Решение № 2896 от 20.03.2007 г. по адм. д. № 6141/2006 г. на Върховен административен съд

4. Решение № 2896 от 20.03.2007 г. по адм. д. № 6141/2006 г. на Върховен административен съд

Образувано е по касационна жалба, подадена срещу Решение № 414 от 14.04.2006 г. по адм. дело № 1260/2005 г. на Варненския окръжен съд от адвокат И.П.Д. като процесуален представител по пълномощно на И.Г.Р. от гр. В., майка на пълнолетната М.В.Р., която е лице с трайни увреждания.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 33, ал. 1 ЗВАС и е допустима, а разгледана по същество е основателна.

С посоченото решение Варненският окръжен съд е отхвърлил жалбата на касационната жалбоподателка срещу Заповед № 147 от 08.07. 2005 г. и изменената с нея Заповед № 05/3125/41523 от 09.05.2005 г., двете на директора на Дирекция „Социално подпомагане” - гр. В., с които е прекратено изплащането на месечната добавка по чл. 43, ал. 1, т. 1 от Закона за интеграция на хората с увреждания (ЗИХУ). За да постанови този резултат, Окръжният съд е приел за законосъобразен извода на административния орган, че навършването на 18-годишна възраст от детето с трайни увреждания и обстоятелството, че то не се обучава по държавните образователни изисквания за средно образование, са юридически факти, прекратяващи правото на месечна добавка по чл. 43, ал. 1, т. 1 ЗИХУ.

Решението е неправилно поради нарушение на материалния закон.
От данните по делото е видно, че М.В.Р., единствено дете на касационната жалбоподателка И.Г.Р., е родена на 15.04.1986 г. и на 15.04.2004 г. е навършила 18-годишна възраст и има призната 95 % трайно намалена работоспособност с чужда помощ, която е резултат на увреждане от болестта „олигофрения” във формата на средно тежка степен имбецилност. Следователно М.В.Р. е човек с трайно увреждане по смисъла на § 1, т. 2 от допълнителната разпоредба на ЗИХУ и пълнолетно лице, навършило 18-годишна възраст.

Според чл. 43, ал. 1, т. 1 ЗИХУ, родителите, когато отглеждат децата си с трайни увреждания до 18-годишна възраст и до завършване на средното образование, но не по-късно от 20-годишна възраст, имат право на месечна добавка в размер на 70 на сто от минималната работна заплата. Следователно, касационната жалбоподателка ще има право на тази месечна добавка до завършване на средното образование от нейната вече пълнолетна дъщеря М.В.Р., но не по-късно от (навършването на) 20-годишна възраст. За да направят извод, че в случая не е налице това условие, директорът на Дирекция „Социално подпомагане” - гр. В., директорът на Регионална дирекция „Социално подпомагане” - гр. В. и Варненският окръжен съд са приели, че:

а) „М.В.Р. не се обучава в образователната система за придобиване на средно образование, а участва в Програма за обучение на деца с множествени увреждания и не получава документ за завършена степен на образование, а само удостоверение за усвоени умения, предвидени в индивидуалната й учебна програма, поради което не отговаря на условията на чл. 43, ал. 1 ЗИХУ и няма правото да получава месечна добавка за дете с трайни увреждания до 18-годишна възраст” (заповед № 000 от 08.07.2005 г. на директора на Дирекция „Социално осигуряване”);

б) „от представеният документ с изх. № 000000 от 14.06.2005 г. на СОУ за деца с нарушено зрение „Д-р И.Ш.” е видно, че детето М.В.Р. се обучава единствено в специализирана програма за обучение на деца с множество увреждания, която е извън система за придобиване на средно образование” (Заповед № АЗ-56 от 01.08.2005 г. на директора на Регионална дирекция за социално подпомагане - гр. В.);

в) „видно от отговора на Директора на Училището за деца с нарушено зрение, където учи М.В.Р., тя не получава документ за завършена степен на образование, а само удостоверение за усвоени умения, предвидени в индивидуалната й програма за развитие ... следователно и детето няма как да получи удостоверенията за завършен клас от системата на средното образование, респективно обучението й не е такова по придобиване на средно образование по см. на чл. 43, ал. 1 от ЗИХУ” (из мотивите на оспореното с касационната жалба Решение № 414 от 04.04.2006 г. на Варненския окръжен съд).

Тези изводи са основани единствено на писмо изх. № 000000 от 14.06.2005 г. на СОУ за деца с нарушено зрение „Д-р И.Ш.” - гр. В., в което се казва, че „М.В.Р. е ученичка в Програмата за обучение на деца с множество увреждания и не получава документ за завършена степен на образование, а само удостоверение за усвоени умения, предвидени в индивидуалната й учебна програма”.

В същото време в преписката се намират и други документи, издадени от същото училище, в които се казва, че: а) „М.В.Р. е записана като редовна ученичка в СОУ за деца с нарушено зрение „Д-р И.Ш.”, дневна форма на обучение и редовно посещава учебни занятия” (служебна бележка № 000000000 от 25.07.2005 г.), б) „М.В.Р. е записана като редовен ученик в 7 клас в СОУ за деца с нарушено зрение, дневна форма на обучение и редовно посещава учебните занятия” (служебна бележка № 00000000 от 21.04.2005 г.) и в) „М.В.Р. е редовна ученичка в ІV б клас през учебната 2004/2005 год.” (служебна бележка без номер с дата 21.01.2005 г. на същото СОУ за деца с нарушено зрение).

Тези документи не са били обсъдени от Варненския окръжен съд, въпреки че не са били оспорени, нито пък са били опровергани по съответния ред. В резултат на това решението на този съд е необосновано и противоречи на материалния закон.

Всеки има право на образование, гласи чл. 53, ал. 1 от Конституцията на Република България. А чл. 9, ал. 1 от Закона за народната просвета (ЗНП) допълва: „Всеки гражданин осъществява правото си на образование в избрано от него училище и вид обучение съобразно личните си предпочитания и възможности.” На това всеобщо право съответства задължението на държавата да създава и финансира училища (чл. 53, ал. 5 Конституцията). Видовете училища са посочени в чл. 26, ал. 1 ЗНП и в тях се придобива училищно образование, което „осигурява обучението и възпитанието на учениците в съответствие с обществените потребности и индивидуалните им способности и очаквания за успешна реализация в гражданското общество” (чл. 22, ал. 1 ЗНП), и което „според степента е основно и средно, а според съдържанието на подготовката е общо и професионално” (чл. 22, ал. 2 ЗНП). Деца и ученици със сензорни, с физически, с множество увреждания, с умствена изостаналост, с обучителни трудности и с езиково-говорни нарушения са „деца и ученици със специални образователни изисквания” (§ 3а, т. 2 от допълнителните разпоредби на Правилника за прилагане на Закона за народната просвета - ППЗНП). По правило тези деца, както и децата с хронични заболявания, се обучават интегрирано в училищата по чл. 26, ал. 1, т. 1 - 10 ЗНП, но за тях могат да се създават и специални училища по чл. 26, ал. 1, т. 11 ЗНП, в които те се приемат по ред, определен от Министерството на образованието и науката, съгласувано с компетентните държавни органи и общинските съвети (чл. 27, ал. 1 и 3, и чл. 28, ал. 1 и 2 ЗНП). Специалните училища за обучение на ученици от I до VIII клас с умствена изостаналост са помощни училища (чл. 71 ППЗНП). Равнищата на необходимата общообразователна и професионална подготовка на децата и учениците със специални образователни изисквания се определят от държавните образователни изисквания за тяхното обучение (чл. 16, т. 8 ЗНП), които се приемат с наредба на министъра на образованието и науката, съгласувано със съответните министерства и ведомства (чл. 17, т. 3 ЗНП). Такава наредба е Наредба № 6 от 19.08.2002 г. за обучението на деца със специални образователни потребности и/или с хронични заболявания ( Наредба № 6 - обн., ДВ, бр. 83 от 30.08.2002 г.). Според чл. 8 на тази наредба, учениците с умерена и с тежка умствена изостаналост се обучават по индивидуални програми за развитие (ал. 1), които включват разделите, изброени в ал. 2 и се разработват за всяка учебна година, като се отчита динамиката в развитието на учениците (ал. 4).

Какви са тези индивидуални програми за развитие?

Правилото на чл. 43, ал. 1, т. 1 ЗИХУ следва да бъде логически и разширително тълкувано в неразривно единство с този извод, в резултат на което това правило следва да се разбира така: родителите, които отглеждат деца с трайни увреждания, имат право на месечна добавка по чл. 43, ал. 1 ЗИХУ до завършване на средно образование от тези деца, но не по-късно от навършване на 20-годишна възраст. Идеята, заложена от законодателя в това правило, е, че това е един от начините, чрез които държавата насърчава образованието. Това насърчаване, обаче, трябва да обхване и децата със специални образователни потребности и/или хронични заболявания, които несъмнено са деца с тежки увреждания по смисъла на чл. 43, ал. 1, т. 1 ЗИХУ. Този извод се потвърждава и от Националната стратегия за равни възможности за хората с увреждания, където изрично е прогласено, че:

а) липсата на достъп до качествено образование е актуален проблем, който ограничава създаването на равни възможности за хората с увреждания; образованието обаче е основно човешко право във всички международни документи, свързани с правата на човека (и затова) всеки гражданин на България има право на образование, (т.е.) никой не трябва да бъде лишаван от възможност да се образова поради увреждане;

б) достъпът до образование и наличието на подкрепяща среда за деца с увреждания са условия за равнопоставеност и равни възможности на хората с увреждания на трудовия пазар и за пълноценното им участие в живота;

в) към момента липсва официална статистика за броя на децата с увреждания, които не получават училищно образование, но е известно, че значителен брой деца остават в къщи или са в държавни заведения, които обикновено не предлагат систематизирани програми, стимулиращи индивидуалното им развитие (а) децата с леки умствени увреждания се обучават в помощни училища по специални програми, които не формират конкурентноспособни зрели хора (и) дългосрочната последица от такъв подход е трайна социална изолация, неконкурентноспособност на пазара на труда, неумение за справяне с най-елементарни житейски ситуации.

Следва да бъде подчертано и обстоятелството, че Върховният административен съд е имал възможност да укаже, че „изискванията, които законът поставя с чл. 43, ал. 1 са: детето да е с трайни увреждания, да се обучава в образователна степен до завършване на средно образование и да не е навършило 20-годишна възраст” (реш. № 5529 от 23.05.2006 г. по адм.д. № 864 от 2006 г.) и че „обхватът на понятието „средно образование” по смисъла на чл. 43, ал. 1 от ЗИХУ, не следва да се стеснява само до гимназиалната фаза на средното образование по смисъла на чл. 26 от ЗНП” (реш. № 579 от 18.01.2007 г. по адм.д.№ 6138 от 2006 г.). Тези разрешения следва да бъдат възприети и в процесния случай – М.В.Р. е човек с трайно увреждане, по смисъла на § 1, т. 2 от допълнителната разпоредба на ЗИХУ, ученичка е в специалното по смисъла на чл. 26, ал. 1, т. 11 ЗНП училище за деца с нарушено зрение „Д-р И.Ш.” - гр.В. и не е навършила 20-годишна възраст. Следователно нейните родители - майката, касационна жалбоподателка, И.Г.Р.и бащата В.В.Р. - имат право на месечна добавка по чл. 43, ал. 1, т. 1 ЗИХУ. За това право е без значение обстоятелството, че М.В.Р. се обучава по индивидуална програма за развитие (обстоятелство, наложено от нейното заболяване) и че не се обучава в помощно училище за деца с умствена изостаналост, а се обучава в училище за деца със сензорни увреждания (това е въпрос, който касае дисциплинарната практика в района на съответния инспекторат по образованието и не влияе на правото на месечна добавка). Направеният от органите за социално подпомагане и от Варненския окръжен съд извод, че родителите на М.В.Р. нямат право на месечна добавка, защото тя не е ученик в средната образователна степен, има дискриминационен характер и поради това е неправилен.

По изложените съображения Върховният административен съд, шесто отделение, счита, че оспореното решение на Варненския окръжен съд следва да бъде отменено и вместо него следва да бъде постановено друго, с което оспорените актове на органите по социално подпомагане бъдат отменени, а преписката - върната за решаване на въпроса по същество, като се съобразят и указанията по тълкуването и прилагането на закона.

Водим от изложените мотиви Върховният административен съд, шесто отделение,

Решението не подлежи на обжалване.