Сборник на издателството, заедно с другите наградени разкази.

Стиснах зъби, за да сподавя надигналата се болка по Ася. Понякога в такива случаи не успявах да сдържа сълзите си, особено ако няма кой да ме гледа, но този път се преборих. Време беше вече да се науча да живея така. Тя би го искала, за да се грижа за Ели.

Каквото и да е сънувало детето, добре дошло е, щом го радва. А сега е време за работа.

- Ехо, татко! Изненада! Тук съм!

- Я! Моето момиче е цял командос! Още мъничко и ще започнеш да се катериш по стени и да прескачаш огради с бодлива тел като Джеймс Бонд - пошегувах се, докато й помагах да съблече якето. - Как мина училището?

- Екстра! Математичката ме изпита днес. Писа ми шестица, и ме помоли да ти предам похвала за мен.

- Ха стига де! Друг път някой получавал ли е от нея похвала?

- Райчо Зубъра веднъж. Ама на него само му се смеят, а на мен целият клас ми се зарадва.

- И не се казва "математичката", а "учителката по математика". Ще бъдем ли възпитани, или не?

- Знам де, когато трябва съм възпитана. Няма да сбъркам, не се бой.

- Уф... Друго в училище?

- Нови уроци по четене и писане. А, и по физическо измолих да ме пуснат и аз да хвърлям топка с останалите. И не бях последна! Имаше две момичета след мен.

- Браво! А домашни?

- По математика и английски. - Гласът й помръкна с нота, но не повече. - Ще ги направя, след като обядваме.

И наистина ги направи, без да я подканвам. А вечерта на препитването беше първа отличничка. Май и аз имах малко принос, особено като почнахме да смятаме вместо с числа със страхливи зайци, непослушни патета и накрая - с опърничави магарета. Ели непрекъснато се заливаше от смях.

- Знаеш ли, татко, май математиката ще почне да ми харесва - заяви тя, докато й помагах да си облече нощницата.

- Не мога да го повярвам, фъстъче. Утре сигурно ще си забравила... Я, какво е това стъкло? Защо си го вързала на гердан?

Това, което на пръв поглед ми се беше сторило стъкълце, се оказа парче кристал. Назъбена и очукана отломка, вероятно от заготовка за кварцови резонатори - три от стените бяха под прав ъгъл една към друга, като ъгъл на куб, идеално гладки и прозрачни. Другите три бяха отчупени, и при раздвижване по тях пробягваха бликове от светлината на лампата. Беше омотан с медна жичка, и през нея минаваше бял конец, завързан като огърлица.

- Ами такова... намерих си го. Дай си ми го!

- Ей сега... - Огледах внимателно кристала отвсякъде. За мое учудване нямаше остри ръбове или върхове, на които Ели да може да се пореже. - Ето. И за какво ти е? Ако ти трябва украшение, кажи - ще ти купя. Не да се кичиш с парчета стъкло.

- Не е парче стъкло!

Набързо се изтръгнах от задушаващата болка.

- А какво е?

- Ще ти кажа, ама после. Става ли?

- Става. Сега лягай. Няма ли да ти убива, като спиш?... Добре де, ето ти го. Лека нощ, и приятни сънища!

- С гаранция - промърмори усмихнато Ели и ме изгледа. - До скоро, татко!

Нарочно се задържах да разтребя, преди да легна. Докато обаче несръчно надявах пижамата, усещах, че все повече треперя от ужас пред предстоящия кошмар с колата. И че отчаяно искам отново да сънувам уютната къщичка, и топлия селски хляб, и как Ели тича весело между варосаните кирпичени дувари по покритата със стар калдъръм уличка.

И тя също да го сънува. Исках го още повече, отколкото да го сънувам аз.
- Татко, пак ли още спиш?

Нещо ме гъделичкаше по носа. Отворих очи - Ели, отново в гиздавата селска рокличка, се беше надвесила над мен със сламка в ръка и се опитваше да ме накара да кихна.

- Нали си лягам след теб, редно е да ставам след теб - пошегувах се аз, докато разтривах очи.

- Вярно! - сконфузи се тя. - Аз съм заспала вече там, и съм се събудила тук, а ти през това време още не си легнал и заспал там, и няма как да се събудиш тук.

- Точно така - потвърдих, без да ми мигне окото. - Умно момиче си имам!

- Значи вярваш вече?

- Разбира се, че вярвам.

На какво? В какво?

- Добре. Тогава ще ти кажа.

Ели бръкна в деколтето на рокличката си, откачи от шията си и ми подаде тънка сребърна верижка. На нея, в изящен златен обков, висеше кристалът, който бях видял преди лягане. Сега беше правилен и отшлифован, но нито за миг не се усъмних, че е същият. Най-отпред бяха същите три идеално гладки повърхности, под прав ъгъл една към друга. Раздвижих кристала и зяпнах от изненада.

Стените му ту отразяваха предметите наоколо, ту ставаха прозрачни. Докато гледах, през горната видях скрина до вратата, изместен под ъгъл, сигурно заради пречупването на лъчите вътре в кристала. Наклоних украшението, за да видя изображението на скрина по-добре, но то внезапно изчезна - стената на кристана стана матовобяла и непрозрачна. Върнах я обратно, за да уловя отново скрина, но вместо това през стената просветна силен сноп рубинена светлина. Много по-силен от пречупен лъч. Наклоних го отново - рубинената светлина изчезна, и сега стеничката на кристала беше огледална. В нея обаче, кой знае защо, се отразяваше древната върба с гнездото на щъркелите, далеч на края на селото. Знаех много добре, че тя не се вижда от къщата ни.

Продължих да оглеждам кристала. За миг през една от стените му видях като в стереоскоп масата с компютъра си - беше моят, с оставената под масата мишка. Не успях обаче да задържа изображението - смени го страховит скалист връх, леко заснежен и с невероятно, тъмносиньо небе зад него. За миг се появи пулсираща странна решетка, смени я непрозрачно масленозелено. Съседната страна на кристала показваше младеж и девойка в облекло от началото на миналия век, двамата си шепнеха нещо и се изпиваха с очи. Преди да отклоня засрамено поглед, ги смени зелен скакалец, пълзящ по ръба на листо. Масленозеленото на съседната страна беше изчезнало - там беше черна нощ, и сред нея изригваше вулкан, изстрелваше нажежени камъни като фойерверки...

Едва се откъснах от транса.

- Какво е това, Ели? Кажи, де!

Ели хапеше устните си и ме гледаше колебливо. Накрая си призна:

- Намерих го онзи ден, близо до контейнерите за боклук зад училището. Хареса ми как блести на слънцето, и си го взех. Вързах го на конец, и си замечтах това да е вълшебен кристал, който може да ни преведе в Царството на Сънищата. Ама без да забравяме какво сме сънували. Как като заспим, ще се събудим тук, и после... Защо ме гледаш така? Татко?

Езикът ми беше залепнал. Нещо в мен упорито повтаряше, че това е сън, че насън всичко е възможно, както удавник се хваща за сламка: "Това е сън, аз не съм тук, само сънувам"...

- Татко, какво има? - В очите на Ели се надигаха сълзи.

Изплаших детето! Викторе, стегни се! Насън всичко е възможно!

- Нищо, моето момиче. Бях се замислил за миг.

- Ще ми дадеш ли кристала?

- Разбира се. - Всичко това е сън. Насън нищо не може да й навреди. - Заповядай.

- Татко... нали не съм направила лошо? С това?

- Разбира се, че не, Ели. - Колата и удара ли предпочиташ, глупако! - Напротив, чудесно си постъпила. Иначе сега нямаше да сме в Царството на Сънищата, нали?... Искаш ли сега да закусваме? И след това пак да излезем наоколо?

- Уха! - Очите на Ели светнаха, и тя мигновено забрави уплахата.

Отворих вратата и се огледах. През нощта беше валяло, и първите лъчи на слънцето вдигаха лека мараня от пръстта.

- Виждаш ли маранята, Ели? Казват, че това е душата на земята. И че в такива дни тя дава цялата си сила на растенията, и те растат и крепнат, и стават силни и здрави.

Ели гледаше прехласнато.

- Добре, ти гледай, а аз ще издоя кравата.

- Аз пък ще видя за яйца! - Тя припна към плевника, да обиколи полозите на кокошките.

Докато млякото се вареше, окопах набързо асмите около къщата. Загърнатата в памучна кърпа пита беше чудесна и днес, топлото мляко и прясното сирене - също. Без да чакам подкана, отнесох останалото в котлето мляко и кошничка с десетина яйца на стрина Стана.

- Благодаря ти, Викторе! Жив и здрав да си! Какво ще кажеш и днес да обядваме заедно? Ще има супа от коприва, ще ви хареса! - Стрина Стана не можеше да се нарадва.

- Копривата няма ли да ни пари, като я ядем? - надникна иззад мен Ели. Двамата със стрина Стана прихнахме, а Ели ни изгледа обидено:

- Откъде да знам! Като я пипам, пари!

- Не се безпокой, няма. - Стрина Стана гледаше Ели с пълни с радост очи. Като майка, която вижда детето си за пръв път след много време, помислих си.

- Голям майстор си, Викторе! - разнесе се внезапно гласът на Миле. След миг иззад къщата се показа и той, ухилен до уши. - Сламата на тавана е съвсем суха, покривът ти капка не е пропуснал!

- Татко всичко умее! - гордо заяви Ели. - И в къщи също!

- Един път татко си имаш! - кимна Миле. - Какво ще правиш днес, Викторе?

- Още не знам - признах си, засрамен от похвалите.

- Ще можеш ли тогава да помогнеш на дядо Радко? И неговият покрив тече, още по-зле от моя, а той съвсем няма да може да го пренареди сам.

- Разбира се. - В края на краищата, какво друго имах да върша?

- Той е през две къщи надолу. Ела, ще ви запозная.

Дядо Радко се оказа дребен старец с раздърпана бяла брада, бели вежди и избелели от възрастта очи. Погледът му беше едновременно хитър и добродушен.

- Вече повече от месец тече, и става все по-лошо - оплака се той, докато внасяхме стълбата на Миле през нисичката, разкривена порта. - Все размествам мебелите, ама вече не остана къде да ги слагам. Ако продължава, гредите ще започнат да гният.

- Не вярвам да продължи - увери го Миле. - Викторе, можеш ли да хвърлиш едно око какво е горе?

Откъм предната страна на мъничката бяла къщурка покривът изглеждаше добре, но откъм задната, близо до билото, зееше голяма дупка. Два от прътите се бяха счупили, и керемидите бяха пропаднали.

- Лоша работа - поклати глава Миле. - Нищо, ще измислим нещо. Генко от Долната улица има хубави керемиди, аз пък имам достатъчно пръти. Майсторлъкът - от Виктор, и тази вечер дядо Радко ще спи на сухо!

- Не знам дали ще е на сухо - заяви Ели, която току-що беше излязла отвътре. - Чергите са за пране до една, и дрехите също. Татко, тук... надали има пералня?

- Горе на потока има валявица - разпери ръце дядо Радко. - Ще закарам дрешеното с каручката, а на връщане ще мина през Генко за керемидите...

Още рано следобеда покривът беше готов. За да не хабя останалото от деня, подмених две прогнили греди на сайванта и постегнах оградата на прасето. Дядо Радко подскачаше около мен от радост:

- Брей, какъв майстор се намери! Викторе, златни ти ръце, златно ти сърце! Кравичката ти няма ли нужда от сено, да ти докарам две-три каручки с магарето? Пък и някой чувал плява за кокошките сигурно няма да ти е в повече.

- Ама, дядо Радко...

- Без ама! Жив съм, дорде мога да се отплащам! И няма да ми натежи. Погледни сайванта, всичката тая плява какво ще я правя? И две магарета не могат я изяде, ще изгние. И сено съм струпал три големи купи на ливадите долу. Покрив здрав си нямах, вече и него имам! Какво повече ми трябва?...

Докато заспивах под дебелото меко халище, се замечтах. Ех, да можеше Ели наистина да сънува същото, да сънуваме заедно!... А дали като се събудя оттатък ще бъда също така приятно изморен? Ако да, от какво - нали само сънувам? Ако не, кога ще съм почивал...

- Сега разбираш ли, татко, защо не ти го обясних тук? - попита тя, докато се прехвърляше на количката.

- Кое?

- Това за кристала.

- Нямаше да повярваш, като го гледаш какъв е тук. Сега видя ли? А защо страните му там непрекъснато показват най-различни неща? Татко?... Татко?!

- Извинявай, Ели, аз такова, бях се замислил за момент...

- Аха. Май не си повярвал съвсем, а?

- Амиии... и аз не знам - признах си.

- Не е честно! Да му се радваш можеш, а да вярваш не можеш!

Успокой детето. Каквото и да става, не тормози Ели с проблема.

- Добре де, ще му повярвам. Пък той като работи, какво значение има дали вярвам или не? - опитах да се пошегувам.

- Обидно е!... А, и защо не си ми казвал преди колко хубаво редиш покриви?

Безсмислено е да отричаш. Наистина сънувате заедно. Приеми го някак, поне за да не плашиш Ели. После ще се чудиш как и защо.

- Ами, не знаех, докато не го видях. Може насън да съм по-голям майстор, отколкото наяве... Хайде да ядем, че ще закъснеем за училище.

Докато слагах масата, за пръв път забелязах какви красиви цветя има нарисувани по чиниите. И как столът ми има нужда от постягане.

Между залците Ели ми разказа как помагала на стопанката на валявицата за чергите на дядо Радко. Помечтахме си минутка как тази нощ ще разглеждаме селото, и я изпратих.

Всъщност, има ли значение как и защо точно става това? По-важно е друго - дали е полезно за Ели. Няма ли да я откъсне от реалния свят, да я затвори в свят на мечтите и на сънищата? И мен също?

Май не. Реалният свят напоследък й се услаждаше доста повече отпреди. А и на мен, да си призная. Вече не се чувствах така затворен и унил.

Какво ли щеше да каже Ася за такова нещо?

Че е чудесно, естествено. Какво друго? Че не е хубаво, и че е по-добре детето да е депресирано и отчаяно като преди ли?

А сигурно и че ако ще издържам Ели, не е зле да посвърша нещо.

И днес работата ми спореше не по-зле от вчера. Забележително отпочинал си за човек, който цяла нощ е работил, подметна вътре в мен дяволито гласче. Така, така, обади се друго, най-добрата почивка от умствената работа е физическата, и обратно.

И все пак... Добре. Предавам се. Наистина и двамата с Ели сънуваме едно и също. Значи ли това, че сънят ни съществува обективно?

Не, разбира се. Колко души си представят едно нещо, и колко съвпадат представите им, няма значение. Важното е какво е реалното.

А има ли как двама да сънуват едно и също, без то да е реално? По някакъв начин?

И какво значи реално? Ние виждаме не реалния свят, а каквото ни поднасят сетивата ни. Водата изглежда хомогенна, но всъщност е от отделни молекули. Образът в стереокиното е уж обемен, но е проектиран на плосък екран. Вазата до компютъра е черна, но дали не е ултравиолетова, или инфрачервена? И музиката откъм долния етаж за животните, а и за някои мои съседи, е обикновен шум. Тяхната любима - пък за мен...

И ако сънищата ни са реални, дори само колкото да ги сънуват двама едновременно, тогава какво не е реално - представи, спомени, идеи?...

Накрая се ядосах, и за да зарежа празното философстване, се хванах на работа. След половин час обаче телефонът звънна.

- Ало?

- Здрасти, Оги съм. Моите съболезнования... Бях в чужбина една година, и научих чак днес, като се върнах.

- Благодаря.

- Ако мога да ти помогна с нещо, казвай. Разбрах, че и вие с Ели сте пострадали...

- Няма с какво, Оги, уви. Жив и здрав ми бъди. - Поколебах се за момент. - Освен ако не си готов по приятелски да чуеш една напълно откачена история, и да си кажеш мнението.

- Спешно ли е? - Гласът на Оги стана предпазлив. - Ако да, идвам веднага.

- Няма проблем, може да изчака. Кога си свободен?

- Довечера.

Ели се върна от училище с нос, вирнат до небето. Беше изкарала нов отличен по пеене, и отново се зае да си приготвя уроците сама. Ако имаше как да я види Ася...

Вечерта дори не я препитвах. Сложих я да си легне малко по-рано, и я предупредих:

- Ще ми идва на гости един приятел. Може да поостанем до късно.

- И ще трябва да те чакам там да се събудиш сума ти време - заяви унило Ели.

- Няма как, фъстъче. Трябва да поговорим с него.

- Добре, де. Ама после заспивай колкото се може по-бързо.
- Наистина странна история - констатира Оги. - Не съм чувал друг път такава.

- Много ли съм откачил? Какво ще каже медицинската наука? - усмихнах се кисело.

- Не е възможно. За да полудееш или да хванеш рак на мозъка трябва условие, което при теб не е налице.

И двамата прихнахме.

- Питам сериозно, Оги. Искам да знам какво става с мен... с нас. - Едвам подтиснах надигналата се прозявка.

- Не знам, Вико. За счупен крак мога да ти кажа всичко на света. Но за такова нещо е по-добре да питаш Професора.

Кимнах, като отново едва се сдържах да не се прозина широко. Професора беше баща му - дългогодишен преподавател в Медицинска академия, светило на психиатричната наука. Отдавна вече беше академик, но прякорът беше останал.

- Имаш късмет по въпроса, в момента също е в България - продължи Оги. - Напоследък му се случва доста рядко. Веднага ще ти уредя да се видите. - Той посегна към телефона. - И ако се опиташ да ми благодариш отгоре на цялото ни приятелство, ще ти издърпам ушите.

След минута вече имах уговорено за утре следобеда време, и Оги трополеше надолу по стълбите, докато му махах от вратата.

Докато нахлузвах набързо пижамата, очите ми направо залепваха за сън. Сигурно подсъзнателно исках да се окажа там колкото се може по-бързо...

- А... Защо?

- Чакам те вече сума ти време! Издоих кравата, преметох пода, сварих млякото - ти спиш! Накрая почнах да те побутвам, после даже да те ръчкам, а ти не щеш да се будиш!

- Трябваше да си довърша разговора с Оги, момичето ми.

Скочих от леглото и се облякох набързо. Ели вече беше сложила масата, и подскачаше от нетърпение. Закусихме, отнесох на стрина Стана останалото ни прясно мляко и подквасеното вчера вечерта кисело, приех поредната покана за обяд, и тръгнахме да доразглеждаме селцето.

Докато дойде време за обяд, вече го знаехме цялото. От изток на запад го пресичаше път, който се губеше в далечината. На може би ден ход във всяка посока наоколо се простираше равнина, след това започваха гористи хълмове. От североизток те се приближаваха почти до първите къщи, а отвъд тях се издигаше планинска верига, и въпреки голямото разстояние побелелите й от сняг върхове се виждаха чудесно. И сред тази невероятна красота селцето се гушеше като уютен дом, убежище и огнище. Сега разбирах как и защо думите “кът свиден и мил” може да са искрени.

(кой ли би могъл да нарече така панелен блок?...)

- Трябва да си измисля някаква работа - споделих с Миле, докато обядвахме. - Не ми допада по цял ден нищо да не правя.

- На село работа колкото щеш. - Той отпи от виното и избърса мустаците си с ръкав. - Поне десетина къщи имат нужда от ремонт на покрив, а ти май и с дърводелство се оправяш добре. До седмица вероятно нивата ти ще е за оране и сеене, след това пък друго ще изникне... Хубав ли е сокът, Ели? Сипвай си, детето ми, пий колкото ти душа иска!

- Нива ли имам?

- И царевичак, той скоро ще е млечен вече - ако искате да си варите, след три-четири дни ще е добре да си наберете...

За десерт имаше едри червени ябълки.

- Вземете си за в къщи, току-що съм ги откъснала - напълни ръцете ни стрина Стана.

Изведнъж се сепнах. Хвърлих поглед над оградата към ябълковите дръвчета в нашия двор - те тъкмо цъфтяха. По двете ябълки до мен обаче висеше узрял плод.

Насън всичко може...

Огледах критично от портата двора ни. Време беше да се погрижим за него. Сред зеленчуците никнеха бурени, дръвчетата, боба и доматите имаха нужда от окопаване, а почти всичко - и от поливане. Ели се зае с плевенето, горда с опита от двора на гостоприемните ни съседи. Аз пък хванах мотиката.

Докато работех, мислех. Като че ли това беше първият момент тук, в който не се заглеждах по новите за мен неща, или не разговарях непрекъснато с някого, и имах време да сложа малко порядък в главата си.

Защо Ася ми липсва тук по-малко? И на Ели? Досега мислех, че защото сънувам. Ама сега... не знам сънувам ли, или какво.

Или защото умът ми е зает с всичко ново и необикновено наоколо? Но дори когато се сетя за Ася, смучещата болка от липсата е по-слаба.

Видях малко хубаво - и хоп, забравих я! Браво на мен!

Но не, не беше истина. Не я бях забравил, просто... сякаш беше някъде наоколо. Някъде съвсем наблизо. Трудно за описване усещане. Необичайно. Нелогично. Като... насън.

Не полудявам ли? Общи сънища. Странни усещания. Уж нищо особено... но то и на лудите светът им си им изглежда нормален... Какво ли ще стане, ако откача? Кой ще се грижи за Ели?

Или, недай боже, се побъркам и й сторя нещо? По гърба ми бавно пролази студ, и усетих как мотиката натежава в ръцете ми.

- Татко, виж какво хубаво цвете! Не мога да повярвам, че е плевел! - сепна ме гласът на Ели. Огледах се - тя ми махаше от другия край на градината. Когато се приближих, видях между две едри зелки да се подава очарователен син цвят с яркожълти ръбове на листенцата.

- Как се казва?

- Не знам, Ели. Искаш ли да го пресадим пред къщата, да си расте на спокойствие?

- Няма ли как да го взема в нещо, и да го подаря на учителката по физическо? Искам да й благодаря, че ме пусна с другите.

- Надали. Но ако й благодариш пред всички, сигурно ще е още по-щастлива. И ако се справяш колкото можеш по-добре, когато те пусне пак.

Докато пресаждахме цветето, Ели внезапно помръкна. Забеляза, че я гледам, и се опита да се усмихне, но не се получи много добре.

- Какво има, момичето ми?

- Искаше ми се да може това цвете да го види мама...

Болката отново ме преряза. Само за миг, но май си беше проличало по лицето ми.

- Не се обвинявай, татко, не си виновен. Нямаше откъде да знаеш преди, че не се срещаме и не си говорим с нея тук. Нали не си помнехме сънищата. - Ели внезапно се усмихна. - Не ме боли като преди, но мъничко ми липсва. А тебе?

- И на мен, Ели... - Гледах я миг-два, след това нуждата да споделя преля. - Може би защото... Не знам защо не ме боли така, но ми се струва, че тя е някъде тук, наоколо.

- И на мен. Все едно... все едно тъкмо е влязла в къщата, и ей сега ще излезе пак. Или... Все едно всичко това наоколо е мама. Като съм тук, непрекъснато все едно ме е гушнала и е до мен. И като си спомня за нея, вместо да ме боли, съм щастлива.

В главата ми беше каша. Фъстъчето ми вече не беше фъстъче - формулираше нещата точно, макар и по детски. Отчаяно се мъчех да се сетя как се казваше това учение, дето бог бил във всичко, и да съобразя има ли как тук и сега да е така. И възможно ли е такова нещо насън, и колко насън е нашето.

След това се сетих, че и наяве последните дни са различни. И изведнъж страшно ми се прииска да се събудя моментално, да тичам и да вдигна Професора посреднощ, да го питам луд ли съм, или не, и какво става с мен...

Подтиснах импулса. Успокой се, Викторе. Нищо на света не може да те накара да навредиш на детето. А пък за полудяването, и кой ще я издържа - нали в оня свят напоследък работата ти спори даже повече от преди? Успокой се, иначе наистина ще полудееш.