"Колко е блажено да страда човек заради Него"

"Колко е блажено да страда човек заради Него"

Сега сърцето му се препълва с горещо желание да каже и на други за Спасителя, комуто е предал себе си. Той чувства, че трябва да изпълни обета, който е дал във времето на най-голямо страдание, и да подчини всичко на Исус. Отдавна той чувства призванието на саду и доброволно слага себе си на жертвеника, с пълното съзнание за това какво означава живот на саду. И така, на 6 октомври 1906 г., само месец след водното кръщение, той облича скромната оранжева мантия, която означава живот завинаги посветен на Бога. Бос и без пари, с Новия завет в ръка, Сундар тръгва из бойното поле на благовестието.

От този момент нататък, Сундар тръгва в един живот на пълно себеотрицание и страдание, каквото рядко се е случвало на човек на тази земя. Само няколко месеца след изпъждането му от дома, младият саду се връща из познатите улици на родното си село. Навсякъде той свидетелства за силата на Спасителя и чудното съкровище, което е намерил в Него. Оттам тръгва за околните села, като навсякъде и на всеки без страх заявява за великата милост, която Исус Христос дарява.

След това Сундар продължава пътя си през много други градове и села в Пенджаб, по направление на север към Афганистан и Кашмир. Това е един дълъг и труден път, непосилен по трудности даже за един саду. Сундар много страда от студа и лишенията, а работата е трудна, защото благовестието му не среща отзив в закоравелите от греха обитатели на Афганистан.

Но Бог не оставя Своя служител без подкрепа и помощ. Уморен твърде много, Сундар завива обратно и пристига в Котгар — малко населено място в Хималаите, където остава да си почине. Там се среща с американския мисионер Стокс. При срещата със Сундар в сърцето на американеца се запалва горещо желание да му съдействува в тежката работа. След молитва и размишления, Стокс тръгва с него и двамата продължават пътя през долината на Хангра.

Стокс е много впечатлен от начина, по който Сундар приема тежката болест, от която се разболява по време на пътуването. Когато преминават през една местност с много нездравословен климат, Сундар се разболява от треска и изпитва остри вътрешни болки. Омаломощен от болестта, горящ от треска и изнемогващ, той продължава да върви, докато болестта окончателно го поваля. Той пада на пътя почти в безсъзнание. Болестта го сполетява в една дива и непроходима местност, обаче Стокс успява да настани болния си другар в къщата на един европеец, на няколко километра от това място. Стокс постоянно помага на Сундар и го подкрепя, а когато го пита за положението му, никога не получава друг отговор, освен "добре". Тихо и с усмивка, Сундар винаги казва: "Аз съм много щастлив. Колко е блажено да страда човек заради Него". А които познават отблизо саду Сундар Синг знаят, че това е основния тон на живота му.

Добрият стопанин е равнодушен към всякаква вяра, но като гледа поведението на болния, и слуша от него за Христа, дълбоко се замисля и се обръща напълно към Спасителя. Така болестта довежда една душа до мира и радостта в Исус Христос. След като Сундар се възстановява от болестта, двамата със Стокс продължават своята работа.

Стокс носи със себе си един прожекционен апарат и нощно време Сундар благовества пред многолюдни събрания, които идват да видят картините и да чуят обясненията. Двамата ден и нощ ходят от място на място, и то главно нощем, понеже Стокс не понася палещите слънчеви лъчи през деня. Той разказва, че Сундар има такъв дар в своето посланичество, че където и да говори, слушателите му чувстват едно необяснимо влечение да чуят какво казва.

През 1907 година двамата проповедници отиват да работят сред прокажените в санаториума в Сабату, а по-късно се отправят към Лаоре, за да поработят между пациентите в тамошния лагер за заразно болни. Ден и нощ двамата са близо до болните и умиращите.

"Светът е моята енория"

През следващата година Стокс заминава за Америка и Сундар отново остава сам. Когато настъпват горещините, той предприема първото си пътуване до Тибет. Навсякъде благовества и нито един човек, с когото разговаря, не отминава без да чуе и разбере, че Исус Христос дойде на света да спаси грешните.

През 1909 и 1910 година Сундар се записва да учи в едно Богословско училище в Лаоре, а през ваканциите продължава своята евангелизаторска работа. Той не махва тъмно-жълтата тога на саду. Званието саду е нещо странно за християните, но той дори и не помръдва от своето посвещение. Когато завършва училището, мисионерите го наричат дякон и му дават "позволително за проповядване".

Обаче скоро след напускане на ученическия стол сърцето му се отправя към Тибет, където прекарва шест месеца през топлия сезон. Както пламенния английски реформатор Джон Уесли, Сундар гледа на света като на своя енория, и проповядва навсякъде и на всички, които са благоразположени да го слушат. Не след дълго водачите на официалната църква изразяват явно недоволство от това, че проповядва извън границите на тяхната енория. Те му заявяват, че този начин на работа не бил съответствувал на дяконския му чин, и че след като заемел пастирската длъжност, щяло да бъде невъзможно да продължи така. Те му казват да изхвърли оранжевата мантия и да се облече в европейски дрехи, да проповядва формалното англиканско вероизповедание, да пее английски песни и никога да не проповядва извън своята енория, освен със специално разрешение.

"Никога да не отида в Тибет?" - ги пита Сундар. Това за него би било немислимо отхвърляне на Божието призвание. Чистият му и искрен дух нито за момент не трепва, защото съвършено ясно вижда какъв би бил резултата, ако се подчини на такова ограничение. С дълбока тъга той връща "позволителното за проповядване" на църковния началник с обяснението, че се чувства призван да благовества всекиму и всякъде, където Бог го изпрати.

От този момент и през целия си живот Сундар Синг ясно подчертава, че институциите не са истинското християнство, затова не се присъединява към никое официално християнско общество. Той казва: "Бог е Бог на ред, но редът трябва да е подчинен на Святия Дух, иначе той е безполезен."