Самоубийци или Песента на Тиртуоко/роман

или Песента на Тиртуоко/роман; автор- Явор Веселинов/

в памет на Ники и Яна
N.B!- Mолба към Преводачът- може ли, всичките имена, географски понятия и др., за които прецените- да отбележите със звездичка и кратко обясненние като Б.пр. в края на съответната страница/имам предвид понятията, които ще са по- непознати за чуждестранният читател/! Благодаря/тел. за връзка с мен: 0889 48 49 01 /за всякакви въпроси и уточнения/
Пролог
Някои казват, че късметът е относителна величина. В това се убедих, когато човекът от скалата скочи, полетя като птица и не оцеля.

Обичам разходките в планината и особенно много скалистите местности, там се чувствам сякаш попаднал в своеобразен природен храм, което ми дава усещане за свобода и енергия. Мястото, на което бях отишъл бе оградено от скали, между които се виеше реката и ромонът й се отразяваше в стръмните склонове наоколо. Скалите приличаха на стражи, които пазеха нещо зад себе си, което не трябва да бъде видяно. Това, което видях и в първият момент не повярвах на очите си, бе един силует. Той изпъкваше на върха на най-високата скала. Силуетът не се разлчиваше добре на фона на небето. В мигът, в който го зърнах обаче, аз вече бях сигурен за две неща - това бе силует на мъж и този мъж щеше да скочи. Усещах напрежение във въздуха. Това бе един от онези моменти, в които сетивата сякаш са включили всичките свои незнайни и скрити сили. Тогава човек разбира всичко без напрягане и концентрация.

Мъжът скочи. Полетя надолу, разперил ръце като птица .Нямаше вик, нито парашут, нито ластично въже. Неговата сянка прекоси слънчевите лъчи, които грееха срещу мен и се гмурна сред камъняците и храстите долу в ниското.

Аз извиках, или по-точно чух своя вик, после вече тичах. Наоколо нямаше други хора, само немите свидетели - скали, храсти, Слънце и реката, чиито шум остана зад мен.

Червеното яке се сливаше с червените плодове на шипките, имаше и още нещо червено, оцветило сивите камъни. Между шипките зърнах бял пощенски плик. Беше писмо.

ЧАСТ 1- ЕСЕН

Малката градинка вече бе навестена от първите спътници на есента. Цветята бяха добили онзи меден отенък, който им придаваше последен блясък преди увяхването. По алеята между тях имаше паднали листа, които се опитваха да скрият напуканите плочи. Листата се раздвижиха, по плочите затракаха токчета и тя се появи. Аз гледах от малката тераса пред входната врата. Погледът ми се плъзна от долу на горе – първо видях черните обувки с тънък, висок ток. Черният лъскав чорапогащник опънат по стройните, стегнати пръсци. Коленете се губеха в гънките на роклята, прилепнала по тялото, а тялото говореше провокирайки моите очи, мечти, фантазии. Поводът бе тъжен, но в мен припламна искрата, която никога не угасва напълно у мъжа.

Лицето бе прикрито от черна воалетка и черна елегантна шапка с периферия, която само от части притулваше буйната гарванова коса, спусната неукротимо по гърба. Устните – ярко червени, превити във вопъл, но и в нещо друго - може би вродена страст. Скулите нежни, а върху тях блестяха сълзи.

Тя може би щеше да ме отмине, но дори и мен ме изненада собствения ми далечен и прегракнал глас:

• 
  Заедно ли се катерихте, водени от страстта към планините ?
  
• 
  Страстта често се превръща в печал – отвърна дамата в черно.
  
• 
  Познавахте ли добре мъртвия – изстръгна се от устата ми, преди да усетя колко глупав е този въпрос.
  
• 
  Мислех си, че познавам и смъртта, но явно съм се лъгала. Усещаш истинската липса и болка едва когата загубиш някого. – Тя отметна воалетката нагоре и попита – Вие кой сте всъщност ?
  
• 
  Ох, извинете. Съжалявам, че поводът е така неприятен – избоботих аз. –Аз съм Матей Пропанов.
  
• 
  А какво правите тук, аз не ви познавам ?
  
• 
  Приятел от детството и дойдох за последно сбогом.- Притеснено придърпах панталоните си. – Мога ли да попитам за вашето име ?
  
• 
  Искате да прочетете етикета ми ? – Тя отвори малката черна чантичка, която досега не бях забелязъл и ми подаде визитка. После влезе, без да каже нищо.
  

Сведох очи към визитката: ,, Мария Бочева – екстрийм екипировки ‘’. Коя ли бе ? От известно време съм в този бранш, а откакто се помня спортувам, но не я познавах. Сигурен бях, забравя ли се такава жена !

Погребенията - за някои повод за размисъл и тъга, за други просто житейски край !

Процесията, която тръгна от родната къща на злощастно загиналия алпинист, бе учудващо малка. Майката, бабата, няколко съседи, красивата Мария и някак не на място и моята особа. Есенният обеден час бе мрачен и ветровит. Прахта се носеше като печална песен по разбитите улици на софийския квартал Орландовци. Въпреки оживения час на деня, тратоарите пустееха. Зад притулените порти и огради, зад стъклата и полуспуснатите завеси, лъхаха любопитните погледи на скритите зяпачи. Автомобилите заобикаляха малката процесия, хората по спирките хвърляха притулени погледи, демонстрирайки фалшивата си печал и съпричасност, за нечия чужда мъка. Двигателят на учукания пикап ,,Транспортер”, който возеше ковчега, потракваше равномерно припявайки с вятъра. Трамваят спря, когато пресякохме линията и минахме през портала на гробището. Тогава настана истинско оживление. Към шествието започнаха да се присъединяват все нови и нови хора, повечето млади спортно облечени персони. Стегната крачка, обветрени лица, влажни очи, туристически раници по гърбовете. Явно все алпинисти, скиори, екстремни личности обичащи тръпката, видели не веднъж смъртта. Знаещи нейният вкус, познаващи допира и и нейната въздишка. Сега тя бе дошла по-близо и не си бе тръгнала сама, взела бе един от тях.

Много момичета плачеха, други криеха сълзите си, младите лица изглеждаха състарени. Разменяха се реплики, но доминираше мълчанието, чуваха се стъпките. Напуканите асфалтови алеи на Централните гробища, се гушеха примирено в първите есенни листа. Слънцето рядко надзърташе през разкъсаните облаци, криейки се от цялата тази печал. Пееха птици, вятърът полюшваше клоните на старите кестени и сякаш шептеше гласовете на тези, които почиваха под тях. Те говореха на живите напевно: ,,И ние бяхме като вас и вие ще дойдете при нас...”.

Зад себе си чувах разговор, който се натрапваше сред трагичните ми мисли. Водеха го момче и момиче, които не виждах. Момчето каза:

- Краси беше добър катерач, нещо не вярвам в трагичната му смърт. Според мен има нещо, което се губи.

- На мен друго не ми се връзва- отвърна момичето.- Той никога не ходеше сам да катери!

- Вярно е! Мен ме е увещавал по какви ли не начини, когато се е навил да ходи някъде, само за да тръгна с него. Определено мразеше да катери сам.

- Така е, обаче напоследък бе станал твърде затворен- момичето тихичко се изсекна.-На мен ми сподели, че бил се свързал с някаква нова компания. Били много печени, катерели къде ли не. Били му много интересни, малко странни, но иначе страшни симпатяги.

- Така ли, на мен нищо не ми е казвал.- Последва кратко мълчание.- Ти знаеш ли ги кои са?

- Не или по- точно не съм сигурна!

Двамата замълчаха, защото бяхме наближили мястото, където щеше да почива Краси. Процесията зави по алеята на изток, точно срещу кулата с часовника на стария екарисаж. В съседство се намираше парцелът на бившите правителствени гробища. Спряхме край зеещия гроб, недалеч се подпираха на лопатите си двама мургави гробари и чакаха. Обърнах се небрежно назад и зърнах двамата събеседници. Едро русо момче и дребна кестенява женичка, от чиято фигура струеше жилавост и сила. Сигурно беше добра катерачка. Запомних я!

*********************

Скоро дадох докладът си на шефа. Причината за инцидентът не бе в екипировката. Каква всъщност бе целта на онзи човек, защо скочи, та нали аз случайно бях там и видях ? Защо скочи наистина ? Нямах сили да споделя видяното с някого, но исках да знам причината. Въпросът бе станал твърде личен за мен, а онзи човек, онзи Краси, не ми беше никакъв, но го чувствах като приятел и исках да знам.

Преди няколко дни, точно след погребението, аз проследих жилавата кестенява девойка и разбрах къде живее. Тя влезе в една от старите кооператции около „ Попа” в центъра на София. Мислех си, че има какво да разбера от нея, но не успях да я заговоря на момента. Трябваше да я видя, като че ли имаше какво да си кажа с нея. Имах нужда да обсъдя с някого всичко това.

Станах от бюрото си и врата на кабинета ми рязко се отвори срещу мен, влезе колежката ми Марина:

• 
  О, Мато - тя така си ми вика, а и все ме сваля без особен успех. – Как си съкровище ?
  
• 
  Както винаги недоспал и с трезви мисли за шестица от тотото – отвърнах аз, изнизвайки се към вратата.
  
• 
  Ама ти пак бързаш, аз дойдох да си побъбрим – намигна ми съучастнически. – Да те разсея малко, та туко виж довечера ме поканиш и на кино.
  
• 
  Може ли да не е тази вечер – измъкнах се аз. – Много бързам. Прощавай !
  

Седях в закусвалнята и гледах през витрината към улица „ Граф Игнатиев” – бързащи хора, трамваи, коли, пак хора, бездомници, бездомни кучета, търговци. Интересно как в мислите си класифицираме нещата. Хората делим на видове хора, някои от тях дори за нас не са хора, а ние всъщност сме като тях. Всички сме хора, защо се делим, а кучетата са си кучета. Ами хората, които скачат от скали ? Панорамното стъкло пред мен се превърна в екран . Аз виждах сивата отвесна скала, храстите в подножието й и червено петно сред тях. Горе във високото, в разредения въздух, стъпил върху скалата, стоеше човек. Дали това не бях аз ? Вятърът свистеше в шушлековото ми яке, казваше ми колко е хубаво да полетиш и аз разперих ръце..........

• 
  Господине, заповядайте сметката !
  
• 
  Какво, -обърках се аз – а да благодаря ви !
  

• 
  Извинете – избъбрих аз – туко що изпуснахте тази роза !
  

• 
  Не не съм я изпуснала аз – усмихна се тя. – Грешите.
  
• 
  Дори и така да е, цветето е предназначено за вас – не се предавах аз . – Заповядайте!
  
• 
  Не е ли малко късно за свалки - контрира ме тя, - а може и да сте някой изнасилвач, само да викна и приятелят ми ще долети тук.
  
• 
  Ще долети – засмях се аз ! - Той да не е местния Супермен.
  

• 
  Мога ли да ви придружа – попитах аз. – Виждам, че сме в една посока.
  
• 
  Може, стига ръцете ви да не се озовът върху задника ми.
  

- Лека нощ – чух я да казва, а думите увиснаха във въздуха.

Всичко около мен се въртеше сякаш на кино лента и само аз, единствено аз , бях попаднал в някакъв стоп кадър.

• 
  Спри – почти изкрещях аз. – Трябва да поговорим, иначе нощта хич няма да бъде лека за мен, няма да мога да мигна !
  
• 
  Добре – стресна се тя.- Само по – спокойно, не е необходимо да влагате толкова емоция, плашите ме !
  

Очите и за миг се разтвориха широко.Явно върнах нещо в мислите и спомените и, което неистово се мъчеше да заобиколи всеки ден. Това бе мъката, мъката по загубения приятел. Знаех го, осъзнавах това, но трябваше да обсъдим някои неща. Предполагам, че Краси го заслужаваше.

- Съгласна съм- каза го със сух глас, но явно решена.- Да започнем с това, откъде го познавате, какъв ви е, какво знаете за него?

- Ще ви отговоря- отвърнах аз.- Може ли първо да престанем да редуваме Вие и ти. Приятно ми е, аз се казвам Матей и бих искал да си говорим на ти!

- Да, добре. Аз съм Соня и съм съгласна да си говорим на ти!

Разменихме си усмивки, стиснахме за миг ръце. След това отидохме до „Мимас” и си взехме картофки. Вървяхме мълчаливо по тъмните софийски улици, хрупахме картофки и неусетно се озовахме насред Борисовата градина. Седнахме на една самотна пейка, загледани в нощта. Малко се учудих, когато Соня първа проговори, подемайки разговор:

- Краси беше готин човек, заедно учихме в гимназията. Там и разбрахме, че имаме обща страст- катеренето. Винаги е бил човек на когото можеш да разчиташ, голям веселяк и определено уважавана личност в нашите среди.- Тя млъкна, стана и изхвърли картонената кутийка от картофките в близкото кошче.- А ти все пак от къде го познаваш?- попита ме тя и седна върху облегалката на пейката.

- Не го познавам- реших да бъда честен аз.- Видях го за пръв път върху скалата, от която скочи. При следващата ни среща, той беше в ковчег.

- За каква скала става въпрос?

- За Кумините на Витоша и за това, как той скочи с разперени ръце като птица...

- Скочил, птица- тя се взираше учудено в мен?- Нали всичко е било нещастен случай, а и ти какво си търсил там?

- Разхождах се, това е любимото ми място. Просто станах неволен свидетел на

трагедията, а трябва да кажа и единствен. Поне не видях друг. Аз извиках полицията.

Соня изглеждаше шокирана от чутото. Трудно и бе да асимилира думите ми. В очите и припламна огънче преди да заговори:

- Истината е, че повечето негови приятели,включително и аз, не повярвахме на версията за нещастния случай. Краси беше много добър катерач, но скокът за който ти ми говориш,- тя ме изгледа изпитателно- ме кара да направя някаква асоциация, свързана с новите му приятели.

- Какви приятели имаш в предвид, та нали и ти си една от тях?!

- Да, така е. От скоро той се движеше с някаква компания, която наливаше интересни идеи в главата му.- Тя вдигна яката на якето си, защото нощния ветрец се усили.- Краси винаги е бил уравновесен човек, което е ценно качество за един алпинист. Никога не е бил налудничав или хазартен. Последните ми разговори с него, малко пообъркаха тези впечатления.

- Какво искаш да кажеш- заинтересувах се аз?

- Говореше за това, че веднъж се живее, че човек трябва да усети тръпката и да се изкефи максимално.- Соня заговори бързо и се задъха.- Да провокираш до последно силите си и да се бориш със скалите, все едно че са живи ,без да ти пука за последствията и бездната, която е под теб.

- Искаш да кажеш, че той по принцип не си е падал по такива изявления?

- Точно така, дори напротив! Предполагам, че тази му надута самоувереност дойде от компанията, за която ти казах.

- Какво повече знаеш за тях?

- Не много. Само, че са ексцентрични и нафукани типове, които ходят да катерят навсякъде, а и май се друсат.

- Ясно- констатирах аз!- Виж какво, смятам че мога да говоря открито с теб...

- Така е, можеш да ми имаш пълно доверие...

- Смъртта на Краси ме заинтригува така, все едно че отдавна съм го познавал и дори сме били приятели. Искам да узная причината, която го подтикна да полети.

- Аз също. Той значеше много за мен, заради това аз ще ти помогна да разнищим истината.

- Добре тогава – въздъхнах аз. –Ще бъда открит докрай.

Бръкнах във вътрешният джоб на якето си и извадих белия пощенски плик, който намерих край скалите.

• 
  Намерих това паднало до Краси – подадох го на Соня. – Нямах сили да го отворя досега, а и незнайно защо не го дадох на ченгетата. Би ли го отворила и прочела. Моля те!
  

Лети едно самотно ято

Сред вихри и бури,

Търсещо поредното свое лято

И слънчевите лъчи щури
Криле се движат в такт,

Сякаш слети в едно

И някакъв потаен пакт,

Свързва крилото с крило.

Или от дъжда сивеят,

Мълнии на близо им трещят,

А птиците пак се реят.

Сърцата туптят сплотени.

В очите са далечните места,

Жеги идат след дни броени.

Разскъсва се стройния ред,

И ятото за миг оредява

И крясък отеква навред.

Но продължава въздушния бяг.

Пресичат облакът с пороя

Или зърната на пресния сняг.

А близо планинския връх.

Летенето е волно и леко,

забързан е птичия дъх.

Опънатите стройни редици

И тези криле – вълни

И устремът на ято птици.

• 
  Има и бележка от долу – продължи Соня, а аз усетих сълзите в гласа й, сълзи имаше и в моите очи: ‘’Аз полетях като птица във фантазиите си, след миг ще полетя в действителност на своите мечтани криле ! ” К.
  

Имаше посочена дата и място отдолу.

• 
  Но датата съответства на днешния ден – констатира Соня, - а мястото е клуб „ Библиотеката”. ...Какво ще правим ?
  
• 
  Трябва да помисля – казах аз, като гледах да крия просълзените си очи от Соня. – В момента определено не ми е много лесно да се концентрирам.
  
• 
  Кой е този Марец – попита Соня. – Каква е цялата тази история, главата ми направо ще се пръсне.
  
• 
  Не знам, мисля си че ако и аз някога реша да сложа край на живота си, доста ще ми е трудно да напиша нещо такова. Този човек определено е бил спокоен преди да скочи, ако разбира се е писъл всичко това своевременно.
  
• 
  Така е – съгласи се Соня, - но нямаме много време за размисъл, по – добре да направим нещо.
  

-Да отидем до „Библиотека” – предложих аз. – Ще се поогледаме, може пък и отговорът сам да дойде там!

* * * * * * * * * * * * * * *

Оставихме якетата и багажът на гардероб в предверието на клуба. Посрещна ни обичайният тараш за оръжие, намусените физономии на охраната и ромона на пробитя бойлер-шадраван край бара. На караокето, руса закръглена девойка опитваше да изпее „The look” на Роксет. Младо слабичко момче и пригласяше, без особено добър ефект, заради мутиращия си пубертетски глас. Огледах се. Представителна част от софийската младеж бе тук. Веселяха се, купонясваха, пийваха и танцуваха. Все млади хора, забравили за миг безперспективността на страната си. Купонът ги отдалечаваше от постоянното безпаричие и проблемите на родителите им. Веселяха се, захвърлили простите житейски нередности и липсата на сигурност, която собствената им държава отнемаше. Аз също бях един от тях. Постоянно живеех със своята надежда и тайна молитва, за едни по-добри дни за тази страна и за тези хора. Знаех, че това време ще дойде, вярвах в това.