С б о р н и к съдебна практика по приложението на закона за защита от дискриминация


ПРОГРАМАТА ЗА ЗАЕТОСТ И СОЦИАЛНА СОЛИДАРНОСТ НА ЕВРОПЕЙСКАТА ОБЩНОСТ – ПРОГРЕС (2007 Г.-2013 Г.)



страница2/38
Дата23.07.2016
Размер6.17 Mb.
#2701
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   38

ПРОГРАМАТА ЗА ЗАЕТОСТ И СОЦИАЛНА СОЛИДАРНОСТ НА ЕВРОПЕЙСКАТА ОБЩНОСТ – ПРОГРЕС (2007 Г.-2013 Г.)


Решение № 1672/2006 за създаване на Общностна програма за заетост и социална солидарност – ПРОГРЕС, бе прието от Европейския парламент и от Съвета на 24 октомври 2006 г. и публикувано в Официален вестник на 15 ноември 2006 г. Обща цел на ПРОГРЕС е да подкрепя финансово изпълнението на целите на Европейския съюз в областта “Заетост и социална солидарност”, така както са изложени в Социалния дневен ред и с това да допринесе за постигане на целите на Лисабонската стратегия в тези сфери.

Мисията на ПРОГРЕС е да засили приноса на Европейския съюз (ЕС) в подкрепа на ангажиментите на държавите-членки и в усилията им да създадат повече и по-добри работни места и да изградят по-сплотено общество. За тази цел ПРОГРЕС:


  • Предоставя анализ и препоръки за политиката относно сферите на политика на ПРОГРЕС;

  • Наблюдава, контролира и отчита изпълнението на законодателството и политиките на ЕС в сферите на политика на ПРОГРЕС;

  • Насърчава трансфер на политики, знания и подкрепа между държавите-членки относно целите и приоритетите на ЕС;

  • Препредава цялостно становищата на заинтересуваните страни и обществото.

Седемгодишната програма е насочена към всички заинтересувани страни, които могат да помогнат да се формира развитието на подходяща и ефективна заетост и социално законодателство и политики, във всички 27 държави-членки на ЕС, страните от ЕФТА-ЕИП (Европейската асоциация за свободна търговия-Европейско икономическо пространство), Хърватия, Бивша югославска република Македония и страните-кандидатки за ЕС и Сърбия.
За повече информация виж:

http://ec.europa.eu/employment_social/progress/index_en.html

http://ec.europa.eu/employment_social/progress


Кампания на Европейския съюз за борба с дискрлиминацията "За многообразието – против дискриминацията” . За повече информация виж: www.stop-discrimination.info

Европейска комисия : http://ec.europa.eu



Раздел І Дискриминация по отделни признаци




Дискриминация на основата на признак увреждане


1. Решение от 18.05.2007 г. по гр.д. 13789/2006 на Софийски районен съд


51 с-в

съдия Христина Влахова4

Дискриминация на основата на признак увреждане

Процесуални правила на Закона за защита от дискриминацията
Чл. 6 от Конституцията на Република България

Чл. 14 от Европейската конвенция за правата на човека

Чл. 2 от Допълнителния протокол към Конвенцията

Чл. 71, ал. 1, т. 1-3 от Закона за защита от дискриминацията
Нормата на чл. 71, ал. 3 от ЗЗДискр. въвежда отклонение от общото правило на чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.-бел. ред.), според което правото на иск принадлежи на лицето. Надлежната активна процесуална легитимация на лицата по чл. 71, ал. 2 от Закона е обусловена от въвеждането на твърдения, че чрез установена от определени участници в обществения живот масова практика или нормативна регламентация е накърнено правото на равно третиране на множество лица. В производствата, образувани по инициатива на Комисията за защита от дискриминация и сигнали на физически и юридически лица, на държавни и общински органи, както и по иск на синдикални организации и юридически лица с нестопанска цел за осъществяване на общественополезна дейност, доказателствената тежест за установяване на фактите, на които се основава исковата претенция, се определя от общата норма на чл. 127, ал. 1 ГПК, а не от специалната на чл. 9 от ЗЗДискр. Приложимостта на последната е ограничена само до производствата за защита от дискриминация, образувани по жалби, респ. искове на засегнатите лица 5.

Неправомерното бездействие на ответника, бидейки отрицателен факт, не подлежи на доказване. От друга страна самото неизпълнение на задължения, насочени към осигуряване на равно третиране, има като иманентна последица накърняване на правото на равно третиране. Ето защо по-неблагоприятното третиране не подлежи на доказване по друг начин, освен чрез установяването на противоправното бездействие.

Задължението за осигуряване на подкрепяща среда, като условие за провеждане на интегрирано, а оттам и на равностойно с това на децата без увреждания образование, би било изпълнено точно само ако такава среда е осигурена във всяко едно училище на територията на страната. Да се приеме, че осигуряването на среда само в определени училища е достатъчно, би противоречало на установената с чл. 9 от ЗНП възможност всеки гражданин да осъществява правото си на образование в избрано училище, като би ограничило избора на децата с увреждания само до училищата с изградена подкрепяща среда. Последното, на общо основание, би било проявление на по-неблагоприятно третиране на тези деца спрямо децата без увреждания, т.е. би съставлявало дискриминация.
Предявени са при условията на субективно активно и обективно кумулативно съединяване искове с правна квалификация чл. 71, ал. 3, вр. ал. 1. т, 1 и чл. 71, ал. 3, вр. ал. 1, т. 2, предл. 1 и 3 от Закона за защита от дискриминация /ЗЗДискр./.

Ищците Сдружение ''Национална асоциация за човешките права на хората с увреждания Равнопоставеност" и Фондация "Български адвокати за правата на човека" твърдят, че спрямо децата с увреждания в България се осъществява пряка дискриминация по отношение правото им на образование, качеството му и последиците от полученото такова. Поддържат, че със Закона за народната просвета /ЗНП/ се въвеждат равни критерии по отношение качеството на образование, което следва да получават децата без увреждания и тези с увреждания и/ или хронични заболявания, като същият установявал интегрирано обучение в общите училища, а постъпването в специализирани такива било въведено като изключение, само когато всички други възможности за обучение и възпитание са изчерпани и при писмено изразено желание на родителите или настойниците. Така установената законова уредба гарантирала равно третиране на децата без увреждания и на тези с увреждания, но поради съществуването на празнини в подзаконовите нормативни актове се стигало до дискриминация по отношение на последните. В подкрепа на горното се сочи, че със Закона за изменение и допълнение на ЗНП, обн. ДВ бр. 86/ 30.09.2003 г.- § 34, било установено задължение на Министерския съвет да приеме по предложение на Министерство на образованието и науката Национален план за интегриране на децата със специални образователни потребности и/или с хронични заболявания в системата на народната просвета и наредба по чл. 16, т. 8 от ЗНП касаеща държавните образователни изисквания по отношение на тези деца. Изработен бил Национален план за интегриране на децата със специални образователни потребности, обхващащ периода 01.01.2004 г. - 01.01.2007 г., с който били въведени идеи за равен достъп до образование, адаптиране на детските градини и училища за нуждите на децата с увреждания и др., но не били предвидени източници на финансиране на предвидените мерки, което изначално обричало на неуспех добрите намерения. Изцяло неизпълнено останало задължението на МС да приеме по предложение на МОН наредбата по чл. 16, т. 8 от ЗНП. При липсата на необходимата подзаконова нормативна база заложеното в ЗНП приоритетно осъществяване на интегрирано обучение на децата със специални образователни потребности на практика оставало добра идея без конкретно приложение. В нарушение на Правилника за прилагане на ЗНП и чл. 17 и чл. 18 от Закона за интеграция на хората с увреждания МОН не предприемало конкретни мерки във връзка с осигуряването на подкрепяща среда за интегрирано обучение на децата със специални образователни потребности и/ или с хронични заболявания. Твърди се, че бездействието на МОН по отношение реалното осигуряване на подкрепяща среда е проява на дискриминация, изразяваща се в липса на адекватни усилияза създаване на равни възможности на децата без увреждания и децата с увреждания в сферата на образованието. При липса на конкретни предвидени и предприети мерки от страна на министерството се стигало до образователна сегрегация на децата с увреждания-същите се настанявали в специални училища под ръководството на МОН, които географски били разположени в покрайнините на градовете или в отдалечени селища, като по този начин допълнително се способствало изолирането на децата, като същевременно, доколкото повечето специализирани училища били от интернатен тип, се нарушавало правото на децата да живеят в семейна среда, като същевременно ги лишавало от достъп до конкурентоспособно образование. Наред с горното децата, завършили помощни училища, били лишени от достъп до общообразователната система на обучение в гимназиален клас, а оттук- и до по-добри възможности за бъдещо развитие, тъй като обучението в помощните училища се организирано само до осми клас, а след завършване на съответното помощно училище се издавало удостоверение, което не давало право за продължаване на образованието. При така изложените факти ищците, в качеството им на юридически лица за осъществяване на общественополезна дейност, и предвид обстоятелството, че са нарушени правата на множество лица, молят да бъде постановено решение, с което да бъде признато извършеното от Министерство на образованието и науката нарушение - извършване на пряка дискриминация по признак увреждане по отношение на децата със специални образователни потребности, изразяваща се в образователна сегрегация на тези деца поради бездействие на ответника във връзка със задълженията му за създаване на подкрепяща среда и на държавни образователни изисквания за обучение на деца със специални образователни потребности, както и неосигуряване на съответните ресурси за създаване на подкрепяща среда. Иска се също осъждане на ответника да преустанови нарушението, изразяващо се в бездействие, както и същият да бъде осъден да се въздържа от по-нататъшни нарушения.

Ответникът Министерство на образованието и науката в писмената си защита по делото релевира възражение за недопустимост на предявените искове поради липса на пасивна процесуална легитимация, като поддържа, че с оглед уредбата в ЗЗДискр.- чл. 32 и чл. 35, ал. 3, вр. ал. 1 надлежен ответник по исковете са съответните обучаващи институции или лица, осъществяващи обучение и възпитание, които не спазват изискванията на закона и осъществяват дискриминация по отношение правото на обучение на деца с увреждания. По същество оспорва исковете с довода, че от страна на МОН не е осъществена дискриминация /чрез издаване на акт, действие или бездействие/ по отношение равния достъп до образование на децата с увреждания. Моли производството по делото да бъде прекратено, а при условията на евентуалност-исковете да бъдат отхвърлени като неоснователни, като претендира присъждане на адвокатско възнаграждение.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 188 ГПК, намира за установено от фактическа страна следното:

С Решение № 894/ 22.12.2003 г. на Министерския съвет е приет Национален план за интегриране на деца със специални образователни потребности и/ или с хронични заболявания в системата на народната просвета, обхващащ периода 01.01.2004 г. - 01.01.2007 г., с който е установени оперативни цели във връзка с въвеждането на интегрирано обучение на деца със специални образователни потребности и са вменени задължения на различни институции с оглед въвеждането на такова обучение.

Със Заповеди на министъра на образованието и науката от № РД-14-134 до № РД-14-143 от 30.06.2006 г. са закрити 10 помощни училища на територията на страната, като е разпоредено обучаващите се в същите ученици да се пренасочат към други помощни училища или към интегрирано обучение в общообразователни училища по местоживеене.

Със заповед № РД-14-180/13.09.2006 г. на министъра на образованието и науката са открити 28 ресурсни центъра в областните центрове в България за подпомагане на интегрирано обучение и възпитание на деца и ученици със специални образователни потребности.

