Съборите на българските правници. Ще има ли Четвърти събор? доц д. и н. Евгени Благоев Йочев

преподавател по История на българската държава и

право в ЮФ на РУ „Ангел Кънчев”

Съборите¹ на българските правници са една оригинална форма за организиране и сплотяване на различните съсловия юристи в страната в името на по-доброто и ефективно правораздаване, на развитие на законодателството и утвърждаването на правовия ред, за защита на професионалните интереси на съдиите, прокурорите и помощния персонал в съдилищата.

Свикани в различно време, всеки от тях се отличава по начина на организиране, участниците в него и задачите, които решава.

В началото на ХХ век в страната са налице редица вътрешни фактори и условия, които благоприятстват и стимулират процеса на обединяване на правниците. На 7 септември 1900 г., по инициатива на Софийския адвокатски съвет, в голямата зала на „Славянска беседа”, е организирана първата другарска вечеря на съдиите и адвокатите от София. На поканата се отзовават 64 адвокати и съдии. Тя е уважена от министъра на правосъдието Петър Пешев и от председателя на ВКС Христо Павлов. На нея присъстват и прокурори, както и други гости.² Провеждането на съвместната вечеря, преди началото на новата съдебна година, е безспорно събитие в съдебния живот на столицата и страната. Първо по рода си то открива нови хоризонти и перспективи в отношенията между двете правни общности. В центъра на разговорите е предложението на Александър Малинов за създаване на юридическо дружество.³

Спонтанно, но единодушно възприетата идея е реализирана твърде бързо. Учредителният конгрес на Софийското юридическо дружество (СЮД) се провежда още същия месец. Конгресът приема устава и правилника на дружеството, и избира ръководния му орган - Управителен съвет. В него влизат видни представители на правната мисъл, висши съдии и известни адвокати, бивши и бъдещи министри на правосъдието – А. Каблешков (председател), д-р Н. Минков и С. С. Бобчев (подпредседатели), д-р П. Зъбов (секретар), А. Малинов (касиер), Н. Ников (библиотекар) и членове: д-р Ал. Радев, А. Людсканов, Т. Теодоров, Г. Згурев, д-р Табуранов и д-р Й. Фаденхехт. Прави впечатление участието в ръководния орган на дружеството на д-р Н. Минков, който е главен секретар в Министерството на правосъдието.⁴

Уставът е утвърден на 23 септември 1900 г. от министъра на правосъдието Петър Пешев. Правилникът урежда важни организационни въпроси, отнасящи се до приемането на нови членове, реда за провеждане на заседанията и срещите, работата на библиотеката и на архива, отпечатването и разпространението на изданията на дружеството и др. Съдържа 23 члена организирани в шест глави.

Целта на Юридическото дружество е да се занимава: „а) с изучванието и развитието на правото, с българското в особеност; б) с разисквание и посочвание начини за подобрение разните отрасли на българското законодателство”.⁵

В съответствие с чл. 16, гл. V „За дружествените издания” на Правилника на Дружеството започва издаването на Списание на Юридическото дружество в София, под редакцията на Н. Ников, д-р П. Зъбов и д-р Й. Фаденхехт.⁶ То си поставя амбициозната задача да участва в изграждането на здравата основа на българската правна наука чрез критично разглеждане на действащото законодателство, проучване на историята на правните ни институти и осветляване практиката на съдилищата.⁷ С появата му се запълва една сериозна празнота в правния печат, възникнала след прекратяване издаването на „Юридическо списание” през 1899 г.

СЮД води активен и редовен организационен живот. Освен годишните отчетни събрания се провеждат общи събрания по различни теми, организират се, предвидените в Правилника, срещи за изнасяне и обсъждане на реферати, както и съботни другарски срещи по въпроси, които интересуват юридическите среди.⁸

Организационното укрепване на СЮД, натрупаният практически опит, му позволяват да потърси нови форми за общуване и единодействие на правниците в страната. Той се нагърбва с тази трудна и мащабна задача и става инициатор на Първия събор на българските юристи. Целта е „чрез сближаването им да съдейства за развитието на отечественото право”. За участие в него са поканени всички лица „свършили правните науки, както и практиците, които са сега съдии и адвокати”.⁹

Подготовката му е поверена на учредителен комитет от 9 души, с председател Антон Каблешков – председател на отделение във ВКС.¹⁰

Съборът е открит на 5 юли 1905 г. от Антон Каблешков и продължава до 10 с. м. Временното бюро на конгреса се ръководи от най стария делегат Христо Д. Павлов – председател на ВКС. За секретари са избрани Рашко Маджаров от София и В. Въжаров от Трън.

Идеята на учредителния комитет да се провеждат периодични събори, вместо да се създаде „някакъв съюз…с повече или по-малко корпоративен характер” среща одобрението и подкрепата на правната общност. Замисълът е чрез тази по-демократична форма на сдружаване да се създадат условия за опознаване и сближаване на юристите в страната, за осъзнаване на общността на тяхната задача в държавата, за свободна размяна на мисли и мнения относно състоянието и развитието на правосъдното дело в страната. По образния израз на Каблешков съборът на българските юристи в периодичните си срещи трябва да стане „интелектуален център на общата българска юридическа мисъл, събрание на хора, предани на науката в най-широкото й схващане, решени да действат всички вкупом и в областта си за нейния напредък в България, а особено в полза на правилното й приложение към българския живот”.¹¹

Организаторите на събора се ръководят от разбирането, че е дошло времето българското законодателство да се освободи от подражателството, да стане по-оригинално и по-съвършено, по-българско по характер и съдържание. Извеждането на преден план на развитието на българската правна наука не е случайно. То е условие и предпоставка за „най-плодотворно влияние върху напредъка на отечественото право, върху подобрението на законодателството и подигането на правосъдието”.¹² Това е голямата практическа цел на съборите, която те успешно изпълняват.

Антон Каблешков поставя и актуалния въпрос за подобряване положението на съдиите. Разсъжденията и позицията му и днес звучат мъдро и съвременно. Той призовава събора да погледне на положението на съдиите „не от гледна точка на интересите на последните, а от по-високо гледище, от гледище на интересите само на правосъдието и на условията, които са необходими за неговото преуспяване”. Председателят на учредителния комитет счита, че обезпечаването положението на съдиите или освобождаването на адвокатурата от някой недъзи, съществуващи в нея, не е и не може да бъде „специална задача” на българските юристи, а резултат от грижите на събора за „повдигането въобще на правосъдието”. Предупреждението, което отправя, да не се дава повод за предположения в обществото, че свикването и учредяването на събор на българските юристи се прави с цел подкрепа и решаване на известни корпоративни интереси, е много важно и навременно.¹³ То е в пълен синхрон с формата и целите на обединението – Български юридически съюз като съюз с общ и научен характер, и показва още веднъж последователното следване и осъществяване на възприетия модел.

Заслужава внимание и подходът на Каблешков към сериозния проблем за отношенията между съдии и адвокати. Отношения, които често се помрачават от взаимно недоверие, враждебност и противопоставяне. Без да се впуща в подробности около причините, той извежда на преден план изостаналото професионално възпитание и липсата на традиции в тази област. Оптимист по природа, Антон Каблешков не скрива надеждите си, че в името на общата цел – издигане на правосъдието – съдиите и адвокатите ще съумеят да преодолеят разногласията и да постигнат „една по-голяма сплотеност помежду си”.¹⁴ Това е другата важна практическа цел на съборите. Макар и след години усилията в тази посока дават добри плодове.

Наред с очертаването на характера и целите на съборите на българските юристи, в приветственото слово на Ан. Каблешков е отделено място и на състоянието на правосъдието в страната. Това не е случайно, нито се прави откъснато от останалите проблеми. Напротив! За него няма никакво съмнение, че състоянието на правосъдието съответства на условията, при които то е поставено. Като признава, че правораздаването страда от грешки и недъзи, той поставя пръста в раната и задава два въпроса от чийто отговори зависи тяхното изкореняване: „…направи ли българското общество всичко, което е нуждно, за да има едно истинско правосъдие? Изпълниха ли българските юристи, особено тия, в ръцете на които се намират съдбините на това правосъдие, всичките си задължения към него?” Отрицателните отговори пораждат желанието и увереността, че обединената правна общност ще съумее да формулира едно правилно гледище за развитие на правосъдието, „ще създаде едно по-силно течение” за прокарване в законодателството на онези здрави основи, начала и принципи, върху които „само може да вирее едно истинско правосъдие, което постига това си значение само тогава, когато за такова именно се припознава от обществото, а последното ще се подчини лесно на съдебните актове, когато те се издават от съдии, поставени в положение да не може да се заподозрява тяхната безпристранстност”.¹⁵ Приликата с днешното време и с днешните цели на съдебната реформа само показва мъдростта на историята и необходимостта да я познаваме и да се учим от нея. Това разбира се не може да стане с премахването на учебната и научна дисциплина „История на българската държава и право” от списъка на задължителните дисциплини за получаване на специалността „Право”!

След словото на Каблешков с тайно гласуване, в което участват 231 делегати, е избрано бюрото на конгреса в състав: председател - Хр. Д. Павлов, подпредседатели – Антон Каблешков и Тодор Тодоров и секретари (избрани явно) – Ангел Карагьозов, Рашко Маджаров, д-р Петър Зъбов и Илия С. Бобчев.¹⁶

Първият ден от събора преминава в оживени спорове. Те са предизвикани от предложението на Антон Каблешков постоянното бюро „да изпрати поздравителна телеграма до Негово Царско Височество Княза и до Министъра на Правосъдието”. Аплодисментите на делегатите дават основание на председателят Д. Павлов да обяви, че то е прието от тях. Въпреки това Найчо Цанов предлага конгреса да се произнесе по този въпрос. Той счита, че учредителният комитет няма право на подобно предложение, тъй като съборът е „частно тяло”, научен конгрес и „от него трябва да се изхвърли всякаква политика”. Болшинството от изказалите се също споделят виждането конгресът да се произнесе по въпроса. В спора участват само адвокати, като някои от тях (д-р Петър Джидров, П. Бакалов) не крият своите политически пристрастия и антимонархически настроения. Единствен Т. Тодоров подкрепя мнението, че въпросът за изпращането на телеграми е вече решен, при това без никакви възражения и резерви при предлагането. В конкретния случай той не е прав, защото веднага след аплодисментите, с които е посрещнато предложението, Н. Цанов иска думата. Председателят Д. Павлов мотивира отказа си с предстоящия избор на бюрото на събора, след който заседанието е закрито.

В създалата се напрегната и разгорещена атмосфера Антон Каблешков прави неуспешен опит да успокои делегатите. Според него изпращането на телеграми не ангажира с нищо конгреса, а е просто „акт на вежливост”. Следобедното заседание продължава със спорове относно процедурата и начина на гласуване. В крайна сметка след поименно гласуване с 98 гласа „за” срещу 90 „против” от общо 364 делегати, събранието решава да изпрати телеграми до държавния глава и до министъра на правосъдието. Предложението на Н. Цанов текстът им да бъде одобрен от събора не е гласувано.¹⁷

Независимо от различните мотиви и позиции, това, което сближава двете страни, е тяхната загриженост и желание съборът да запази своя научен и професионален характер, да остане настрани от политиката.

Непредвиденият спор относно поздравителните телеграми налага промени в утвърдения дневен ред. С абсолютно болшинство делегатите решават приемането на устава и правилника на събора да стане на 10 юли и натоварват специална комисия да прегледа документите, подготвени от учредителния комитет. В нея влизат: Ал. Радев, д-р П. Данчев, В. Маринов, А. Ташев, д-р Й. Фаденхехет, д-р М. Поповилиев, Ал. Малинов, полк. Краев, Л. Деянов, А. Сокеров, Р. Маджаров, Сл. Матов, М. Гайдов, А. Сакъзов, П. Абрашев, П. Пешев, Н. Цанов, П. Джидров и К. Панайодов. В рамките на 4 дни (от 6 до 10 юли) тя успява да ги преработи и представи за одобрение от конгреса.

На 10 юли Уставът е приет единодушно с незначителни промени, направени от комисията и от самия конгрес. С него се учредява „Български Юридически съюз” (БЮС). Целта на съюза е: „а) да улеснява свободното разменяване мисли между българските юристи в лични срещи; б) да спомага чрез обсъждание и изказвание мнение за навременното и правилно уреждание разните материяли от областта на правото; в) да улеснява правилното прилагание на законите, като разисква въпроси по тяхното тълкувание” (чл. 1).

Съборите се свикват всяка година от Управителния съвет. Отлагането им може да стане само по извънредни причини до следващата година.

Членове на съюза могат да бъдат: ”1) свършилите правните науки; 2) българските съдии, прокурори, адвокати, имеющи право на адвокатство” (чл. 3). Годишният членски внос е 5 лв. Членовете неплатили задължението си през периода 1 януари – 31 март „се считат за отписани”. Членството, което се удостоверява с членска карта, дава право на участие в съборите и на получаване на всички печатни издания на съюза.

Всеки събор се ръководи от председател, двама подпредседатели, които се избират с тайно гласуване и шест секретари, предложени от председателя и одобрени с явно гласоподаване. Освен ръководството на заседанията на събора, председателят определя дневния ред на общите събрания и разрешава на външни лица да присъстват на заседанията като слушатели.

Съборът избира 15-членен управителен съвет, а той - ръководство в състав: председател, секретар, касиер и определя времето и мястото на своите заседания. Взема решенията си с мнозинство на присъстващите членове, които не могат да бъдат по-малко от осем. Попълва сам състава, ако някой от членовете му го напусне преди новите избори. УС се грижи за изпълнението на решенията, взети от събора, определя дневния ред, времето и мястото на провеждане на съборите и осъществява цялата организация за това, подготвя измененията на устава, приема нови членове, дава отчет за направените разходи и др.

Допуска се възможността при голям брой разисквани въпроси те да се обсъждат в рамките на следните четири отдела: 1. Гражданско, търговско и международно частно право; 2. Наказателно право; 3. Съдоустройство и съдопроизводство и 4. Държавноправни науки. Всеки член има право на гласуване в най-много два отдела, в останалите той може да участва само в дискусиите. Писмените предложния и решенията на отделите се прочитат на общото събрание на събора, където разискванията по обсъжданите въпроси продължават. Те се разглеждат в общо събрание само когато „това е постановено от съответния отдел, или е било поискано най-малко от десет (10) члена на събора и той го е приел”.

Уставът може да бъде изменен само от общото събрание на събора по писмено предложение на УС, представено 4 седмици преди откриването му.¹⁸

За събора са представени редица реферати, от които учредителният комитет подбира осем. Основният критерий е темите да не бъдат от общ характер и да засягат належащи въпроси на правната наука.

Реферати пред събора четат: С.С. Бобчев на тема – „Българската задруга и нейният юридически характер”, Н. Ников – „Няколко думи върху адвокатурата в България”, д-р Ст. Киров – „Нуждата от защита на обществените права и от административно правосъдие у нас”, д-р П. Зъбов – „Своевременно привеждание на факти и доказателства (чл. 254 и други от Гражд. Съдопроизводство), д-р Ал. Гиргинов – „Тълкуване на законите”, проф. д-р М. Поповалиев – „Преходно или междувременно право”, проф. д-р Й. Фаднхехт – „Трябва ли да се изменят разпоредбите на Закона за наследството относително наследствената част на низходящите от женски пол” и Г. Пасаров – „Дунавът в международните отношения”.

Изнесените реферати се отличават със своята тематика, теоретична и практическа насоченост, исторически и актуален поглед. Това, което ги обединява, е общото начало да поставят на разискване въпроси, които „по-близко засягат юридическия живот” или интересите на правосъдието и на държавата.

В своя реферат познавачът и изследователят на българското обичайно право проф. Ст. Бобчев се спира на историческото появяване и развитие на задругата, на нейното разпространение и положението й у нас, на юридическия й характер и законодателна уредба. Въпреки и не много разпространена в България, според него, задругата е „един жизнен факт, една уредба в нашия стопанско-правен бит”, които налагат нейното изучаване и уреждане.¹⁹ В заключение проф. Бобчев се обръща към надлежните ведомства „да се погрижат за всестранно изучаване на задружния бит у нас и на задружните законодателства в другите югославски земи, та да се види доколко е възможно да се уреди съществуващата още задруга, доколко е възможно и да се уреди тя като благотворно и полезно семейно сдружаване”. Темата на реферата и изложението предизвикват интереса на участниците в събора. Изказаните мнения са разнопосочни, противоречиви и не позволяват да се формира общо взаимно приемливо решение. Докато Н. П. Благоев счита, че задругата е „правна личност само че не в най-строгия смисъл на думата”, проф. Поповалиев застъпва становището на Бобчев, че тя е юридическа личност. Разногласията принуждават С. С. Бобчев да внесе уточнението, че става дума за законодателни мерки, които да уредят някои „правни факти и последствията им присъщи на задружния бит – делата и отношенията им към трети лица”, а не да се уреждат „строят или взаимните отношения на членовете”.²⁰ Конгресът не излиза с официално предложение и този въпрос не влиза в дневния ред на Втория събор на българските правници.

Рефератът на адв. Н. Ников е посветен на състоянието на адвокатурата и на мерките, които трябва да с вземат за нейното подобряване. Като проследява развитието на адвокатурата от ВСП до началото на ХХ век, авторът стига до извода, че Законът за адвокатите от 24 ХІІ 1888 г. „донейде се доближава до европейските закони”. Мерките, които предлага, са два вида – законодателни и административни. Административните мерки са насочени преди всичко към организиране на адвокатите и тяхното професионално самоусъвършенстване. Такива са: учредяването „час по-скоро на юридически дружества и адвокатски съвети” във всеки град с окръжни съдилища, свикването на адвокатски събор, на който да се „реши за образуването на адвокатски съюз”, създаването на „добре уредни юридически библиотеки при адвокатските съвети”. Ников подлага на критика безразличието и бездействието на юристите в страната, тяхната „непростителна апатия”, поради която нямат национален съюз и не могат да защитят своите икономически интереси за разлика от учителите, лекарите, инженерите, еснафите и работниците. Ников отдава особено значение на създаването на юридически дружества и адвокатски съвети в провинциалните градове. Той разграничава ясно тяхната дейност и цели: „първите да действат за разработване правото у нас и за подобрение на нашите закони, а вторите – повдигане на нашите адвокати, за да станат те истински помощници на правосъдието”.²¹

Въпросите, поставени в реферата и направените предложения, стават основа за широка дискусия. Предложената от д-р Н. Петков резолюция е приета за обсъждане.

Значението на реферата излиза извън територията на адвокатското съсловие. За първи път на такъв форум се поставя остро въпросът за обединението на правниците в страната, за формирането на съюзи на отделните гилдии и в частност на адвокатите. Директно се посочва причината за това забавяне – неоправданата с нищо апатия и бездействие на съсловието.

Сред рефератите, четени на конгреса, със своята актуалност и практическа насоченост се отличава рефератът на д-р Стефан Киров на тема: "Нужда от защита на обществените права и от административно правосъдие у нас".²² В него за първи път се развива идеята за въвеждане на отделно административно правосъдие с цел законна защита на правата и свободите на гражданите, предвидени в Търновската конституция.

Важността и значението на реферата е както в обосноваването на необходимостта и ползата от въвеждането на административно правосъдие, така и в очертаването на възможните пътища и форми за това. Д-р Ст. Киров счита, че административното правосъдие трябва да бъде откъснато и независимо от администрацията, да се осъществява от административен съд, намиращ се в рамките на съдебната система наред с гражданския, наказателния и търговския съд.

В оживената и сериозна дискусия се очертават три основни момента. Първо – подкрепата за въвеждането на административно правосъдие, дори и с известни условности; второ – поставянето на въпроса за неговата конституционност и трето – очертаването на възможните модели на законовата му уредба. Поради различните мнения и позиции пред конгреса са представени три предложения за решение, които са взаимно изключващи се. Отчитайки този факт, председателят на събора Хр. Павлов предлага делегатите да утвърдят комисия, която да състави „една обща резолюция”. В нея влизат – д-р Киров, А. Каблешков и Ив. Коларов. Те имат противоположни възгледи по някои от дискутираните теми, и особено по въпроса за характера и мястото на административния съд.²³

Независимо от това, че не приема обща резолюция, конгресът прави първата важна и голяма крачка в посока на законодателната уредба на административното правосъдие в страната. Той се ръководи от разбирането, че без административно правосъдие, без ефективна защита на правата и интересите на гражданите държавата не може да се нарече правова.

Рефератът на д-р П. Зъбов търси отговор на два въпроса, касаещи своевременното представяне на факти и доказателства по силата на чл. 254 и сл. от Закона за гражданското съдопроизводство. Първият е – дава ли законът „достатъчна защита против късното привеждане на факти и доказателства, а вторият – „с какви нови разпореждания трябва да с попълни закона, за да се постигне по-своевременно внасяне на спорния материал”. Основната част от реферата е посветна на мерките за своевременно привеждане на фактите и доказателствата.²⁴ Те са в центъра и на обсъждането на темата.

В сравнително краткия му реферат д-р Ал. Гиргинов разсъждава върху целта и средствата на юридическото тълкуване. Според него юридическото тълкуване „отразява волята на законодателната власт, доколкото тя е получила израз на закон. Затова предметът и границите му се определят от самия закон”. Като отбелязва, че чрез тълкуването правото се развива, д-р Гергинов обръща внимание на необходимостта „да се отхвърли буквоядството в тълкуването”.

Проф. д-р М. Поповалиев обосновава актуалността и важността на разработената от него тема с практиката и отношението към нея на българския законодател. Той определя преходното право като „сбор от норми, които разрешават стълкновението на разновременните закони или въобще правни норми”. Характеризира и разновременните закони от гледна точка на техния произход по време и място, и по начина им на действие. Според него това са закони „на една и съща държава или общество, имащи един и същ предмет, но от които единият е по-стар по време, другият по-нов”. Проф. Поповалиев обръща внимание на факта, че разновременните закони „предполагат преминуването от един правен ред към друг в една дадена държава или в едно правно общество”. В този ред на мисли се обръща към аудиторията с въпроса: „Не е ли по-добър законът, който по-малко оставя на съдиите оценение?”²⁵ Поставените проблеми предизвикват интереса на участниците в конгреса.

Поводът, накарал проф. Фаденхехт да застане на високата трибуна на събора, са подготвените изменения в Закона за наследството и по-конкретно предложението на работната комисия низходящите от женски пол, когато има и низходящи от мъжки пол, да получават от непокритите недвижими имоти половината от дела на мъжките наследници (чл. 21). Този проблем той разглежда и в други свои изследвания.²⁶ Целта на автора е да анализира всички доводи в подкрепа на това изменение на закона, както и да посочи онези промени, които трябва да се направят, за да се „съгласи по-добре с справедливостта у нас началото на равенство между всички низходящи…”. Проф. Фаденхехт споделя разбирането, че равенството между мъжките и женските низходящи в наследствено правно отношение е „едно изискване на най-голяма справедливост и се намира във хармония със строя на днешното семейство”. От тази позиция той проследява как се решава въпросът от обичайното и от римското право преди и след Освобождението и стига до извода, че нито един от доводите на работната комисия и на защитниците на обичайното право не оправдава необходимостта от подобна промяна. В тази посока са и направените предложения за законодателни промени.²⁷

Поставеният от проф. Фаденхехт въпрос не е нов. Той е в основата на дискусията, която се води преди това на страниците на юридическите издания.²⁸ Може би и поради тази причина делегатите на конгреса не проявяват активност.

Последният реферат е посветен на Дунавския въпрос в международните отношения. Г. Пасаров проследява съдържанието и целите на различните международни договори, с които се урежда корабоплаването по реката. Той се спира по-подробно на организирането и решенията на Лондонската конференция (1883 г.). Счита за напълно основателна и оправдана заявената позиция от България и Румъния, че не приемат решенията на конференцията за задължителни за тях. Наред с това критикува българските власти, че не водят последователна политика на защита на речните граници на страната.²⁹ Липсата на изказвания може да се обясни с малкото време и специфичната тематика на реферата.

Първият събор избира с явно гласуване за членове на УС Антон Каблешков (председател), д-р Петър Данчев, д-р Петър Зъбов, Ангел Карагьозов, полк. Краев, Рашко Маджаров, Владимир Моллов, Стефан Киров, д-р Михаил Поповилиев, Александър Малинов, Петър Пешев, д-р Тодор Гатев, Стефан С. Бобчев, Александър Радев, Петър Джидров.

По предложение на Никола Петков е избрана и една петчленна комисия от адвокати със задача да проучи мерките, „които следва да се вземат за подобрение адвокатското съсловие”. В нея влизат: Александър Малинов, Тодор Тодоров, Манол Златанов, д-р Петър Джидров и Никола Ников.

В словото си при закриването на конгреса Хр. Павлов изразява убедеността си, че положените основи са здрави и отбелязва, че българските юристи „могат да бъдат доволни от своя първи събор”.³⁰

Съборът показва необходимостта и ползата от подобни срещи на българските юристи. С него се слага началото на една нова форма на развитие на правната наука, която действително внася „нова струя” в юридическата мисъл, насочена към реформиране на законодателството. Той се превръща в своеобразен правен център, в средище както за лична изява, така и за колективно творчество. Формирането на единна позиция на правната общност по злободневните въпроси на съдоустройството и съдопроизводството, на гражданското и наказателното право й позволява да отстоява по-ефективно своите интереси, да бъде активен и конструктивен участник в законодателния процес, а също и силен опонент на управляващите. Това не само издига нейния авторитет сред обществото, но и убеждава последното, че българските юристи осъзнават своята отговорност за подобряване и развитие на правораздаването, за превръщането на България в правова държава.

Създаването на Български Юридически съюз като обединение на правниците в страната, поставя началото на нов етап в организирането на българските юристите в национален мащаб под формата на събори.

В съответствие с устава на БЮС в началото на м. май 1907 г. УС взема решение Вторият събор на българските юристи да бъде в София от 27 до 29 август с. г. Определен е и дневният ред, който включва реферати по едни от най-важните въпроси на съдебната реформа.³¹

Съборът се провежда в амфитеатъра на ЮФ на Държавния университет. В заседанията му участват 78 делегати. Малкият брой присъстващи се дължи на недобрата организация и конкретно на съвпадането му по време с тържествата по повод откриването на паметника на цар Освободител.

Първото заседание е открито от председателя на УС Антон Каблешков. За председател на бюрото на събора е избран д-р Петър Данчев – председател на ВКС, за подпредседатели: д-р Александър Радев – адвокат и Васил Маринов – председател на отделение във ВКС, както и 6 секретари - Цветан Пупешков, Петър Моллов, Александър Гиргинов, Иван Хинков, Атанас Бояджиев и Гъчо Комсиев.³²

Вторият събор обсъжда доклада на комисията, натоварена от първия конгрес да разработи резолюция по въпроса за административното правосъдие, представен от д-р Ст. Киров. Резолюцията включва следните точки: „1. Съборът признава, че е необходимо да се установи съдебна защита и на всички обществени права на гражданите, както и ред за разглеждане административните разпри. 2. Съборът намерва, че тази празнина в нашето законодателство би могла да се попълни, като се видоизмени чл. 2 от Гражданското съдопроизводство и се предвиди особно съдопроизводство за административни разпри”.³³ Текстът, въпреки и кратък и ясен, среща неодобрението на част от делегатите. Различията са основно около формулировките на двете точки и тяхната редакция. Независимо от това съборът гласува единодушно резолюцията. Той приема, че комисията е изпълнила своята задача, като е потвърдила необходимостта от въвеждането на административното правосъдие и е очертала рамката на неговата законодателна уредба.³⁴ Така се слага началото на продължилия близо 5 г. процес по изработването на първия български закон за административното правосъдие.

С одобряването на резолюцията Вторият събор на българските юристи посочва пътищата и формата за практическото реализиране на идеята за въвеждане на административното правосъдие в страната. Разглеждането на проблема от двата конгреса показва връзката между тях и потвърждава намеренията на Съюза на българските юристи те да работят за развитието на правното дело в страната.

Приет е и докладът на комисията по адвокатския въпрос, представен от адв. Никола Ников. Поради липсата на достатъчно време не са обсъдени всички предложения на комисията, които се припокриват с проекта, одобрен от столичните адвокати през 1906 г.³⁵ Сред утвърдените текстове с най-важна практическа насоченост са следните: 1) да се премахне институтът на прошенописците в съдебното ведомство; 2) да се забрани на адвокатите да се занимават с дейности и занятия, несъвместими с адвокатството и 3) на страната да се присъжда адвокатско възнаграждение, само когато се е представлявала по делото с адвокат. Делегатите на събора отхвърлят предложението на комисията адвокатите да се освобождават от задължението да стават съдебни заседатели, както и искането възнаграждението на адвоката, като вземане спрямо клиента му, да бъде привилегировано.³⁶

Особен интерес сред участниците в събора предизвиква рефератът на проф. Владимир Моллов – „Несменяемостта на съдиите”. Това е естествено, като се има предвид съществуващата законодателна уредба, важността на този институт за гарантиране независимостта на съдебната система и не на последно място разногласията вътре в правната гилдия, сред политическите партии и в обществото относно условията за получаване на несменяемост. В реферата се доказва, че последователното прокарване на принципа на разделение на властите „води към създаването на една пълна съдебна автономия”. Едновременно с това се подчертава необходимостта от въздействие на държавата върху правосъдието „в организационно отношение” чрез упражняването на особен надзор. Проф. Моллов определя несменяемостта като „право на съдията да не бъде уволнен или преместен на друга длъжност с акт на съдебната администрация без негово изрично съгласие”. Той анализира съществуващата правна уредба и стига до извода, че в България несменяемостта е „илюзорна”, а въвеждането й е единственото средство „за повдигане на магистратурата”. Прави впечатление обвързването на усвояването на принципа на несменяемост със „справедливото прочистване” на съдийския състав. Убеден привърженик и защитник на съдийската несменяемост, проф. Моллов заключава, че „Само независима, несменяема магистратура може да ни осигури спокойно, правилно развитие, само под нейна закрила ние ще можем да водим неизбежните борби за осигуряване правния ред в нашето отечество и основните права на българските граждани”³⁷ Разискванията по реферата потвърждават липсата на единно мнение по въпроса – време ли е да се въведе несменяемостта у нас и при какви условия. Конгресът приема резолюцията, предложна от Вл. Моллов – „ІІ-ият събор на българските юристи намира, че независимо правосъдие може напълно да се осигури главно чрез несменяемостта на съдиите с всичките условия за практическото й осъществяване, като се запазят и усъвършенствуват нормите за рекрутиране учени и достойни съдии по начин, независим от усмотрението на политическия шеф на правосъдието, и настоява за по-скорошното й узаконяване у нас”.³⁸ Въпреки и твърде обща, независимо от това, че не предлага конкретен модел, резолюцията е важна, защото показва отношението на правната общност към несменяемостта. Акцентът върху връзката между независимостта на правосъдието и несменяемостта на съдиите, искането за по-бързото й въвеждане са сериозен сигнал към управляващите и всички политически партии, които имат претенции към властта. Без съмнение решенията на събора оказват положително въздействие върху законодателната уредба на принципа на несменяемост, осъществена от правителството на Демократическата партия със Закона за изменение и допълнение на някои членове от ЗУС от 12 януари 1899 г., влязъл в сила от 5 май 1910 г. ³⁹

Съборът избира нов управителен съвет в състав: д-р П. Данчев, д-р М. Поповилиев, Ал. Малинов, П. Пешев, С. С. Бобчев, Ан. Карагьозов, Цв. Пупушков, В. Маринов, П. Абрашев, Р. Маджаров, д-р Й. Фаденхехт, д-р С. Киров, д-р П. Зъбов, Вл. Моллов и Хр. Чакалов. Последните пет са членове и на УС на Софийското юридическо дружество.⁴⁰

Вторият събор на юристите разглежда и взема решения по най-важните въпроси на съдебната реформа, поставени от съдебната практика и нетърпящи повече отлагане във времето.

