„Никое място не ми е било толкова скъпо“

„Никое място не ми е било толкова скъпо“

„Не знам какво е майка да те помилва, да те заведе на черква или да те научи да се молиш“, споделя Уилям Реди, роден на 23 януари 1860 г. в трудовоизправителен приют в Лондон. Баща му е пияница, който не се грижи за жена си и деветте си деца. През 1865 г. родителите им умират и децата остават кръгли сираци. Уилям по цял ден се скита по улиците и спи край боклукчийските кофи или под железопътните прелези. „Често ми се е случвало – спомня си той – да се радвам на някоя обелка от портокал така, сякаш е монета от шест пенса, дъвкал съм и събрани по улиците фасове колкото да залъжа болезнения си глад. Понякога пеех по кръчмите цинични улични песнички, за което ми плащаха добре… В неделя срещу понеделник, още от четири часа след полунощ, мъкнех стоката на пазара Ковънт Гардън, от което ръцете и краката ми премръзваха.“

През 1872 г., когато е дванадесетгодишен, Уилям Реди е спасен от това окаяно съществуване от Джеймс Уок, мисионер в Лондон. Уок прави, струва, но успява да уреди Реди да бъде приет в сиропиталището в Ашли Даун. „Наистина бях много нещастен – спомня си Реди, – когато видях как тежката метална порта се затваря след мен. Не възприемах тези хора като приятели, защото те ме откъсваха от свободата, на улицата. Щом вратата се захлопна подире ми, изпитах чувството, че са ме продали в робство, и ме налегна неописуема тъга. Мечтаех за улиците на големия град, за светлините на Лондон. Чувствах се като птица в кафез и ако някой ми беше казал: „Можеш да си вървиш“, Щях да извикам „Благодаря ви, драги господине, вие сте ми истински приятел!“

В Ашли Даун окъпват Уилям и го обличат в униформата на Дома – кадифени панталони, синя жилетка и сако с бяла яка. До края на живота си той няма да забрави деня, когато го завеждат за пръв път в трапезарията. Всички момчета се струпват около него и започват да го щипят и скубят. Точно в този миг иззвънява звънецът и хлапетата сядат на местата си около масата. За пръв път в живота не му се яде. Иде му да хукне към старите свърталища на бездомните, към улиците с профучаващи по тях кабриолети и автобуси. Слагат в тенекиената чиния пред него две филии хляб и малко меласа, които не докосва.

- Няма ли да пиеш чая? – пита го едно от момчетата.

- Не.

Вечерта момчетата се заяждат с него и ирландската му кръв кипва. Сбива се с един от малчуганите и в боя се включва един от яките калпазани – Кърни Оливър. Уилям си съблича жилетката и сакото и му се нахвърля. Тъкмо когато се хващат гуша за гуша, в стаята влиза един възпитател, който отвежда Уилям в спалното помещение.

- Твоето легло е номер двадесет и две – казва му той.

В шест часа на другата сутрин момчетата са събудени от звънеца. В осем отиват на закуска. На масите е сложена каша и този път Уилям не позволява другите дена да му изядат храната – отворил му се е апетит. Тогава чува за пръв път да четат Библията. Първия час имат четене. Учителят разбира, че Уилям не знае буквите. През следващите няколко месеца той го научава на четмо и писмо, говори му за Бога, за Исус Христос и за спасението, а момчето наизустява откъси от Библията. Не след дълго става тартор на малчуганите и тайно ги учи на „номерата“ на лондонските скитници. Един учител го хваща, че събира за уроците си такса – едно пени на седмица. Момчетата плащат доброволно, без принуда, и Уилям не го наказват.

Веднъж Уилям събира няколко хлапета и ги отвежда в трапезарията на учителите, където опустошават остатъците от вечерята. Хващат го, набиват го с показалката, след което му ,,теглят едно конско“. Учителят изведнъж го съжалява и му дава бонбони. „Това прогони беса в мен по-успешно от пердаха и „конското“ – спомня си Реди. Добротата, а не наказанията ме вкара в пътя и ме вразуми.“

Една сутрин през 1876 г. Уилям се среща извън училището с г-н Френч, който урежда момчетата от сиропиталището да постъпят па работа като чираци.

- Искаш ли да станеш мелничар, Реди?

- Да, господине – отвръща Уилям, макар да не знае какъв е този занаят.

Според обичайната практика му взимат мерки и му ушиват за сметка на Дома три ката дрехи. Остава само последният разговор с Мюлер. Той приема радушно младежа в стаята за молитви в Сиропиталище 3, подарява му половин крона, която Уилям взима в лявата ръка, и Библия, която момчето поема с дясната.

