Самоубива ли се испанската левица?



Дата04.02.2017
Размер416.48 Kb.
#14258
Самоубива ли се испанската левица?
Социалистите се мятат между португалския сценарий за ляв съюз и германския модел на широка коалиция, а „Подемос” се инати за каталунския референдум и явно предпочита да остане в неопетнена опозиция. Според някои така се поргебва шансът за ново алтернативно управление в Мадрид. Според други промяната изобщо не може да дойде в рамките на сегашната изхабена политическа система
Къдринка Къдринова

Мадрид-София


...................................
От автора
От много години пиша за политическите процеси в Испания и Латинска Америка. През 2015-та бях в Испания два пъти - през януари, като специален пратеник на любимото ми, но уви, вече заркито списание „Тема”, и за парламентарните избори на 20 декември, като специален пратеник на БНР. В предлагания тук доста дълъг и подробен обзор с елементи на репортаж се опитвам да предам в детайли политическата картина на днешна Испания - четвъртата икономика в еврозоната, 40-милионна страна, в която живеят и 300 000 българи. Важно е да знаем какво става там. Това е информация за размисъл и съпоставка.
..................................

„Антонио, как го направи?”

Това бе въпросът, който на 7 януари отведе Педро Санчес, лидера на Испанската социалистическа работническа партия, при съйдейника му в Лисабон - водача на португалските социалисти и отскоро премиер на Португалия Антонио Коста.

90-минутният им разговор бе проучване на възможностите и в Испания да се приложи подходът, който издигна Коста и Поргугалската социалистическа партия на власт. Въпреки че ПСП се класира втора след консерваторите на изборите през октомври, Коста стана премиер, след като сключи споразумение за широк съюз с по-левите - с комунистите и с алтернативния Ляв блок. Консервативният кандидат-премиер Педро Пасос Коелю бе бламиран в парламента от тази обединена левица. Комунистите и Левият блок после гласуваха за Коста като премиер, макар и формално да не влязоха в правителството. Те се разбраха, че ще си сътрудничат със социалистите, за да преградят пътя на десницата. Всяка формация тушира част от програмните си искания, само и само властта да бъде поета от левицата и да спрат драстичните социални орязвания.

Пред сходна ситуация е и Испания след изборите на 20 декември. Народната партия на досегашния премиер Мариано Рахой взе най-много гласове, които й осигуриха 123 депутата в 350-членния парламент в Мадрид. Но това е недостатъчно за самостоятелно управление. Не стигат и 40-те места, взети от либералната партия „Сюдаданос” на младия каталунец интегрист Алберт Ривера, усърдно помпана през последната година уж като „алтернатива” отдясно, а всъщност като резервна патерица за НП.

ИСРП начело със Санчес остана втора с 90 депутати и би могла да мисли за управление, ако бламира Рахой и ако се съюзи с по-лявата „Подемос” (69 места), както и с още няколко по-малки леви и националистически организации в парламента.

В Лисабон Санчес потвърди многократно декларираната си още през предизборната кампания позиция, че партията му няма да подкрепи НП и Рахой и увери в твърдостта на намерението си да оглави „прогресивно правителство”.
Испания обаче не е Португалия.
И това личи не само от все още живата в паметта на мнозина близка история, когато португалците решиха да сложат край на диктатурата си с военен преврат, прелял в „революция на карамфилите” през 1974 г., докато испанците предпочетоха да изчакат смъртта на Франко през 1975 г. и едва след това да започнат бавен и внимателен процес на преход към демокрация.

Разликите продължават и днес. Увлечението на Педро Санчес по актуалния португалски сценарий сега среща силна съпротива във влиятелни среди вътре в собствената му ИСРП - партия, която дълго е управлявала Испания, която и сега ръководи много важни области и провинции и която е заразена от всички негативи на политическите компромиси и икономическите интереси. Споменатите среди алармират, че за разлика от португалските си посестрими испанската „Подемос” има ред искания, които се тълкуват като сепаратистки, а значи и противоконституционни.

Незаобиколимата ръководителка на социалистите в Андалусия и премиерка на тази испанска провинция (традиционна крепост на ИСРП) Сусана Диас вече съжалява, че през 2014-та сама избута до партийния връх протежето си Педро Санчес, смятайки го за добро и послушно момче, което само да й утъпква пътя, докато узрее нейното време да поеме националните юзди на ИСРП. Сега Диас трудно скрива раздразнението си, че на Санчес му хареса да е лидер и вече иска да е и премиер. Много иска. Тя не пропусна да го резне по крилата в свое интервю пред радио „Канал Сур”, дадено веднага след неговото завръщане от Лисабон. Диас натякна, че търсенето на съюзи с цел формиране на ляво правителство в Испания „не може да стане на всяка цена и в никакъв случай за сметка на единството на страната”.

Стрелите й са по „Подемос”, разбира се. И не само нейните. Основната вътрешнопартийна опозиция срещу Санчес в ИСРП в лицето на


бароните” - лидерите на мощните местни партийни организации,
свързани с интересите на местния бизнес, каквато е и самата Сусана Диас - е категорична, че португалският опит е неприложим в Испания заради сепаратистките уклони на „Подемос”. Сред акцентите в програмата на тази левичарска формация, която дължи 40% от депутатските си места на организации от Каталуня, Галисия, Валенсия, Страната на баските и т.н., е правото на териториите на самоопределение и провеждането на референдум в Каталуня. Социалистите и другите политически сили в Испания са твърдо против това.

Сусана Диас бе категорична пред „Канал Сур”: „Ние имаме една „червена линия” и това е защитата на единството на Испания. Ясно е, че който иска да преговаря с нас, трябва да се откаже от правото на самоопределение и независимост - теми, които някои искат да сложат на масата”.

Диас е майсторка в жонглирането с фактите, които в движение преобръща от удобната й страна. Още веднага след изборите тя започна почти във всяка своя изява да вини „Подемос” и лидера й Пабло Иглесиас, че са загърбили социалните си обещаня и са се съсредоточили само върху сепаратизма. Което просто не е вярно - Иглесиас се скъса да повтаря например, че държи на включването на социалните права в конституцията наравно с човешките и гражданските.

Всъщност Диас е бясна на „Подемос” по чисто лични причини. Тяхната андалуска организация миналата пролет отказа да я подкрепи като премиер на провинцията заради корупционните скандали с двама нейни приближени. Кандидатурата на Диас мина в андалуския парламент буквално на косъм и в последния момент с гласовете на либералната „Сюдаданос” - да, същия онзи по-модерен и по-симпатичен, но отчетливо десен клонинг на Народната партия.

Ето заради всичко това Диас и другите „барони” като нея в ИСРП продължават да са калкулирани в сметките на Рахой и НП за евентуална
широка коалиция - мечтата на испанската десница
(а очевидно и на „баронското” съсловие при социалистите), пробутвана на публиката в опаковката на „германския модел”. Рахой напълно го устройва социалистите просто да се въздържат при гласуването в парламента на правителството на НП, което той ще предложи. Подобно въздържание вече му обеща „Сюдаданос”. Така неговото правителство на малцинството може да мине и после да управлява, договаряйки всеки нов закон с всяка от тези формации. Рахой е станал щедър, той вече обещава да приеме разглеждането в бъдещия парламент дори на евентуална реформа на конституцията, която да превърне страната във федерация - въпрос, който даже не се допускаше от НП до обсъждане по време на предизборната кампания, но който е ключово искане при социалистите. Сега при всяко свое изявление действащият все още премиер непрестанно изтъква какво солидно мнозинство от над 250 гласа би могло да се получи, ако ИСРП прояви „национална отговорност” и се присъедини към неговата и на „Сюдаданос” компания.

Подобен вариант обаче, колкото и да им идва отвътре на социалистическите „барони”, ще бъде „политическо самоубийство” за тяхната партия, както се изрази пред мен една от най-добрите политически коментаторки в Испания - телевизионната и радиводеща Пепа Буено, многократно интервюирала всички партийни лидери в страната.

„В Испания широка коалиция като в Германия никога не е съществувала, това е в разрез с нашата политическа традиция. Но когато „Подемос” и „Сюдаданос” започнаха да се разрастват, когато дойде и абдикацията на крал Хуан Карлос, в обществото ни се усети голяма несигурност. Тогава се чуха гласове в ИСРП в полза на евентуална широка коалиция - с цел запазване на стабилността в страната. Те тестваха реакцията на избирателите си и видяха, че това категорично не се приема. Разбраха, че ще е политическо самоубийство. И без това партията им загуби голяма част от електората си, прелял към „Подемос”. Не могат да си позволят да се сринат още повече,” каза ми Пепа.

Факт е, че ИСРП наистина просто няма как плюе върху собствените си предизборни клетви, в които акцентът бе, че именно тя е най-истинската алтернатива на управлението на НП и на Рахой. Ето защо сега не само Санчес, но и Диас, и останалите „барони” неспирно повтарят, че никога няма да влязат в никакъв сговор десницата.

Рамон Перес Маура, който е заместник-директор на консервативния в. „АБС” и не крие нито симпатиите си към НП, нито антипатиите си към социалистите, също смята, че ИСРП няма да тръгне към широка коалиция. Не за друго, а защото според него е обсебена от амбицията
на всяка цена да попречи на Рахой
и НП да управляват отново. В същото време Рамон не вярва в идейната принципност и последователност на социалистите и смята, че те са готови да се съюзят с когото и да е с главната цел да замажат собствените си лоши изборни резултати и пак да се доберат до властта.

„Виж какво направиха на местните избори през юни м.г. Сключиха съюзи по места с всякакви формации, само и само да спънат кандидатите на НП. Ако бяха се хванали само с „Подемос” или с Обединена левица, разбирам. Но те влязоха в договорки и със „Сюдаданос”, и дори с организации на сепаратисти, които искат да разцепят Испания. В Навара например се съюзиха с партия, която произлиза от ЕТА,” каза ми Рамон.

Тези обстоятелства доста олекотяват сегашните мантри на Сусана Диас и на останалите „барони” срещу „Подемос” заради съюзяването й със сепаратисти и исканията й за „право на самоопределение”. Ако самите социалисти правят подобни съюзи, на какво отгоре критикуват другите за същото? Вероятно се разчита на къса обществена памет и на силата на внушението от актуалните телевизионни интервюта.

На вътрешнопартийния фронт удари се посипаха и по Педро Санчес заради готовността му да преговаря със „сепаратистите” от „Подемос” за „прогресивно правителство”. На свикания на 28 декември м.г. Федерален съвет на ИСРП, в който влизат тъкмо „бароните” и който трябваше да обсъди евентуалните следизборни пактове с други политически сили, се очерта ясно тенденцията за


вътрешнопартийно бламиране на Санчес.
Той още веднага след изборите беше заявил, че смята за редно предвиденият за февруари конгрес на ИСРП и съответно избирането на ново партийно ръководство да се отложат за периода след определяне на новото испанско правителство. Ясно е, че да се сменя лидерът на партията насред кипежа от преговори с другите политически сили, който ще се засили още повече след старта на новия парламент на 13 януари, е най-малкото неразумно. Санчес обаче отиде и по-далеч. Той предупреди, че отново смята да е кандидат-премиер, ако сега не се стигне до правителство и се тръгне към нови предсрочни избори.

В отговор „бароните” усърдно започнаха да настояват конгресът да се състои в предвидения срок - с недвусмисленото послание, че Санчес трябва да бъде сменен и че не бива да му се позволява пак да се пробва за премиер при нови избори. Не бе пропуснато да се напомни, че тъкмо под неговото ръководство ИСРП получи на вота на 20 декември най-лошите си резултати в демократичната история на страната.

Интересното е, че Сусана Диас, която е най-очевидната и безспорна кандидатка да измести Санчес от лидерския пост в ИСРП, не влезе в тази колизия. Просто си замълча и остави нещата да текат от само себе си.

Като обигран политик тя си дава сметка, че моментът е прекалено сложен за честолюбиви акции. Разбира се, че тя иска да оглави ИСРП. И разбира се, че тя е фигурата, способна да наложи на партията дори широка коалиция с Рахой - има и авторитета, и макиавелистките умения за това. Но понеже никак не е глупава, отчита и негативния ефект, който ще има една такава игра върху допълнителния срив на партийното влияние върху електората.

Освен това дори правителство на широка коалиция няма да осигури достатъчно стабилно управление в разочаровано от морала на политиците общество като испанското. Повече от вероятно е въпреки всичко да се стигне до нови извънредни избори. Защо тогава Диас да проиграва картите си сега и да обира негативите, които е по-добре да останат за Санчес?

Вероятно Диас се пита и дали изобщо си струва да се впуска в несигурната битка за национално лидерство, след като в подопечната си Андалусия разполага със солиден партиен фундамент и с влиятелен премиерски пост. Ако тя го напусне заради мадридските изкушения и андалуските социалисти тръгнат да излъчват неин приемник, не е ясно дали той ще мине през местния парламент. „Сюдаданос”, които гарантираха там премиерството й със своите гласове, вече предупредиха, че при друг социалистически кандидат подкрепата им ще трябва да се предоговаря отново.

От изчаквателната позиция на Диас не пропусна да се възползва Санчес (впрочем, за пред публиката двамата продължават да са в отлични отношения). Той се постара да се представи пред Федералния съвет като напълно заслужаващ доверие. Увери, че никога няма да направи компромис по въпроса за целостта на Испания и че линията му за диалог е не само спрямо „Подемос”, но и спрямо всички политически сили. Санчес изрично подчерта, че ще изчака своя ред да получи мандат след прогнозируемия провал на опита на Рахой и тогава ще потърси подкрепа от всички партии за сформиране на стабилно правителство - под социалистическа шапка.
Същевременно лидерът на ИСРП не пропусна да бодне "бароните" за собствената им безпринципност, като им напомни, че винаги е подкрепял техните коалиции по места и с леви, и с десни. Те не му останаха длъжни - и дрязгите продължиха в такива амплитуди, че изстръгнаха от политическия секретар на ИСРП Патси Лопес (който, впрочем, е и най-вероятният председател на новия парламент) горчивия коментар как партията преподнася
един достоен за съжаление спектакъл”
вместо да следва волята на избирателите си, които очевидно искат промяна в страната.

В съвсем подобен контекст се изказа и лидерът на „Подемос” Пабло Иглесиас още в самия ден на Федералния съвет на ИСРП. Той призова социалистите „да спарт да играят театър” и да се разберат кой реално управлява партията им. След което очерта и собствената си прогноза, че ИСРП вече е тръгнала към „тройна коалиция” с Народната партияа и „Сюдаданос”.

Впрочем, пет дни по-късно - на 3 януари, Иглесиас смени дискурса си. На сбирка на ръководния орган на „Подемос” - Гражданския съвет, той призова своите: „Да подадем ръка на разумните сектори в ИСРП, за да се попречи на Народната партия пак да вземе властта”. Иглесиас каза, че има „две ИСРП”. Едната - на Сусана Диас и на другите „барони”, готови за „предпочитаната от Меркел тройна коалиция”. И втората - „разумна”, която признава грешките си от миналото и иска да напредва към реални промени в страната. Именно с тази част от социалистите според Иглесиас е възможно единодействие срещу корупцията и срещу социалното неравенство, както и за отмяна на дискриминационните закони за трудовото наемане или за органиченията на демонстрациите, прокарани от досегешното правителство на НП.

Пред Гражданския съвет лидерът на „Подемос” заяви също, че толкова оспорваното от социалистите и останалите партии искане на формацията за


право на самоопределение”
на териториите и за референдум в Каталуня „не е първи и незабавен приоритет”, но няма да бъде отменено, защото е неделима част от предизборната програма и „не е измислено от нас”. Иглесиас напомни, че дори част от Социалистическата партия на Каталуня се е изказвала за провеждането на допитвания и че това са нормални механизми на демокрацията.

Факт е, че напоседък тонът на Иглесиас по темата е доста по-смекчен, но други негови съратници продължават да поддържат все така твърдо „правото на самоопределение”. Самият лидер на „Подемос” веднага след изборите също беше безкомпромисен. „Който не разбира, че Испания е разнообразна и многонационална страна, той показва, че е готов за голяма коалиция. И всъщност отстъпва правителството на Марано Рахой. Нека социалистическата партия не разчита на нас нито по активен, нито по пасивен начин да предаваме властта на Народната партия” - това бяха думите на Иглесиас на 22 декември, на първата му пресконференция в Мадрид след изборите.

„Подемос” нито могат, нито искат внезапно да обърнат гръб на залегналото в програмата им „право на самоопределение”, защото наистина дължат близо половината от гласовете си на организации, отстояващи идеи за суверенитет и независимост, заедно с които сформираха предизборни съюзи. Истината е, че много от тези сили са не толкова сепаратистки, колкото левичарски и републикански. И са устремени да оспорват сегашния статут на автономиите не толкова с цел излизане от Испания, колкото с цел демократизирането му. Още нещо много важно - всички те са
с много силен социален заряд
и претенциите им към испанската държава стъпват главно върху недоволството от социалното неравенство. Това са формации, доказали се като активно действащи в защита тъкмо на основните социални права на гражданите.

