„На Когото са златото и среброто“

„На Когото са златото и среброто“

Вечерта на 9-и Мюлер излага накратко пред събралите се вярващи намеренията си за детския дом.

- Домът ще бъде учреден – изтъква той – само ако Бог осигури средствата и подходящия персонал. Все повече се уверявам, че това е Божие дело. Ако наистина е така, Той може да подбуди Своите люде навред по света. Не уповавам на Бристол, нито на Англия, а на живия Бог, на Когото са златото и среброто. Той определи мен и брат Корсър (Джон Корсър е англикански свещеник, отказал се от всичко, за да работи като мисионер в Бристол и да помага на Мюлер. Б. а) на когото Господ вдъхна желание да ми помага да успеем в това начинание. При никакви обстоятелства няма да искаме от никого пари или материали. Няма да има приемна такса, нито ограничения, свързани с произхода или вероизповеданието. Кандидатите за учители, възпитатели и сътрудници трябва да са истински вярващи и да имат съответната квалификация. Ще приемаме само кръгли сираци. Ще обучаваме момичетата за прислужници, момчетата – на някакъв занаят. Те ще работят според способностите и силите си, за да допринасят за своята издръжка. Заведението ще бъде само за напълно изоставените дечица – няма да приемаме сираци, чиито роднини са готови да платят издръжката им. Децата ще получат начално образование. Основна цел на заведението ще бъде с Божията благодат и изучаване на Св. Писание дечицата да познаят Исус Христос.

След като Мюлер приключва своето изказване, не се събират средства, но въпреки това някой му дава десет шилинга. Една жена предлага помощта си и Мюлер се прибира щастлив и изпълнен с увереност, че ще успее в начинанието.

На другия ден неговата убеденост е възнаградена. Мюлер получава писмо от едно семейство.

Предлагаме ви услугите си и желаем да работим в сиропиталището, стига да прецените, че отговаряме на изискванията. Желаем да дарим покъщнината, която Господ ни е дал, и ще работим без никакво заплащане – вярваме, че ако волята Божия е да ни приемете, Той ще задоволи всичките ни нужди.

Вечерта един приятел донесъл три табли, двадесет и осем чинии, три легена, една кана, четири канчета, три солници, едно ренде, четири ножа и пет вилици – Мюлер ги е описал най-старателно в дневника си. Той се моли на следващия ден:

- Милостиви Боже, дай ми още доказателства, че благоволяваш в създаването на сиропиталището!

Докато се молел на колене, някой донесъл три подноса, дванадесет чинии, един леген и одеяло.

- Благодаря ти, Отче – възкликва Мюлер. – Много те моля, насърчи ме и днес!

Малко по-късно най-неочаквано му дават петдесет лири стерлинги.

- Милостиви Отче, дръзвам да Те моля за нови доказателства, че ме подкрепяш.

Вечерта му пращат двайсет и девет метра плат, а една жена изявява готовност да работи в сиропиталището. Благотворителността в полза на сираците не секва. Мюлер прилежно записва:

Щом научава кой е пратил стоте лири стерлинги, Мюлер отказва да ги приеме. Дарителката е шивачка и изкарва някакви си три шилинга и шест пенса на седмица, затова решава да я посети.

- Признателен съм ви за щедрото дарение – казва Мюлер, – но искам да се уверя, че сте обмислили добре своето решение.

- След смъртта на баща ми наследих четиристотин и осемдесет лири стерлинги – отвръща жената. – Много пари отидоха за покриване на семейни дългове, дадох на мама сто лири стерлинги и чак след това пратих сто лири стерлинги за сиропиталището.

Мюлер я разубеждава и я кара да премисли.

- Господ Исус Христос е жертвал за мен и сетната си капка кръв – отвръща шивачката, – нима аз не съм длъжна да дам всичките си пари, с които разполагам? Предпочитам да дам всичко до последното пени, но сиропиталището да бъде създадено. Его още пет лири стерлинги помощ за бедните вярващи в църквите „Гедеон“ и ,,Витезда“.

До края на годината Мюлер получава много дарения за сиропиталището и е така обнадежден, че смята в началото на следващия април да отвори малък детски дом. Първоначално ще се приемат само момичета на възраст от седем до дванадесет години, които ще се обучават в сиропиталището, докато станат готови да започнат работа като домашни прислужници. Ще се приемат деца от всички краища на Обединеното кралство.

През новата година даренията не секват. Вечерта на 5 януари звънецът в къщата на Мюлер иззвънява. Прислужницата отваря вратата, но вместо посетител вижда решетка за кухненска печка и поднос, оставени от човек, който не иска името му да се разгласява.

Мюлер се моли за всяка подробност в своя план, но досега не е искал от Бога да му прати деца. Изглежда кандидатите няма да бъдат много. Макар и да е разгласил, че вече приема молби, в началото на февруари не е постъпила нито една. Поради това цяла вечер се моли за кандидати – на другия ден получава първата молба.

Някой му споменава, че на ул. „Уилсън“ 6 има голяма къща, която се дава под наем евтино. Тя е на крачка от църквата „Гедеон“ и е много подходяща, затова Мюлер отива да я разгледа.

Сградата е масивна, на три етажа. След молитва той решава да я наеме за една година и да я обзаведе за тридесет деца. Продължават да постъпват дарения, от които в момента има огромна нужда:

2 април …. шест одеяла, две покривки за легла, четири чаршафа, осем шапчици, пет рокли, шест престилки…

6 април. Дузина легени и една кана… две ютии, чайник, кофа за въглища, тенекиен тиган, трикрако столче, кана за чай, леген за миене на ръце три малки легена и две чинии… двадесет и две песнарки

В началото на април Мюлер и сътрудниците му са обзавели и подготвили къщата на ул. „Уилсън“ 6. На 11 април 1836 г. пристигат първите деца, бледи и притеснени. Сред тях е и Хариет Кълифорд. Временните им настойници, които очакват господин Мюлер да е белобрад старец, са изумени, че виждат млад човек едва на тридесет години. Децата, макар да забелязват, че с новия им баща шега не бива, откликват радушно на добротата и спокойствието, които излъчва. Мюлер ги запознава с усмихнатата учителка и с гувернантката, които не могат да заменят техните родители, но са решени да сторят всичко по силите си, за да направят загубата по-безболезнена. Мюлер се е нагърбил с твърде тежка задача: по три пъти на ден да храни тридесет гладни деца и персонала. Шестдесет крачета ще носят обувки, които ще се изтъркват, дрешките ще овехтяват и ще омаляват, а той ще трябва да намира нови. Дава си сметка, че дори един-единствен път децата да останат гладни или дрипаво облечени, неговият Бог ще бъде опозорен. Той не се притеснява, а повтаря на близките и помощниците си думите на Христос от Евангелието от Матей 6 гл.: „И тъй, не се безпокойте и не думайте: „Какво ще ядем? ,,Какво ще пием? или „Какво ще облечем ?“. Но първом търсете Неговото Царство и Неговата правда и всичко това ще ви се прибави“ (31-33 ст.)

В началото на май в къщата на ул. „Уилсън“ 6 вече живеят тридесет момичета. Потокът от пари и храна не секва:

Девет кила бекон и четири и половина килограма кашкавал… шест сламени шапки… шест нощни шапчини и две фустанели… кошница ябълки и килограм и половина захар.

Приятелите от Тийнмът не са забравили някогашният си пастир и през юни оттам пристига голяма парична сума, както и една рокля, престилка, чифт чорапи, пъстър памучен плат за три роклички, две бебешки камизолки и пет бебешки шапчици.

В края на септември един лекар от Бристол предлага да преглежда и лекува сирачетата без заплащане, както и да им осигури безплатни лекарства. Мюлер на драго сърце приема предложението. През октомври записва, че са пристигнали двадесет литра бира, но за съжаление не споменава дали са разрешили на децата да се почерпят.

Мюлер и сътрудниците му са решили твърдо да не искат нищо от никого, „така щото ясно да проличи десницата Божия“. Той не се колебае да моли Бог ,,да склони сърцето“ на някого и той да направи своя принос за общото дело. През декември 1835 г. е отбелязал в дневника си как се е молил един негов познат да дари сто лири стерлинги. След няколко месеца въпросният човек му праща петдесет лири стерлинги, а в Деня на Гай Фокс през 1836 г. му дава още петдесет лири стерлинги. Това се случва няколко дни, преди Мюлер да си спомни своята молитва от предишния декември. Той е във възторг от станалото и отива при дарителя да му покаже записките в своя дневник от 12 декември 1835 г., за да се порадват заедно на съвършенството на Божествения отговор.

Скоро след откриването на сиропиталището на ул. „Уилсън“ 6 за момичета над седем години Мюлер си дава сметка, че има нужда от дом за дечица под седем години. През октомври 1836 г. той наема къщата на ул. „Уилсън“ 1, където основава приют за невръстните деца. Къщата е с голям двор, който превръщат в детска площадка. Наема квалифицирана милосърдна сестра и гувернантка, обзавежда къщата и в края на ноември приема първите питомци, момченца и момиченца. По-големите момичета в приюта на ул. „Уилсън“ 6 помагат в новото сиропиталище, защото Мюлер е убеден, че опитът в гледането на малки дена ще им бъде от полза за в бъдеще. Едно от първите дена, приети в сиропиталището на ул. „Уилсън“ 1, с и Лия Кълифорд.

Наближава Коледата на 1836 г. и Мюлер записва, че на ул. „Уилсън“ са дарени много патици и гъски, както и петдесет килограма захарен петмез. Доволен е, че тази Коледа получава една лира стерлинга заедно с бележка, върху която някой напомня как Исус Христос е прегърнал едно дете и рекъл: „Който приеме едно от тези дечица в Мое име, Мене приема; и който приеме Мене, приема не Мене, но Този, Който ме е пратил“ (Марк 9:3 7).

В последните мигове на 1836-а, годината, когато всичко започва, Мюлер е събрал вярващите да благодарят на Бога за благословенията през изминалата година и да се помолят и през идната Той да не ги забравя.

В началото на април в двете сиропиталища живеят шестдесет деца: тридесет на ул. „Уилсън“ 1 и тридесет на номер 6. Онази пролет в Бристол върлува петнист тиф, но за щастие се разболяват само две деца, които бързо оздравяват.

В началото на лятото на 1837 г. Мюлер смята да издаде първия том от своите „Повествования за делата Г осподни в живота на Георг Мюлер“. Решил е да напише книгата след месеци на колебания и размисъл от какви подбуди се ръководи. От една страна, няма желание да увеличава броя на религиозните книги, но, от друга, е посетил много семейства в Бристол и от собствен опит се е убедил, че доста от бедите, които сполитат християните, са породени било от липса на вяра в Бога, било от това, че те използват в работата си средства, които са в разрез със Св. Писание.

През май 1837 г. ръкописът е почти завършен и може да бъде изпратен на издателите. Преди да го стори, Мюлер иска да получи отговор на една конкретна молитва: на 5 декември 1835 г. е помолил Бога за хиляда лири стерлинги, с които да основе сиропиталище. Оттогава се е молил за това почти всеки ден и за година и половина е получил над деветстотин лири стерлинги. На 21 май се посвещава на молитвата Бог да допълни сумата. На 15 юни даряват пет лири стерлинги и Мюлер вече може да каже, че е получил всичко, което е желал. Неописуемо щастлив е. Всеки щилинг, всяка дрешка или мебел, които е получил, са дарени, както се изразява самият Мюлер, „без да съм искал от някого каквото и да било“.