- Дясната ръка е по-силна, нали? – пита го Мюлер с блеснали очи.

- Да, драги господине.

- Дръж се здраво за учението на тази книга и винаги ще има какво да държиш в лявата си ръка. А сега, момчето ми, застани на колене.

Мюлер полага ръка върху главата му и го поверява на Божиите грижи. Помага му да се изправи и казва:

- „Уповавай на Господа и върши добро; така ще населиш земята и ще се храниш с увереност“ (Псалм 37:З). Довиждане, момчето ми, и на добър път!

Уилям Реди напуска сиропиталището в Ашли Даун с всичко, което притежава: „една Библия, дрехите, половин крона и наи-важното – безценната молитва и благословение на Георг Мюлер.“

Реди се качва на влака за Нютън Абът, графство Девън. На гарата го посреща весел чичко с рунтава брада и сламена шапка.

- Ти ли си Уилям Роди?

- Да, господине!

- Аз съм твоят работодател или ако предпочиташ, твоят баща. Качвай се в двуколката, синко!

Реди ще помни до сетен дъх тридесетината километра, които изминават през живописния Девъншир, докато стигнат до дома на Уилям Периман в Чатфорд. Новият му баща спечелва сърцето му с приятелски дружелюбното си отношение. Периман е благочестив християнин и докато учи занаята, Уилям Реди приема Христос. Няколко години по-късно става проповедник в Свободната църква и заминава в Нова Зеландия, където се налага като един от най-изтъкнатите проповедници в страната.

В спомените си за Ашли Даун той пише:

Чак сега разбирам, че Домът е бил място тъкмо за мен и е било истинско благословение да ме пратят там. Ако децата ми останат сираци, повече от всичко на този свят бих искал да израснат и да бъдат възпитани в домовете на Мюлер.

Днес сиропиталищата на Мюлер са осъзнали необходимостта да вървят в крак с времето и отделят децата в малки групи, за да живеят в обстановка, възможно най-близка до семейния уют.

Според представите на ХIХ век Георг Мюлер несъмнено е бил новатор и радикал. Само той предлага добри битови условия на хиляди деца, които инак щяха да се скитат немили-недраги по улиците, можеше да ги пратят в трудовоизправителни приюти и в затвори за длъжници, в най-добрия случай да ги натирят в пренаселената къща на някой роднина, подслонил ги от немай-къде. Домовете на Мюлер приемат всекиго без оглед на имуществено състояние, класова принадлежност или вероизповедание.

Катлин Хийсман отбелязва, че през XVIII и началото на ХІХ век сираците ги приемат в детските домове не според техните нужди, а в зависимост от това, кой ги е препоръчал и колцина от спoмоществователите са гласували за тях. Мюлер е първият, които отхвърля тази практика. За него най-важни са потребностите на детето… В неговите сиропиталища не се провеждат заседания на спомоществователите, не се разгласяват имената на дарителите и сумите, които са осигурили. Децата се подбират според техните нужди – всички, подали молби, са приети. Приемът чрез гласуване се среща много по-рядко в евангелските детски домове, а примерът на Мюлер довежда до премахването на тази практика.

Просторните сиропиталища на Мюлер имат удобства, с каквито по-малките домове не могат да се похвалят. Режимът е доста строг, но обикновено е весело толкова много деца да живеят и растат заедно. Сираците се радват на стабилност и сигурност, каквито липсват в по-малките домове. Едно сираче, започнало живота си в малък детски дом в Лондон, и прехвърлило се в Дом 4 на десет години, веднага забелязва разликата – в Лондон децата и персоналът непрекъснато се сменят, докато в Ашли Даун „се смята, че учител, работил четвърт век в сиропиталището едва сега започва дейността си“. Бивши възпитаници на домовете се връщат в Ашли Даун със своите внуци и откриват, че някогашните им учители още са там. В по-малките домове децата имат ограничен избор на приятели, а малчуганите в Ашли Даун, дори и да се скарат, все ще се сприятелят с някого.