Такава е например каталунската Em Comu Podem („Заедно можем”) на новата кметица на Барселона Ада Колау - гражданската активистка, която се превърна в легенда с дългогодишните си последователни действия в защита на хората, изселвани от жилищата си заради неплатени ипотеки. Заради своята социална отдаденост и човешка естественост Колау е суперпопулярна и обичана в цяла Испания, а вече и в Европа - особено след като бившият гръцки финансов министър Янис Варуфакис обяви, че тъкмо с нея желае да прави новото си ляво, гражданско, европейско обединение. Колау преля и на „Подемос” от своята слава, включвайки се в предизборната кампания в подкрепа на Иглесиас и формацията му.

В Галисия пък „Подемос” се явиха като част от съюза En Marea („В прилива”) - продължител на протестните движения Marea Blanca („Бял прилив”) и Marea Verde („Зелен прилив”), отстояващи правата на гражданите в здравеопазванено и образованието.

А във Валенсия „Подемос” се съюзи с местната коалиция Compromίs („Ангажиране”- на испански кмисълът е различен от онзи, който влагаме в българската дума „компромис”). Това е умерено националистическа, „зелена” и социална формация, с един усмихнат и намигнал оранжев емотикон като емблема.

Всички тези детайли, естествено, се спестяват в шумните медийни дискусии. Прескачат ги и Сусана Диас, и Педро Санчес, предпочитайки да лепят еднозначни етикети за „сепаратизъм” и „антиконституционност”.

По време на един от предизборните дебати Санчес с назидателна физиономия попита Иглесиас: „Знаеш ли коя е единствената държава, която беше записала в конституцията си правото на самоопределение?” Иглесиас направи страшна гримаса и жест с ръце като граблива птица: „Уууу, много страшно! Съветският съюз. И какво от това? Лошо ли е? Кого искаш да уплашиш?”

Приятелката ми Бланка Бертран от Асоциацията на пресата в Мадрид също недоумява: „Какво толкова страшно има в това, че „Подемос” искат да попитат с референдум хората в Каталуня как ще се самоопределят, дали предпочитат автономия или независимост? Изглежда ми съвсем демократично. Нека се произнесат. А после политиците да умуват как
да променят конституцията така, че да отговаря на волята на хората.
Никъде не съм чула „Подемос” да призовават за разцепление на страната, в каквото ги обвиняват”.

Това е така - Иглесиас изрично подчертава, че също държи на единството на Испания, но иска то да се базира на демократично взети решения.

Сусана Диас обаче поднася нещата другояче: „Аз съм социалистка и вярвам в равенството. А в „Подемос” явно смятат, че не всички граждани на Испания сме равни”. Това е нейната интерпретация на основната теза, отстоявана и от ИСРП, и от НП, и от „Сюдаданос” - че референдумите по статута на тази или онази автономия не могат да се провеждат само сред нейните жители, а трябва да са общонационални, с участието на всички граждани на Испания. Защото произлезлите от тях решения ще повлияят върху живота на цялата страна, а не само на отделните области. Всъщност това е и изискване, залегнало в настоящата конститеция.

„Подемос” обаче смятат тези конституционни регламенти, както и цял ред други закони, за остарели, погрешни, не отговарящи на реалността. Иглесиас неуморно повтаря, че реформата на конституцията и законите е приоритетна задача.

Принципно с това са съгласни и социалистите, и дори „Сюдаданос”. Дискриминационният изборен закон например дразни и тях. Според сега действащите му правила, облагодетелстващи големите партии, един депутат от Народната партия например се избира с около 58 000 гласа. А един депутат от малката Обединена левица - с 460 000 гласа...

Но за да се започнат промени в подобни материи, все пак трябва да заработи един ефективен парламент и да се сформира правителство. А със заинатяването си по ред свои искания „Подемос” никак не уселснява това.


Поредният препъникамък
е условието на формацията на Иглесиас тя и предизборните й съюзници да образуват не една обща, а четири отделни парламентарни групи - така, че със самостоятелни групи да бъдат представени и споменатите й партньорски организации от Каталуня, Галисия и Валенсия.

От това веднага се възмутиха и НП, и „Сюдаданос”, и социалистите. Алберт Ривера и Сусана Диас дори почти в синхрон обвиниха „Подемос”, че докато се прави на загрижена за бедните, всъщност така се опитва да източи четири вместо една държавна субсидия от полагащите се за парламентарните групи.

Compromίs и En Marea обаче възроптаха, че ако им откажат самостоятелни групи, това ще е чиста дискриминация. Защото формално те наистина са самостоятелни организации, влезли само в предизборни споразумения с „Подемос”.

Това бе и съвсем официално признато в нощта на изборите, макар тогава мотивите и да бяха други. С обявяването на резултатите бе натоварена дясната ръка на Рахой - първата вицепремиерка и говорител на досегашното правителство, дребната и млада, но люто амбициозна Сорая Саенс де Сантамария, дъщеря на някогашен франкистки генерал. Тя се появи с горда походка и с огромна свита от строги и костюмирани административни служители пред журналистите в международния пресцентър, разположен кой знае защо чак в изложбения комплекс ИФЕМА в покрайнините на Мадрид, близо до летището. Сорая отказа да отговаря на каквито и да е въпроси, свързени с позицията на нейната Народна партия по резултатите, като натърти, че в случая е само говорител, оповестяващ проценти и брой депутатски места, без никакви коментари.

Именно така - неутрално и сухо - тя оповести и едни странно ниски проценти и места за „Подемос”, които доста се разминаваха с вече излезлите екзит-полове. 12,6% вместо известните ни 20,6% и 42 места вместо известните ни 69. После стана ясно, че формално именно това са чистите данни на „Подемос”. Другото отгоре идва от тези съюзни организации по места, чиито показатели Сорая съобщи също отделно. Явно целта й бе да покаже, че „Подемос” няма чак такова влияние и че дължи възхода си на „сепаратистки” съюзници, регистрирани като отделни сили.

Но ако това е така, защо сега се вдига олелия? Не е ли логично и основателно същите тези организации да искат самостоятелни парламентарни групи? Двойният аршин прави смешни само онези, които го прилагат.

Най-невралгичната тема, която рефлектира пряко върху сложностите с формирането на новото испанско правителство, си остава
проблемът с Каталуня
и обявеният от парламента й на 9 ноември м.г. курс към независимост.

Трябва да се открои една важна особеност в тази картина. От състоялите се в Каталуня през септември местни парламентарни избори чак досега там нямаше нито правителство, нито премиер, защото водещите политически сили - все привърженици на независимостта, но от противоположни идейни течения - не можеха да се договорят.

Националистическата формация „Жунс пел Си” („Заедно за Да”) на досегашния премиер - консерватора националист Артур Мас - на септемврийските избори взе най-много гласове, но недостатъчно, за да управлява сама. Тя се оказа зависима от депутатите на малката ултралява групировка Коалиция за народно единство (CUP), която обаче отказа да подкрепи кандидатурата на Мас за нов мандат, защото го смята за виновен за прилаганите досега социални олязвания. Мас на свой ред упорито държеше на своята кандидатура.

Създалата се ситуация бе толкова патова, че се очакваше до компромис така и да не се стигне и в понеделник, на 11 януари, да бъде обявена подготовката на нови избори. В последния момент обаче Мас отстъпи и прие формацията му да излъчи другиго за премиер - политическия „син” на Мас, също толкова националистически настроения негов съпартиец, досегашен кмет на Жирона и бивш журналист Карлес Пучдемонт. CUP пък се ангажира да преотстъпи на „Жунтс пел Си” двама свои депутати, за да се достигне нужното мнозинство, а останалите й народни представители никога да не гласуват в парламента заедно с противниците на независимостта на Каталуня.

Още в първата си премиерска реч Пучдемонт, „второто аз” на Мас, потвърди курса към независимост и обеща откъсването от Испания да стане факт в рамките на 18 месеца.

Това веднага отекна в Мадрид в контекст, от изгоден по-изгоден за Рахой, „бароните” и всички фенове на „националноотговорната” широка коалиция. Тутакси започна масирана кампания, че на фона на каталунската заплаха за целостта на Испания вече няма пространство за умуване, разтакаване, спорове между партиите. Че


няма време за губене
и не може да се допусне отиване към извънредни избори, което ще проточи безвластието в Мадрид с месеци. Че е спешно необходимо сформирането на стабилно централно правителство, което да реагира бързо на каталунското предизвикателство и да приложи наличните закони, за да спре процеса на отцепване - дори с цената на един никога досега не прилаган член на испанската конституция, който допуска разпускането на местни правителства, нанасящи вреди с дейността си.

„Няма да позволя на никого да си присвоява свърхпълномощия,” закани се Мариано Рахой в свое извънредно обръщение от правителствения дворец „Монклоа” в Мадрид веднага след предизвикателната реч на каталунския премиер. Рахой увери, че все още действащото му правителство ще приложи в пълна мяра законите, за да възпре сепаратиститкия процес в Каталуня.

Педро Санчес, с когото Рахой разговаря по телефона преди обръщението си „за националното единство, което е над всичко”, не се появи да коментира ситуацията лично, а натовари с това парламентарния говорител на ИСРП Антонио Ернандо. Той повтори всички интегристки тези на социалистите, вече огласявани още при стартирането на каталунския отцепнически процес на 9 ноември. Ернандо не пропусна да припомни и също известното искане на ИСРП за належаща реформа на конституцията, която да регламентира
превръщането на Испания във федерация.

Тази идея допреди изборите бе направо кощунствена за Рахой и НП, но сега, в името на жадуваната тройна коалиция, консерваторите са готови да я приемат.

Санчес усеща как му расте цената и се пази от всякакви прбързани реакции. Стреми се да поддържа досегашната си линия по каталунския проблем, а именно - да се изразява само принципна привързаност към върховенството на закона, а конкретните действия и позиции да се оставят в компетенцията на автономната Социалистическа партия на Каталуня. И още - да не се пропуска напомнянето, че до драматичните отношения между Барселона и Мадрид се стигна заради неудачния конфронтационен подход на правителството на Рахой.

Санчес очевидно преценява, че най-новото раздвижване на каталунската политическа панорама ще му е от полза и в преговорите с „Подемос”, в които формацията на Пабло Иглесиас е притискана да се откаже от своята „червена линия” - референдума в Каталуня и „правото на самоопределение”. „По този спор вече нямаме какво да добавим. Сега е техен ред да покажат на чия страна искат да бъдат” - това са думи на неназован близък сътрудник и съпартиец на Санчес, цитиран от в. „Ел Паис”.

Натискът над „Подемос” в тази посока идва не само от страна на социалистите, но и от вътрешните й редици, и от съюзниците й. В последните дни нашумя sms-ът, изпратен на Иглесиас от една от най-емблематичните фигури в партията му - уважавания ветеран от съдебните битки с корупцията и бивш евродепутат на „Подемос”, отказал се от синекурното си кресло в Брюксел, Карлос Хименес Виярехо. „Пабло! Необходимо е да улесниш създаването на лява коалиция! Моля те, това е
исторически шанс,
който ни задължава да правим отстъпки. Смятам най-искрено, че парламентарната ни група трябва да е една и че каталунският референдум може да почака. Каталунците, които ти толкова уважаваш, имат други, по-спешни приоритети. Поздрави. Карлос Хименес Виярехо.” Това е sms-ът на 80-годишния юрист до 37-годишния лидер на „Подемос”.

На свой ред вицепремиерката на Община Валенсия от Compromίs Моника Олтра заяви, че „всичко подлежи на преговори - и по форма, и по съдържание”, настоявайки да се върви към „прогресивно правителство на промяната”.

В същото време обаче една от съоснователките на „Подемос” - социоложката Каролина Бесканса, натоварена да води консултациите с представотеля на социалистите Антонио Ернандо, подчерта: „До момента ИСРП нищо не ни е предложила. Когато се водят преговори, винаги единият предлага нещо, а другият в отговор прави отстъпки.”

Това, разбира се, е спорно. Всъщност, когато се водят преговори, всяка от страните прави своите предложения и своите отстъпки. Но поне от публичните заявления засега не личи ИСРП и „Подемос” да са влезли в такава фаза. Преобладават декларациите от какво няма да отстъпи всяка от тези сили, а не какво е готова да отложи, за да се постигне приемлив компромис и алтернативно на десницата управление.

Обвиненията от страна на различни сектори в ИСРП, че със заинатяването си за „правото на самоопределение” „Подемос” прави невъзможен диалога със социалистите, проваля перспективата за ляво правителство и така всъщност налива вода в мелницата на Рахой и НП, много дразни активистите и електората на партията на Пабло Иглесиас (голяма част от който е бивш електорат тъкмо на ИСРП, разочарован от нея). От гледна точка на „Подемос” перспективата е точно обратната, утежнена и от многобройни негативи, натрупани от социалистите в съвсем близкото минало.

Както дейците около Педро Санчес, така и „бароните” в социалистическата партия съвсем съзнателно се правят на разсеяни по очевидния факт, че генезисът на „Подемос” е от Движението на възмутените, заляло испанските площади през 2011-та, когато още правителството на социалиста Хосе Луис Родригес Сапатеро започна да затяга коланите на населението и да реформира трудовото законодателство, оставайки крайно грижовно към банките и едрия бизнес. Възмущението кипна с допълнителна сила, когато пак по време на същото това правителство - през септември 2011-та - ИСРП и Народната партия влязоха в сговор и съвместно прокараха в парламента прословутата поправка към член 135-ти от конституцията, въвеждаща лимит за бюджетния дефицит и регламентираща социалните орязвания. Така Испания се оказа единствената страна в ЕС, която си промени конституцията, за да изпълни регламентите, спуснати от Берлин и Брюксел с Пакта за финансова стабилност. Затова тогава


площадите изригнаха срещу „кастата”
и се появиха плакатите срещу „PPSOE” (комбинация от абревиатурите на испански на Народната партия -PP, и на ИСРП - PSOE).

Именно от гнева срещу „кастата” се роди и „Подемос”, а заклеймяването й зареждаше всички речи на Пабло Иглесиас през първата година на новата партия. Постепенно тонът омекна, формацията се приплъзна повече към центъра, а много коментатори прецениха, че „Подемос” всъщност издига същите искания, които самата ИСРП издигаше в ранните години на прехода към демокрация - и именно затова към нея изтече голям социалистически електорат, признал я по-близка до стремежите си.

„Подемос” привлече и много избиратели на по-лявата Обединена левица, в която влиза и доста свилата се междувременно Испанска комунистическа партия.

Всъщност младият Пабло Иглесиас някога започва политическата си дейност като активист на младежката организация именно на тази партия, а на изборите през 2011-та е неит политически съветник. Майка му е била адвокат на Работническите комисии - най-влиятелния комунистически синдикат. Баща му, учител по история, по време на франкизма е активист на FRAP (Революционен антифашистки патриотичен фронт) - комунистическа съпротивителна организация. Единият му дядо - „социалист-хуманист” - получава през 1939 г. смъртна присъда от франкистите, заменена после със затвор. А един от прадядовците му е съосновал през 1888 г. в Барселона Всеобщия съюз на работниците (синдиката на ИСРП) съвместно с „бащата” на този синдикат, на самата ИСРП и въобще на социализма в Испания Пабло Иглесиас Посе. Да, именно в чест на онзи легендарен Пабло Иглесиас Посе, чието име днес стои на паметна плоча до входа в централата на ИСРП в Мадрид, революционните родители кръщават и водача на днешната „Подемос” - Пабло Иглесиас Турион.

Тази негова семейна закваска няма къде другаде да го отведе по време на следването му през 90-те, освен при антикапиталистическата левица, алтерглобалистите и пацифистите. В същото трасе продължава и с доктората си по политически науки в университета „Комплутенсе”, където остава и като преподавател. Разцветът на групата съмишленици във Факултета по политически науки и социология на „Комплутенсе”, където се оформя и ядрото на основателите на „Подемос”, очевидно неслучайно съвпада и с периода, в който ректор на този университет е математикът Хосе Карийо, син на някогашния генерален секретар на Испанската комунистическа партия Сантяго Карийо.

За обрисуване на


дифузната и много динамична левичарска среда в Испания
си струва да се припомнят и някои основни щрихи от биографията на Сантяго Карийо. На младини той е член на ИСРП. Сменя я с ИКП по време на Испанската република. След победата на франкистите организира съпротивата от емиграцията си във Франция. Оглавява ИКП през 1960 г. След нахлуването на Варшавския договор в Чехословакия през 1968 г. завива към „еврокомунзма”. След смъртта на Франко активно участва в мирния преход към демокрация в Испания. Изключен е от ИКП през 1985 г. Основава друга партия, която накрая се влива в ИСРП. Завършва живота си през 2012 г., на 97-годишна възраст.

По същото време Пабло Иглесиас Турион надъхва Движението на възмутените от участията си в телевизионни предавания и заедно с приятелите и съмишлениците си от „Комплутенсе” се радва на благосклонната среда там, подхранвана от ректорството на Карийо-син.

Името „Подемос” се появява в началото на 2014-та, като идеята на създателите е това да е гражданско движение, което да се влее в Обединена левица и да се яви на европейските избори с нейните листи. Тогавашното ръководство на ОЛ обаче отказва - не иска политическата й програма да се размива от аморфната нова формация.

Така Иглесиас и приятелите му регистрират „Подемос” като отделна партия - и започва възходът й. Първият й голям пробив е на европейските избори през 2014-та. Цяла Европа забелязва, че в политическия пейзаж на Испания става нещо ново и важно. Анализатори започват внимателно да следят развитието на „Подемос” и забелязват, че тя държи да е гражданска алтернатива на статуквото, че не се развива по традиционния за старите политически партии модел, че нейните базови организации - т.нар. „кръгове”, са всъщност


вериги за реално социално действие,
а не партийни структури. Въпреки това мнозина се опитват да я пъхнат в клишета като „популизъм” или „радикализъм” - вероятно за улеснение на останалите участници в политическия процес. Сега виждаме резултата на това опростенчество. След парламентарните избори на 20 декември, вкарали „Подемос” в парламента като трета политическа сила, от нея се очаква да действа по общоприетите досегашни правила. Примерно - да започне политически пазарлък със социалистите, та да не изпусне „историческия шанс” с евентуално ляво правителство. А тя не го прави - и кара останалите партии да се объркват и дразнят.

Къде е проблемът? За хашлашко перчене и инатене по „червените линии” ли става дума? За безотговорност и импулсивност? За липса на опит? Или пък са прави онези, които подозират, че „Подемос” е изкуствен „проект”, лансиран, за да разруши традиционната левица и да направи въобще невъзможно някакво ляво правителство?

Факт е, че появата на „Подемос” източи много електорат от ИСРП, а пък Обединена левица бе почти напълно обезкървена откъм гласоподаватели и разклатена от вътрешни дрязги. Оглавявана сега от личния приятел на Иглесиас от протестите на възмутените - младия като него Алберто Гарсон, ОЛ е на прага на разпада. След вота на 20 декември тя остана само с двама депутати вместо досегашните й 11 и Гарсон изглежда склонен направо да разтвори ОЛ в „Подемос”, въпреки несъгласието на „старата гвардия”.

От друга страна е факт също, че никоя от „старите гвардии” вляво досега не е успявала да обедини толкова много хора и да постигне толкова впечатляващи резултати за толкова кратко време, както направи „Подемос”. Явно е, че формацията запълва една обществена потребност. Явно е също, че лидерите й не се вълнуват от властта като власт и очевидно не се стремят на всяка цена да влязат в управлението. Дори напротив - изглежда предпочитат да останат една неоцапана от безпринципни компромиси, настъпателна, шумна и


коригираща опозиция,
която да притиска с граждански мобилизации другите парламентарни сили за приемането на социални закони и за поправки в конституцията, включително по така упорито отстояваното „право на самоопределение”.

Политическият секретар на „Подемос” Иниго Ерехон го написа и в прав текст в статия в своя блог в електронното издание „Публико”: „20 декември потвърди както пробива на растящата народна воля за промяна, така и все още недостатъчната й сила, затруднена засега да катализира необходимите конституционни промени. Виждаме и запазената способност на силите на старата политическа система да блокират или забавят наложителните трансформации. На този фон главната задача на „Подемос” е да гарантира, че важните въпроси от голям обществен интерес, които довчера не бяха предмет на обсъждане в институциите, вече ще влязат там и рано или късно ще предизвикат сформирането на една нова конструкция на страната”.

„Подемос” вече обяви, че още на 13 януари, когато ще е първата сбирка на новия парламент, депутатите й ще внесат и първия си проектозакон - против насилствените изселвания на хора, които не са в състояние да си плащат ипотеките, против спирането на тока и газа на длъжниците. В партията на Иглесиас смятат, че по тези въпроси ще могат да постигнат единодушие със социалистите и отдават на това повече значение, отколкото на явно химеричната за тях хипотеза на Санчес за „прогресивно правителство”. В „Подемос” няма как да погеднат сериозно на идеите му, след като неговото последно (засега) хрумване, споделено на 11 януари в интервю пред Пепа Буено в радио „Кадена Сер”, е да гради това „прогресивно правителство” едновременно и с „Подемос” , и със „Сюдаданос”. А това са два наистина пълни антипода по икономически програми и идейни устои.

Логично последва и реакцията на Иглесиас, който посъветва Санчес веднъж завинаги да реши с кого иска да се споразумява - дали с „Подемос”, дали със „Сюдаданос” и с Народната партия. „И с двете страни наведнъж няма да стане,” каза Иглесиас.

Въпреки нескритата си ирония, той все пак отправи и една по-смекчена оферта към социалистите. Пропускайки темата за „правото на самоопределение” и за каталунския референдум, Иглесиас наблегна, че най-важното условие за разбирателство с ИСРП става подкрепата й за исканите от „Подемос” и съюзниците им 4 парламентарни групи в новото законодателно събрение.

Младата партия не показва никаква нервност и припряност, а както лично Иглесиас, така и другите й лидери, нееднократно досега заявяваха, че не се боят от евентуални нови извънредни избори. Изглежда са убедени, че обществените настроения работят в тяхна полза и при ново гласуване само ще увеличат представителството си.

„Подемос” има една важна отличителна черта, която останалите политически играчи подценяват -
много живата енергийна връзка
между водачите й и хората, които ги следват. Те са наистина от една порода и имат еднакви вибрации. Колкото и да се преправят на „хора от народа” лидерите на другите партии, при тях винаги личи разликата между висшия функционер и членската маса. При „Подемос” такава граница няма. Уволнените учителки от Marea Verde вярват на Пабло Иглесиас, защото и неговият баща е бил учител. А и той също си вярва, когато, просълзен, заедно с някой препълнен площад пее El pueblo unido jamás sera vencido („Обединеният народ никога няма да бъде победен”) - легендарната песен от времето на мирния чилийски социализъм на Салвадор Алиенде в началото на 70-те, много популярна сред левите идеалисти в целия испаноезичен свят.

Критиците на Иглесиас отстрани твърдят, че на митингите наелектрезира множеството с похватите на сектантски проповедник. Дали това е политическа инженерия или наистина му идва отвътре - всеки може да избира тълкувание според вкуса си. Но е факт, че в Испания няма друга политическа сила, на чиито прояви хората да се прегръщат толкова много и да се зареждат с толкова позитивна енергия чрез „крьгове”, често хванати за ръце. В същото време това е и партията, която най-масово и умело използва и интернет, и социалните мрежи.

Тоест „Подемос” има своята жива, динамична, мотивирана емоционлано и растяща човешка база и именно от нея са дошли онези акценти в партийната програма, от които формацията на Иглесиас не желае да отстъпва, за да влиза в договорки със съмнителен ефект с „кастата”. Предпочита да натрупва енергии и морални категории в гражданското общество, разчитайки именно оттам да дойде в един момент и качественото преобръщане на системата.

Тук е и принципната разлика с останалите партии, които продържават да третират членската маса и избирателите си по традиционния начин - като безлико и не много интелигентно множество, което трябва да бъде „водено” от просветените. И на което без притеснение може да бъде сервирана подмяна на вота му, ако това се изисква от „националния интерес”.

Този циничен механизъм обаче поне в Испания вече дава засечки. Именно недоволството от него тласна испанците така въодушевено към разчупването на досегашния двупартиен модел. Онова, което се получи след гласуването на 20 декември, обаче пак се оказа неработещо. Всички комбинации водят до неприемливи съчетания и до невъзможност за стабилно правителство. Значи ли това, че познатият ни модел на представителната демокрация се е изчерпал?

Отговорите ги търси цялата съвременна социологическа и политическа наука, защото проблемът стои не само пред Испания. Интересен поглед по въпроса има едно от светилата на световната социология - Зигмунт Бауман, 90-годишен полски евреин, който от края на 60-те живее на Запад и днес е професор в университета в Лийдс, Великобритания. Заради критиките му към крещящото социално неравенство в света Бауман е любимец на алтерглобалистите и на движението на възмутените, въпреки че винаги им е изтъквал и техните недостатъци. Точно тези дни той е в Испания, където представя новата си книга.

Патент на Бауман е теорията му за
течната модерност” -
новия съвременен етап на общественото развитие в условията на глобализацията, при който действителността е „втечнена”, подвижда, без ограничения във формата и географските пространства. Институции, отговорности, обвързаности отмират и се заменят с нови, видоизменящи се. Човекът постоянно променя онова, което създава. Променя и себе си, редува маски, за да оцелява в „течния” свят, в който изчезването на твърдите рамки подхранва и социалното неравенство, и корупцията.

„Бракът между властта и политиката, осъществявана от държавата-нация, вече е приключил. Властта е глобализирана. Политиките, които се упражвянат, обаче продължават да са токлова локални, колкото и преди. И затова не работят. Вижте проблемът с миграцията. Той е глобален, но по него се действа парцелирано. Оттук и кризата в демократичните институции, които не са приспособени да действат в условията на всеобща взаимна зависимост,” обяснява Бауман в интервю за „Ел Паис”. И уточнява относно испанската действителност: „Смяната на една партия с друга не решава проблемите. Партиите просто вече не контролират инструментите. Проблемите на испанците не са породени на испанска територия, те са глобални. Вярата, че могат да се решат отвътре е погрешна”.

А какво може да се направи с тези проблеми отвън? Ето какво. Докато Рахой дава мило и драго, за да привлече социалистите в тъй желаната от него широка коалиция и плаши, че в противен случай Испания направо ще се срине, небезизвестната американска инвестиционна компания Goldman Sachs по чисто съвпадение, разбира се, публикува първия си за тази година доклад. В него като най-големи рискове пред еврозоната за 2016-та са посочени бежанският поток, забавянето в растежа на Китай и... неяснотата около сформирането на ново испанско правителство. Докладът смята за "много вероятно" провеждането на нови избори в Испания при създалата се патова ситуация между партиите, която прави невъзможно съставянето на стабилен кабинет. При подобен сценарий политическата несигурност ще рефлектира върху развитието на испанската икономика и ще подкопавае доверието на производители и потребители, прогнозира Goldman Sachs.

Разпространени бяха и предвижданията на рейтинговата агенция Fitch за „продължителна политическа несигурност в Испания, която ще доведе до по-ниска фискална консолидация и до спиране на процеса на реформи.”

Едновременно дойде и заключението на италианската банка Unicredit за испанската криза. В него е посочено, че ако не се стигне до широка коалиция между Народната партия и социалистите, всякакво друго правителство ще е нестабилно и ще доведе до предсрочни избори.

Да, проблемите на Испания не са испански, а глобални. И глобалните транслатори, старателно наплашвайки редовия гражданин, ясно показват кое е удобното им решение.

С тази опора зад гърба си Рахой усърдно продължава любимата си роля на
гарант на сигурността и стабилността”.
Той я игра по време на цялата предизборна кампания. А когато дойдоха резултатите, които показаха, че неговата Народна партия губи една трета от местата си в парламента и не може да сглоби правителство дори с подкрепата на „Сюдаданос”, Рахой веднага префокусира акцента другаде - че партията все пак е спечелила най-много гласове в сравнение с останалите и логично й се полага пак да управлява.

В първата сбирка на ръководството на НП след изборите се включи и бившият премиер Хосе Мария Аснар, който отправи призив за бързо свикване на „прозрачен” партиен конгрес - с ясния намек, че Рахой очевидно трябва да поеме политическа отговорност за лошите резултати. Медиите пошумяха по този въпрос само няколко часа. После пред тях се появи Рахой, който с обичайния си категоричен и не търпящ възражения тон обобщи резултатите от ръководното съвещание и увери, че дори и да се стигне до нови избори, пак той ще е кандидат премиер. Що се отнася до партийните конгреси, те винаги били прозрачни. Поредният щял да се свика тогава, когато се изясни въпросът с правителството. И точка. Темата повече изобщо не се повдига. За разликата от ситуацията при социалистите, която вече видяхме каква е. Впрочем, ИСРП така и не е взела още решение за конгреса си - това тепърва пак ще се обсъжда на нов Федерален („баронски”) съвет, насрочен за 30 януари.

За пореден път испанската десница излъчва монолитност и внушение за стабилност на фона на разправии, разцепления и разнопосочност вляво. Така е било винаги. Още от периода на франкизма десните винаги са били обединени в една обща политечска сила. Същата функция изпълнява и съвременната Народна партия, чийто генезис идва от франкисткото Национално движение. В НП днес са събрани от християндемократи до крайнодесни. Електоратът й е твърд и дисциплиниран, гласува винаги еднозначно. Оттам идва и наистина впечатляващият факт, че въпреки драстичните скандали за корупция в НП и въпреки приложените от правителството й безпощадни социални орязвания, породили висок градус на възмущение в обществото през четиригодишното й управление, партията все пак излезе отново първа по гласове на 20 декември.

Според социолозите за този резултат са допринесли и други групи извън ядрото на традиционните и верни избиратели на НП. Гласове за нея са дошли и от


високата” средна класа,
която забогатя по време на строителния балон, а след спукването му рязко обедня. Тези хора много искат да си възстановят поне част от предишното благоденствие и смятат, че суровата икономическа политика на НП е пътят. Ето как ми ги описа Пепа Буено: „Важният фактор тук, както и навсякъде, е икономиката. Това е общество, видяло жизненото му равнище да расте и да расте - и после изведнъж средната класа беше жестоко наказана. Тя сега се надява да си възвърне част от загубеното. А десницата й се показва като по-добър управител на икономическото възстановяване. Но такъв тип мислене спомага за забравата, за оневиняването и на онези многобройни случаи на корупция по време на това управление, което наистина беше ужасно. Народната партия така и не си плати сметката за корупционните скандали. Тя ги прехвърли на правосъдието, което си въври в своя ритъм, изпълнява ролята си. Но НП не пое своята политическа отговорност за тях.”

Разкритията за масова корупция и в най-висшите кръгове на Народната партия, и в средните им структури, и по места, и в съветническите звена към банките бяха много болезнено приети от хората, работещи най-вече в обществения сектор, който особено силно пострада от рязкото затягане на бюджетния колан. Най-шумният от скандалите, разбира се, бе с


паралелната „черна каса” на Народната партия,
разкрита в публикации на в. „Ел Паис” в началото на 2013-та. Скандалът бе кръстен на името на ковчежника на НП Луис Барсенас, от чиито архиви излязоха повечето от разкритията. Барсенас бе поет от правосъдието, но много от записаното в бележниците и фактурите му, включително и за пликчета с „черни” суми, предназначени лично за Рахой, остана без последствие. Рахой, разбира се, отрече всичко като клевета и компромат - и това е тезата му и до днес.

Вероятно именно с цел да избегне тази болезнена тема той по време на цялата предизборна кампания отказваше да участва в публични дебати с кандидат-премиерите на другите партии и се появи само в един такъв дебат - с лидера на социалистите Педро Санчес, 6 дни преди самото гласуване на 20 декември. Санчес, разбира се, не му спести темата за корупцията и го попита защо не е подал оставка веднага след избухването на скандала „Барсенас”. Според соцводача така било редно да се поеме политическата оговорност за злоупотребите в НП, дори и да не са верни твърденията за лични прегрешения на самия Рахой. Санчес направо вбеси опонента си, като му заяви в прав текст: „Вие не сте достойна личност”.

Мнозина още тогава заключиха, че така Санчес завинаги е изгорил мостовете към хипотетична широка коалиция ИСРП-НП - най-малкото докато той персонално е начело на оциалистите, защото Рахой никога няма да му прости това унижение. Други пък съзират в сегашното бламиране на Санчес от вътрешнопратийните му „барони” дългата ръка на Рахой, който чрез свои емисари ги нахъсва да си сменят официалното лице, за да може широката коалиция все пак да стане факт с някой друг, „по-отговорен” ръководител на ИСРП.

Санчес обаче също не бездейства. Във всеки случай именно нему е изгодно едно вдигнало много шум телевизионно предаване на телевизия SEXTA, която се смята за ориентирана наляво. Точно в навечерието на първото заседание на новия парламент телевизията даде трибуна на журналистката Мариса Гайеро от консервативния (!) в. „АБС”, интервюирала Барсенас в затвора. Барсенас й споделил, че разполага с аудозапис, доказващ, че Рахой е получил лично от него плик от черната каса с 4900 евро. Новината добре подгрява и без това натрупаното и в обществото, и в политическите среди негативно отношение към Рахой и очевидно ще даде допълнителен импулс за парламентарно оборване на кандидатурата му за нов премиерски мандат. Това вероятно е желано и от неговите вътрешни опоненти в НП, които не липсват - нищо, че тези напрежения не се оставят да избият пред публика. Показателно е, че сегашното реактивиране на толкова болезнената корупционна тема се осъществава чрез журналистка от консервативния „АБС” и се разгласява от телевизия, свързвана с левицата.

Трябва да се припомни, че още преди изборите в политическите дискусии много интензивно се осбъждаше варианта Рахой да се откаже от ново премиерстване в полза на някое по-приемливо за общественото мнение лице от НП. Споменаваше се и името на дълбоко преданата на Рахой вицепремиерка Сорая Саенс де Сантамария, която политически по нищо не се различава от шефа си, но поне е по-млада, жена е и няма корупционни призраци под бюрото си. За нея се заговори още по-усърдно, когато Рахой я изпрати да го замести на един от предизборните дебати.

Пепа Буено, която беше интервюирала Рахой четири дни преди изборите, ми каза в деня на вота: „Това е една много реална възможност - той да направи крачка назад, особено ако резултатите са много катастрофични. Познавам добре испанския министър-председател. Това е човек на безукорнат форма. Но по време на последното интервю, което направихме, той беше крайно изнервен, раздразнен, изтощен. Бях много изненадана. Моето впечатление е, че той вече е взел решението. Веднага си помислих: идва


операция „Сорая”.
Допускам, че Рахой подготвя оттеглянето си.”

Този сценарий не е спрял да се върти сред испанските коментатори. Последната му модификация е, че Рахой ще опита все пак да състави ново правителство, което може да бъде отхвърлено, ако не мине след три гласувания в парламента. И евентуално преди третото гласуване да предложи Сорая вместо себе си като премиер - та да изкуши „широката коалиция” в последния момент.

Това засега са спекулации, разбира се. Но Рахой определено няма необходимия капацитет, за да послужи като обединяваща фигура в този тъй парцелиран нов политически пейзаж в Испания. Предизборната му стратегия може и да съумя да тласне към гласуване за НП дълбоката провинция, наплашена най-вече от послушната на правителството национална телевизия, че иначе идват страшни турбуленции. Но сега, когато се иска вече друг тип майсторство за балансиране между партиите, Рахой е като слон в стъкларски магазин.

Сега по-силно звучат и гласовете на интелектуалците и на професионалистите в образованието, здравеопазването и социалната сфера, особено унизени от последното управление. Ето какво ми каза например Мануел Муньос Идалго - големият приятел на България, известнияат поет и драматург, носителят на Орден „Кирил и Методий” Първа степен и на международната литературна награда „Никола Вапцаров”: „Големите партии, управлявали досега, действаха като агенции за назначаване на свои хора. Гласовете, подкрепили статуквото на тези избори, дойдоха най-вече от провинциална Испания. Както казва Антонио Мачадо, „селата останаха сами”. Жертви на страха, нахъсвани от аудиовизуалните медии и от стомасите си. Новите партии се родиха от надеждата за промяна. Опитват се да върнат честността в политиката. Създадени са предимно от млади хора, започнали да се интересуват от политика. Това е добре. Но ние, по-големите, вече не вярваме на предизборни обещания. Демокрацията е много щедра, когато ни предлага още от същото... Очертава се едно несигурно бъдеще за Испания, което обрича на неуспех опитите да се подобри положението в обществото. Винаги е все същото. Политиците използват изригването на човешките емоции и сипят обещания. Махат си вратовръзкте и се опитват да се смесят с народа. Обещават на хората всичко, което те искат да чуят. Но опитът показва, че са циници и лъжци. Никой не ти обещава толкова, колкото онзи, който знае, че няма да го изпълни - така е казал още нашият дон Франсиско де Кеведо.”


Ако испанците бяха динозаври, щяха да гласуват за метеорита,
който ги е убил” - това пък бе вицът, плъзнал из Мадрид веднага след изборите, диагностицирайки ступора, в който очевидно бяха изпаднали доста избиратели, за да се съберат все пак наистина най-много бюлетини отново за Народната партия. Чух вица от българската поетеса Живка Балтаджиева, която от години живее в Испания и доскоро е била преподавател в Университета „Комплутенсе”. Според Живка не само испанците, но и българите също, и въобще повечето народи по света се държат като обладани от Стокхолмски синдром - все си избират политици, които да ги мъчат. Тя също е сред възмутените от цинизма на Рахой, който не спира да се хвали с постигнатата от правителството му икономическа стабилизация и с прогресиращото преодоляване на безработицата.

Живка ми обясни: „Знаеш ли всъщност как отчитат постигната „заетост” например сред младите университетски преподаватели, които първо са уволнили? Предлагат им да водят курсове за преквалификация на безработни срещу 350 евро месечно. А минималната заплата в Испания е 648 евро! И като приемат подобно подаяние, тези млади колеги вече се водят „работещи” - тоест официалният показател за безработица веднага се снижава. Но с 350 евро тук просто не може да се живее! Камо ли да се повишава научната квалификация... Това е съсипващо и за личното им бъдеще, и за развитието на интелектуалния потенциял на страната”.

Според Йосиф Давидов, журналист във вестника на българите в Испания „Нова дума” и съпруг на Живка, има симулации и в отчитането на оживление в икономическата активност. Той припомня, че 95% от бизнеса в страната се състои от малки и средни фирми, в които в много от случаите има по един „самонает предприемач”, обикновено загубил преди това друга работа. Ако въобще оцелее такава фирма, тя се принуждава да мами с данъците и да балансира на ръба на сивата икономика, защото иначе не може да се удържи на повърхността. Другият вариант на такъв „самонает” или „автономен предприемач”, както още ги наричат, е да се примири с несигурния живот на бедняк, ден за ден.

Имах интересен разговор с един представител точно на тази прослойка - 64-годишния „автономен”


уличен продавач на испански национални знамена
Хесус Мария Лопес Сантос. Наметнат с огромно червено-жълто знаме и развяващ по-малките, той бе атракцията за всички журналисти сред рехавата агитка, която едва беше започнала да се събира пред централата на Народната партия на улица „Генуа” в Мадрид след първите екзит полове вечерта на 20 декември. Всички го интервюираха, защото просто още не се бяха появили по-интересни събеседници. Голямото стълпотворение настана доста по-късно през нощта, когато вече бяха обявени официалните резултати. А в началото на вечерта Хесус Мария Лопес Сантос и неговите знамена фокусираха всички скучаещи камери на улица „Генуа”, блокираната от полицейски коли и кордони още много преди да се стигне до импозантната и ярко осветена отвсякъде централа на Народната партия. Подобна мощна държавна охрана нямаше край никоя друга патртийна централа в онази нощ.

Та продавачът на знамена радостно разказа на всички ни колко много обича Рахой и Народната партия, за която винаги предано гласувал, защото тя се грижела да работи икономиката, вместо да раздава социални помощи „като другите прахосници”. Човекът призна, че този път е раздвоен, защото освен Рахой, много харесвал и младия Алберт Ривера на „Сюдаданос”, но все пак предпочитал „чичо Рахой, защото е по-подготвен”. А Ривера ставал за негов вице.

Хесус Мария не пропусна да даде и себе си за пример на почтен и работлив гражданин, опора на онази просперираща Испания, която според него гради Народната партия: „Аз работя на улицата, изкарвам си хляба трудно, но честно. Пътувам и до други градове, и до други държави, когато футболистите ни играят в някой международен мач. Но не хленча като някои. Работя на собствена сметка и няма на кого другиго да се сърдя, освен на себе си. Така трябва да свикнат и младите, а не само да бягат оттук, понеже никой нищо не им поднася на тепсия”.

Освен този верен крепител на модела на Народната партия, пред партийната централа отрано се беше строила и още една сплотена компания - 5-6 кубински имигранти, долепени досами загражденията и разпънали плакат „С Рахой”. Те издържаха там цялата нощ и бяха щастливи, че когато вече много по-късно започна планираният митинг, можеха да съзерцават своя любимец от самото подножие на високата трибуна, на която той се появи с жена си и с най-близките си съратници, за да приветства вече насъбралото се долу множество.

Макар че резултатите бяха попарващи за надеждтите му за нов мандат и макар да не бе в състояние да скрие киселия си израз, дисциплинираният Рахой изигра целия сценарий - дори заподскача на трибуната, което трябваше да изразява радост, че Народната партия все пак е взела най-много гласове по сравнение с останалите политически сили. Всичко бе толкова изкуствено, толкова нагласено и толкова контрастно - с този откъснат дори от избирателите си човек на високата трибуна, заобиколен само от шепа свои приближени, и с тези целеустремени активисти долу, организирано изкупили и пазвяли знамената на Хесус Мария Лопес Сантос и на няколкото му други колеги с подобни артикули...

Всъщност всяка от партиите в тази нощ представи най-откровения си образ.

Юпито Алберт Ривера и съратниците му от „Сюдаданос” проследиха обявяването на резултатите така, все едно проследяват борсовите индекси, от един хотел в Мадрид, защото централата на партията им е в Барселона. Когато се разбра, че взимат едва 40 места, доста по-малко от очакваното, те се строиха пред своя добре организирана агитка и пред камерите на един подиум в онзи хотел. Ривера повтори онова, което вече беше казал и преди вота - че ако не вземат абсолютно мнозинство за себе си, няма да влизат в коалиции с никоя друга сила. Но ще гласуват с „въздържал се” при представяне на правителство от партията с най-много гласове - за доброто на Испания. Изобщо Испания и единството й - любимият хит на основаната в Каталуня интегристка „Сюдаданос” - бе акцент и на следизборните й послания. До такава степен, че добре подготвената публика дори заскандира модификация на лозунга от онази стара чилийска песен - вместо El pueblo unido jamás sera vencido -
Espaňa unida jamás sera vencidа
(„Обединена Испания никога няма да бъде победена”). Не бе пропуснато и подсещането към Европа да обърне внимание, че именно „Сюдаданос” оформят новия политически център в Испания - явно много важно за Ривера уточнение, след като Педро Санчес през цялата кампания не спря да му повтаря, че обществото го разчита като отчетливо десен.

Напълно различен бе духът на митинга, с който „Подемос” отпразнуваха в центъра на Мадрид - на препълнения площад пред галерията „Кралица София” - своето влизане в парламента като трета политическа силя в Испания. То си беше истински празник - с песни, сълзи от щастие, прегръдки, скандирания. Ако човек не знаеше резултатите, би помислил, че „Подемос” печелят изборите. А може би това така и беше. Както пролича и по-късно, за тази партия не е толкова важно заемането на позиция в правителството, колкото самият факт, че получава възможност шумно да поставя въпросите, които вълнуват улицата. Именно там, на онзи площад, Пабло Иглесиас отново се зарече, че за формацията му е приоритет да вкара в конституцията


социалните права на гражданите - наравно с човешките и гражданските.
И заедно с всички запя просълзен El pueblo unido... Песните, танците и скандиранията продълржиха на площада почти до зори.

При социалистите нямаше фиеста. Нямаше и митинг. Централата на ИСРП на улица „Ферас”, превърнала част от фоайето си в стъклен аквариум специално за натъпкалите се там отрано журналистически камери и засукани репортерки, започна да се пълни с активисти и симпатизанти около 20 ч., когато тръгнаха първите екзитполове. Началните данни бяха посрещнати със смразяване, защото те поставяха ИСРП чак на трето място, след „Подемос”. Соцфункционери с измъчени усмивки се опитваха да обясняват пред камерите, че още е много рано, че трябва да се изчакат официалните резултати. Педро Санчес, който пристигна с кола, изобщо не мина през фоайето, нито се показа пред струпалата се отвън тълпа поддръжници. Колата направо се шмугна в гаража и оттам, по вътрешния асансьор, соцводачът се затвори на четвъртия етаж с приближените си да чака по-добри вести.

Междувременно пред няколкото телевизионни монитора във фоайето ставаше все по-горещо от развълнувани социалисти, репортерки и промъкнали се побелели гласоподаватели, за които бе най-важно да се доберат до подредените на една маса панички с чипс, чиинйки със зелени маслини и шишета с минерална вода. Когато след около още два часа най-после започнаха да излизат данни, които оставяха ИСРП на второ място, настъпи всеобщо облекчение. Но не и за новодошлите пенсионери, защото
маслинките вече бяха свършили...
Сесар Луена, вторият човек в ИСРП, обаче вече можеше тържествуващо да заяви: „Народната партия се продъни, а ИСРП устоя”. Да, НП загуби 60 депутатски места, а ИСРП само 20. Но все пак това се оказаха най-лошите резултатите на социалистите за цялата история на следфранкова Испания.

Късно през нощта Педро Санчес, заобиколен от многобройни съратници, се яви пред журналистите, за да декларира, че горд да е начело на ИСРП и да задвижва лявата промяна, която според него са поискали избирателите.

Докато микрофони и камери се засичака и си пречеха, забелязах един от операторите, заел удобна позиция в разположена по-нависоко ниша, до инсталирана там внушителна каменна глава със счупен нос и отнесена част от челото.
Главата на Пабло Иглесиас.
Но не на Пабло Иглесиас Турион, лидера на днешната „Подемос”. А на Пабло Иглесисас Посе - основателя на ИСРП и на нейния синдикат, иберийския двойник на нашия Димитър Благоев.

Роденият през 1850 г. Пабло Иглесиас Посе е от много беден произход. Още 11-годишен започва да работи като печатар и да се бунтува срещу социалното неравенство. Самообразова се, посещавайки вечерни курсове и лекции на най-ярките испански интелектуалци, приема идеите на марксизма и на 2 май 1879 г. основава Испанската социалистическа работническа партия - заедно с още 15 печатари, четирима лекари, двама златари, един каменоделец и един обущар.

Точно 100 г. по-късно - през 1979 г. - оглавяващият тогавашната ИСРП Фелипе Гонсалес ще убеди конгреса й да се откаже официално от марксизма и ще я поведе по път, успореден на гурутата му от Германската социалдемократическа партия. Пабло Иглесиас Посе обаче е имал други гурута - Пол Лафарг, заедно с когото по време на испанския период на Марксовия зет се опитва да изведе работническото движение в страната от влиянието на анархизма, и Фридрих Енгелс, с когото води оживена кореспонденция.

Иглесиас се изявява като блестящ публицист в издаването от него списание „Социалист” и живее толкова бедно, че му си налага да спи в редакцията.

През 1888 г. основава Всеобщия съюз на работниците. На следващата година участва в учредителния конгрес на Втория Интернационал. През 1890 г. оглавява първата първомайска демонстрация в Испания. През 1908 г. основава Народния дом на Мадрид. През 1910 г. става първият депутат социалист в испанския парламент.

През 1919 г., съборен от тежка пневмония и от набъбващото разцепление в ИСРП, се оттегля от политиката. На следващата година от партията излизат две крила, от които после се създава Комунистическата партия на Испания.

Пабло Иглесиас Посе умира на 9 декември 1925 г. в сградата на улиица „Ферас” 70 в Мадрид, където е бил последният му подслон. На 9 декември 1982 г. току-що станалата управляваща ИСРП начело с вече премиера Фелипе Гонсалес пренася своята централа в същата тази сграда на улица „Ферас” 70, възстановява фасадата й такава, каквато е била по времето на Иглесиас, и окачва отвън паметна плоча с името му, която продължава да стои и днес. А вътре, във фоайето, слага каменната му глава.

Главата, издялана от твърд 1500-килограмов монилит, е била част от бюст в чест на бащата на испанския социализъм, издигнат в парк в мадридския квартал Монклоа (там днес е правителственият дворец) през 1936-а, по време на Испанската република. Когато през 1939-та Мадрид е превзет от франкистите, те взривяват бюста. Фундаментът е раздробен, но главата оцелява почти непокътната - отнесен е само носът и част от челото и мустаците. Наредено е всичко за се натроши и материалът да се използва за строежа на оградата на парка „Ретиро” в центъра на града. Но работниците и архитектът, които трябва да изпълнят това, тайно закопават главата в едно от кътчетата на парка. Тя остава скрита там 40 години. Изравят я вече след идването на демокрацията - през 1979 г. И днес, нарочно оставена с откъртен нос, за да напомня за драмите от миналото, главата на Пабло Иглесиас посреща всеки, влязъл в централата на ИСРП.



В нощта на изборите, загърбено от абмициозния оператор и със запечатан израз на нещо средно между удивление и скръб заради нащърбеното чело и липсващия нос, каменното лице на Пабло Иглесиас Посе стоеше там съвсем чуждо на суматохата около Педро Санчес и неестествено монолитно сред „течната модерност”. В нея вече изллежда всичко може да се раздроби на чакъл...
Каталог: wp-content -> uploads -> 2016
2016 -> Цдг №3 „Пролет Списък на приетите деца
2016 -> Българска федерация по тенис на маса „В”-1” рг мъже – Югоизточна България мъже временно класиране
2016 -> Национален кръг на олимпиадата по физика 05. 04. 2016 г., гр. Ловеч Възрастова група клас
2016 -> Българска федерация по тенис на маса „А” рг мъже – Южна България мъже временно класиране
2016 -> Конкурс за изписване на великденски яйце по традиционната техника съвместно с одк велинград 27 април
2016 -> Министерство на образованието и науката регионален инспекторат по образованието – софия-град


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница