С упование в бога



страница9/27
Дата29.08.2017
Размер2.52 Mb.
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   ...   27

Смяна на обстановката

Здравето на краля е силно разклатено и призори във вторник, 20 юни 1837 г. крал Уилям IV умира в Уиндзорския замък в обятията на кралица Аделаида. Докато Бристол и Англия спят, Лондон е обзет от трескава суетня. Кентърбърийският епископ, който е дал на краля последно причастие, се сбогува с кралица Аделаида и в непрогледната нощ поема но провинциалните пътища заедно с лорд Чембърлейн към Кензинггън. В пет сутринта двамата вече са пред Кензингтънския дворец, но не ги пускат вътре. Стражата отказва и да ги пусне вътре, и да събуди младата принцеса. Накрая все пак скланят да повикат баронеса Лейзен, която след много колебания съобщава на принцесата, че двамата са в двореца. Принцеса Виктория влиза в залата по халат загърната с шал и обута в чехли, а косата й се спуска като пищен водопад по гърба и. Лорд Чембърлейн коленичи и я поздравява като кралица.

На коронацията Виктория е едва осемнадесетгодишна и нейното царуване ще се запомни като най-дългото в новата история. По онова време Мюлер е на тридесет и една, но ще доживее да прочете дълга проповед в чест на диамантения юбилей на кралицата.

По-късно същия ден вестта за кончината на краля достига и в Бристол: националното знаме е спуснато до половина на корабните мачти, по църквите и обществените сгради. Събота, 24 юни, е ден на всеобща радост – знамената отново са издигнати, а църковните камбани бият тържествено. В десет часа в град Бристол тръгва шествие ,,в чест на Нейно Величество кралица Виктория“, което поема от горния край на ул. ,,Хай“, минава през моста за Темпъл Крос, сетне през Маншън Хаус и Куин Скуеър, за да излезе пред кметството.

Това е началото на викторианската епоха. Мюлер и Крейк отговарят и се грижат за двете многобройни паства на „Гедеон“ и ,,Витезда“. В ръководенето на двете църкви те имат само един върховен авторитет: Св. Писание. Един незначителен конфликт от лятото на 1837 г., както и събитията преди него показват, че двамата съчетават огромното си преклонение пред Писанията с разумни компромиси, особено когато самите те не са сигурни ,,какво е мнението на Бога“. От началото на дейността си в Бристол не са убедени дали в църквата „Витезда“ да приемат само онези, които са станали християни и са получили кръщение, или могат да имат братско общение с всички вярващи в Христа, дори да не са получили кръщение. След дълги спорове и разговори с Робърт Чапман Мюлер и Крейк решават да последват заръката „приемайте се един друг, както и Христос ви прие“ (Рим. 15:7), което не зависи от възгледите им за кръщението. Чапман, който оставя дълбока диря в историята на свободните братя, е приятел на Мюлер през целия му живот. Той се отказва от многообещаваща адвокатска практика в Лондон, за да служи на Бога в Барнстапъл.

През юни 1837 г. Мюлер решава да открие трети детски дом за около четиридесет момчета над седем години, защото в Бристол има крещяща нужда от такова сиропиталище, и понеже няма къде да изпрати малчуганите, след като навършат седем години. В началото на септември вече е получил достатъчно дарения, има много желаещи да работят в приюта и остава само да се намери подходяща сграда. Предлагат му къща на ул. „Уилсън“ 3, която наема начаса.

В началото на ноември здравето му отново се влошава. Той се буди посред нощ с виене на свят. След време, за да заспи, омотава главата си с мокра кърпа, което облекчава болките. На 7 ноември установява, че не е в състояние да работи, макар че предстои откриването на сиропиталище за момчета, и във „Витезда“ възникват проблеми. Мюлер решава да замине от Бристол, за да си почине на спокойствие. Получава писмо от анонимен дарител, в което има пет лири стерлинги за лични разходи, и той приема това като знак, че няма нищо лошо да замине.

Нануска дома си без ни пай-малка представа къде да отиде. Хваща първият потеглящ дилижанс, който е за Бат. Решава да не отсяда при християни, защото ще му се наложи да разговаря с тях, а на него не му се приказва. В Бат се настанява в хотел, който му се струва толкова ,,светски“, че е принуден да отседне в свой приятел християнин. Той и лелите му го убеждават да остане у тях и Мюлер им гостува цяла седмица. Сега болките са толкова мъчителни, та му се струва, че ще изгуби разсъдъка си. Трудно му е дори да говори, затова след седем дни той се прибира в Бристол. Отново получава пет лири стерлинги за лични нужди и заминава с Мери, дъщеря си Лидия и прислужницата за Уестън- Сюпър-Меър, където си намират квартира. Докато са в Уесгън, Мюлер често пъти се ужасява, че тези болки в главата може да са началото на умствено заболяване. Там научава, че едно от момичетата в сиропиталищата на ул. ,,Уилсън““ е починало, но преди да издъхне, е повярвало в Христа. След десет дни в Уестън семейството се връща в Бристол. Мюлер отива на лекар, който го уверява, че макар нервите му да са разклатени, няма причини да се притеснява, че ще полудее.

Той все така се чувства зле и намира утеха във верните си приятели, които му пращат подаръци – маринован език, птици, сладкиши и грозде. Праща на баща си писмо, което според него ще е последното. През декември лекарите му поставят диагнозата ,,ленив черен дроб“. Мюлер установява, че след службите във „Витезда“ се чувства още по-зле и всяко умствено усилие го изтощава до краен предел.

Дейността продължава да се разширява и средствата са предостатъчно. Сега в трите дома живеят седемдесет и пет деца, като всеки ден пристигат нови. На 12 декември в къщата на Мюлер пристигат сто първокачествени одеяла, които да раздаде на бедните. Мюлер се старае да облекчи тежката участ на мнозина в околията и въпреки болестта урежда одеялата да бъдат разпределени.

В края на 1837 г. в трите сиропиталища живеят осемдесет и едно дена, а за тях се грижат деветима души на пълен работен ден. Молбите за постъпване са толкова много, че би могло да се напълни още едно сиропиталище за момичета над седем години и още едно за пеленачета. В дневните училища, организирани от Дружеството за библейски познания, се обучават триста и петдесет деца, а триста и двадесет посещават неделното училище.

Мюлер е много потиснат от болестта и от нарастващите отговорности. Той пише в своя дневник:



Тази сутрин опозорих Господа, като се държах сприхаво с милата ми жена. Незабавно паднах на колене пред Бога и Му благодарих, задето ми е дал такава съпруга.

1838 година не започва обнадеждаващо. В нощта срещу 1 януари в дома на Мюлер проникват доста странни крадци. На пътя им се изпречва втора здрава врата и те не задигат нищо освен малко студено печено. След това нахълтват в класната стая на църквата ,,Гедеон“, отварят няколко кутии, ала не взимат нищо. На другия ден в кутиите и на едно от дърветата в градината на Мюлер са намерени оглозгани кокали.

Лекарят препоръчва на Мюлер да си отдъхне вън от града. На него не му се ще да напуска Бристол. Скоро получава петнадесет лири стерлинги, ,,за да смените обстановката“, от жена, която живее на седемдесет и пет километра от Бристол и няма как да знае за съвета на лекаря. Мюлер приема, че това е знак за волята Божия и заминава с Мери и Лидия при приятели християни в Троубридж, където прочита „Животът на Джордж Уайтфийлд“ от Филип. Изумен е колко много е държал този човек на молитвата, а също от навика му да чете Библията на колене. В неделя се моли часове наред и посвещава два часа на това да чете на колене Псалом 63 и да „се моли“ над него. Сетне отбелязва в дневника си:

Днес Бог благослови душата ми… Сега душата ми се наслаждава на волята Божия относно моето здраве. Сега мога най-чистосърдечно да кажа, че тази болест няма да се махне от мен, докато не приема благословението, заради което Бог я е пратил… Какво пречи на Бога да превърне такъв порочен човек като мен в един нов Уайтфийлд? Дума да няма, Бог би могъл да ми даде същата благодат, каквато е дал и на него. О, Господи, притетляй ме все по~близо до Себе Си, за да се уподобя на Тебе! Ако Бог ми възвърне силите, за да проповядвам Словото (а аз вярвам, че ще го стори скоро, съдейки от състоянието, до което е довел душата ми, макар че през последните осем дни се чувствам по-зле, отколкото предишните седмици), желая проповядването ми да бъде повече от всякога плод на вглъбена молитва и сериозен размисъл. Искам да ходя по Бога и „реки от жива вода ще потекат от утробата ми.

На другия ден прекарва три часа на колене в молитва над Псалми 64 и 65. Докаторазмишлява над Псалом 65 :2 – ,,Ти, Който слушаш молитва, при Тебе ще дохожда всяка твар“, – Мюлер записва осем конкретни неща, за които да се моли. Под списъка отбелязва: „Вярвам, че Той ме е чул.“ Три години по-късно съобщава, че пет от молбите му са изпълнени изцяло, а другите три – частично.

Въпреки че все още не е оздравял, Мюлер е по-бодър. Докато чете Библията, попада на стих от Псалом 68, където Бог е описан като „Отец на сирачетата”. Той отбелязва:

С Божията помощ това ще бъде моят довод, с който ще се застъпвам пред Него за сирачетата в миг на нужда. Той е техният Отец и сам се е нагърбил да се грижи за тях и да им осигури подслон и храна. Единственото, което трябва да сторя, е да Му напомням за нуждите на клетите дечица и те ще бъдат задоволени…

Думите „Отец на сирачетата“ са толкова насърчителни, че хиляди сираци с всичките им нужди ще бъдат поверени на любящото сърце на Бога.

Сем. Мюлер остават в Троубридж още половин месец. През това време Георг е бодър духом, макар и един два пъти да се засрамва, че докато е на колене чете не Библията, а биографията на Уайтфийлд. На 2 февруари, въпреки че не е оздравял, престава да взима лекарствата и заминава за Оксфорд, където отсяда у приятели.

Там решава да се посвети на ездата. Наема кротък, добре обучен яздитен кон, който да успокои изопнатите му нерви.

Първоначално това чудесно занимание се увенчава с успех. Мюлер следва примера на Уесли, въпреки че не с известно дали и той като него е чел Библията, докато е яздел. След три дни езда конят па Мюлер също се разболява. Мюлер изучава Библията и се моли, докато собственикът на коня не му съобщава, че се е възстановил. След като се мята на седлото, Мюлер е изумен, че доскоро кроткото животно е станало вироглаво и своенравно.

Мъчи се как ли не да го обуздае, по все удря на камък – жребецът не се укротява. Така злополучно приключва увлечението на Мюлер по ездата.

Едип приятел горещо му препоръчва да опита минералните бани в Лемингтън и предлага да покрие разходите, ако реши да посети курорта. Мюлер се съветва със своя лекар и след като получава положителен отговор, приема предложението. В Лемингтън намира чудесна квартира за десет шилинга седмично и докато седи пред камината, отбелязва лаконично в своя дневник: „Колко щедър е Господ!“ – и си ляга да спи.

От минералните бани се чувства по-добре, но десет дни по-късно започват да го мъчат напрежение и изкушения, за които можем само да правим догадки от записките в дневника му:



Благодатта се опълчи срещу много зли помисли и надделя, но битката бе твърде изнурителна… Днес се молих усърдно Бог да прати при мен моята жена, защото чувствам, че когато съм сам, със силно главоболие и негоден за умствен труд, Сатана се възползва от слабостта ми.

На другия ден пощальонът донася закъсняло писмо, от което Мюлер разбира, че Мери вече пътува насам – скоро след това за огромна негова радост вярната му съпруга пристига при него.

Няколко дни семейството се разхожда надълго из Уорикшир и Мюлер се чувства значително по-добре, отколкото през последните месеци, макар че главата все още го боли.

Той обмисля дали да не отскочи за кратко до Германия отчасти за да посъветва и да помогне на свои познати в Берлин, решили на всяка цена да станат мисионери, да свидетелства за Христос пред своя баща и брат, отчасти защото се надява вероятно малко наивно, че родната природа ще се отрази добре на здравето Му. Пише на Хенри Крейк и на лекаря си за съвет.

Крейк го насърчава да замине, а лекарят му препоръчва да изчака месец-два, за да не се изтощи от пътуването. Мюлер прекарва заедно с Мери месец март в Лемингтън, а в началото на април лекарят, който е дошъл на визитация в областта, го преглежда и заявява, че е в състояние да пътува. Георг и Мери прочитат заедно Псалом 121 „Господ ще пази излизането ти и влизането ти от сега и до века“ и поемат всеки по своя път – та се връща в Бристол, а Мюлер тръгва към земята на своето детство.

Мюлер пристига в Хамбург на 9 април, като по време на пътуването страда от силна морска болест. Прекарва десет дни в Берлин, където се среща с неколцина свои познати, решили да станат мисионери, сетне заминава за Хаймерслебен, за да посети баща си. Той е на преклонна възраст и не му остава много да живее. Мюлер се съмнява дали баща му ще издържи още една зима. Отношенията им са добри – старецът е забравил разногласията, породени от решението на сина му да се посвети на служба на Бога. Мюлер разбира, че брат му живее в „открит грях”, и се възползва от престоя си, за да поговори с двамата мъже за вярата в Христа. В деня, когато Мюлер си тръгва, баща му го изпраща до Магдебург. След като се сбогуват, и двамата са убедени, че няма да се видят повече.

Оказва се, че грешат. През май Мюлер се завръща в Бристол. От 6 ноември 1837 г. не е в състояние да посети нито една служба в църквите „Гедеон“ и ,,Витезда“. Но на 8 май 1838 г. паството в „Гедеон“ чува отново познатия глас, който чете Псалом 103: ,,Благославяй, душо моя, Господа, и не забравяй ни едно от всичките Му благодеяния. Той е, Който прощава всичките ти беззакония, изцелява всичките ти болести

През следващите месеци Мюлер си възвръща силите и установява, че проповядва с повече радост, дълбочина и упование в молитвата, отколкото преди да се разболее. Усеща в по- голяма стенен ,,важността на делото“.

Наближава тридесет и три години. През следващите няколко години отново е повален два-три пъти от не толкова тежки заболявания, но през дългия си живот никога не се е разболявал така сериозно, както през 1829-а и 1837-а година. Човекът, обявен като негоден за военна служба, ще каже доста години по-късно, че се чувства по-здрав на седемдесет, отколкото на тридесет.


1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   ...   27


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница