Сборник на издателството, заедно с другите наградени разкази.

Горун ме погледна.

- И аз мисля така - подкрепих Ели, неочаквано дори за себе си. - Дойдохме тук, за да открием Ася. Ако не можем, тук е просто сладка лъжа, която не ни е нужна.

- Ако бяхте останали достатъчно, може би щяхте да я откриете - каза тихо магьосникът.

- Така ли? - Дори не се опитвах да скрия иронията.

- Повечето си тръгват оттук, когато открият тези, които търсят.

- Когато ги открият, или когато ги забравят? - заядох се аз открито.

- Някои, когато ги забравят. Но повечето когато ги открият. По един или друг начин, в някаква степен - погледна ме в очите той.

- Нали не бива? - върнах погледа аз.

- Да направите така, че да бива, зависи от вас. Опитах се да ви го кажа, но...

Спогледахме се с Ели. След това тя тръсна глава:

- Ако има как, ще можем да я открием и сега. Ако не, значи я няма. Толкова.

Кимнах утвърдително и посочих с поглед парченцата от кристала.

Горун обхвана глава с ръце и се замисли. Дълго време единственият звук наоколо беше бръмченето на редките пчели, после и то заглъхна. Сумракът бавно премина в тъмнина, но той не помръдваше. Накрая вдигна поглед:

- Мога да се опитам да ви срещна.

Спогледахме се с Ели невярващо. Вдигнах очи към Горун, срещнах погледа му, и усетих как ме полазва хлад. Не ни утешава. Наистина го има предвид.

- Повечето хора, когато прекарат тук достатъчно време, стават готови за такава среща. Някои по-рано, други по-късно - продължи замислено магьосникът. - И ако са наистина готови, получават каквото им е нужно. За вас е още много рано, ще е насилване на нещата, но мисля, че има шанс.

- Наистина ли? - подскочи Ели.

- Наистина. Напоследък хората стават готови по-бързо, пък и вие... Понеже обаче още не сте, дали ще я намерите, и колко и как, ще зависи от вас. От вас... и от нея.

- Ще я намерим! - заяви Ели категорично.

- Ще ми трябва обаче към денонощие, за да се подготвя - продължи Горун. - А вие ще си тръгнете оттук тази нощ, и няма как да се върнете повече.

- Ами! Татко как идваше тук с мен, като само аз имах кристала?

- Идваше, защото ти беше тук. Без теб няма да може да дойде.

Ели се запъна за миг. След това ме погледна.

- Значи няма да си тръгнем тази нощ. Ще останем будни до утре.

- Не зная дали ще можем, момичето ми - обадих се аз. - Зазвънят ли телефони от издателството и от училището ти, ще ни събудят. Или ако някой почука, и се уплаши да не ни е станало нещо.

- Тогава само аз ще остана будна тук. Ти се върни, за да пазиш там през деня да не ме събудят. И вечерта пак ела. Нали така може?

Магьосникът кимна.

- И няма да спиш цял ден... тоест, цяла нощ? - Нещо в мен се възмущаваше от идеята да се нарушава така режимът на детето.

Ели помълча малко. След това тихо каза:

- Щом е за да срещнем мама - да. Струва си.

След кратко колебание и аз кимнах. Има на този свят поне едно нещо, по-важно от режима.

- Чао тогава, татко. Ще те чакам тук утре.

На излизане от двора на Горун отново хвърлих поглед към него. И отново ме завладя натрапчивото усещане, че го познавам отнякъде, че съм го виждал някъде. Но не можех да се сетя откъде.
Успях да се събудя няколко минути преди звънването на часовника, и да го изключа. Надникнах внимателно в стаята на Ели - тя спеше спокойно. Внезапно се сетих, че е време да й се припишка, и изтръпнах. Миг по-късно обаче си спомних за колана с торбичките. Помислих с горчилка, че не съм вярвал това някога да се окаже предимство.

Изрових една отвертка от чекмеджето с инструментите, и внимателно разкачих звънеца. След кратко мислене надрасках бележка: "Моля, не чукайте! Детето спи", и я лепнах отвън, под табелката. Малко по-късно се обадих до училището, че днес Ели няма да дойде, и до издателството, че няма да съм в къщи. След това изключих телефона, после размислих, включих го и го похлупих с възглавница, и отидох да си направя нещо за ядене.

Неприятността се случи, докато пълнех чайника. Кранът за топлата вода се отчупи в ръката ми заедно с парче от батерията, и от отвора пръсна силна струя. За щастие, дъската за хляб се оказа до мен. Захлупих струята така, че да се стича обратно в мивката. Шумът обаче не беше слаб. В добавка, в кухнята само за минута стана парилник. Мивката поемаше излялата се вода, но по стените се стичаше кондензат и се лееше по пода, и от топлината не се дишаше.

Похабих няколко безценни минути в опити да затегна клеясалия централен кран - накрая и неговата ръчка се счупи. Сега вероятно единствено специален инструмент можеше да го затвори. Хукнах да отворя прозореца, после се сетих чие внимание може да привлече широко отворен прозорец, изригващ бели кълба. Сигурно някъде из мазето имаше още по-централни кранове, но нито знаех къде са, нито кой е за тук. А и затворех ли го, моментално съседите щяха да вдигнат патардия до небето.

Да оставя нещата така? Горещината и парата рано или късно ще проникнат до Ели, и ще я събудят. А може би още преди това и до съседите. Кухненските тапети вече почваха да се отлепват в горните си краища.

Хрумваше ми само един изход. Набрах телефона на "Домашен техник".

- Извинявайте, имам спешна повреда. Счупи се кранът за горещата вода, тече като извор и не мога да направя нищо. Можете ли да пратите майстор веднага? Ще го чакам долу, пред блока.

- Пращам веднага дежурния. Адресът ви?...

След като затворих телефона, се промъкнах до стаята на Ели. За мое учудване, тя продължаваше да спи. Притворих вратата й плътно и побързах надолу.

Не чаках и десет минути. Пред блока спря очукано возило, и от него се измъкна познатият ми чичо Благо. Поздрави ме и свали от колата огромната си кутия с инструменти.

- Ще можем ли да се справим тихо? Детето спи, и не искам да го будя - примолих се аз, докато асансьорът дрънчеше нагоре.

Чичо Благо кимна.

И наистина работеше без нито звук. Изрови от кутията си някакъв специален въртел, и затвори безпроблемно централния кран. Така вече не ме беше страх да отворя кухненския прозорец; наложи се да изчакаме няколко минути, докато се попроветри. Чичо Благо огледа мрачно повредата и мълчаливо смени цялата батерия. Не вярвах, че е възможно, още повече безшумно - холендерите бяха в неудобни за бръкване гнезда, и боядисани отгоре. Чичо Благо обаче имаше всякакви инструменти, и се справяше с проблемите като факир... Накрая постави нова ръчка на централния кран и го отвъртя внимателно. Всичко беше наред.

Не знаех как да му се отблагодаря. Поканих го в хола и му предложих бонбони и чаша уиски. Отказа бонбона, но взе уискито. Шепнешком го похвали и заотпива по мъничко.

- Чудесно дете имате - каза след втората глътка. - Надявам се да се оправи колкото може по-скоро.

- Не ми се вярва - отвърнах искрено. - Счупен гръбнак. От това не се оздравява.

Чичо Благо вдигна вежди.

- От всичко може да се оздравее - каза той тихо, но настойчиво. - Просто трябва да си вярвате, и да се борите. Каквото и да става.

Няколко минути мълчахме.

- Лекарите казаха, че няма надежда - прошепнах накрая аз.

- Надежда има винаги. - Чичо Благо взе внимателно кутията си и тръгна към изхода. - Просто трябва да попитате някой, който да знае повече от другите.

- Да е буквално магьосник - подметнах с лека горчилка аз.

- Точно така. - Вечно сериозното му лице внезапно грейна в слънчева усмивка, той ми смигна и внимателно притвори вратата след себе си.
Изтичах на пръсти до стаята на Ели. Тя продължаваше да спи. Отдъхнах си. След това се сепнах. Вътре в мен се обади познатото вече гласче:

Викторе, ама ти наистина ли вярваш на цялата тая работа? Че Ели будува в съня си, за да спи тук? Че някъде има такова място, и хората го сънуват и са там? И че там има магьосник, който ще те срещне отново с Ася? Май Професора сбърка, че си здрав.

Глупости! Професора ли разбира повече, или ти? И кой си ти, всъщност? Пак аз. Кого тогава обвиняваш?

Да, но здравомислещ аз. Нормален. А ти си изкукал аз. Митоман. Откачил.

Така ли?

И като почнеш да живееш само с фантазиите си, вече няма да можеш да храниш...

МЛЪК!

Дразниш се, а? Значи съм прав.

В следващия миг обаче вече бях успял да се овладея.

Гласчето млъкна. Ухилих се доволно - бях сложил една критична, но заядлива и неправа част от себе си на мястото й. С факти и логика.

Тръгнах към хола, като обмислях всичко, станало наоколо. В момента, в който влязох, и видях недопитата чашка уиски, обаче сякаш ме удари гръм.

Разбрах на кого ми приличаше Горун.

Седнах на първия попаднал ми фотьойл и помислих известно време. След това набрах телефона на Оги.

- Какво стана? - попита той бодро. - Бащата обясни ли ти, че си луд за връзване? Както те познавам, не вярвам да се успокоиш иначе.

- Да. Веднага викна санитари с усмирителна риза, и аз избягах през водопроводния кран - усмихнах се. - Оги, приемаш ли шантави въпроси? Недоформулирани?

- Давай, да видим.

- Казах ти предишния път, че Ели е пострадала.

- Счупен гръбнак. И?

- Търся някакъв лекар. Гръбначен, или както се води. Идеята е да е пълен експерт, да знае съвсем всичко на света за това. Не просто майстор, или нещо такова, ами направо магьосник. Може ли случайно да се измисли такъв? Искам да стигна ама абсолютно докрай, преди да се примиря, че е парализирана доживотно.

- Чак пък магьосник... Добре де, ще видя може ли да се направи нещо. Дай ми час-два, ще помисля и ще ти звънна. Окей?

Седнах на компютъра и се насилих да работя. Отначало не ми спореше, но упорствах и се стараех да не мисля колко малки са шансовете. Накрая се увлякох - и подскочих, когато телефонът дрънна приглушено изпод възглавницата.

- Питах Професора, и той се сети нещо - заяви жизнерадостният глас на Оги. - БАН, Институтът по неврофизиология, доцент Луканов. Ако в България има човек, който да знае абсолютно всичко за увреждания на гръбначния мозък и новости в лечението им, това е той.

- Златен си, Оги! А как мога да го открия?

- Ще те чака днес в четири следобяд, сградата на института, стая 211. Като те знам какъв си срамежливец, си позволих да звънна от името на Професора и да ти уредя среща.

- Ама не мога днес...

- Нали искаш да знаеш за здравето на детето? Човекът не приема лесно посетители.

- Да, ама тя спи... - В следващия миг осъзнах каква глупост съм казал. - Малко е болна, и не искам да я будя...

- Да дойда да й хвърля едно око?

- А, не, не, няма нужда, благодаря. Просто исках да си поспи на спокойствие...

- Без теб ще спи на още повече спокойствие. Чао сега, че бързам!

Как така в това селце, с толкова хора и протекли покриви, не е имало толкова дълго време даже един, който да ги поправя? То не е сложно... особено като го знаеш. И случайно ли се оказа, че разбирам точно от това, без дори да съм го виждал? То заради мен? Или аз заради него? Или всъщност го знам отнякъде, без да съм обръщал внимание?

Помислих малко, след това порових в библиотеката и измъкнах иззад другите книги половинвековен дебел том по хигиенна експертиза на млечните продукти, наследство от дядо ми - ветеринар в ХЕИ. Сигурно познанията ми по доене, правене на сирене и т.н. идваха от него.

Нямах обаче никакъв спомен да съм го чел някога. Прехвърлих внимателно страниците - нищо не ми изглеждаше познато. Нямаше дори бегло описание как се дои крава, освен с доилен апарат. И останах изумен, когато прочетох, че сиренето зрее с месеци - насън ставаше за една нощ. Ако го бях чел, щях да го знам - и сигурно щях да го сънувам правилно.

Всъщност, кой знае? Насън всичко... Сигурно разбирам и от покриви реално колкото от подсирване. Или?...

Добре де. Да не закъснея за доцент Луканов.

Лабораторията беше голяма стая, с бюро в единия ъгъл и зидана маса, покрита с емайлови плочки, в другия. С изключение на масата с плочките, всичко беше затрупано от купища хартии - списания, ксерокопия, разпечатки... Пред бюрото седеше набит възрастен мъж с едра, побеляла глава и тежък, предизвикателен поглед.

- Разполагайте се - покани ме той полулюбезно. - На оня стол там, статиите на него са боклук. Вие сте се интересували от перспективите на лечението на гръбначномозъчни травми, нали?

- Лекарите не ми казаха нищо за мозъчна - обясних аз. - Само за гръбначна.

- С парализа или без?

- Със.

- О... извинявайте за некомпетентността. - Идеше ми да потъна в земята от срам.

- Не сте медик, нали? Нищо срамно тогава. Срамотата е за тези, дето това им е професията.

Седнах на стола, или по-точно върху една педя високата купчина листове на него.

- Кажете, има ли някаква надежда за лечение? Лекарите са категорични, че няма.

Доцентът ме изгледа иронично и изръмжа:

- Всичко им е ясно, нали? Браво. Значи са се изравнили с Господа. Защо не ги помолихте да възкресят мъртвец? Или поне да превърнат вода във вино? - Май не изпитваше особено уважение към лекарите. Или си беше такъв по принцип.

Реших, че ще е най-разумно да си премълча.

- И какво сега? Оздравяване няма, така ли? - продължи той, докато ровеше усилено в някаква папка. Измъкна от нея блестящ диск и го пъхна в компютъра. - Вижте тук.

На екрана по дъното на панер пълзяха две мишки. Задните крака определено не ги слушаха добре - не можеха да държат тялото на мишката, тресяха се и помагаха доста малко за придвижването.

- Да, наистина не са добре - съгласих се аз. - Тези мишки са с нещо като прекъсване на гръбначния мозък? Само че непълно?

- Съвсем пълно. Почти половин сантиметър от него е бил махнат по хирургичен път, за да е абсолютно сигурно - при техните размери това е все едно пет сантиметра при човека. Повече, отколкото при най-големите травми, след които се оживява.

Усетих как ръката ми стисва здраво подлакътника на стола.

- Искате да кажете, че се оправят?

- Погледнете тук. - Той тракна по клавиатурата, и кадърът се смени. Същият панер, същите (поне на вид) мишки. Още не можеха да стъпят стабилно на задните си крака, но треперенето им беше намаляло, и си помагаха с тях доста по-добре.

- Месец по-късно. С времето организмът се научава да се справя все по-добре. А и лечението се усъвършенства.

- Лечение?

- Скелет микротръбички, напоен обилно с невроглиален растежен фактор. Присажда се на мястото на увредения участък. Тръбичките симулират миелиновите канали...

Той продължи увлечено с обяснението, но не разбирах абсолютно нищо. Всъщност, дори не го слушах.

- Тоест, Ели може да се излекува?!

- Засега лечението все още не е одобрено - изгледа ме строго доцентът. Май не обичаше да го прекъсват. - Няма създадени методики, дефинирани операции и модуси, та камо ли разрешения за тях. Но се работи много усилено, и до десетина години вероятно ще има всичко. Сигурно и резултатите ще са подобрени.

Сърцето ми щеше да изхвръкне.

- Колко подобрени?

- Трудно е да се каже. Ако нещата останат като сега, човек ще може за две-три години след операцията да се научи да ходи с патерици. За десетина - може би и с бастун. Но предполагам, че ще се подобрят. Ако това е, което ви интересува - имате отговора.

Станах бавно от стола. Внимавах във всяко движение - нямах представа дали краката няма да откажат да ме слушат. Или няма да подскоча чак до тавана.

- Докторе, а... тези кадри, те истински ли са? Заснети? Или са прогноза как биха били нещата?

- Заснел ги е лично един мой колега от Ню Йорк. Повтарял е за себе си експеримента. Преди няколко дни имаше репортаж по "Дискавъри" за оригиналния опит - ако на мен не вярвате, вижте тях. - Доцентът изглеждаше малко пообиден. - А ако не вярвате и на очите си, вървете да слушате великите... колеги. - Той сякаш изплю думата. - Приятен ден!

Нямам никакъв спомен как съм се прибрал до къщи. Едва пред входната врата се сепнах, и удържах с труд да не връхлетя вътре като буря. Не можех да си намеря място от радост. Ели нямаше да е парализирана цял живот!

Тя продължаваше да спи. Устисках още два-три часа, и малко преди осем не издържах. Съблякох се бързо и се пъхнах в леглото. Дълго време обаче сънят не искаше да идва.

И да е разрешено, това лечение може би ще струва страшно много пари. Всъщност, с пълна сигурност. Ще мога ли да намеря някак такива суми?

Ще бъде ли разрешено тук? Ще има ли специалисти, които да могат да направят тази... операция? Ще можем ли да се доредим, ако чакащите са много?

И дали операцията ще стане сполучлива? Или пак в инвалидната количка? А и успешна да е, колко? Патерици? Бастун? Нормално ходене?...

Не ми пука.

Пейките пред къщата на магьосника бяха празни. Докато обаче още съобразявах, вратата на къщата се отвори, и на нея се показа Ели. Изглеждаше уморена, бузките й бяха хлътнали и под очите имаше тъмни петна. Като ме видя обаче, прихна:

- Татко, ако се видиш само какъв си рошав! И си си закопчал ризата накриво!

- Няма страшно, ей сега ще се оправя. Ти как си?

- Добре. Чичо Горун ми свари чай, да ме държи бодра, и изкарах някак. По едно време направо очите ми залепваха, чак се изпотих от усилие, но успях да се удържа да не заспя! И вече се разсъних. А при теб какво става?

- Всичко е наред, момичето ми.

- И аз съм готов - чу се отвътре гласът на Горун. - Идвайте.

Влязох след Ели. Горун стоеше на другия край на коридора. Направи ни знак да се приближим и влезе през вратата в дъното.

Коридорът се оказа доста по-дълъг, отколкото предполагах по вида на къщичката. Имаше по три-четири врати от всяка страна. Първата отляво беше отворена, и докато минавах, мярнах на дългата дървена маса вътре чайник и дървена чаша. Сигурно Ели беше изкарала нощта тук.

Зад последната врата имаше голямо помещение, може би десет на петнайсет крачки. Горун ни чакаше в средата, до него имаше два дървени стола. А наоколо по пода бяха наредени няколко дузини делви, обърнати с дъната нагоре и поставени върху по две дървени трупчета, така че отворът отдолу да е свободен. Имаше всякакви размери - от минатюрни до две по-високи от Ели. Създаваха особено усещане - определено не страшно, но странно и тайнствено. Като че ли всеки момент ще стане нещо необичайно.

- Елате и седнете - каза Горун. - Само внимавайте да не съборите делвите.

Сядайки, неволно вдигнах глава. Таван нямаше, виждаха се направо керемидите. Между хоризонталните греди, които крепяха гредореда над нас, на около два ръста височина, тук-там имаше поставени пръти. По тях бяха окачени най-различни котлета, дамаджани, вързани с върви гърнета и какви ли не още съдове. Гледах ги няколко мига, преди да забележа, че всеки съд висеше точно над обърната делва на пода.

- Мисля, че нагласих достатъчно - каза тихо Горун и притвори вратата. Сега забелязах, че изглежда уморен, сякаш не е спал дни наред. - Отпуснете се, затворете очи и слушайте мелодията.

Мелодия? Единственият звук наоколо беше гласът му. И трескавото бухтене на сърцето ми. Отпуснах се на стола, но не зная защо, не затворих очи.

Горун не ми обърна внимание. Взе от пода кожен мях за вода и старовремско джезве за кафе, покатери се по облегнатата зад вратата стълба до най-близката хоризонтална греда, и тръгна внимателно по нея. Някъде по средата спря, гребна с джезвето от меха и изля водата в окачено на един от прътите кладенчово ведро. Изгледа ведрото изотгоре и отново потопи джезвето в меха.

Внезапно в стаята отекна ясен звук - все едно някой чукна по някоя от делвите. Стреснах се и завъртях очи. Звукът идваше откъм делвата точно под ведрото.

Горун изля второ джезве във ведрото. Докато се чудех какво става, звукът прокънтя отново. Този път забелязах как над делвата хвръкнаха ситни пръски. Ведрото беше пробито, и водата капеше от него върху дъното на делвата.

Горун вече беше почти на другия край на стаята, върху една странична греда. Изчака точно подходящия момент и изля джезве вода в неголяма кратунка. След миг делвата под нея също пропя, с по-тънък и ясен тон от първата.

Ели седеше спокойно, със затворени очи, и като че ли се усмихваше леко. Огледах делвите около нея - всички бяха достатъчно далече, за да не я мокрят пръските.

Докато оглеждах, Горун изля джезве вода в медно котле, окачено близо до мен. Изчака да капнат две капки, леко се намуси и бръкна в котлето. Следващата капка се забави мъничко - вероятно беше затулил дупчицата за миг с пръст. След това продължи по гредата към ъгъла зад мен, и излезе от полезрението ми.

Не се обърнах да го гледам. Не че не можех, просто някак си не виждах защо да го правя. След мъничко едната от двете големи делви пропя утробно зад гърба ми. След още малко се добави тъничко, често потропване от някоя мъничка.

Затворих очи. Ритмите на различните делви вече ясно очертаваха мелодия. Известно време още различавах как в нея се добавя по някой нов, след това само усещах, че става все по-сложна и богата.

Усещах, че заспивам. Спя, и сънувам, че ще заспя. Значи ли това, че всъщност ще съм буден? Както когато си лягам тук вечер? Или че ще спя двойно по-дълбоко от обикновен сън?... Какво е сън дори в сравнение със съня? Да си умрял? Или да си буден? Или е едно и също?...

Ритмите се наслагваха и гонеха, разделяха и сливаха, редуваха и съвпадаха, настъпваха и отстъпваха... Усещах как ме носят, водят и увличат, и как се унасям, хем стоя, хем тичам, и се разтварям и обхващам всичко... като сън в съня, просто и логично... Без да търся връзки, или обяснения... без да се боя - нали насън е всичко... и без колебания или опасения - насън може всичко... ... И да срещна Ася... да е тук до мене... да получа щастие и успокоение...
- Здрасти, Вики!

- Ася! - изтръгна се от устата ми. Бях стреснат и смаян.

- Не се плаши, аз съм... Няма да те изям, де!

- Къде си?

Не виждах нищо - сякаш бях ослепял. Но някаква частица от мен знаеше, че не съм, че просто спя, и съм със затворени очи.

- Тук. Не ме ли усещаш?

Наистина я усещах. Не зная по какво точно. Като че ли долавях дишането й. Като че ли усещах дъха на парфюма й. Усещах всичко нейно, всичко, с което я познавах.

- Тук съм! Отново се срещнахме, въпреки всичко. - Усетих как някъде зад непрогледната пелена очите й блестят от щастие. - Пак се срещнахме!