Ето какво си спомня една жена, живяла в Ашли Даун:

Друг възпитаник пише: „Щом се сетя за миналите дни, си мисля, че те са най-веселото време в моя живот.“ Трети човек, израсъл в сиропиталищата, си спомня: „Бях мъничко дете и сега се чувствам дете, когато се връщам в мислите си към Ашли Даун. Беше чудно хубаво… по-хубаво не съм преживявал.“

Развълнуваните деца никога няма да забравят как са расли под грижите на хора с дълбока лична вяра в Христа, в приповдигната обстановка, докато мнозина са изповядвали същата вяра. Стотиците хора, станали християни в тази благочестива среда, изпитват огромна благодарност към Ашли Даун и се чувстват длъжници на сиропиталището. Малко след като постъпва на работа като домашна прислужница, една християнка пише на Мюлер следното:

Уважаеми господине,

Не знам как да Ви се отблагодаря за добрината и бащинските Ви грижи за мен в скъпото сиропиталище. С чиста съвест мога да заявя, че там съм прекарала най-щастливите години в живота си, понеже вие се грижехте не само да сме нахранени и облечени, но и духовно наставени. Наистина съм много признателна на Господа, че бях приета в Дома и че Той толкова скоро ми се откри. Искрено желая да Го позная още но-добре, да заприличам все повече на Него, защото за мен Той е по-важен от всичко и ми е толкова скъп… Трябва да ви благодаря за хубавото място, на което постъпих на работа. Господарката е много добра с мен и се надявам да и служа вярно… Дано останете завинаги приятел и закрилник на сираците и нека Господ спаси милите сирачета, които още не са приели Христа …, за което така усърдно се молите.

С признателност и уважение

искрено Ваша…

Нанси Гартън споделя, че униформите на децата им придават „достоен и приличен вид. След време станаха демоде, но в тях имаше нещо трогателно, което липсва на въведените през 1936г. Униформи с техните дълги поли и оклюмали шапки.“

Според госпожа Гартън:

Големите момчета бяха облечени в тъмносини куртки и жилетки от плътен шевиот, закопчани до белите колосани якички. Носеха кафяви кадифени панталони, шапки с лъскави козирки, а в лошо време – къси наметки Всяко момче имаше три ката дрехи.

Ежедневната униформа на малките момчета (до девет години) изглеждаше странно, понеже не бе особено практична: риза с проста кройка, без яка, ушита от бял памучеп плат. Вероятно белият цвят е избран защото след изпиране с вряла вода си възвръща първоначалната чистота, но като знаем какви немирници са момчетата, ризките рядко бяха бели.

Костюмчето им се състоеше от къси панталонки от син шевиот, чорапи и обуща с каишки. На празник малчуганите смъкнаха белите ризи и обличаха костюмче и риза с широка яка, с което бяха чудно хубави. Шапките им бяха както на по-големите момчета.

В студено време официалните дрехи на момичетата се състояха от пелерина на зелено-сини карета, в хладно време се замятаха с карирани шалове, а когато беше топло, носеха бледолилави памучни рокли и къси наметки от същия плат с рюшчета около врата. През цялата година носеха сламени шапки с тясна периферия. Всяка шапка беше с дълъг подбрадник от тънък плат на зелено-бели карета.

Всекидневните рокли на всички момичетата бяха от тъмносин памучен плат на бели точици, а щом излизаха на разходка, слагаха късичка бяла наметка, ако бе прекалено топло за пелерина или шал. В сиропиталището момичетата до четиринадесетгодишна възраст слагаха и ленени престилки на сини карета, които им стигаха чак до якичките и се закопчаваха отзад., Момичетата над четиринадесет години, завършили училището, ги наричат ,,домакини°“ – те слагат престилки от кръста надолу, които ги отличават от по-малките момичета. Онези, на които до няколко месеца им предстои да напуснат Дома, за да станат прислужници, ги наричат „девойките с шапки“, понеже носеха бонета, престилки от кръста надолу и бели якички. Всяко момиче имаше по пет рокли.

Всички чорапи бяха плетени на ръка от самите момичета – от черна вълна за зимата или от бяла памучна прежда за лятото. Чифт от тези бели чорапи е изложен в музея в дома на Мюлер. Момичетата обикновено ходеха с боти.

Към старата униформа на момичетата нямаше дъждобрани и при лошо време две девойки разполагаха с един чадър. Никоя не изгаряше от желание да го носи. При разходка във влажно време често ставаше разправия коя от двете да държи чадъра – обикновено по-вироглавото и войнственото го пробутваше на по-кроткото, което от немай-къде го взимаше.

Нанси Гартън е оставила увлекателно описание на прическите на децата:

Мнозина от Ашли Даун разказват, че децата, които идват да разглеждат Дома заедно с родителите си, им завиждали за красивите прически.

Мюлер е новатор и в образователната си политика. Критикуват го, че образова децата до равнище, което ,,не отговаря на тяхното обществено положение“. Няколко години преди това доктор Андрю Бел пише:

Не е необходимо децата на бедняците да получават скъпо образование, нито да знаят да пишат и да смятат. Има опасност с това всеобщо образование хората, обречени на тежък всекидневен физически труд, да имат по-високо самочувствие и поради това да се чувстват нещастни и да недоволстват от житейския си жребий. Достатъчно е да усвоят само пай-необходимото, например да четат Библията и да разбират учението на нашата свещена религия.

Мюлер не е съгласен с това. Прави всичко възможно наред с религиозното образование неговите възпитаници да се учат на четмо и писмо, да усвояват математиката, граматиката, правописа, географията, английската и световната история, съчинението, пеенето, бродирането и ако се налага за момичетата – готварство, шев и кройка. Момчетата сами си оправят леглата, лъскат си обущата, чистят и мият стаите, изпълняват дребни поръчки извън училището, прекопават, засаждат и плевят градината. Момичетата работят в кухнята, мият съдове, перат дрехите и спалното бельо в петте дома. Луис Корт твърди, че по времето на Мюлер, ако някое от децата прояви някаква дарба, са го пращали да продължи образованието си, макар това да е било рядка практика.

Мюлер наел училищен инспектор, който да следи образователния процес в сиропиталището и в училищата, финансирани от Дружеството за библейски познания.

„През февруари и март децата полагат годишни изпити – пише през 1885 г. инспекторът, г-н Хорн -Според закона дежата полагат изпити при преминаване във втори, трети, четвърти, пети или шести клас. Всяко дете се проверява дали знае да чете, показва си тетрадката за да се види дали може да пише. По вероучение, география, история и граматика му задаваме десет въпроса, на които трябва да отговори писмено. По аритметика задаваме шест задачи, на които се отговаря в писмена форма. По време на изпита средната оценка, получена от децата, възлиза на 91,1 от възможни 100 точки“

„За всеки специалист – отбелязва Мюлер с известна гордост – най-показателно за успеха и образованието на децата ни е последното изречение.“

Поради многогодишния учебен план Мюлер е критикуван, че това лишава заводи и рудници от работна ръка, което изобщо не го впечатлява. Момичетата остават под опеката му най-често докато навършат седемнадесет години, а понякога и повече. След това получават препоръки и постъпват като домашни прислужници в благонадеждни домове. Преди да напуснат сиропиталището, им дават нови дрехи. Някои продължават образованието си в училища за милосърдни сестри. Момчетата стават чираци, след като навършат четиринадесет години. Мюлер умишлено не се придържа към някакви строго установени правила и провежда гъвкава политика, отчита способностите на всяко дете. Обикновено разрешава на момчетата сами да си изберат какъв занаят ще изучат, макар че не са малко децата като Уилям Реди.

Сиропиталището осигурява на всяко момче три ката дрехи и покрива всички разходи, свързани с професионалното му обучение. След като напуснат дома, някои момчета стават пощенски служители или чиновници. Най-будните избират попрището на учители (дори в самото сиропиталище) и тогава продължават образованието си в специализираното училище в Пъртън, графство Глостършир, финансирано от Дружеството за библейски познания.

Нанси Гартън описва дисциплината в детските домове като ,.,строга, но не и сурова“. Няколко възпитаници на Ашли Даун (постъпили там малко след смъртта на Мюлер) споделиха с мен, че „когато ни наказваха, си го заслужавахме“. Съвсем рядко Мюлер е принуден да изключи някое дете, започнало да влияе лошо на останалите. Връщането при роднините или настойника е крайна мярка, която се налага след многократни предупреждения и след като е направено всичко възможно да ги превъзпитат.

Дори когато ги изключват Мюлер и персоналът не ги изоставят и неизменно се молят за тях.

Мюлер си спомня за едно момче, постъпило в сиропиталишето през октомври 1849 г.:

Веднъж Мюлер решава да изключи публично едно момче за лошо поведение, но преди това полага ръка върху главата му и започва да се моли за него. За да покаже че нехае и му е безразлично, момчето се извръща и поглежда Мюлер право в очите. За свое изумление вижда, че по лицето на Мюлер се стичат сълзи. Според очевидци детето приело Христос и животът му се променил изцяло. Друго момче разправя след години, че когато Мюлер го изключил от сиропиталището на изпроводяк му казал:

- Съжалявам! Бог да те благослови.

Вестник „Таймс“ съобщава, че сред посетилите сиропиталищата на Мюлер са граф Дерби, лорд Солсбъри, лорд Хамптън и мнозина други, интересуващи се от социалния патронаж – всички те изразяварт възхищението си от уперавлението на сиропиталищата.

Чарлс Дикенс също посещава Ашли Даун. До него достигат слухове, че с децата се отнасят лошо и те понякога гладуват, затова той решава да проучи въпроса лично. Мюлер го посреща любезно, вика един от заместниците си и му връчва връзка ключове.

- Разведи навсякъде господин Дикенс.

И Дикенс си тръгва напълно убеден, че слуховете са лъжливи.

Възпитаници на Ашли Даун разказват, че в понеделник, четвъртък и петък редовно са получавали готвено месо, а в сряда и събота – супа с месо (обикновено телешко от Австралия).

Вторник и неделя, когато голяма част от персонала е на сутрешната служба във ,,Витезда“, най-често обядват ориз със стафиди.

Тъй като Бристол е пристанище, децата често получават пресни плодове, най-вече банани и портокали. Понякога им даряват плодове безплатно, които не могат да продадат и ще се развалят.

В храната на децата има и яйца, но те са голяма рядкост – на рождения си ден всяко сираче получава две яйца – едно за него и друго за най-доброто му другарче. Малките не са лишавани от мляко.

И поради еднообразието на храната и строгия режим животът в Ашли Даун е твърде монотонен и единственото разнообразие в годината са празниците, оставили у малчуганите щастливи спомени.

Първо през лятото това е редовният излет до Пър Даун. Децата тръгват рано сутрин, с розова или синя памучна торбичка, пълна с бонбони и лакомства за из път. След като пристигнат, децата от петте дома могат да се запознаят и общуват помежду си. Обядът (хляб и сирене) и следобедната закуска (хляб, масло и сладкиши) на открито се носят до Пър Даун в големи кошници.

Мнозина възпитаници на Ашли Даун не си спомнят някога да е валяло в деня на излета и гордо показват стария дъб, под който някога на този паметен ден са се забавлявали до насита. Излетът завършва с пускането на пет големи балона – по един за всеки дом.

Събитието, което децата очакват с най-голям трепет, е Бъдни вечер и Рождество Христово. Много преди този знаменит ден те започват да се подготвят: учат от песнопойката коледни песни (често без съпровод), правят украсата, наизустяват стихотворения и репетират пиески.

Всеки декември в записките на Мюлер се долавят празнични нотки:

Една Коледа човек от Корнуол дарява на Ашли Даун сто и петдесет фазана.

Един възпитаник на сиропиталището споделя: „И до ден днешен помня колко щастливи бяхме по Коледа в Дом 4, как се подготвихме и правехме украсата, как докарваха огромното коледно дърво, по което нямаше нищо, но аз знаех, че на Бъдни вечер то ще бъде окичено с много украшения и под него ще са струпани множество подаръци, един от които ще бъде за мен!“

Друг праща писмо на Коледа до сиропиталището: „Очаквам Бъдни вечер с не но-малък трепет, отколкото когато бях в Дома. Представям си как подготвите играчките за елхата и как всичко е загадъчно, чувам как учите хубавите коледни песни, виждам Коледния магазин! Ще ми се да надзърна вътре за да видя дали е както едно време. По-хубаво не би могло да бъде“ Тези малки магазинчета са за сладки и ги отварят във всяко крило на сиропиталищата – в тях „продавачи“ са хора от персонала, които купуват с голяма отстъпка бонбоните и сладкишите от големите производители в Бристол. След време тези магазинчета заработват постоянно.

След смъртта на основателя на сиропиталищата, а вероятно и приживе, друг голям празник е неговият рожден ден: 27 септември. Децата имат едноседмична ваканция и както си спомня едно момиче: „Излизахме навън всеки ден и ходехме за къпини. Само да знаете колко се радвахме!“ Самият ден е ознаменуван с това, че всички деца получават „Мюлеровия“ сладкиш със стафиди и по една огромна захаросана ябълка.

Не съм убеден, че всички деца са били щастливи. В Ашли Даун – някои със сигурност са се чувствали нещастни, особено децата, познали любовта на своите родители и семейния живот.

За тези деца, особено ако са над единадесет години, петте огромни сгради сигурно са им се стрували зловещи като затвор. Със сигурност е имало грешки в избора на персонала, поради което сираците невинаги са обграждани с доброта и разбиране. Като пионер в тази област Мюлер се учи от своите грешки, каквито несъмнено е правил. Децата в Ашли Даун са живеели в един затворен свят, откъснат от действителността. Днес сираците на Мюлер ходят в обикновени общински училища и ежедневно общуват с другите деца. По времето, когато е живял основателят на сиропиталищата, в Бристол е нямало безплатни училища за две хиляди деца и Мюлер не е имал избор.

Повечето деца получават добро образование, което при други, обстоятелства едва ли щяха да имат. Наред с това имат безценно съкровище – поучение, направило ги „мъдри за спасение“ и дало на онези, които са го приели, „изобилен живот“.