Българският Юридически съюз възниква и се развива като национална организация на правниците в страната, въз основа на свой устав и с единно управително тяло. Функционира под формата на събори, на които се обсъждат и вземат решения по различни въпроси на правната теория и законодателство. За съжаление бурното време и условията в страната не дават възможност за утвърждаването на тази форма. През годините на войните дейността му замира. Създаването на Съюза на българските съдии и на Съюза на българските адвокати стават причина за постепенното преустановяване и на дейността на СЮД. По решение на УС то прекратява своето съществуване през 1934 г. и в съответствие с устава дарява наличната сума в касата на дружеството (7877 лв.) на СБС като организация, преследваща същите цели.⁴¹

Третият събор на българските правници се провежда след близо 20 г. Той е организиран от Управителните съвети на СБС и СБА и от професорския състав на Юридическия факултет. Идеята е заложена още в решенията на ІV общо годишно събрание на СБА, което се обявява за съвместни заседания на двата съюза. На 5 май едновременно със Седмото общото събрание на СБС⁴² се провежда и Петото редовно общо годишно събрание на Съюза на българските адвокати.⁴³ Дни преди това на 30 април заседават управителните съвети на двата съюза.⁴⁴

Подготовката и свикването на събора е връхната точка на сътрудничеството и единодействието между двата съюза. То намира израз и в проведените общи събрания, другарски вечери и съвместни вечеринки, в организираната лотария във връзка с изграждането на Дома на българските правници, в издигането на общи искания, насочени към създаването на условия за добро, бързо и евтино правосъдие и др. В първата другарска вечеря на софийските съдии и адвокати участва и министърът на правосъдието Цв. Бобошевски. От есента на 1924 г. до април 1926 г. в страната са проведени повече от 20 вечеринки в различни градове на страната (Горна Оряховица, Бургас, Сливен, Плевен, Ямбол, Видин Търново, а в Лом, София, Нова Загора, Стара Загора, Русе, Разград – по две). По предварително споразумение между двата съюза, полученият чист доход се дели поравно.⁴⁵

Наред с общите форми на взаимодействие между двата съюза се провеждат и съвместни срещи и разговори с представители на професорското тяло от Юридическия факултет на Държавния университет „Св. Климент Охридски”. Така се стига до решението да се свика трети събор на правниците. За целта е сформиран организационен комитет със секретар адв. Любен Данаилов. С окръжно № 215 от 6 октомври УС на СБА отлага свикването на V общо годишно събрание на организацията, с цел то да съвпадне по време с това на СБС, което по устав се организира през Светлата седмица.⁴⁶

Изпратени са покани до съответните колегии и организации на правниците в Англия, Австрия, Белгия, Германия, Гърция, Италия, Полша, Русия, Сърбия, Турция, Унгария, Франция, Чехия и Швейцария.

Съборът се провежда на 6 и 7 май 1926 г. в големия салон на Военния клуб. Специални гости са представители на Двореца, министърът на правосъдието Т. Кулев, министърът на търговията, промишлеността и труда Цв. Бобошевски, председателите на ВКС и на АС, ректорът на Държавния университет проф. д-р Стефан Петков, директорът на Свободния университет, подпредседателят на Висшия адвокатски съвет П. Джидров.⁴⁷

Открит е със слово от председателя на СБА Георги Згурев. В него той специално отбелязва, че българските правници са „най-здравият залог за укрепването и мирното преуспяване на нашето отечество, което след преживените сътресения, причинени от безумни разрушители, най-вече се нуждае от господството на правото и закона във всички прояви на неговия политически живот”.⁴⁸

В избраното бюро на събора влизат: проф. д-р Стефан Киров – председател, д-р Сава Иванчев и Никола Чехларов – подпредседатели, Любен Данаилов, Пол Стефанов, Христо Стоилов, Иван Джамджиев, Господин Малеев и Н. Держански – секретари.⁴⁹

Късното определяне на дата на събора и краткото време възпрепятстват пристигането на чуждестранните делегации. Независимо от това, съборът е поздравен с телеграми и писма от Съюза на германските съдии, от ЮФ на Стамбулския университет, председателя на Съюза на френските адвокати, Националния съюз на френските адвокати, Дружеството на правниците в Загреб, Университета в Лиеж, Дружество „Правник” в Любляна, председателя на Виенския адвокатски съвет и др.⁵⁰ Този факт сам по себе си говори за международните връзки и авторитет на българските правни организации.

В речта си пред делегатите проф. Ст. Киров поставя акцент върху същността на общия лозунг на времето, а именно „принципът на