всяка нейна стъпка из София. За силата на публицистичната й работа и истински патриотична всеотдайност говори следната случка: по това време в търсене къщата на известен писател опозиционер край София към Узунова и придружаващите я съмишленици се хвърля възрастна жена, която я прегръща и възкликвам „Вие сте Румяна Узунова!” – слушала е само предаванията й, но това е един от най-познатите и обичани гласове в България (по свидетелство на М. Неделчев).

След 10 ноември 1989 г. Румяна Узунова се връща многократно в страната, прави опити да подреди богатия си архив. Делото й остава недовършено.

1. 
   Личен аудиоархив, съхраняван в България.
   
2. 
   Христов, Хр. „Скитник” в сърцето на ДС. Документално изследване за Георги Марков и други български дисиденти в архивите на ДС. – в. „Демокрация”, 8.09.2000 г.
   
3. 
   Шесто управление срещу неформалните организации в България – 1988/1989 г. Документален сборник с материали от архивите на МВР и Централния държавен исторически архив. С., 1999, Фондация „Д-р Желю Желев”.
   

Библиография

1. 
   Узунова, Р. Павел Вежинов. Критически очерк. С., 1980.
   
2. 
   Узунова, Р. Всеки ден присъствах на исторически събития. Интервю на Пламен Анакиев . в. „Демократическа седмица”, бр. 18 и 19 от октомври 1990 г.