Саду Сундар Синг Въведение

Родината на Сундар Синг — Индия — е страна с много древна и пъстра култура. Същевременно тя е страната с най-много на брой религиозни вярвания. Хората в Индия почитат над 33 милиона божества и над 200 милиона "свещени крави". Най-разпространени са религиите на индуизма и исляма, които обхващат около 90% от населението на Индия.

Сундар е сикх по рождение. Основното поле на неговата работа е една страна, намираща се близо до земята на сикхите, потънала в най-голям духовен мрак — Тибет — една затворена будистка територия, в която почти никой мисионер дотогава не е успял да занесе лъч светлина за благата вест. Сикхите са народ с отделна религия, населяващ главно северния щат Пенджаб. Сикхската религия е смесица от индуизма и исляма. Сикхите вярват в един Бог и се противопоставят на идолопоклонството. Като белег на принадлежност към тяхната религия им е забранено да подстригват косите си.

Тук идва и въпросът защо пред името му стои думата "саду"? Званието "саду" при индийците означава човек, който се отрича от всякакви земни блага и обрича целия си живот да работи за духовно просвещение. Саду носят оранжеви мантии и обикновено имат задълбочени познания по духовни или религиозни въпроси. Сундар Синг става саду с ясната увереност, че оранжевата мантия ще му помогне по-лесно да стигне до сърцата и умовете на индийците, за да им предаде благата вест. Когато се посвещава като саду, той казва:

"Не съм достоен да следвам стъпките на моя Господ, но също като Него аз не желая да имам дом и притежания на земята. Също като Него аз съм на пътя, и споделям страданията на моя народ. Храня се с тези, които ми предложат подслон, и говоря на хората за Божията любов."

Детство
Сундар се ражда на 3 септември 1889 г. в село Рампур, щата Патиала, Северна Индия. Неговият прадядо Сирдар Нат Синг е командир на военен отряд. Бащата на Сундар — Сирдар Шер Синг, е сикх, заможен земевладелец, и ревностен участник в политическите борби на народа си.

Сундар прекарва детството си в много добри условия. Всяка година при настъпването на горещините го завеждат в недрата на прохладните Хималаи, обикновено в Симла.

Майка му е изтънчена, даровита, с широк обзор и симпатична жена. Тя подържа дружески отношения с дами от Американската презвитерианска мисия и допуска мисионери да посещават дома й. От ранните си години Сундар е много привързан към нежната си майка. А тя често му говори: "Не бъди като братята си безгрижен и светски, търси душевен мир, обичай вярата и някой ден ще се посветиш, ще станеш саду."

Нейните думи толкова впечатляват малкия Сундар, че той даже и не си представя друго бъдеще. Навсякъде придружава майка си, а тя не престава да го напътства към духовен живот. На 7 годишна възраст той научава наизуст индийската религиозна книга Бхагавад-гита. Когато става на 14 години, той изгубва любимата си майка. Никой не знае подробности за тази загуба, но очите на Сундар винаги се овлажняват, когато си спомня за нея.

От своята благочестива майка Сундар научава, че съществува душевен мир, който трябва усърдно да се търси, и когато човек го намери, получава едно богатство, за каквото душата може само да копнее. Малкото момче, което не веднъж благоговейно допира челото си до прага на храмовия вход и седи при нозете на посветени хиндуисти, започва усърдно да се стреми да намери този божествен дар.

В търсене на "шанти"
И така, в търсене на истината и душевния мир Сундар започва усилено да изучава откровението на сикхите, свещените книги на индуизма и корана. В тихото време на нощта, когато домашните му спят, Сундар бди над тези книги в задълбочено търсене. Постепенно той научава наизуст цели пасажи, но при все това, колкото повече знанието му се увеличава, толкова повече чувства една зееща празнота в сърцето си. Нито свещениците от храма, нито посветените саду, с които често се среща, нито майка му не успяват да му дадат мира, за който бленува.

В самото негово село обаче има едно християнско училище, подържано от американска презвитерианска църква. Баща му го записва в това училище, без Сундар да знае нищо за Христос и за християнството. Тук всеки ден се изучва Библията и Сундар слуша неща, които събуждат в него най-дълбоко възмущение. Неговата сикхска кръв кипи от негодувание още от първия ден в училището, когато му казват да чете Библията. "Аз да чета Библията? Ние сме силни и нашата свещена книга е грант." Но така или иначе трябва да се подчини на училищните наредби и си купува Новия Завет. Когато разбира, че учението на тази Книга обръща с главата на долу цялото съкровище на неговото детство, Сундар се ожесточава още повече. Както казва самия той, благоговеенето към майчината му вяра се е превърнало при него във фанатизъм.

Скоро Сундар става преподавател на група момчета в училището, които явно презират християнството. Той открито скъсва листата на Новия Завет и ги изгаря в огъня. Отново и с по-голяма жар той се връща към свещените книги на своята вяра, този път с едно отвращение от Христа и с по-твърда решителност да намери мира, за който му е говорила неговата майка. Освен че разучава индийските религиозни системи и свещени книги, той започва да се занимава с йога под ръководството на един индийски саду. Скоро се научава да изпада в транс, който временно като че ли уталожва неговата жажда, но след като транса свършва, изпада в по-голямо отчаяние от преди.

Сундар напуска училището на мисионерите и се премества в едно държавно училище, отстоящо на три километра от дома му. Ала дългия всекидневен път под палещите лъчи на индийското слънце бързо се отразява на здравето му и става явно, че трябва да се върне в мисионерското училище, ако иска да завърши образованието си. Там той отново взима Новия завет в ръка и слуша всекидневен разбор на стихове от Библията. Това отново пробужда предишната му ненавист към християнството. Омразата му е толкова силна, че след като сянката на един християнин пада върху него, той се къпе цял час, за да измие "осквернението". Сундар говори за тоя период от живота си като за най-тежко изпитание, защото макар и да стига до самото дъно на родителската си религия, той все пак не чувства блажения мир, който индийците наричат "шанти". Дълбоко вкоренената му омраза към християнството не го оставя спокойно да се взре в Библията и да я преоткрие като най-голямо съкровище и скъпоценен бисер.

До този момент Сундар върви по един мрачен за него път, разбирайки, че той води към още по-тъмна нощ. След като изучава ред по ред ученията на известните му религии, и като слуша за тях непосредствено от устата на мнозина религиозни водачи, той осъзнава, че в нито една от тях не ще намери истинския мир. В тихата светая светих на собственото си сърце той най-сетне открива мисълта, че може би точно в омразната книга, която така жестоко отхвърля, ще се намери лек за болката му. Сундар отново взима Новия Завет в ръката си. Измъчен от отчаяние и дошъл до безизходно положение, попада на Исусовите думи: "Дойдете при мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя" (Матей 11:28).

Тези думи приковават вниманието му и като продължава да чете историята за чудния кръст, Христос пораства в неговите очи. От този момент той престава да влиза в спор с приятелите си християни. Понякога го забелязват тихо да беседва със своя учител — християнин. Това прави впечатление на всички и някой дори отива да каже на баща му, но той не обръща сериозно внимание, убеден, че детето му е добре наставено в сикхската религия от благочестивата си майка. И наистина, Сундар е пропит от тези вярвания.

Една сутрин той твърдо решава да намери желания мир преди разсъмване, независимо дали на този свят, или на другия. Известно му е, че в 5 часа всяка сутрин експресът от Лудиана минава покрай бащината му градина, и решава да се прости с този живот, а това е нещо, което според тамошните вярвания може да се прости на едно индуистко момче. Ето какво разказва Сундар:

"Аз бях такъв отявлен противник на християнството, че не само говорех лошо за него и гонех мисионерите, но няколко пъти късах и горих Библията, защото бях убеден, че християнството е заблуждение, а индуизмът е правилната религия. Един ден, пред баща си, полях Библията с газ и я хвърлих да изгори в огъня. Той се опита да ме вразуми, но аз бях така заблуден, че не исках да го чуя и мислех, че принасям служба на Бога.

Когато изгорих Библията ме нападна голямо безпокойство и се почувствах в много тежко положение. Три дена по-късно, като разбрах, че не мога да се успокоя с индуизма, реших да се самоубия, чувствайки, че е невъзможно да живея така. Събудих се много рано сутринта — в три часа след полунощ, и след като се изкъпах със студена вода, започнах да се моля така: "Ако има някакъв Бог, нека ми посочи пътя на спасението, защото иначе ще се самоубия, като се хвърля под влака."

До четири и половина часа не получих никакъв отговор на молитвата. Тогава в стаята ми изведнъж се появи светлина, в която видях възлюбеното и славно лице на Исус Христос, Който ми показваше прободените Си ръце. На тях ясно личаха следите от гвоздеите. Той ми каза: "Защо ме гониш? Виж, Аз на кръста дадох живота си за теб и за целия свят, за да ви спася." Като чух това, думите Му като светкавица се врязаха в сърцето ми, и веднага се изпълних с радост, намерих се променен за цялата вечност. Въпреки, че Христос изчезна след като ми говори така, мирът, който ми даде тогава, ще ме следва през целия ми живот.

Това не беше въображение. Ако се беше явил Буда или Кришна, щеше да е въображение, защото аз на тях се покланях. Но да се яви самия Христос, когото аз тъй ненавиждах, това е същинско чудо и едно ясно доказателство, че той е живия Христос. Нито може да се обясни преживяното със сън, защото никой не може да види сън след като се е къпал със студена вода, а и при това сънят не може да промени цял един живот. Това беше една велика действителност."

Със сърце препълнено от радост Сундар отива при баща си и му казва, че вече е християнин. Бащата не вярва, че говори сериозно, затова му се скарва и му казва да отиде в другата стая да се успокои. От тази нощ нататък кръстът на Исус става любимата тема на Сундар. Като че ли слуша Исус да му шепне: "Който люби баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене; и който люби син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене; и който не вземе кръста си и не върви след Мене, не е достоен за Мене." (Матей 10:37) Като вижда сълзите на бащиното си лице, сърцето на чувствителното момче се къса от мъка, но редом с всадената му любов към родители той има достатъчно сила за една по-възвишена любов, любовта на Онзи който го е призвал да Го следва и комуто той не може да откаже, който е дал живота си за него.

Отхвърлен от семейството
Когато става съвършено ясно, че Сундар е взел твърдо решение да следва Христос, домашните му правят нов опит да бъде отклонен и спечелен за бащината си вяра.

Един негов почтен чичо, собственик на несметни богатства, го завежда в подземието на къщата си. След като влизат вътре, чичото заключва вратата и на Сундар му минава през ума дали не е наближил последният му час. Като го завежда по-навътре, чичо му отваря едно скривалище, където пред очите им блясва богатство, каквото той не бил и сънувал — пачки с пари, много скъпоценни камъни и злато. Тогава чичо му го помолва "да не омърсява доброто име на фамилията" със своето християнство. Той снема шапката от главата си и я слага пред краката на младежа, и като последно и най-покорно увещание, казва: "Всичко това е твое, ако останеш с нас."

Очите на Сундар се наливат със сълзи, като гледал чичовата му шапка до краката си, знак на оня позор, който ще претърпи родът му от неговото решение. Но в този момент сърцето му се препълва с такава небесна любов, че отказът от само себе си се изтръгва от устата му, последван от чувство на Божествено одобрение от любезния Спасител, който от този момент нататък все повече затвърждава решението му да бъде верен на своя Господ. След този нещастен опит баща му открито заявява, че не го счита за син, но за отхвърлен от рода.

Лесно е да се досетим, че след като увещанията и съблазните за бляскава кариера не успяват да върнат Сундар от твърдото му решение, са пуснати в ход страшни заплахи. Рождените му братя се оказват най-лошите му врагове. Те не остават нито една дума, която да не е оскърбителна и унизителна срещу него и неговия Господ Исус. С удвоена енергия Сундар подбира моменти когато никой не го вижда, за да чете своя скъпоценен Нов завет. Отписват го от Мисионерското училище, което е закрито поради враждебното отношение на селяните. Малката християнска община е принудена да се пресели към по-благоприятни места, защото не им позволяват да купуват храна от пазаря. Така Сундар остава сам и без приятели.

