Решение № 7751 от 11.07.2006 г. по адм.д. № 11527/2005 г. на Върховен административен съд

5. Решение № 7751 от 11.07.2006 г. по адм.д. № 11527/2005 г. на Върховен административен съд

Ответната страна – НОИ, София, в представените съпроводително писмо и писмена защита считат жалбата за недопустима, предвид наличието на влязло в сила Съдебно решение № 8063/31.07.2003 г. по адм.д. № 2654/2003 г. на Върховния административен съд (ВАС) със същия предмет. Алтернативно се развиват доводи за неоснователност на жалбата.

С жалбата се иска обявяването на противозаконност и отмяната на подзаконов нормативен акт, поради което подаването й не е ограничено със срок. Като цяло тя е процесуално допустима. Доводът за недопустимостта й поради съществуването на съдебно решение, влязло в сила, със същия предмет на спора е частично основателен и ще бъде разгледан в хода на излагането на мотивите на съда.

За да се произнесе, ВАС прие за установено следното:

Инструкцията е издадена на основание чл. 17 от Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване (ЗБДОО), съгласно който “Паричните помощи за профилактика и рехабилитация се разходват по ред, определен с инструкция на надзорния съвет на Националния осигурителен институт. Инструкцията се обнародва в „Държавен вестник”. За нейният характер на подзаконов нормативен акт, издаден от орган с делегирана му от закона компетентност и задължение, както и за общественото осигуряване като конституционно закрепено право на индивида и държавна дейност са изложени съображения от петчленен състав на ВАС в Решение № 8063/31.03.2003 г. постановено по адм. д. № 2654/2003 г. Те се споделят от настоящия състав, който не счита за необходимо да ги преповтаря.

Доводът за незаконосъобразност на Инструкцията изцяло, се основава на противоречие с чл. 3, ал. 3 от Закона за защита, рехабилитация и социална интеграция на инвалидите (ЗЗРСИИ – отм.), действал към момента на приемане и обнародване на Инструкцията. Той изисква всички нормативни актове за инвалидите да се приемат след предварително становище по тях от Националния съвет по рехабилитация и социална интеграция. Такова становище липсва, което съставлява съществено нарушение на административнопроизводствените правила, водещо до противоречие на подзаконовия нормативен акт с посочения текст от нормативен акт от по-висока категория. Посоченото изискване е възпроизведено и в текста на чл. 6, ал. 3 от сега действащия ЗИХУ, което сочи, че нарушението продължава. Този довод е неоснователен. По въпроса за допускането или не на съществено нарушение на административнопроизводствените правила с оглед твърдяното неизпълнение на чл. 3, ал. 3 от ЗЗРСИИ (отм.) има произнасяне на ВАС във вече цитираното негово решение. Съгласно чл. 224 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), спор разрешен с влязло в сила решение (на съда) не може да бъде пререшаван, освен в случаите, когато законът разпорежда друго. Дали са допуснати твърдяните от жалбоподателя нарушения и дали те водят до незаконосъобразност на Инструкцията е именно такъв въпрос, вече решен с влязло в сила решение на ВАС и пререшаването на въпроса е процесуално недопустимо.

Настоящият съдебен състав счита, че текстовете на чл. 2, ал. 1, т. 4, б. „а” и „г” от Инструкцията противоречат на разпоредбата на чл. 6, ал. 1 и 2 от Конституцията на Република България и чл. 3, т. 3 от КСО. С последният се прогласява принципа на равнопоставеност на осигурените лица, а той от своя страна е израз на равенството на българските граждани и недопустимост на ограничаване на правата и свободите им на база на посочените в чл. 6, ал. 2 от Конституцията различия между тях. Въпреки понятните съображения за реализиране на икономии и ефективно разходването на фондовете за обществено осигуряване и в частност средствата за профилактика и рехабилитация, недопустимо е от подобни съображения да се стигне до нарушаване на конституционно закрепени права.

Член 2, ал. 1, т. 4, б. „а” от Инструкцията не позволява предоставянето на средства за профилактика и рехабилитация на получаващите лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване, трудова злополука или професионална болест, които са навършили възрастта по чл. 68, ал. 1 - 3 от КСО. Тези лица не са „неосигурени” по смисъла на КСО, както се твърди в писмените бележки на процесуалния представител на НОИ. За да се стигне до отпускането на лична пенсия от посочената категория, е необходимо лицето да е отговаряло на минималните изисквания за наличие на осигурителен стаж, съгласно чл. 74 от КСО. Подобно разделение на лицата ще противоречи на принципите на държавното обществено осигуряване въобще (чл. 3 от КСО) и на целите на провежданата профилактика и рехабилитация, посочени в чл. 1, ал. 2 от Инструкцията.

Член 2, ал. 1, т. 4, б. „г” от Инструкцията не позволява предоставянето на средства за профилактика и рехабилитация на посочените в горния абзац лица, които получават социални инвалидни пенсии по чл. 90 от КСО. В случая въпреки, че те действително не са осигурени по смисъла на кодекса, очевидна е социалната функция, осъществявана от държавата на основание казаното в Преамбюла и в чл. 51 и 52 от Конституцията и чл. 93 от КСО. Първи посочен в Конституцията източник на средства за осъществяването от държавата на здравеопазването, към които дейности безспорно следва да причислим профилактиката и рехабилитацията, е държавния бюджет. Едва след него се изреждат “…работодателите, лични и колективни осигурителни вноски и други източници при условия и по ред, определени със закон”.

Посочените две групи членове на обществото ни – инвалиди, навършили възрастта по чл. 68, ал. 1 – 3 от КСО и получателите на социални инвалидни пенсии са най-близко до категориите, посочени в чл. 51, ал. 3 от Конституцията, към които държавата и обществото имат особени задължения.

В тази й част жалбата се явява основателна и следва да бъде уважена. Следва да бъдат отменени посочените разпоредби от Инструкцията.

В частта, досежно законосъобразността на чл. 2, ал. 1, т. 4, б. „б” от Инструкцията жалбата се явява частично основателна. Тази разпоредба, недаваща право на парична помощ за профилактика и рехабилитация на получаващите лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване, трудова злополука или професионална болест, заедно с пенсия за осигурителен стаж и възраст фактически преповтаря в една своя част от забраната на чл. 101, ал. 1, т. 2 от КСО. Съгласно последната, не може да се вземат едновременно лична или наследствена пенсия за осигурителен стаж и възраст с лична или наследствена пенсия за инвалидност поради общо заболяване. Повтарянето на законова разпоредба не съставлява само по себе си противозаконност на повторно употребения текст. Следва да се има предвид обаче, че инвалидната пенсия поради трудова злополука или професионална болест (чл. 78 от КСО) е различна от тази получавана поради общо заболяване (чл. 74 от с.к.). Член 101, ал. 1, т. 2 не отнема възможността лицата, получаващи лична пенсия за инвалидност поради трудова злополука или професионална болест да получават едновременно с нея и пенсия за осигурителен стаж и възраст, ако са налице условията за това. С цитираната разпоредба на Инструкцията, в частта с която се забранява правото на парична помощ за профилактика и рехабилитация на получаващите лични пенсии за инвалидност поради трудова злополука или професионална болест и пенсия за осигурителен стаж и възраст, се въвежда едно ограничение, несъобразено с изложените по-горе принципи и противоречащо на разпоредбата на чл. 3, ал. 3 от КСО и чл. 6 от Конституцията.

По изложените съображения разпоредбите на чл. 2, ал. 1, т. 4, б. „а” и „г” изцяло и б. „б” само в частта, забраняваща правото на парична помощ на профилактика и рехабилитация на лицата, получаващи едновременно лични пенсии за осигурителен стаж и възраст и инвалидна такава поради трудова злополука или професионална болест се явяват несъобразени с посочените норми от нормативни актове от по-висок ранг – Конституцията и КСО, поради което следва да бъдат отменени. За постигане на посочената цел в разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 4, с оглед постановеното с Решение № 8063/31.03.2003 г. постановено по адм. д. № 2654/2003 г. и гореизложеното, следва да се заличат като незаконосъобразни думите „…трудова злополука или професионална болест,…”. Оставащият текст ще отговаря на забраната на чл. 101, ал. 1, т. 2 от КСО. За законосъобразността му няма значение обстоятелството, изтъкнато в жалбата, че “… с нормата е предвидена хипотеза, която е неприложимо по силата на нормативен акт от по-висока степен, поради което следва да бъде отменена”.

По изложените съображения и на основание чл. 23 от ЗВАС, Върховният административен съд, петчленен състав

Отхвърля като неоснователна жалбата на Асоциацията в останалата й част.

Решението е окончателно.