По искане на Министъра на регионалното развитие и благоустройство за предоставяне на информация във връзка с адаптиране на обществени сгради и съоръжения в съответствие с изискванията за достъпност, с писмо изх. № 0213-105/ 28.06.2006 г. Министърът на образованието и науката му е предоставил справка за училищата и обслужващите звена, финансирани от държавния бюджет чрез МОН, които са приведени в съответствие с изискванията за достъпна среда, тези, които ще бъдат приведени в съответствие с изискванията до 31.12.2006 г., както и тези, за които ще бъдат предвидени бюджетни средства в средносрочна бюджетна прогноза през периода 2007 г. - 2009 г. По делото са представени и писма на директорите на Дирекция "Финанси" и на Дирекция "Държавна собственост" при МОН, съдържащи информация за броя на училищата в страната, броя на децата със специални образователни потребности, обучаващи се в специални училища и в общообразователни училища, както и за броя на училищата, в които са извършени ремонтни дейности по създаването на достъпна архитектурна среда през 2006 г. Всички горепосочените документи по правното си естество са частни свидетелстващи, с оглед на което в частта, в която удостоверяват изгодни за издалата ги страна-ответника в процеса факти /броя на училищата, в които е изградена подходяща архитектурна среда/, не се ползват с материална доказателствена сила. Дори обаче да се игнорира липсата на такава сила на справките досежно удостоверените в тях изходни за ответника факти, тяхното наличие се явява ирелевантно, доколкото според справките броят на училищата, в които е изградена достъпна архитектурна среда спрямо общия брой на училищата в страната /държавни и общински/ е относително малък /при 3072 училища, едва в 146 - според писмото на Министъра на образованието и науката до Министъра на регионалното развитие и благоустройство и писмото на директора на Дирекция "Държавна собственост и инвестиционна политика" - има изградена достъпна архитектурна среда, и то ограничаваща се преимуществено до рампи, а в единични училища - и в пригодени тоалетни и асансьори/.

Представено е писмо от министъра на образованието до началниците на РИО с изх. № 9705-336 от 15.09.2006 г., с която е изискано представяне на предложения за училищата, които да участват през 2006 г. в програмата "Адаптиране на архитектурната среда в общообразователните училища за обучение на деца със специални образователни потребности".

Представени са доклади на различни международни организации, осъществяващи дейност в сферата на защита правата на човека, съдържащи констатации относно интеграцията На децата с увреждания в България в общообразователната среда, които, като частни документи, които не са и подписани, не се ползват с каквато и да било доказателствена сила /нито формална, нито материална/, с оглед на което обсъждането на изложените в тях факти е безпредметно.

От показанията на разпитаните по делото свидетели /И. М., Р. К., В. И., С. С. и Д. К./ се установява, че в единични училища на територията на гр. София е изградена подходяща архитектурна среда за деца с увреждания /асансьор, пригоден за деца с двигателни проблеми и архитектурно достъпа тоалетна за такива деца/, и са назначени ресурсни учители за подпомагане интегрираното обучение на деца със специални образователни потребности, а в едно има кабинет за слухово-речева рехабилитация. Според свид. С. К., извършвала проучване на образователните институции в България през 2002 г. и 2006 г., от 22 посетени от нея помощни училища на територията на цялата страна, само в 4 е имало рампи за придвижване на деца с двигателни увреждания, и то само до първия етаж, а само в едно училище- адаптирана тоалетна, направена от родителите на дете с увреждане. Свид. К. сочи също, че съдържанието на учебниците за помощните училища не е осъвременявано от 70-те години на XX век, като същевременно има недостиг на учебници за тези училища. При посещението на тази свидетелка в няколко общообразователни училища на територията на страната през 2006 г. същата установила, че в нито едно от тях няма подходяща архитектурна среда за деца с увреждания, както и подходящи учебни материали. Съдът намира, че не следва да обсъжда свидетелските показания в частта относно наличието на държавни образователни изисквания за обучението на деца със специални образователни потребности, доколкото тези изисквания се установяват с нормативен акт и въпрос на правна преценка е дали са приети такива, като субективното убеждение на свидетелите в тази насока е ирелевантно по отношение предмета на доказване по делото. Неотносими към спора са показанията и в частта им досежно отношението на директорите и учителите в общообразователните училища спрямо децата със специални образователни потребности, доколкото исковите претенции не се основават на твърдяно дискриминационно поведение от страна на директори и учители, а на такова на МОН.

Видно от приложените по делото удостоверения за актуално състояние на Сдружение "Национална асоциация за човешките права на хората с увреждания Равнопоставеност" и Фондация "Български адвокати за правата на човека", ищците са вписани в регистъра на юридическите лица с нестопанска цел при СГС като такива, създадени за осъществяване на дейност в обществена полза.
При така установените факти от значение за спора, настоящият съдебен състав приема от правна страна следното:
По допустимостта на предявените искове:

Съгласно чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗЗДискр. всяко лице, чиито права по този или по други закони, уреждащи равенство в третирането, са нарушени, може да предяви иск пред районния съд, с който да поиска установяване на нарушението, осъждане на ответника да преустанови нарушението и да възстанови положението преди нарушението, както и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения. В чл. 71, ал. 3 от същия закон е посочено, в случаите на дискриминация, когато са нарушени правата на множество лица, синдикалните организации и техните поделения, както и юридическите лица с нестопанска цел за осъществяване на общественополезна дейност могат да предявят и самостоятелни искове с очертания в чл. 71, ал. 1 предмет. Нормата на ал. 3 на чл. 71 от ЗЗДискр. въвежда отклонение от общото правило на чл. 97, ал. 1 ГПК, според което правото на иск принадлежи на лицето, чието право е нарушено, като, с оглед мащабите на нарушаване на правото на равно третиране и спецификата на дейността на синдикалните организации и на юридическите лица с нестопанска цел за осъществяване на дейност в обществена полза, предоставя право на-самостоятелен иск на тези организации, признавайки им качеството на процесуални субституенти, разполагащи, с възможността да предявят иск за защита на чужди материални права /чл. 15, ал. 2 ГПК/. Предвид горното, надлежната активна процесуална легитимация по предявен иск по ал. З, вр. ал. 1 на чл. 71 ЗЗДискр. е обусловена от въвеждането на твърдения, че ищецът, респ.- ищците, са лица от кръга на посочените в ал. З на чл. 71, както и че чрез установена от определени участници в обществения живот масова практика или нормативна регламентация е накърнено правото на равно третиране на множество лица. От своя страна надлежната пасивна легитимация е предпоставена от релевирането на твърдения, че ответникът е нарушил установената с международни договори, по които Република България е страна, Конституцията на Република България и ЗЗДискр. забрана за неравно третиране на множество лица. В случая в исковата молба се съдържат твърдения, очертаващи ищците и ответника като надлежните страни по предявения за разрешаване правен спор, с оглед на което съдът приема, че възражението срещу допустимостта на производството, направено от ответника с депозираната по делото писмена защита, се явява неоснователно. Що се касае до аргумента на ответника, че той не е адресат на задължаващите норми в ЗЗДискр. /чл. 32 и чл. 35, ал. З, вр. ал. 1/, насочени към осигуряване на равни възможности за ефективно упражняване на правото на образование и на обучение на децата с увреждания, същият касае пасивната материалноправна легитимация и няма отношение към допустимостта на производството, поради което следва да бъде преценен на плоскостта на съществото на спора.