Бурята взема обширни размери и Сундар се убеждава, че не е възможно да остане под бащината си стреха. Той отива при американската презвитерианска мисия в Лудиана, където е любезно приет от мисионерите. Скоро се записва във висше училище, за да продължи образованието си. Обаче Сундар разбира, че повечето му съученици са християни само по име и поведението на някои от тях е причина да напусне училището и да се прибере у дома.

Когато се връща в Рампур, домашните му мислят, че се е отрекъл от християнството, и затова го приемат радушно. Но много скоро са разочаровани — Сундар е още по-твърд в решението си да бъде Христов последовател. Той прави последната крачка, с която завинаги скъсва с бащината си вяра: остригва дългата си коса, което означава, че престава да се счита за сикх. В свещената книга на сикхите — "Грант" — е забранено за един сикх да подстригва косата си — тя е неговата гордост. За Сундар това е една необратима изповед, че Христос е заел Своето място в неговото сърце и кръста е понесен. Очаква го презрение, гонение, преследване и третиране като най-долен от долните касти, и това е участта на едно момче едва на 16 години. Започват да му оставят храна пред вратата на къщата, където и нощува.

В това време, когато местният раджа чува, че е станал християнин, го вика да се яви на съд пред първенците в Дурбар и да каже защо е постъпил така. Раджата започва с увещания и му очертава една привлекателна и светла кариера, а накрая решително и строго говори за гордостта и привилегията на кастата, към която принадлежи. Това изобщо не поклаща Сундар от решението му да следва Христос.

Тогава баща му му заявява, че още на другия ден ще трябва да напусне бащиния покрив. За последен път той нощува пред прага на бащината си стреха. Бащата го изгонва още преди изгрева на слънцето, само с дрехите които са на него и с пари за път с влака до Патиала. Сундар оставя зад себе си домашния кът с песента:

Тебе веч да следвам,

от света днес се отрекох,

Твой аз ученик да съм.

През цялата нощ благородната съпруга на домакина бди до него. Лекарят заявява, че няма надежда да оздравее, и обещава да дойде сутринта да присъства на смъртта и погребението на момчето. Сундар лежи в предсмъртна агония. От устата му тече кръв и силите му го напускат. Но в мъките си той чувства, че Бог не го е призвал да излезе от мрака, за да свърши така, без да свидетелства за чудното си обръщение, и при тази мисъл той се помолва от все сърце. На сутринта Сундар все още се бори със смъртта, макар и крайно изтощен. Когато лекаря идва и вижда болния жив, той е така дълбоко трогнат от причината за неговото устояване срещу смъртта — вярата — че взима един Нов Завет и започва да го чете. Лекарят повярва в Христос и става мисионер в Бирма.

Разбирайки нуждата да бъде настанен някъде, където да бъде неуязвим от неприятелите, християните го изпращат в Американската медицинска мисия в Сабату, малко градче на 35 километра от Симла. Там Сундар намира време и спокойствие, за да се задълбочи в изследване на Новия завет. През септември 1905 г. в Симла Сундар приема и водно кръщение. Съзнанието, че вече е погребан с Христос чрез кръщението, и възкресен с Него чрез вяра (Колосяни 2:12) препълва сърцето му с небесно щастие. Тежките изпитания на изминалите месеци бледнеят пред небесната радост, която преживява.

"Колко е блажено да страда човек заради Него"
Сега сърцето му се препълва с горещо желание да каже и на други за Спасителя, комуто е предал себе си. Той чувства, че трябва да изпълни обета, който е дал във времето на най-голямо страдание, и да подчини всичко на Исус. Отдавна той чувства призванието на саду и доброволно слага себе си на жертвеника, с пълното съзнание за това какво означава живот на саду. И така, на 6 октомври 1906 г., само месец след водното кръщение, той облича скромната оранжева мантия, която означава живот завинаги посветен на Бога. Бос и без пари, с Новия завет в ръка, Сундар тръгва из бойното поле на благовестието.

От този момент нататък, Сундар тръгва в един живот на пълно себеотрицание и страдание, каквото рядко се е случвало на човек на тази земя. Само няколко месеца след изпъждането му от дома, младият саду се връща из познатите улици на родното си село. Навсякъде той свидетелства за силата на Спасителя и чудното съкровище, което е намерил в Него. Оттам тръгва за околните села, като навсякъде и на всеки без страх заявява за великата милост, която Исус Христос дарява.

След това Сундар продължава пътя си през много други градове и села в Пенджаб, по направление на север към Афганистан и Кашмир. Това е един дълъг и труден път, непосилен по трудности даже за един саду. Сундар много страда от студа и лишенията, а работата е трудна, защото благовестието му не среща отзив в закоравелите от греха обитатели на Афганистан.

Но Бог не оставя Своя служител без подкрепа и помощ. Уморен твърде много, Сундар завива обратно и пристига в Котгар — малко населено място в Хималаите, където остава да си почине. Там се среща с американския мисионер Стокс. При срещата със Сундар в сърцето на американеца се запалва горещо желание да му съдействува в тежката работа. След молитва и размишления, Стокс тръгва с него и двамата продължават пътя през долината на Хангра.

Стокс е много впечатлен от начина, по който Сундар приема тежката болест, от която се разболява по време на пътуването. Когато преминават през една местност с много нездравословен климат, Сундар се разболява от треска и изпитва остри вътрешни болки. Омаломощен от болестта, горящ от треска и изнемогващ, той продължава да върви, докато болестта окончателно го поваля. Той пада на пътя почти в безсъзнание. Болестта го сполетява в една дива и непроходима местност, обаче Стокс успява да настани болния си другар в къщата на един европеец, на няколко километра от това място. Стокс постоянно помага на Сундар и го подкрепя, а когато го пита за положението му, никога не получава друг отговор, освен "добре". Тихо и с усмивка, Сундар винаги казва: "Аз съм много щастлив. Колко е блажено да страда човек заради Него". А които познават отблизо саду Сундар Синг знаят, че това е основния тон на живота му.

Добрият стопанин е равнодушен към всякаква вяра, но като гледа поведението на болния, и слуша от него за Христа, дълбоко се замисля и се обръща напълно към Спасителя. Така болестта довежда една душа до мира и радостта в Исус Христос. След като Сундар се възстановява от болестта, двамата със Стокс продължават своята работа.

Стокс носи със себе си един прожекционен апарат и нощно време Сундар благовества пред многолюдни събрания, които идват да видят картините и да чуят обясненията. Двамата ден и нощ ходят от място на място, и то главно нощем, понеже Стокс не понася палещите слънчеви лъчи през деня. Той разказва, че Сундар има такъв дар в своето посланичество, че където и да говори, слушателите му чувстват едно необяснимо влечение да чуят какво казва.

През 1907 година двамата проповедници отиват да работят сред прокажените в санаториума в Сабату, а по-късно се отправят към Лаоре, за да поработят между пациентите в тамошния лагер за заразно болни. Ден и нощ двамата са близо до болните и умиращите.

През 1909 и 1910 година Сундар се записва да учи в едно Богословско училище в Лаоре, а през ваканциите продължава своята евангелизаторска работа. Той не махва тъмно-жълтата тога на саду. Званието саду е нещо странно за християните, но той дори и не помръдва от своето посвещение. Когато завършва училището, мисионерите го наричат дякон и му дават "позволително за проповядване".

Обаче скоро след напускане на ученическия стол сърцето му се отправя към Тибет, където прекарва шест месеца през топлия сезон. Както пламенния английски реформатор Джон Уесли, Сундар гледа на света като на своя енория, и проповядва навсякъде и на всички, които са благоразположени да го слушат. Не след дълго водачите на официалната църква изразяват явно недоволство от това, че проповядва извън границите на тяхната енория. Те му заявяват, че този начин на работа не бил съответствувал на дяконския му чин, и че след като заемел пастирската длъжност, щяло да бъде невъзможно да продължи така. Те му казват да изхвърли оранжевата мантия и да се облече в европейски дрехи, да проповядва формалното англиканско вероизповедание, да пее английски песни и никога да не проповядва извън своята енория, освен със специално разрешение.

"Никога да не отида в Тибет?" - ги пита Сундар. Това за него би било немислимо отхвърляне на Божието призвание. Чистият му и искрен дух нито за момент не трепва, защото съвършено ясно вижда какъв би бил резултата, ако се подчини на такова ограничение. С дълбока тъга той връща "позволителното за проповядване" на църковния началник с обяснението, че се чувства призван да благовества всекиму и всякъде, където Бог го изпрати.

От този момент и през целия си живот Сундар Синг ясно подчертава, че институциите не са истинското християнство, затова не се присъединява към никое официално християнско общество. Той казва: "Бог е Бог на ред, но редът трябва да е подчинен на Святия Дух, иначе той е безполезен."

Посланик на Христовата любов
През 1911 и 1912 година Сундар обикаля Гарвал, Кулу, Пенджаб и много други райони. През летните горещини, когато е невъзможно да се работи в низините, отива в Тибет. Случаите, описани по-долу, дават представа за силата на неговото свидетелство и за Божията любов.

В Нарканда Сундар отива при група жетвари. Приближава се до тях докато работят, и започва да им говори за Исус. Отначало те го слушат небрежно, а след това започват да го нападат. Не им се иска да слушат за някаква нова, странна религия. Един от тях взима камък и силно го удря по главата. Но след не много време същият човек усеща силно главоболие и оставя сърпа. Сундар взима оставения сърп и започва да жъне редом с другите. Това поразява и смекчава сърцата на жетварите и те канят Сундар да им гостува вечерта. В тихата, прохладна вечер той продължава свидетелството на благата вест за Исусовата любов, след което си тръгва. След като си почиват, жетварите се заемат да премерят колко са изработили, и за голямо тяхно учудване откриват, че този ден имат по-изобилна жетва от друг път. Отначало ги напада страх и казват помежду си, че ги е посетил свят човек, доказателство за което е изобилната жетва. Тогава се заемат да намерят този светия, за да чуят по-добре увещанията му, но не го намират никъде. Тогава изпращат дописка за тази случка, която е и публикувана в северно-индийския вестник "Нур афшан", с която канят Сундар да ги посети още веднъж, за да приемат благовестието.

В едно село в района на Тория населението е така неприязнено, че Сундар е принуден всяка вечер да нощува в храстите. През една особено тъмна нощ той се приютява в близка пещера, постила завивката си и ляга да спи. Когато се зазорява, на светлината вижда пред себе си един огромен леопард, който все още спи — точно до него. Почти парализиран от ужас при вида му, той излиза от пещерата, и остава само със спомена за чудната Божия промисъл, която го запазва от явна смърт. И самия той допълва: "До днес див звяр не ми е сторил зло."

В друг случай Сундар, изгонен от едно село, се качва на скалата до една пещера и се предава на молитва. Не след дълго забелязва, че една черна пантера внимателно го следи. Изпълнен със страх, но напълно уповаващ на Господа, той тихичко става и тръгва по пътя си, все едно, че няма нищо. Когато отива в селото и селяните узнават за случката, казват, че той е свят човек, защото тази пантера била погубила много селяни. Тогава те се събират около него и слушат благата вест, която по-рано били отхвърлили.

Една сутрин няколко саду, сред които и Сундар Синг, се събират на брега на река Ганг в местността Ришикеш, сред тълпа от хора, които според техните религиозни вярвания трябва да се окъпят в реката. С Новия завет в ръка, Сундар проповядва благата вест. Някои слушат с интерес, а други се подиграват и заканват. Внезапно един човек от тълпата взима шепа пясък и го хвърля в очите на Сундар. Възмутени, присъстващите хващат размирника и го предават на един полицай. Сундар отива до реката и си умива лицето, след което се застъпва пред полицая да освободи човека. Покъртен от тази постъпка, той пада в краката му и го моли да му прости. Този човек се оказва искрено търсещ истината и след това съпровожда Сундар в пътуването му.

Пристигайки в едно село — Доливала — той търси къде да се подслони и пренощува, но като узнават че е християнин навсякъде го изпъждат. Вали проливен дъжд и е много студено. Уморен до изнемогване, той се спира в една полуразрушена къща без врати и прозорци. Скоро заспива и не се пробужда до появяването на зората. В полумрака забелязва нещо черно, свито на края на завивката му. Като разглежда по-внимателно предмета, открива, че това е голяма черна кобра, намерила убежище от студа и дъжда върху неговата завивка. Сундар изтръсква отровната змия, която бавно пропълзява до ъгъла на стаята. Той взима завивката си и веднага напуска мястото с чувство на признателност към Бога, че го е запазил и му е подарил още благовремие, за да Му служи.

Индиецът Ария Самай описва епизод от живота на Сундар Синг, който не може да не трогне и най-безразличното сърце със своето живо послание за Исусовата любов. Един ден, пътувайки из планинска местност, Сундар сяда край пътя и запява християнска песен. Около него скоро се събират хора и мнозина се озлобяват от това, в песента се говори за Христовата любов. Един от тях така силно удря певеца, че той пада на земята с окървавено лице и ръка. Без да каже нито дума, Сундар се изправя, превързва ранената си ръка, и още докато кръвта тече от лицето му, се моли се за нападателя и говори за Божията любов, изказана чрез Исус Христос. Поразен от тази постъпка, нападателят се замисля и след време започва да търси Сундар Синг с желанието "да бъде кръстен от същата тази ръка, която е наранил".

Един ден Сундар минава през гъстите гори на Булера, едно любимо гнездо на разбойници и убийци. Внезапно четирима души го пресрещат, единия изважда нож и като решава, че края му е наближил, Сундар навежда глава, за да приеме удара. Това неочаквано поведение накарва злосторника да се разколебае. Вместо да го убие, той го заставя да извади всичко, каквото има в себе си. Той търси пари, но като не намира му взима завивката и го оставя да продължи пътя си. Благодарен, че живота му е пощаден, Сундар продължава пътя си. Но не изминал много разстояние, един от разбойниците му извиква да се върне. Сега вече Сундар е уверен, че смъртта не ще го отмине. Когато се връща назад, един от тях го пита какъв е и какво проповядва. Сундар му казва, че е християнин — саду, и като отваря евангелието си, прочита му притчата за богаташа и сиромаха Лазар. Разбойника слуша внимателно. Когато Сундар го пита какво мисли за прочетеното, той казва, че края на богаташа го изпълва с ужас, и добавя, че ако такова ужасно наказание е отредено за такъв малък грях, какво ще стане с по-големи грешници?

Сундар веднага използва благоприятния случай и му открива богатствата на Божията благодат за него като разбойник. Докато слуша, сърцето на разбойника е покъртено. Със сълзи на очи той изповядва една мрачна верига от престъпления, които е извършил. След това завежда Сундар в своето скривалище поднася му храна и го кани да яде.

На следващата сутрин разкаялия се разбойник завежда Сундар в една пещера, в която му показва отвратителна гледка — куп от човешки кости. Със сълзи той му посочва костите и му казва: "Ето моите грехове, кажи има ли надежда за такъв изрод като мене?" Сърцето на Сундар е трогнато от неговото положение на безнадеждност и той му разказва за разбойника на кръста, който беше простен. След това те заедно коленичат на молитва и окаяният грешник с вик се моли Бог да му прости. След това двамата отиват в Лабха, Сакум, където Сундар го оставя на мисионерите и там бива кръстен в името на Христос. Тримата негови другари също се прощават с престъпния си занаят и се заемат с почтен труд. Така Сундар помага на четирима закоравели разбойници да намерят правия път.