По основателността на исковете:

Доколкото в исковата молба се твърди, че децата с увреждания в България са поставени в по-неблагоприятно положение спрямо децата без увреждания по отношение правото им на образование, като неравностойното третиране е резултат на неизпълнение на три различни задължения на ответника /да създаде подкрепяща среда за интергирано обучение, да осигури съответните ресурси за създаване на такава среда и да приема държавни образователни изисквания за обучение на деца със специални образователни потребности/, настоящият съдебен състав приема, че е сезиран с три обективно съединени иска за установяване на три отделни нарушения от страна на Министерството на образованието и науката, всяко от които представлява пряка дискриминация. Основателността на така предявените искове е обусловена от положителното установяване, че ответникът неправомерно не е изпълнявал вменени му от нормативен акт задължения, насочени към осигуряване равенството в образованието на децата със и без увреждания, като вследствие това неизпълнение се е стигнало до по-неблагоприятно третиране на децата с увреждания в сферата на образованието, отколкото се третират другите деца при сравними сходни обстоятелства /арг. чл. 4, ал. 2, вр. ал. 1, вр. § 1, т. 7 от ЗЗДискр./. Настоящият съдебен състав приема, че в случая разпределението на доказателствената тежест за установяване на фактите, на които се основава исковата претенция, се определя от общата норма на чл. 127, ал. 1 ГПК, а не от специалната на чл. 9 от ЗЗДискр., доколкото приложимостта на последната е ограничена само до производствата за защита от дискриминация, образувани по жалби, респ. - искове на засегнатите лица, като липсва законово основание за разместване на доказателствената тежест в производствата, образувани по инициатива на Комисията за защита от дискриминация и сигнали на физически и юридически лица, на държавни и общински органи /за административното производствотоло Раздел I на Глава четвърта на ЗЗДискр./, респ.- по иск на синдикалните организации и техните поделения, както и на юридическите лица с нестопанска цел за осъществяване на общественополезна дейност /за съдебното производство по Раздел II на Глава четвърта на ЗЗДискр./. Извод в подкрепа на горното може да се направи не само от граматическата редакция на чл. 9 ЗЗДискр., която въвежда отклонение от общото правило на чл. 127, ал. 1, изр. 1 ГПК за доказването само когато страната, която твърди, че е жертва на дискриминация, докаже факти, от които може да се направи извод, че е налице такава, но и от идеята, от която изхожда ЗЗДискр., а именно - че лицата, правото на равно третиране на които е нарушено, са в уязвимо положение с оглед наличието на някой от признаците по чл. 4, ал. 1 от закона, което положение би препятствало или най-малкото затруднило провеждането на успешно доказване наличието на дискриминация. Доколкото положението и възможностите на организациите по чл. 71, ал. 2 от ЗЗДискр. са принципно различни от тези на лицата, в чиято; защита същите действат, съдът счита, че няма основание тези организации да се ползват от облекчаващата доказването норма на чл. 9 от ЗЗДискр.. Въпреки горното, настоящият съдебен състав намира, че в конкретния случай, с оглед спецификата на твърдените от ищците факти, те не носят тежестта на доказване за която и да било от предпоставките, обуславящи основателността на предявените искове. Това е така, тъй като, от една страна, неправомерното бездействие на ответника, бидейки отрицателен факт, не подлежи на доказване /в тежест на ответника е да установи, че е изпълнявал нормативно вменените му задължения в сферата на образованието на децата с увреждания- чл. 127, ал. 1, изр.1 ГПК/, а от друга - самото неизпълнение на задължения, насочени към осигуряване на равно третиране, има като иманентна последица накърняване на правото на равно третиране, поради което по-неблагоприятното третиране не подлежи на доказване другояче, освен чрез установяването на противоправното бездействие. С оглед на горното настоящият състав на СРС счита, че при преценката за основателността на предявените искове по чл. 71, ал. 3, вр. ал. 1, т. 1 ЗЗДискр. единствената преценка, която следва да извърши, е дали МОН има твърдените от ищците задължения по отношение образованието на децата с увреждания /да създаде подкрепяща среда за интегрирано обучение, да осигури съответните ресурси за създаване на такава и да приеме държавни образователни изисквания за обучение на деца със специални образователни потребности/, както и дали в случай, че в негова тежест са вменени тези задължения, същите са изпълнени.
По исковете за установяване на извършена от ответника пряка дискриминация по отношение на деца със специални образователни потребности посредством неизпълнение на задължението му за създаване на подкрепяща среда в училищата и за осъждане на ответника да преустанови това нарушение и да се въздържа за в бъдеще от по-нататъшни нарушения:

Разпоредбата на чл. 2 от Допълнителния протокол към Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи прогласява правото на образование като основно човешко право, свързано с развитието на личността, като въвежда забрана за лишаване на когото и да било от него. Същевременно нормата на чл. 14 от ЕКПЧ въвежда изискване към подписалите я държави да осигурят упражняването на правата и свободите, предвидени в нея, без всякаква дискриминация, основана на пол, раса, цвят на кожата, език, религия, политически и други убеждения, национален или друг някакъв признак. Конституцията на Република България от 1991 г. също третира правото на образование като основно право на гражданите на страната /чл. 53, ал. 1/, като прокламира в преамбюла си равенството като ценност, а в чл. 6, ал. 2 като принцип на гражданското общество и правната система. Забраната за дискриминация е установена и в разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр., която не допуска неравно третиране на лицата на основата на различни признаци, включително и увреждане. Законът за народната просвета, изхождайки от така заложената повеля за равенство на лицата във всички сфери на обществения живот, въвежда като принцип интегрираното обучение на децата със специални образователни потребности и/или с хронични заболявания в общите училища по чл. 26, ал. 1, т. 1-10 /чл. 27, ал. 1 ЗНП/, като, само по изключение - когато всички други възможности за обучение и възпитание в държавни и общински училища са изчерпани и при писмено изразено желание на родителите или настойниците, децата със специални образователни потребности и/или с хронични. заболявания могат да постъпват в специални училища и обслужващи звена /чл. 27, ал. 4 ЗНП/. Съобразявайки особеностите в здравословното състояние на тази категория деца /със сензорни, с физически, с множество увреждания, с умствена изостаналост, с езиково-говорни нарушения- § 3а, т. 2 от ДР на ППЗНП/ и рефлексията на тези особености върху психиката им, МОН е поставил като изискване, гарантиращо възможността за интегрираното обучение, създаване на подкрепяща среда в училищата, разбирана като "достъпна архитектурна среда и подходяща информационна среда (учебно-технически средства и апаратура, дидактически материали, учебни помагала и др.) в детската градина и в училището, в които се обучават и възпитават деца и ученици със специални образователни потребности, непрекъсната психолого-педагогическа подкрепа от екип от специалисти, както и осигуряването на индивидуални програми и програми по специалните учебни предмети" /§ За, т. 5 от ДР на ППЗНП, издаден от МОН/. Задължението за осигуряване на такава подкрепяща среда, като и на учебници, учебни помагала, съвременни технологии и технически средства за обучение на децата с увреждания в училищата по чл. 26, ал. 1, т. 1-10 ЗНП е възложено от Закона за интеграция на хората с увреждания, обн. ДВ, бр. 81/ 2004 г., в сила от 01.01.2005 г., на Министерство на образованието и науката /чл. 17, т.т. 2 и 4 ЗИХУ/. Според настоящия съдебен състав задължението за осигуряване на такава среда, като условие за провеждане на интегрирано, а оттам и на равностойно с това на децата без увреждания образование, би било изпълнено точно само ако такава среда е осигурена във всяко едно училище на територията на страната /независимо дали е" държавно или общинско/. Приемането на обратното, т.е. че осигуряването на подкрепяща среда само в определени училища е достатъчно, за да се приеме, че МОН е създало необходимата материална база за интегрирано обучение, би противоречало на установената с чл. 9 от ЗНП възможност всеки гражданин да осъществява правото си на образование в избрано от него, респ. - от родителите или настойниците /за малолетните/ училище, като би ограничило избора на децата с увреждания само до училищата с изградена подкрепяща среда. Последното, на общо основание, би било проявление на по-неблагоприятно третиране на тези деца спрямо децата без увреждания, т.е. би съставлявало дискриминация.

В случая по делото не бяха ангажирани доказателства, а и самият ответник не твърди във всяко едно училище на територията на страната да е осигурена подкрепяща среда за интегрирано обучение на децата с увреждания. Неосигуряването на такава по същество представлява по-неблагоприятно третиране на тези деца с оглед уврежданията им, отколкото се третират децата без увреждания при избора им на училище, което съставлява пряка дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 2 ЗЗДискр.. Предвид изложеното съдът приема, че предявеният иск за установяване на дискриминация на разглежданото основание следва да бъде уважен.

Съдът намира за неоснователно направеното от ответника възражение, основаващо се на нормите на чл. 32 и чл. 35, ал. 3, вр. ал. 1 ЗЗДискр., че задължение за предприемане на подходящи мерки с цел изравняване на възможностите за ефективно упражняване на правото на образование и на обучение на лицата с увреждания имат единствено обучаващите институции и лицата, осъществяващи обучение и възпитание. Посочените разпоредби по никакъв начин не дерогират разпоредбите в останалите нормативни актове, вменяващи в задължение на различни държавни и общински органи осигуряването на необходимите материални условия за равен достъп на децата с увреждания до образование, и в частност — не освобождават МОН от задължението му по чл. 17 от ЗИХУ да осигури подкрепяща среда за интегрирано обучение на децата с увреждания в училищата по чл. 26, ал. 1, т. 1 - 10 от ЗНП.

Бездействието на ответника да осигури такава среда е нежелано - в този смисъл ЗЗДискр. доразвива общо заложеното в ЕКПЧ и в Конституцията на Република България правило за недопустимост на дискриминацията, като несъвместима с принципите и основите, на които се гради едно демократично общество, а така също и със закрепването на равнопоставеността между хората, като фундамент на цивилизованите общества. Ето защо ответникът следва да бъде осъден да преустанови нарушението, изразяващо се в неизпълнение на задължението му да създаде подкрепяща среда в училищата по чл. 26, ал. I, т. 1-10 ЗНП, както и да се въздържа от по-нататъшни нарушения.


По исковете за установяване на извършена, от ответника пряка дискриминация на децата със специални образователни потребности посредством неизпълнение на задълженията му за осигуряване на ресурс за създаване на подкрепяща среда и за осъждане на ответника да преустанови нарушението и да се въздържа в бъдеще от по­нататъшни нарушения:

Макар и тясно свързан с иска за установяване на нарушението, изразяващо се в бездействие на ответника за създаване на подкрепяща среда в училищата, настоящият състав на СРС счита, че претенцията за установяване бездействието на ответника да осигури финансов ресурс за изграждане на такава среда е самостоятелна, доколкото се основава на твърдение за неизпълнение на задължение, различно от това за осигуряване на подкрепяща среда, както по съдържание, така и по естество /докато първото предполага извършване на определени фактически действия по създаване на достъпна архитектурна среда и подходяща информационна среда, второто изисква извършване на правни действия - изготвяне на проект за бюджет, в който като перо да бъдат включени разходите за създаване на подкрепяща среда - чл. 17, ал. 1, вр. чл. 15, ал. 1 от Закона за устройството на държавния бюджет /ЗУДБ//. Съдът счита, че доколкото на ответника е възложено да осигури подкрепяща среда за .интегрирано обучение на децата с увреждания /чл. 17, т. 2 ЗИХУ/, същият следва да предприеме и съответните действия по осигуряване на необходимия финансов ресурс за изграждане на такава среда, а именно в ежегодно изготвяния проект за бюджет на МОН /чл. 17, ал. 1 от ЗУДБ/ да предвиди необходимите средства за създаване на достъпна архитектурна среда, осигуряване на учебно-технически средства и апаратура, дидактически материали, учебни помагала и др. за децата с увреждания в училищата. Действително, законът не осигурява гаранции, че предложените от отделните държавни органи, и в частност от МОН, проекти за бюджетни разходи ще бъдат включени в окончателно изготвения от министъра на финансите проект за държавния . бюджет /чл. 19 от ЗУДБ/, а след това- утвърдени от Министерския съвет /чл. 20, ал.1 ЗУДБ/ и приети от Народното събрание /чл, 22, ал. 2 от ЗУДБ/, но това не освобождава МОН от задължението му да положи необходимите усилия по предвиждане на разходи за изграждане на подкрепяща среда в училищата, най-малко предвид обстоятелството, че това е основната и главна стъпка, която следва да бъде предприета, за да развие процедурата по предвиждане и утвърждаване на такива разходи в държавния бюджет. Доколкото пред настоящата инстанция ответникът не ангажира доказателства да е включил в изготвяните от него до 2006 г. проекти за бюджети на МОН разходи за подкрепяща среда, съдът приема, че същият неправомерно е бездействал, като по този начин, неосигурявайки необходимия финансов ресурс за изграждане на подкрепяща среда, е поставил децата, нуждаещи се от такава, в по-неблагоприятно положение от децата без увреждания, осъществявайки по този начин пряка дискриминация спрямо тях, поради което предявения иск за установяване на такава следва да бъде уважен.



Настоящият съдебен състав счита обаче, че основателността на този иск сама по себе си не води до извод за основателност и на претенцията за осъждане на ответника да преустанови нарушението, изразяващо се неосигуряване на необходимия ресурс за изграждане на подкрепяща среда, както и да се въздържа за в бъдеще от други такива нарушения. Посоченият осъдителен иск съдът намира за неоснователен, като конкретните съображения за това са следните:

При преценката на тази претенция, съдът счита, че следва да отчете характера на отговорността, която субектите, осъществяващи дискриминация, носят и която може да се реализира чрез съда /изложеното по-долу не касае административната отговорност, осъществявана в производството пред Комисията за защита от дискриминация/. Изхождайки от заложената в ЗЗДискр. идея, че дискриминацията е форма на противоправно поведение, което е нежелано и нетърпимо от правния ред /арг. чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр./ и вследствие на което могат да бъдат причинени вреди /арг. чл. 71, ал. 1, т. 3 ЗЗДискр./, съдът счита, че отговорността за осъществено или осъществявано дискриминационно поведение по правното си естество е деликтна. Осъждането да бъде преустановено дискриминационното поведение и нарушителят да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения, при предявени искове по чл. 71, ал. 1, т. 2 ЗЗДискр., е форма на реализация на тази отговорност. Тогава, когато не е извършено определено правно действие, което е в сферата на правомощията на държавен орган, би могло да е налице нарушение /какъвто е настоящия случай/, но липсва законов механизъм за осъждане на държавния орган да извърши това действие. Това е така, тъй като извън правораздавателната компетентност на гражданския съд е да задължава който и да било държавен орган да изпълнява възложените му от нормативните актове правомощия. Както настоящият съдебен състав вече е отбелязал в мотивите на определението си от 10.07.2006 г., конституционно заложеният принцип на разделение на властите /чл. 8 от Конституцията/ е основан на идеята за стриктно определяне на правомощията на всяка една от трите власти /законодателна, изпълнителна и съдебна/, като тези, вменени на съдебната власт, и в частност - на съдилищата, са единствено в сферата на правораздаването /арг. чл. 117, ал. 1, вр. чл. 119, ал. 1 от Конституцията/. Правораздаването, като дейност по разрешаване на правни спорове, е несъвместимо с намеса в правомощията на законодателната и изпълнителната власт. Предвид това и съдът не би могъл в конкретния случай да осъди ответника като орган на изпълнителната власт осъществяващ "'държавната политика" в областта на образованието /а не като гражданскоправен субект, в каквото качество министерството не би могло да. участва в процедурата по изготвяне на държавния бюджет/ да предприеме съответните действия по включване в проектобюджета си за следващата бюджетна година на средства за изграждане на подкрепяща среда в училищата. Действително, в случая ищците не претендират пряко осъждането на МОН да предприеме съответните действия по осигуряването на необходимия финансов ресурс за изграждане на подкрепяща среда, но доколкото искът им е за осъждане на ответника да преустанови бездействието си във връзка с осигуряване на такъв ресурс, имплицитно се иска осъждането му да извърши позитивните действия, описано по-горе. В този смисъл, ако така предявеният иск бъде уважен, МОН ще бъде осъдено, макар и непряко, да предприеме съответните действия по предвиждане в проектобюджета на разходи за подкрепяща среда в училищата, което, спорел настоящия съдебен състав, съставлява намеса в дейността на друг държавен орган и е недопустимо. Отговорността при неизпълнение на вменени на държавните органи задължения в рамките на тяхната компетентност е изцяло политическа и не може да бъде реализирана по реда на исковото производство. Отделно от това липсва и ред за принудителното реализиране на такова едно осъдително решение при липса на доброволно изпълнение от страна на ответника - абсурдно е да се допусне, че е приложим реда по чл. 421, ал. 1 ГПК, а именно - чрез налагане на глоби от държавния или частен съдебен изпълнител до преустановяване от МОН на нарушението, изразяващо се непредвиждане на финансови средства за изграждане на подкрепяща среда, т.е. до включване от МОН в изготвения от него на основание чл. 17, ал. 1 ЗУДБ проект за бюджет на министерството на разходи за изграждане на такава. Налагането на такива ще предполага съдебният изпълнител да иска отчет от МОН за това какви разходи по пера и стойност е предвидил в изготвения от него проект за бюджет, каквото правомощие органите на принудителното изпълнение нямат. По изложените съображения съдът намира, че така предявеният осъдителен иск е неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен.
По исковете за установяване на извършена от ответника пряка дискриминация на децата със специални образователни потребности посредством неприемане на държавни образователни изисквания за обучението им и за осъждане на ответника да преустанови това нарушение и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения:

Законът за народната просвета в чл. 16 сочи областите, за които се отнасят държавните образователни изисквания, като в чл. 17, т. 3 възлага в задължение на министъра на образованието и науката да приеме наредба за тези, касаещи обучението на деца и ученици със специални образователни потребности и/ или хронични заболявания. Тълкувайки нормата на чл. 16, т. 8, вр. чл. 17, т. 3 от ЗНП систематично с тази на чл. 27, ал. 1 ЗНП, установяваща като принцип интегрираното обучение на тези деца в общите училища по чл. 26, ал. 1, т. 1-10, настоящият съдебен състав приема, че законодателната идея е по отношение на децата с увреждания /които се обучават интегрирано/ и на децата без увреждания да се прилагат едни и същи държавни образователни изисквания. Изхождайки от така установеното от законодателя изискване за единност на държавните образователни изисквания за обучението на децата с и без увреждания, МОН, в изготвения от него ППЗНП /чл. 3/ е приело, че системата на народната просвета /която включва всички детски градини и училища -арг. чл. 2 ЗНП/ се регулира от единни държавни образователни изисквания. Все същата идея за единност на държавните образователни изисквания за обучението на всички ученици, е залегнала и в разпоредбите на чл. 41, ал. 5, чл. 42, ал. 2, чл. 46, ал. 2 и чл. 56, ал. 7 от ППЗНП, които, установявайки документите, които децата със -специални образователни потребности, обучаващи се интегрирано, получават при завършване на отделните етапи и степени на образованието, когато не са усвоили държавните образователни изисквания за съответния етап или степен, предпоставят, че за тези деца важат общите държавни образователни изисквания. Наред с това ППЗНП, изхождайки от трудностите в обучението, които децата със специални образователни потребности срещат с оглед здравословното си състояние, предвижда в чл. 111, ал. 8, че за тези от тях, които не усвояват държавните образователни изисквания за учебно съдържание, екипът по чл. 37, ал. 3 ППЗНП в училището разработва индивидуална образователна програма по един или повече учебни предмети от учебния план, по който работи училището. Принципът за единност на държавните образователни изисквания за обучението на децата с и без увреждания е залегнал и в издадената от МОН Наредба № 6 от 19.08.2002 г. за обучението на деца със специални образователни потребности и/или с хронични заболявания -обучението на децата с увреждания /тези с комуникативни нарушения, с нарушено зрение, с увреден слух, с хронични заболявания/, които учат в специални училища, а не интегрирано, също се осъществява съгласно общите държавни образователни изисквания за учебно съдържание, които са установени в Наредба № 2/ 2000 г. за учебното съдържание, издадена от МОН /в този смисъл- чл. 38.. ал. 2, чл. 46, т. 1, чл. 54, ал. 1, т. 1 и чл. 64, ал. 2 от Наредба № 6/ 2002 г. на МОН/. Съгласно тези изисквания се осъществява и обучението на децата с умствена изостаналост /арг. чл. 28, вр. чл. 35, ал. 4 и ал. 5 от Наредба № 6/ 2002 г. на МОН/, като, с оглед тяхното умствено развитие МОН е предвидило за тях да се разработват специални учебни планове и програми, специални учебници и учебни помагала, индивидуални образователни програми, учебни планове и програми за професионално обучение /чл. 29 от Наредба № 6/ 2002 г./, които съставляват адаптиран вариант на учебното съдържание съгласно общите държавни образователни изисквания. При преместване на ученици от помощно училище в друго държавно или общинско училище те продължават обучението си по индивидуална образователна програма, която включва конкретни задачи в рамките на учебните програми по един или повече учебни предмети от учебния план, а в случай, че усвояват държавните образователни изисквания за клас, етап или степен на образование, тези ученици продължават обучението си по учебния план на приемащото училище /чл. 51, ал. 6 и ал. 7 от ППЗНП/. Съобразявайки горното, настоящият съдебен състав счита, че МОН е изпълнило задължението си по чл. 17, т. 3 от ЗНП да приеме държавни образователни изисквания по отношение на обучението ученици със специални образователни потребности и/или с хронични заболявания, които поставят тези деца в същото положение като останалите деца по отношение нормативно установеното равнище на образователна подготовка в края на различните етапи и степени образование.

Неоснователен е доводът на ищците, че ответникът не е създал необходимата нормативна регламентация, гарантираща продължаването на обучението на децата със специални образователни потребности след завършването на даден етап или степен на образование. Правилникът за прилагане на ЗНП, издаден от МОН, принципно не прави разлика между документите, удостоверяващи завършването на даден етап или степен на образование от децата без увреждания и децата с увреждания, които се обучават интегрирано- съгласно чл. 41, ал. 5, вр. ал. 4, чл. 46, ал. 2, вр. ал. 1 и чл. 56, ал. 7, вр. ал. 2 от ППЗНП при завършване на IV клас, VIII и ХII клас се издават съответно удостоверение за завършен начален етап на основното образование, свидетелство за основно образование и диплома за завършено средно образование, всеки от които документи дава право на продължаване на обучението в следващата степен на образование. По изключение, ако учениците със специални образователни потребности, които се обучават интегрирано и са завършили съответния етап или степен на образование, но не са усвоили държавните образователни изисквания за този етап или степен по обективни причини, получават вместо горните документи удостоверение за завършен четвърти клас /което също дава право на продължаване на обучението в пети клас- чл. 41, ал. 5, вр. чл. 42, ал. 2 ППЗНП/, удостоверение за завършен осми клас /което дава право на продължаване на образованието в училища, , които организират професионално обучение по част от професия или по професия за придобиване на първа степен на професионална квалификация - чл. 46, ал. 2, вр. чл. 48, ал. З ППЗНП/ и удостоверение за завършен XII клас, което не дава право на кандидатстване във висше училище /чл. 56, ал. 8 ППЗНП/. За сравнение, учениците без увреждания, които имат годишна оценка слаб 2 по учебните предмети от задължителната, задължително избираемата или профилираната подготовка и които не са издържали успешно поправителните изпити, т.е. които не са усвоили държавните образователни изисквания за съответния клас, изобщо не получават удостоверение за завършен клас, респ. документ за завършена степен на образование /арг. чл. 111, ал. 1, вр. ал. 4 ППЗНП и чл. 6 и чл. 7, ал. 1 от Закона за степента на образование, общообразователния минимум и учебния план/. Учениците, завършил успешно XII клас, които не са положили успешно държавните зрелостни изпити, могат да получат удостоверение за завършен гимназиален етап, което също като това на учениците със специални образователни потребности не им дава право да продължат обучението си във висше училище /чл. 7, ал. 5 Закона за степента на образование, общообразователния минимум и учебния план и чл. 56, ал. 6 от ППЗНП/. Що се касае до документите, удостоверяващи завършването на отделните етапи и степени на образование на децата със специални образователни потребности, обучаващи се в специалните училища, макар Наредба № 6/ 2002 г. да не съдържа нарочна регламентация в тази насока, доколкото предвижда, че в тези училища се води лично дело за всяко дете, в което се съхраняват удостоверение за завършен клас, удостоверение за завършен начален етап на основното образование и свидетелство за основно образование /чл. 10, т. 1, б. "з"/, съдът счита, че същата не въвежда отклонение от установените с Закона за степента на образование, общообразователния минимум и учебния план и ППЗНП документи, издавани при завършване на образование в общообразователните училища, т.е. третира обучаващите се в специалните училища по същия начин, както учениците в общообразователните училища.

Съдът намира за неоснователно и възражението на ищците, че децата, завършили помощни училища, са лишени от достъп до общообразователната система и обучение в гимназиален клас. Действително, чл. 30, ал. 1 от Наредба № 6/ 2002 г. предвижда, че обучението в помощните училища се организира само до VIII клас, но чл. 35, ал. 5 от същата установява възможност децата, завършили тези училища, да продължат образованието си след полагане на изпити за определяне на достигнатия общообразователен минимум за степен на образование, т.е. поставя тези деца на равна основа с децата, завършили осми клас на общообразователно училище, които са усвоили държавните образователни изисквания.

По изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че не е налице неравностойно третиране на децата със специални образователни потребности спрямо останалите деца по отношение нормативно установените от МОН държавни образователни изисквания, респ. че не е налице бездействие от страна на ответника за приемане на такива изисквания, поради което установителният иск, предявен на това основание, следва да бъде отхвърлен.

Неоснователността на този иск обуславя идентичен изход на спора и по иска за осъждане на МОН да преустанови бездействието, изразяващо се в неприемане на държавни образователни изисквания и да се въздържа в бъдеще от други такива нарушения. Съдът намира за необходимо да отбележи, че по отношение на този иск важи в пълна степен изложеното по-горе досежно иска за осъждане на ответника да преустанови бездействието, изразяващо се в неосигуряване на финансов ресурс за изграждане на подкрепяща среда, с оглед на което дори установителният иск да би бил основателен, осъдителният би подлежал на отхвърляне- доколкото искането "да бъде преустановено бездействието" по същество е такова за осъждане на ответника да извърши активни действия, изразяващи се в приемане на нормативен регламент на държавните образователни изисквания по отношение децата със специални образователни потребности, каквото осъждане съдът не би могъл да постанови, тъй като излиза извън рамките на правораздавателната му компетентност.

При този изход на спора и с оглед заявената от ответника претенция за присъждане на адвокатско възнаграждение, ищците следва да бъдат осъдени да му заплатят такова на основание чл. 64, ал. 2, вр. ал. 5, изр. 2 ГПК съразмерно с отхвърлената част от исковете, което, определено съгласно чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1/ 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, възлиза на 240 лв.

Мотивиран от горното, съдът


РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, по исковете с правно основание чл. 71, ал. 3, вр. ал. 1, т. 1 от Закона за защита от дискриминация, предявени от Сдружение "Национална асоциация за човешките права на хората с увреждания Равнопоставеност"- гр. София и Фондация "Български адвокати за правата на човека"- гр. София срещу Министерство на образованието и науката, че Министерство на образованието и науката извършва пряка дискриминация по признак увреждане по отношение на децата със специални образователни потребности, поради бездействието му да осигури подкрепяща среда за интегрирано обучение на тези деца, както и да осигури съответните финансови ресурси за изграждане на такава среда.

ОСЪЖДА на основание чл. 71, ал. 3, вр. ал. 1, т. 2 от ЗЗДискр. Министерството на образованието и науката да преустанови бездействието си във връзка със задължението си да осигури подкрепяща среда за интегрирано обучение на децата със специални образователни потребности, както и да се въздържа в бъдеще от по­нататъшни такива нарушения.

ОТХВЪРЛЯ исковете с правно основание чл. 71, ал. 3, вр. Ал. 1 , т. 1 от ЗЗДискр., предявени от Сдружение „ Национална асоциация за човешките права на хората с увреждания Равнопоставеност” – гр. София и Фондация „ Български адвокати за правата на човека” – гр. София срещу Министерството на образованието и науката – за признаване за установена, че Министерството на образованието и науката извършва пряка дискриминация по признак увреждане по отношение на децата със специални образователни потребности поради бездействието му за изпълнение на задължението му за приемане на държавни образователни изисквания за обучение на тези деца, както и исковете с правно основание чл. 71, ал. 3, вр. Ал. 1 , т. 2 от ЗЗДискр. – за осъждане на Министерството на образованието и науката да преустанови бездействието си във връзка със задължението му за осигуряване на финансови ресурси за изграждане на подкрепяща среда и за приемане на държавни образователни изисквания за обучение на деца със специални образователни потребности, както и да се въздържа в бъдеще от други такива нарушения, като неоснователни.

ОСЪЖДА Сдружение „Национална асоциация за човешките права на хората с увреждания Равнопоставеност” и Фондация „Български адвокати за правата на човека” да заплатят поравно на Министерството на образованието и науката на основание чл. 64, ал. 2, вр. ал. 5, изр. 2 ГПК адвокатското възнаграждение в размер на 240 лв.

Решението може да се обжалва пред СГС в 14 – дневен срок от съобщението до страните за постановяването му .




Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   38




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница